УМИРАМ ЛИ

Райна Йорданова

web

Пръсти. Стопиха се. Ровеха потно...

Кожата ми се обърна, както се обръща хавлиен чорап. Вътрешностите ми се изсипаха навсякъде. Мазна течност потече по одеалото. Изгаряше ноздрите ми. Явно в мен имаше нещо гнило.

Дни наред не можех да се отърва от миризмата на себе си.

* * *

Беше около метър и шейсет и осем, с масивен скелет и груба кожа. Никога не успях да отгранича мъжкото от женското в нея. Никой не можеше.

Носеше неравно подстригани ноктите на ръцете си. Косата ближеше лицето й. Забележително откритие в нея беше устата. Огромна, дебела, дъхаща уста с дълбоки линии. Гърдите си криеше в широка, чувалеста блуза.

Създаваше две категорични усещания в околните. Или се превиваха от смях при усърдните й опити да се прави на палячо /то и не бяха нужни кой знае какви усилия.../. Или тотално се отвръщаха от странното творение на природата.

* * *

По онова време трудно се впечатлявах. Впечатлителна беше неморалната ми девственост. При моя начин на живот беше чудно, че се оказах изведнъж старомодна. Но беше тайна, съвсем убедителна при това.

Първата ни среща ме доведе до състояние на странен кикот /странен що се отнася до мен/. По принцип меланхолията ме изяжда до припадък.

Дебелата, дъхаща уста бълваше цинизми. Открита. Без предрасъдъци. Такава искрена безчувственост. Стахотен непукизъм!

Чудех се да се смея ли или да се отвърна.

В крайна сметка станахме приятелки, или нещо такова...

Онова клише за дупето и гащите. Е, аз бях гащите.

* * *

Години наред се излюпвах, остарявах, давех се в депресиите си, отвръщах се от смеха си. Вече не бях старомодна, но и това беше тайна.

Имах прекрасни нощи. С озъбени звезди и перверзна луна.

Тези страхотни, любовни нощи!...

* * *

Първото ми влюбване! Не беше красив, но не позираше. Присвиваше очи. Подсмихваше се. Аз падах в краката му.

Парещи писма, объркани въздишки, откраднати пътища.

Знаеше, че съм велика. Обичаше ме за заблуда и... Май изобщо нямаше нищо такова.

Звездите ми отнеха девствеността отдавна. Нощите в обладаните завивки ме направиха сладникаво-лепкава.

Той си отиде без желание да сподели дори тялото ми.

* * *

Имаше и други. Личности, добряци. Объркани мъжки половини. Влюбваха се в мен от раз. В меланхолията, която ме изяждаше.

Напиваха ме. Изяждаха целувките ми. Не усещаха миризмата на гнило, защото никога не влизаха в леглото ми.

Бягството! Никога не съм била по-лъскава и шеметно желана за тези мъже.

* * *

Моите любовни нощи, накъсани от задъханото ми мълчание. Всеки път се усещах тясна, почти девствена. Огледалата! Изпитваха срам от тялото ми. Аз не изпитвах...

Леглото ме душеше. Изнасилваше ме с безучастното скимтене на пружините си.

Онемявах от физическата си глупост. Обезумявах от бездушието на гласните си струни. Звездите се зъбеха. Не заспивах.

Блъсках глава в огледалата до кръв. Срязвах вените си наужким. Разбърквах мозъка си с лъжица от самосъжаления.

Огромната, сочна уста. Никога не разграничих мъжкото от женското в нея.

Пред вратата чакаха верните ми мъжки половини.

* * *

Продължавах да съм тясна. Превърнах се в огледало, но срам така и не изпитах. Само обреченост.

* * *

Вчера си спомних, докато сънувах. Спомних си всичко.

Умирам ли?

Всичките забрави накуп. Време за припомняне.

Моята велика любов е до мен. Протяга се сънено. Въздиша.

С него не съм тясна. Бездънна съм. И леглото е синьо, а звездите усмихнати. Понякога! Когато не умирам.

© Райна Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2001, № 7 (20)