Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СБОГУВАНЕ

Райна Йорданова

web

Мислите му се мътеха. Как само се мътеха. Пуста чужбина. Беше копнял за всичко. Дълго. Верен копнеж, истински копнеж. Мечти. Американски, реални...

Колко време мина? Все чакаше. И дочака. Виза! Как сладко звучи в ушите му. Като билет за рая. Врата към непостижимото.

Ще работи, и ще се учи. Ще стане голям човек. А тука какво?... Четири години техникум и пет - в университета. Трупане на социален опит. Проекти. Нищо. Затуй ще им покаже. На всички. И на родители, и на приятели, и на политици... На всички. Все говорят за светлото бъдеще, а то, светлото, идва всяка сутрин без бъдеще. Сега е друго. Америка! Ще им покаже! Две седмици и ще лети. Към успеха.

Вълнува се. Истински. Но някак тежко вълнение е това, не каквото му се иска. Вълнение... Непознато усещане за неизвестност. Тя го мъчи, неизвестността. Но ще му мине.

Мария... Ще му липсва. Вече му липсва. Но ще я вземе при себе си. Само да се устрои. После, копнежи и щастие. Ще й купува рози. По петнайсет в букет. Или повече. За да бъде щастлива. А тук, пет лева розата, а той няма два, та да вземе нещо свястно за ядене. Четири години техникум и пет в университета... Свърши се. Заминава. Сбогом! Две седмици за сбогуване. Друго няма какво.

* * *

Улица. Спирка. Автобуси. Пейки, на които не можеш да седнеш. След две преки си е у дома. Боклуци навсякъде. Две кучета се заядоха, а той ги подмина, все едно не ги видя. Какво му пука? Съдбата му е друга. Далеч.

Вход. Партерът мирише на тоалетна. Пак са оставили вратата отворена през нощта. Все едно...

Ето го, вкъщи.

- Майко!...

- Здравей, Борисе. Влизай!

- Сядат. Какво да си кажат?

Едно време беше дете, играеше тук. Всичко е същото. Трапезарията, масата на която си пишеше домашните... После му купиха бюрото. Мечтаеше за такова. Другите си пожелаваха електронни игри, той - това бюро.

- Гордея се с теб! Много постигна...

Майка му! Вълнение! Тежко вълнение, задъхано, накъсано. Неочаквано. Мълчание. Очите й... Има ли сълзи в майчините очи? Черни, дълбоки. Загадка. Колко ли е плакала?... Сила - почти мъжка.

Спомените му - сладки. Тежкият китеник на дивана, възглавниците, саксийните цветя, сиамската котка, снимките, бюрото му... Спомени! Защо? Нали всичко е така незначително, нелуксозно, немечтано... Но спомeни. Пак.

- Довиждане, мамо. Ще пиша. И ще се обадя при първа възможност.

Прегръдка. Топлина. Огнище. Роден дом - гнездо на лястовици.

- Тръгвам вече...

- Обаждай се!

- Да.

- Ще се видим ли преди да заминеш?

- По-добре не. Пък и ще ходя да видя баба и дядо, на село. И квартирата трябва да освободя...

- Мога да те изпратя на гарата. Поне...

- Мамо, не се сърди, по-добре не.

- Наслука, тогава!

- Поглед назад. Миг. Врата. Дълго ще помни тази врата. И зад нея... Майка!

* * *

Една седмица още.

Виси на ЖП гарата. Един час закъснение на влака. Българска му работа! Можеше да отиде при Мария, а то... Загубено време. Устата му пресъхна. Навежда глава над чешмичката, но май е пресъхнала.

Кога ще дойде проклетият влак?!...

Просяк. Еднокрак, дремещ... Навалицата минава през него. Сянка на призрак. Нещастие... Всеки за себе си.

Влакът пристигна. Потегля след минути. Тъпканица. Стадо овце, разпиляно, изплашено... Поглежда билета - без запазено място. Трябва да си намери някакво. Една лелка се блъска в него. Задушава се в бюста й. Миризми - разни. На пот, на плът. На дамски парфюми, мъжки автършейф... На коси - разпилени. На дъх - окъснял по кръчмите. На червило - фалшив лукс. Хората... Еднокракият...

Потегля. Влаковете винаги успокояват. Сами по себе си. Когато успееш да се откъснеш мислено от хората. И когато не виждаш мръсотията. Все пак успя да намери едно свободно място. След него коридорът се напълни с правостоящи. Една жена, от ромски поизход, се облегна на вратата на купето и фустата й остави мазен отпечатък. Бебето в ръцете й не спираше да плаче.

Стана. Чукна с пръст по стъклото и направи жест към циганката да влезе. И тя влезе, нищо, че другите в купето недоволстваха мълчешката, с гримаси. Изтегна се на седалката и разпиля някакви трохи. Не благодари. Втренчи поглед навън, в нищото. Детето се беше успокоило.

Така ли става в цивилизованите държави...

Тук е нормално. Нормално е да си изнервен, озлобен. Нормално е да си непукист.

Отвори прозореца в коридора. Вятърът. Говореше. Зарея поглед. Бягащи планини - посивели. Езеро като око. Река - дебела вена на ръка. Слънцето... Ръждиво. Преследваше го. Полета - равни, опустели. Море - далечно, настръхнало. Дървета - самотни. Стада - откъснати, стари, истински.

Замисли се, а не мислеше. Гледаше, а не виждаше. Чувстваше, спомняше си, мълчеше. Мечти. Не мечтаеше, гледаше светлото без бъдеще.

Пристигна и слезе от влака, без да се обърне назад. Отново ще се срещнат. До селото беше около пет километра пеш. Не му беше неприятно. Напротив. Усещаше как е някак изпълнен и свободен. Различен. Не усети кога наближи къщата и голямата дървена порта, и...

- Унучето ми! - една жизнена, дребна женица около седемдесетгодишна, забърза насреща му.

- Бабо!

- Айде, добре дошел! Заповядай, сигурно си изгладнял...

Тръгна подир баба си. Щастлив. Минаха през двора с кокошките и две бежови кучета замахаха с опашки.

- Влизай, влизай! Дядо, виж кой ни е дошел на гости!

Радваха му се като малки деца. От сърце. Заради него. Само и единствено за това.

Маса - окичена. Как миришеше баницата, домашна, с точени кори. Как се бяха сгушили сърмите. И туршийката, и печената кокошка, и ракийката на дядо...

- Сядай, унучето ми! Сядай и хапвай!

Никога не беше ял толкова, нито му е било по-вкусно.

- Е, начи заминуваш веки?...

- Да, бабо, за Щатите.

- Хапвай, хапвай, че кой знае дали ще ядеш скоро като бабината баница.

Старица, усмихната, млада посвоему. Челото й сбръчкано, сърцето й - лястовица. Гледаше очите й, сини - вода на ручей, бистри по детски.

- И там, по чужбината, що ще търсиш?

- Ще уча, бабо, и ще работя. Ще се издигна. Там, хората са културни. Европейци. Има възможност за...

- Че какво им е на ората тука, бе унуко?

- Нищо, бабо, нищо. Ама там са напреднали, използват най-модерната техника, най-новите технологии. Умни са.

- Ами, че тука прости ли са? Я, като гледам, секи ден парламента дават. И там, сичките умни. Се нещо решават, от заранта, че докато мръкне. За младите било викат, за бъдещето на България.

- Тъй е бабо, тъй е. Ама друго е Америката... Дядо, а ти, какво се умълча?

- Какво да ти кажа, Борисе? Гледам те и ти се радвам, я какъв юнак си станал. Ама ми е мъчно...

- Защо бе, дядо?

- Мъчно ми е, Борисе. Те, младите, се навънка бягат. Мед ли има, що ли?

- Прогрес му викат, дядо. Тука много сме назад.

- От кое, Боре, сме назад? И те ора, и ний ора. Не сме се затрили толкоз време. Преди по мегдана одехме, по къра хляба си вадехме с пот на челото, но и с песни... На фронта одих, оцелях, та се върнах нашия си Балкан да видя. Ей го, колко години живеем с баба ти, Господ здраве да ни дава, и четири деца имахме... Еното умре, Бог да го прости, ама минава... Сичко минава. Ей го, майка ти и чичовците ти и те хора станаха. Изучиха се... И деца имат.

- Тъй е, дядо, ама се мъчим. Пари няма. Бъдеще няма. Нищо.

- Душа да имаш, сине, душа. Друго не ти тряба. Но те, младите си знаят. Наздраве, Борисе.

- Наздраве, дядо.

Тази вечер не заспа. Небето се беше оцъклило. Ей, такава луна! Огромна, сякаш искаше да го погълне. Излезе навън в шест сутринта, с баба си.

- Ей сега, унучето ми, да нараня животните и ще ти изпържа мекици. От снощи съм ги омесила, да кабарясат.

Гледаше баба си. Била е красива. Горда. С дебели плитки, слизащи под кръста. Засукана, в сукман и бяла забрадка с дантела по края, с везана престилка... Българка.

Дядо му се връщаше.

- Къде си ходил толкова рано, дядо?

- Отидох кравата да заведа на паша, мляко да дава... Пък и другар ни е. И овците шъ пусна. Те сами се събират.

Преглътна. Усмихна се. Въздишка. Дали ще ги види пак? Дали друг път ще яде от бабината баница?

- Ами Марийчето, Борисе? Защо не я зе с тебе?

- Има да учи, бабо, за изпити.

- Ама нея тука ли шъ я оставиш?

- Ще я взема с мен, бабо. След време...

Млъкна. Излезе навън, на калдъръмената улица. Замисли се, заразсъждава. Не за Америка. За тука... После се прибра и яде питки с мед. По-хубави не беше ял.

* * *

Денят. Великият ден настъпи. Най-после. Дойде... Летището. Наистина заминава.

Защо се бави Мария? Разбраха се да се видят тук половин час по-рано. Няма я. Как само му липсва. И ще му липсва.

Съобщават за полета му. Двайсет минути. Довиждане, Българийо! Good bye! След двайсет минути... Мария! Къде е Мария?

Спомени. Защо? Точно сега... Неуместно. Тук вече нищо не го касае. Утре ще е истински "Европеец".

Ами бягащите планини? А Балкана, езерото, като око и морето - далечно и настръхнало. Носталгия. Майка. Сбогуване. Тежкият китеник на дивана, цветята и бюрото му. Домът му - лястовиче гнездо. Баба и дядо, баницата, пилците и кравата. Спомени.

Десет минути. С всичко, край. Нов живот, щастлив, истински. Не като тук.

Пет минути. Българийо! Родино! Тука се родих. Защо?

Три минути. Защо точно тук? Така без причина?

Една минута. Мария я няма. Трябва да тръгва. Не му се тръгва. Не се вълнува. Нито както му се иска, нито тъжно. Никакво вълнение. Дърво без корен. Перо, носещо се безцелно из въздуха. Предател на себе си. Изтривач на спомени. Коса, отскубната от скалпа. Безцеремонно.

Ами "Белчо и Сивушка" и "Аз съм българче", и "Старопланински легенди", и "Индже"...

Мария! Ето я! Най-после. Прегръща го. Целувка. Дълга, за раздяла.

- Извинявай!

Сълзи. Блестящи. Нейните сълзи. За него...

- Не плачи, мила, недей.

- Аз не исках... Трябваше да дойда по-рано.

- Вече няма значение. Ти да си добре, пък...

- Хайде, Боре, тръгвай, че ще изпуснеш полета.

Поглед. Откровение. Искреност. Любов.

- Няма значение, Марийче.

- Как?! Как така?

- Оставам!

- ?!

- Оставам си тука, при теб.

Поглед, дълбок, търсещ... Обяснение. Отговор.

- Но ти мечтаеш за това от години. Защо? Ако е заради мен, няма да те спирам. Не мога да те спирам. Аз...

- Тихо, мила! Вече реших!

- Заради мен?...

- И за това.

- Значи вече мога да ти кажа.

- Какво да ми кажеш?

- Защо закъснях...

- Няма значение. Сега сме заедно.

- Бях на лекар, та затова...

- Лекар!? Какво е станало?

- Ами...

- Притесняваш ме.

- Ще ставаш татко, Борисе...

Облекчение. Възбуда. Светкавица. Бъдеще...

- Ще ставам... Наистина!? Знае ли някой?

- Не още.

- Да им кажем. Веднага! Майка ще се радва, сигурно и вашите...

Усмивка, блясък в очите. Нищо сложно. Просто щастие... Ще й нарисува рози. Петнайсет в букет, или трийсет и пет, или повече... За да бъде щастлива. Рози. Червени.

Остава. Тука си остава, където се е родил. Защото има причина, защото...

"... Душа да имаш, сине, душа. Друго не ти тряба..."

 

 

© Райна Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2001, № 3 (16)