Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗДВОЯВАНЕ

Райна Йорданова

web

- Мислиш ли, че е живо?

- Кое?

- Морето.

- Сигурно...

- Чуй, то диша. Морето диша.

Казват, че притежавам нещо. Тайна, заровена в мен - поразителна и заразна. Може би е чисто и просто лудост.

Дори той е особен - мъжът на живота ми. Великодушен. Приел странностите, които ми приписват.

Той приема всичко. Така предизвиква самотата си.

Често се случва да ги догонвам. Моите фантазии... Никога не успявам да се докосна до тях, но не се отказвам.

Понякога раздразнението ме препъва. Пъха ме в уличните гърла. Задушава ме с лигава, отпадъчна течност.

Градът ми се присмива. Катери се по слепени етажи на настоящи и бъдещи ежедневия. Намига изпод жартиерите на младостта - дългокрака, късопола, със сладък поглед и пласмасови мигли.

Нощта е многолюдна. В сърцето й се превъртат въртележки. Притежава хиляди сърца. Краде ги от хора, отказали да ги притежават. Усмихва се с целофанени устни. Пуска електричество във вените си.

Тъмнина от човешки прошки.

- Може ли? - белозъба усмивка. - Извинявай, може ли да поканя дамата?

Музика - краткотрайна и нервна. Стихваща мелодия, повлякла блуса по петите си.

Разрешено ми е. Ще танцувам.

Безкраен е този танц за даващите позволение. За мен дори не е започвал. Музиката е инстинкт на животно...

Свършва! Проклетият танц си отива.

Запълвам празнини. Красива съм. Общителна, забавна. Негова.

Нов танц.

Музиката пищи. Извива се. Върти се. Дресира дансинга. Обикаля. Пъха банкноти в сутиените, наднича под полите, впива плътта в плът.

- Добре ли си?

- Аха...

- Музиката май е малкоооо...

- Може би малко, наистина.

Часовникът плаче. Всички часовници плачат, щом ме погледнат.

Един, два, три...

Стрелките увисват, като откършени крайници. Застават неподвижно.

Четири, пет, шест.

Часовете въздишат. Гонят се недъгаво. Вървят към дванайсет. После - преброй се отново. Преброй дните! Преброй нощите!

Първи, втори, трети...

Първа, първа, първа...

Времето е заковано с пирон на стената. Дърпа чаршафите. Провира светлина през цепнатините на пода.

Първи, първи, първи...

Тишина.

Мразя такива вечери. Правят ме неспокойна.

Тъмното не е тъмно. Въздухът е горещ и плътен. Тишината е шумна. Кожата ми - болезнено напрегната, сякаш ей сега ще разпилее костите. После никога не съм сигурна, че ще успея да се построя наново.

Тогава се появяват. Частици - безумни, безпричинни. Рояк дребни насекоми. Черни. Светли. Вкупом...

Люлеят ме, поглъщат тялото ми, правят ме лека. Щеше да е съвсем естествено за сън, но не умея да сънувам. По-скоро сънувам, но ми е трудно. Не и в истинския смисъл на думата. Понякога се страхувам от сънищата.

Завръщам се късно. Леглото ми се клати напред-назад, като люлка. Отлепя се от пода. Лек трус. Тежест...

Звукът винаги е там. Ясен, с висока честота. Тъжен. Трудно доловим. Като зов на косатка. Звучи навсякъде. Прави ме цяла, връща ме в тялото.

Завърти се, време в безпространствието! Пак се завърти! Да не личи, че пръскам се в безкрая, на сънени куршуми страх... Завърти се! Пак се завърти!

 

* * *

Любовните ми нощи са безкрайни целувки. Порите по кожата ми са гладни.

Устни в устни, нетърпеливи пръсти, парещи чувства... Глътка любов.

Той вярва!

Завиждам му. Вярва в моите мечти. В истината, дето е вечна.

Устни в устни.

- Коя си ти?

Тази любов е истинска. Лесна.

- Спомни си-и-и-и...

Или особен вид хипноза. Гладна съм.

Захапвам късче месо от тялото му. Държа сърцето му между зъбите си. Глозгам нетърпеливо душата му.

- Виж се! Сега се погледни!

Притежавам го с насмешливо чувство, изпаднало отникъде. Неговата търпелива прошка го тъпче.

- Виж се!

Не може да е истински.

- Ей!

Мълчи, омазан с лепкаво щастие.

Нещо в мен се изплъзва. Върти се невидимо колело. Издига сияен стълб - краткотраен и къс. Втори - висок. Трети - буен. Четвърти - кротък.

Някак тромава е тази любов.

- Той къде е?

Безмълвно напомняне.

Пъхам реалността в джоба на палтото си и... Нося си я.

Няма нищо сложно.

 

* * *

Виждам хората през себе си. Като отражения. Има хора и хора.

Сигурно знам и за себе си. Или това е случайна мисъл.

Заравям се в косите си. Задушават ме. Косата ми е жива - дълга и силна. Мога да докосвам с нея. Никога не съм имала такава...

И очите ми... Огромни, черни ириси без зеници. Като празноти. Върху цялото ми лице. Почти цялото.

Нямам нос. Само две малки ноздри и сладка уста. Сладко. Точно тази е думата. Като захар или някакъв вид малиново сладко. Почти ги опитвам. Промъквам език между тях. Сладки са.

Що за фантазия?

Лице без тяло, сияйни частици...

Сигурна съм, че съм аз. Образът, който виждам, мъглата, в която се втурвам.

Изморена съм. Самоизяждам се. Не мога да се завърна. Не искам да се завърна.

 

* * *

Често се случва да съм особена. Случайно.

- Ти си впримчена.

Гласовете ли?!

- Ние сме. Ти си. Няма нищо по-просто от това.

Предизвикателство, дишащо във врата на разума ми.

- Енергия! С нас виждаш, чувстваш, общуваш, без да разговаряш. Ние сме енергия.

Номер на подсъзнанието.

Прави ме различна. Извисена, смислена.

Греховете - забравям ги.

- Без йерархии. Без изкуствено подредени общности. Ние сме Равнопоставени, но различни по характер.

Страхове, физически нужди, съжаления... Няма смисъл - и без друго нещата са твърде логични.

- Ти си емоция. Болката те провокира. Живееш ли безболезнено, няма те.

Оправдания пред живота за лудостта ми.

- Все още е твърде рано за теб, но времето ти ще дойде.

Затичвам се срещу лицето на утрото, без да го забележа. Изсмукват ме съвършенства - дълг, достойнство, порядъчна любов. После - скука или амнезия.

- Търси кристалите...

Гласовете ли?!

По-скоро далечен спомен.

 

* * *

Днес го видях. Беше с нея.

Стана ми малко тъжно, но не изпитах завист.

Винаги се боря. Не и този път. Оставих нещата такива, каквито са.

Гледам ги заедно, родени са за това.

Тя е красива. Прилича на мен. Близка ми е. Жал ми е за нея, но само мъничко. Въпреки всичко, струва ми се неповторима.

Крие тайни. Притежава вътрешна сила. Събужда желания, разплита мисли, припомня истини.

Него все още чувам, докосвам и виждам. Карам го да сънува. Приписвам му своите мечти. Надничам от пространствата на хиляди измерения.

Бъдещето е само зрънце очакване на неочакваното.

Поглеждам ги още веднъж. Дали е за последно?

Обичам го, но тя, наистина е красива. Казват, че аз съм я създала такава.

Беше смела. Това не дължи на мен.

Трудно ми е да приема, че аз не съм тя. Виждам начина, по който се поглежда в огледалото, с ясната представа, че е изгубила част от себе си.

Боли ме за нея.

Понякога й говоря, така се чувства по-малко сама.

Идва ми наум идеята да се завърна и поставя всичко по старому, но не мога. Свободата ми е по-важна.

Бях тя неслучайно.

Кристалите са там, пръснати по света, свит на кълбо. Трябва да ги намеря, иначе сме загубени.

Но тя е твърде силна.

Отделила се е. Създала се е.

Накара ме да си спомня, а не трябваше, за да не си тръгна.

Ще се върна. Кристалите са по-важни от нея. Какво толкова? Ще изчезне. И без друго не беше редно да се появява.

Не мога!

Дали й липсвам? Тя, на мен, много...

 

 

© Райна Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2002, № 1 (26)