ДУПКА В СТЕНАТА

Райна Йорданова

web

1.

Излезе буря - топла и гладна. Вятърът се прекатури, издиша прашен дъх срещу лицето на нощта, уви се на снопове около себе си, разпадна се, блъсна чело в прозорците. Пръсна капки дъжд, хвърли ги нависоко, подхвана ги отново, завъртя ги в слабото си и тънковрато тяло, пак ги хвърли.

Нощта се влачеше равнодушно и сляпо. Беззвездие. Криеше се в косите на вятъра. Прашен. Немирен, като дух от отвъдното. Така и не заваля. Вятърът влачеше нещо след себе си. Някаква лудост, наричаща себе си време. Отлежала в очите на хората, натрапчиво, с твърдостта на човешко мислене, стъпило здраво на земята.

Времето е тук. Онова, дето казва как се живее. И истината, помагачка на разума, изморен от дългото взиране в себе си. Безочливата истина!... Или наоколо, където всичко се определя по принцип.

Всичко съществува и е там... Някъде. Никъде. Като вятър... Емоция, която е била, Е и ще бъде. Несигурност, отказала да признае, че все пак нещо се случва в действителност.

2.

Не съм сигурен... Никога в нищо. Храня се със съмнения относно Света, себе си, мястото, отредено ми от нечия благосклонна ръчица. Днес се усъмних в съмненията си. Чувствам...

Мислите ми - определени, хаотични, подредени, праволинейни, бунтарски... Съмнителни!

Това трябва ли да значи нещо?

Виновен съм, хората не ме разбират. Отчуждение, неспособност да обясня разбираемо...

Но има нощи, които променят живота ти. Свещите въздишат дълго след полунощ. Заблудени пеперуди пърлят крила в пламъците, топят се в горещ парафин, пак се пърлят. До изнемога.

Има вечери, в които се прехласваш. Вържеш стрелките с копринените нишки на забравата, а те вземат, че заспят. А утре... Е-е-е-х, това досадно утре! Пак ще се влюбва в заблудените пламъци на светлото.

Срещнах я Утре. Денят тичаше запъхтяно, вкарваше изгорели газове в дробовете ми, удряше по главата ми...

Няколко нервноизпушени цигари, може би повече и... Едно момиче. Блъсна се в мен. Стъписа се. Момиче! Бяло, сладко като плът, разрошено и мокро. Път... Събуди мислите ми, строполи дъха ми в краката, спря времето, изхвърли душата ми през порите. Животът ме стисна за гърлото. Мълчание - сладко, лекомислено... Инфантилната ми чувственост не можеше да спори с него. Нейното мълчание - сгушено и беззащитно.

Срещнахме се отново. Късно... Блъснах я в себе си, смутих се и я поканих на по питие. Дъхът ми се строполи в краката й... Нито дума! Този път поне не избяга.

Крачехме през съвремието. Коктейлите - сини, оранжеви... Водка с тоник и кюрасо, вместо извинение. Истинско синьо небе. Но мълчанието й...

После - срещи, мидени черупки, плът... Очи - блестящи, вечни... Коси, разрошени от неудобство, пясък в сгъвките, протрити лакти, откраднати въздишки...

Ходехме на буните късно вечер и скачахме в светлото на тъмното. Морето! Правеше ни свръхестествени, обличаше ни в светлина, срамуваше се вместо нас.

Тогава бяхя най-големите ми обяснения. Една дума и всички те разбират. Всички и никой. Една дума - ВЛЮБЕН! Светът наднича през рамото ми: "Колко хубаво, влюбен е..."

Зад гърба ми подсмърча миналото: "И аз съм се влюбвал..."

Бъдещето се пъчи сантиментално насреща ми: "Ще се влюбвам, ще се влюбвам..."

Тя мълчеше. Дали е само и единствено светеща плът или проста покана за по питие? Не обяснява, не говори... Прилича ми на ехо в душата. Кратко отекване... На навити на кълбо конци. Хващаш единия край и стигаш до другия. Мълчаливо.

Още усещам това мълчание. Виждам я отново и отново. Надничам в очите й - врати, които водят към други врати с предчувствието, че преминаването през тях е безкрайно. Прелитане! Къде започва и къде свършва мрежата от коридори на съзнанието й. Вътре съм! В нея или незнайно къде, защото нея я няма. Вече не!

Вратите се прекрояват една в друга. Тегли ме вакуум. Дърпа осезаемия Мен, този когото обличам всякя сутрин в плът и ме прави тънък и дълъг. Почти прозрачен. Пара, примъкната през ключалките... Влизане. Излизане. От очите й. Безначални. Безкрайни. Упорстващо мълчаливи.

3.

Събота. Почивен ден.

Забравям всичко, почти насила... Дори мислите. Различен ден. Забавен ден. Рожденият ми ден. Забравям... Ще поспя! Затварям очи, не мисля. Стоя и мълча в пълно бездействие. Сънувам... Не помня... Без да искам, без да забравям. Все едно никога не съм сънувал.

Не усещам тялото си. Все пак тук съм. Не сънувам.

Черно.... Дълбоко... Като петно, в което можеш да вкараш пръста си. Сънувам ли или съм буден? Безкрайност...

Целият съм ръце - горещи и тежки. Нищо освен ръце. Бъркам в безкрайното, в тъмното нищо. Лепи се по мен. Изяжда ме, като беззъба, мека уста... Изпитвам страх. Онзи страх, който често смятам за неоснователен. Вървя по стълбите. Нагоре. Надолу. Светлините изгасват. Някой ме дебне!... Няма никой, просто страх...

Ръцете ми горят. Докога? Цялото ми тяло спи и сънува тези ръце, които някак си успяват да останат будни. В тях съм. Мисли, осезание, плът, безплътие...

После - сън в сън. Сънувам нея. Сънувам Ева, а щях да забравям... Стои на брега, а морето не спи. Меланхолия. Векове на безсъние. Приближавам мълчание. Не я достигам.

- Ева, Ева-а-а-а...

Само пясък - студен, издигнат тук-там в малки дюнички. Не чувствам... Не усещам нищо.

Главата ми... Потъвам в нея. Главата ми е беззъба уста. Празнота. Насила издълбана рана в мозъка ми. Нещо, което сам съм си сторил.

Събуждам се преди изобщо да съм заспивал. Още е Събота - ден за забрава.

4.

Неделя.

Напивам се. Не порядъчно, не от радост... До припадък. От скука. До безразличие. Алкохолът ме прави чувствителен. Откровен. Честен някак си... И разбират, че съм различен. Хората де... Лошо! Мъча се да проумея нещата. Защо се смесвам с овцете? Тълпи! Цял живот приобщаване, посредством приспособяване. И защо? Пустата му самота...

Пиян съм! Много съм пиян. Чопли ме празнодумието на отчаяни разговори. Дразни ме неловкост. Безпокойство разрошва веждите, дърпа миглите ми, вкарва прах в ноздрите ми...

Стъпки! Слушам ги непрекъснато. Чаткат по тротоарите. Криволичат. Събуждат задрямали лампи, добили силуетите на хора от непрестанното взиране в тъмното.

Тротоари с покатерени върху посивелите им тела пластмасови маси...

Пиян съм! Никой не ме гледа - укорително, чувствително, пренебрежително...

ТЪЛПАТА МИНАВА!!! Облечена. Натъкмена. Ту в разголени минижупи и блестящи презрамки, ту широкопола и срамежлива. Понякога невзрачна, раздърпана... Друг път мъжествена, черна, със строгостта на марков костюм, излязъл от магазина преди минути.

Хора - забързани. Колонии от мравки, пръскащи феромони, повлекли след себе си духа на отминали часове.

Чашите - изпити до дъно. Измити. Подредени грижливо зад светлините на барплотове.

Витрините - наредени, оцъклени, изложени на показ като проститутки, задрямали по ъглите.

Спирките - заспали под козирките на шапките си. Сами.

Момиче - закъсняло, по-само от самата самота. Любов от спомени. Цигарата ми опушва косите й. Гледам вторачено... Изпъкнали плешки, стегнат задник, безсрамни крака...

"Обърни се!"

Обръща се. Пак тези очи. Онези, като врати. Поглеждат ме! Веднъж. За последно.

Задъханият автобус ми ги отнема.

Не ми остава нищо, само времето...

5.

Някакво задрямало чувство се блъска в мен. Някакъв смътен спомен... Съмнения.

Не успях да забравя Ева.

Излизам на терасата и говоря с птиците. Слушам гласовете им. Разбирам шума на криле. Вдишвам от аромата, който пръскат наоколо. Мирис на носталгия, на нещо далечно и скъпо за сърцето. После... Все едно нищо не е било. Като любовта - спокойна, опустошителна... Вселенска. Събудих се без нея.

Стоя под прозореца на Ева. Ромео, който споделя присъствието й във Всемогъщия свят.

Ще се събуди късно. Ще отвори прозореца, сънено, с разпилени коси. Ще хвърли влажен поглед надолу, ще се усмихне, ще застане на пиедестала, който сам й издигам. Няма да се учуди на обсебващата ми всеотдайност.

Любовта й беше такава - огромна в простотата си. Задушена в мъглите на ежедневие, събрала Света в себе си, излязла извън него, сгушена в някое кътче на Космоса.

Не умеех да дишам без тази любов. Не умея!

СЕГА, потопено в минало. Нещо се случва. Не просто някакво спомняне, бегъл поглед назад... Онова преди не ми дава мира. Прави ме прозрачен за света. Пречи ми да се откъсна от Ева, да определя сам себе си като личност.

Свободата ми!?

6.

Понякога изпитвам непреодолимото желание да рисувам, но не си спомням. Не помня как се държи четката, как се потапя в боите... Не си спомням лицето на Ева. Нищо реално. Плът. Контури. Мисъл някаква. Когато успея да забравя плътността си, затворя очи и събера цялата представа за Нея в себе си, тогава я превръщам в прозрачен кристал, без твърдост. Снопове лъчи се концентрират в слънчевия ми сплит. Появява се! Форма без форма. Свръхестественост. Цялостно усещане. Чувственост, опиянение... Не я подлагам на съмнения. Не фантазирам, не си спомням. Наистина е там. Реална. Нереална. Навсякъде!

7.

Вената в сгъвката на ръката ми не може да побере отровената ми кръв. Криволичи. Пръска се на разни страни.

Гледам наоколо с поглед, събрал в себе си остатъци от някакво слабоумно щастие.

Дали съм я изгонил или?... Не може да бъде. Отишла си е. Но ще се върне... Скоро! Съвсем скоро.

Чакам я. Днес. Утре. Вдругиден... Прозорецът й мълчи, затворил единствения си клепач. Спохождат ме безсмислици, сънено ежедневие, безучастни погледи. Нещо бърка в мозъка ми, прави ме не съвсем в ред.

Дрогата!... Тя е виновна. Аз съм виновен! Жалко, не помня.

Кога влязах в пътя, кога станах скучен, кога се влюбих? Дрогата - еднократна и сладка... Спасение от скуката на нищото.

Само веднъж!... Само ОЩЕ веднъж.

Стоя си на балкона и говоря с птиците.

"Хахо, луд, ку-ку, психо... Говори си с птиците..."

Ева я няма, но при все това е тук някъде. Божество, търсещо изкупление на грешките ми. Слабост, смачкала егото ми, изкривено съзнание...

Какво ли се случи?!...

8.

Вятърът утихва. Губи се в мътното на облаците. Разбужда задрямали гръмотевици, усмихва се светкавично и изчезва във времето, което скоро го забравя.

"Имаше ли вятър? Какво всъщност е Вятъра?"

Времето се кикоти:

"Аз никога не си тръгвам. Бях! Съм! Ще бъда! Не изчезвам. Аз съм спомени, настояще и бъдеще. Повече от това. Аз съм реалност - невидимата, която всички виждат. Безплътие, създадено от зрящи. Единомислие на разнопосочни страни. Разнопосочие на единомислещи. Обединяваща сила. Противоречие. Съществувам! Облягам се на вярата. Изправям се срещу нея. Упражнявам контрол с твърдата истина, подсмърчаща зад клишетата на думите. Без мен няма нищо. Всичко започва и свършва с мен, всичко е вътре в мен. Аз съм място, химера, изначалност на нещата.

Наричам се Време!!!"

9.

Понякога си мисля за смъртта. Навява ми тъга. Решава сама за себе си. Разбирам ли я? Съпоставям я с живота. Но разбирам ли?

Прясно изкопаният гроб изпъшка отегчено. Няколко червени рози, живи все още. След живота. Или след смъртта? Процес на скъсване с нещо познато. Сълзи...

"Кого изпращаме?"

Все си мислех, че се случва нещо специално с мен в този ден.

Течението ме тегли в разни посоки. Заставам под прозореца на Ева. Както винаги, както някога. Погълнат съм от времето, забравило вятъра. Рано е! Късно е! Колко е часът?

Ева! Ева на прозореца... Разпилени коси - мидените черупки се влюбваха в тях. Преди. Не ме вижда. Прибира се в дупката на прозореца.

Отварям уста - ще извикам след нея. В гърлото ми се борят викове, стонове, чужди гласове... Пред вратата съм. Звънецът! Движи се! Наляво, надясно. Нагоре, надолу, навътре в стената. Завихря се вихрушка. Оплита ме. Усуква ме около невидима ос. Издига ме вертикално, спираловидно...

Ева излиза! Пъха ключ в ключалката и превърта шумно. Вкусвам дъха й - сладък и мълчалив.

Всичко е някаква тъпа шега. Не ме вижда! Тя не ме вижда!

Прекатурвам се по стълбите. Завивам се с мъгла, задушавам се. Нищото е навсякъде, оцъклено и злонравно. Как изглежда? Безпредметност, бездушие, отсъствие на светло и тъмно, амнезия, самота, объркване... Изключвам всякакви определения, но не е ли Нищото нещо, щом го назоваваме?

Пули се насреща ми! Неопределимото Нищо...

10.

Пия! Повръщам! Самоубивам се! Летя, затъвам... Пак затъвам. Рисувам си вени, мастилени, ей такива големи. Мразя! Гледат ме!

Господи, колко съм млад...

Истината е между стените на тухлите и панелите. Зад стените на хорските мозъци. Това е то... Реалност. Другото е за заблуда. Причини за оправдание пред живота ти.

Пак за смъртта си мисля. Още си спомням онази Събота. Тогава изгубих Ева! Не изпитвах мъка. Несигурността, тя ме терзаеше. Действително. Недействително... Отчуждение от Света. Когато някой си отиде от теб, почти се докосваш до Великия смисъл на живота си. Най-големите истини се крият в простичките неща. После идват "дни на забрава". Каква ти психическа настройка? Струва ти се, че ще живееш вечно!

Може и да има нещо вярно в последното...

11.

- Бягаш!?

- Връщам се!

- Дали?

- При тебе.

- Вече?

- Истински. При тебе.

- Сънувах, че съм птица.

- Накъде летеше?

- Вървях безкрила.

- Ти ли беше?

- Кой?

- Птицата, опразнила душата ми.

- Защо?

- Отрязах ти крилете.

- ?!

- Исках да вървиш, да слезеш долу. Да те затворя в зениците на утрото. Да те премеря някак си, да те изпитам...

- Изпита ли ме?

- Да. Прощавай...

- Простила съм ти.

- Вече?

- Истинска. При тебе.

- Всичко е както преди /е, не съвсем/.

- Песента на времето е същата - нескончаема, въздушна, отмерена...

Поглеждам снимката на тоалетката, грижливо облечена в рамка с коралов цвят. Непринудено щастие в няколко мига...

Няма самота. Ева е тук - истинска, измислена... Моя!

Мога всичко. По-жив съм от всякога. Следя измамната твърдост на хоризонта, протягам ръце, хуквам с облаците - розови усмивки... Вмъквам се в плътта на чайка, летя, излизам от нея, оглеждам се в птичето й око. Втурвам се надолу, към тъмната вода. Стремглаво. Без страх. Влизам в перлата на мида, пръскам светлина, сливам се с подводни течения, храня се със страх на моряци... Излизам на повърхността, гася жарта на цигарите им, пригласям на задушевните им разговори. Скърцам с палубите, издувам платната, задавям моторите и корабите болнаво хъркат...

После застивам на брега. Скитам по пясъка, прегърнал Ева. Скачаме от буните, носим се по течението, слушаме дишането си...

Време няма!

12.

Рисувам с ръце. Спя в прегръдките на картините си...

Рисувам кристали. Пръскам ги навсякъде. Малцина ги откриват.

Рисувам Ева... Мидена черупка, блестяща на слънцето. Усмихнат делфин. Котка, мъркаща на фотьойла ми. Топка ванилов сладолед. Практичност, романтика... Виждам в нея всичко - борба на противоположности.

И тя рисува мен - в сънищата, в спомените си, във вътрешния си глас, този, на когото не винаги се доверява.

Вече не съм пиян. Не се лутам. Живея, макар и вече мъртъв... Да, да... Мъртъв! Как се проумява такова нещо?... Смъртта е по-жива от самия живот. Не и по-малко капризна. Нуждае се от осъзнаване, от свобода на духа. Трябва ти истинско умение, за да умреш. После, ставаш част от Великата Вселена. Необходимо е постигане на съвършенство, което да изгони тъмнината, отъждествяваща смъртта. Стига философстване...

Граници не съществуват! Сами си издигаме стени, които после се налага да разбиваме с глава...

Мъртъв съм! Жив съм! До следващия живот. До последния, който ще прекрача Съвършено, оставяйки незабележима пролука в стената за идващите след мен.

© Райна Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2001, № 8 (21)