Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЧАЙКИТЕ ЗНАЯТ

Райна Йорданова

web

Вятърът стана сладникав, лепкав. Вятър от неопределеност, скрити копнежи, обикновена тишина. Чайка. Море. Грапаво и обуздано в рамките на канала море, боязливо като настъпилата зима, кратко в откровението на равния си глас, леко - полъх на развълнуван кичур коса. Януари, а няма помен от сняг. Нито от студ, поне не от истинския за това време на годината. Точно напротив, сякаш ей сега пролетта ще настъпи, ще се разпука като зелена пъпка и топлата й миризма ще потече като мед.

Не е ли съмнително? Всичко е или заблуда, нарочно натрапена ни от времето, или предупреждение, че нещо ще се случи. Или вече се случва.

Чайката каца върху камък. Изглежда сякаш да е стъпила върху самата вода, защото нищо не се подава отгоре. Камък, скала... Дали е мъхест и покрит с водорасли като зелена козина с тук-там кафеви и червеникави петна от стърчащи налепи, или е гладък?

Птица. Търсеща. Потапя глава в синьото. Невъзмутима. Горда. Все едно се мокри съвсем безпричинно. Заради самата вода. Морето... Заради солта, суха и залепнала по перата на шията й - почти нахална. Потапя глава още няколко пъти. Литва. Кръжи. Върти се, напряга се срещу течението, засилва се напук на вятъра, после му се оставя, внезапно променила посока, принудила крилете да стоят неподвижно - платна, носещи я без усилие. Пълен кръг. Невидим и съвършен. Предначертание, което само тя може да разбере. Отново размахва криле срещу вятъра. Прегръща го и... Отново съвършен кръг.

Изглежда съвсем просто, различно от истинския живот. А хората му принадлежат. На живот, който ги грабва, принуждава ги да гледат задължително и с неотменното "напред", сякаш ще живеят вечно.

Но чайките знаят. Знаят неща, които ние не знаем.

Мисля си за сравненията. Да полетиш от щастие, да си нещастен и да паднеш от високо... Разбира се, можем да летим. Със самолети, планери, балони... С мечти. В действителност... Завидях на чайката. Една неразбрана сила, едва доловима, дишаше с обикновени крила в бяла перушина. Ставаше равна на други сили. На вятъра, носещ ухания, влага и носталгия. На морето - синьо, сиво, зелено, настръхнало, бълбукащо, свенливо, истинско... Девствено и омърсено. С милион настроения като живо същество. На небето - хладно, сатенена завивка. Мъгляво, спомен, който се забравя.

Птица! Така ли изглеждат - истински - душите, останали безплътни...

Вълнувам се! Заставам на скала. Висока. Небето - с тяло, дразнещо моето.

Изпитвам страхопочитание! Морето. Дори когато съм смела, накъсала вълните, съблякла дрехите и сърцето си, с онази човешка безпомощност, превърнала ме в нещо просто и земно. Вярно е - хубаво ли е, не се забелязва. Не е приоритет на всички. Все пак...

А хората се гордеят. С интелект. С големи мозъци. Със себе си. Тогава защо питаме. Защо сме толкова малки и защо дявол го взел, онази птица знае повече от мен.

* * *

Един моряк. Не приличащ по нищо на такъв, щом стъпи на сушата, но моряк. Мрачен. Смълчан. Дърво, впило корен в земята. Стебло и клони - настръхнали, изсъхнали, насечени за огнището. Семейство. Раздяла. Само още един ден. Да имаше достатъчно пари, би останал. Със сигурност! Мрачен беше и смълчан. Не по принцип. Днес. Пораснали деца - момиче и момче. А момичето си имаше момиче. Гледаше ги. Дете на дете. Съпруга. Нощем в тъмното не си го спомняше.

Още само един ден. После половин година море, може и повече. Но този път, за последно. Някъде го чакаше каюта. Смълчана. Няма да заспива месеци наред. Брадата му ще побелява. Стане ли достатъчно дълга, време е за връщане. Но връщане назад няма. Ще го посрещнат. Целувка. Ръкостискане. Прегръдка. А портфейла му щастлив. Този път е за последно. Наистина!

Дали?

Там, отвън е морето. В ушите дълбае гласът на солен вятър. Сърцето - разпиляно. Лист хартия, накъсан, разхвърлян. Стадо делфини. Щастливи. Птица, кацнала на мачтата с пророчество за суша.

За последно...

Мислят ли чайките, че всеки път летят за последно, щом кацнат на брега и усетят пясък под краката си. Какъв пясък само! Топъл и жълт. Вечен. А гмуркайки се, мечтаят ли да са китове? Пречат ли им перата? Завиждат ли на хората?

Чайката си остава чайка по душа, дори гола, умираща, безсилна да лети, защото знае...

А морякът!?

Трябва ли да е с нозе боси, изподрани от мидени черупки. Беден, с единствен чифт дрехи, лула и мрежа. Примирен. Без възможности, освен морето. Или, без значение как изглежда, винаги е бил и си остава птица, отдавна осъзнала, че може да лети.

* * *

Мисля за себе си. Понякога. Усложнявам се. Така съм велика. Обличам се в голотата си. Често. Когато съм сама.

Не искам да бъда откровение, смачкано и хвърлено. Пожълтяла страница, залепена след проблясък със старо тиксо.

Аз съм лачени обувки. Реални. Внушителни. Червени в прекрасни дни. Черни в официални и тъжни. Чукам с токове в паважите, за да прелъстя живота. Или с подметки, меки стъпки, когато пожелая.

Мечтая да съм само боса.

Не харесвам дрехите и думите, и маските, залепнали за лицето ми.

Ще вляза в манастир и ще мълча... Докато не изляза. След дълги зими...

Гледам в очите на баща ми. Моряк! Още само един ден. Гледам в очите му и виждам море. Отново. И чайката... Ще я потърся, за да зная.

И ще се науча да летя...

 

 

© Райна Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2001, № 3 (16)