Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕЧНИЯТ ПАЛЕЧКО ИЛИ ЗА ПОЕТИЧЕСКИТЕ УБЕЖИЩА НА ЗРЕЛОСТТА

Петър Стефанов

web

Откъдето и да бъде погледната писателската фигура на Валери Петров, тя респектира със знаците на неординерното, на стойностното, на перспективното, на нещо постигнато чрез особен творчески ген и препроверено от самия живот. Странно събрало в себе си един висок естетизъм и подчертано демократично чувстване, надхвърлило рамките на утвърдените жанрови модели, създаденото от този автор се е превърнало в огледало на общественото битие през последните 60 години. То се е раждало по правило в онези топоси, където литературата е измервала чувството си за свобода. В него говори една душа, винаги жадна за нещо необикновено и вълнуващо, един вълшебник на словото, намерил още в ранната си младост ключа към всички негови тайни и превърнал този ключ в своя творческа емблема.

Но по каквито и пътища да се е устремявало писателското въображение на В. Петров, то винаги е тръгвало от лириката, за да се завърне в крайна сметка отново при нея. Тайният запис на неговата душа очевидно е скрит в нея - тя е неговата същина, неговият съвършен език в диалога му със света. А че този диалог е бил сериозен и е зачитал законите на изкуството, свиделства фактът, че неговата поезия - без да изисква някаква особена селекция - се побира в един хубав том. Макар и малко по обем, това творчество издава един безподобен поетически почерк, разкрива художествени богатства със стойността на самостоятелна стилова линия в нашето словесно изкуство.

В. Петров влиза в българската поезия на бял кон, с такава достолепна осанка, която има редки прецеденти в националната традиция. Неговите „Нощи в Балкана”, „Палечко”, „Край синьото море”, „Детинство”, „Juvenes dum sumus”, „На път”, „Тавански спомен” внасят нещо непознато като чувствителност, въображение и художествен вкус, нещо странно красиво и филигранно като словесна изработка. Забележителна е не само невероятната му версификационна култура, но и умението му за сродяване с разнообразни, често противоположни светове.

В непознатата поетичност на тези творби впечатлява преди всичко особената острота на погледа, проникващ в дълбочината на нещата и разкриващ измерения, които са недостъпни за простото наблюдаващо око. Оттук пък идва способноста на поета да насища образа с такива оттенъци, които оставят в съзнанието следата на някаква неподозирана догадка.

Без да е откъснат от художествения контекст, гласът на ранния В. Петров е изключително индивидуален, може би защото в него се застъпват няколко типа поетическо светоусещане: склонността към наивистично-детското, магико-реалистичното виждане; интелектуално-ироничната нагласа, вплитаща в себе си характерни „декадентско”-артистични импулси; чувствителността към социално-реалистичия контраст.

В неговите „детски” поеми лирическият герой гледа не просто през спомена, а през ясновиждащите одухотворяващи очи на детето, при което изчезват различията между действително и приказно, между някога и сега, между сън и наяве, между автора и героя. В изумителния поетически сън, наречен „Палечко”, се съдържа почти манифестен израз на едно ново художествено виждане: гледането с „присвити” очи, открояващо „безбройни неща” в света около нас, и, най-важното, проекцията на емпиричното в неговата метафизична аура. И до днес В. Петров ще запази тази преобразяващо-трансцендираща роля на детското, схващано като постоянна отвореност на съзнанието към гласа на битието, като особен вид медитативна установка на лирическия субект, улесняваща изненадващите преображения на поетическата аперцепция.

Поколението на 40-те години, към което принадлежи и В. Петров се отличава с по-особен характер на душевните си тревоги. За разлика от поколението на 30-те години то идва до големите истини на времето не от живота, а от познанието. Макар да се държи по своему антибуржоазно: опълчва се срещу моралния фалш, срещу измамния блясък на думите, срещу еснафските ценности на обществото и т.н. - то трудно се вписва в настойчиво утвърждаваща се дилема „ние -те”. Болезнено впечатлително, изморено от войната, то раздвоява своя душевен строй, скепсисът става важен елемент на неговото светоусещане, а основна умонагласа - търсенето на „изгубеното време”.

Но появила се във времето, когато големите идеали на хуманизма са тотално дискредитирани, тази поезия в никакъв случай не иска да се освободи от последното си убежище - човека и вярата в него. Тревожен вик, пример за интелектуално-драматично търсене на хуманистични опори, в което проблемът за смисъла на съществуването достига непознати дотогава радикалност и антиромантичност, е поемата „Juvenes dum sumus”. Тя не е някакъв декадентско-формалистичен каприз (в каквото е била упреквано многократно), а дълбоко психологическо обобщение, осъществило модерна философска трактовка на екзистенциалната проблематика. Онова прословуто стъкълце, което стои в окото и всичко тъй грозно криви, не е просто лична собственост на героя, а знак за огромния вътрешен товар на поколението.

Постепенно поетът ще отслабва песимистичните доминанти, но в търсеното на новите истини той няма да се раздели със своята малко скептична усмивка - противоотрова срещу възможни разочарования. В поемата „На път” той ще даде преднина на онази страна на своя натюрел, в която говори социалната му чувствителност, знак, че хуманизмът му е и отвореност към „емпирията” на собственото време. Тук поетът навлиза дълбоко в многообразието на човешкото - на пошлото и великото, на интимното и актуалното, и успява да улови онова, което обикновено остава над фактите, цифрите и историческите интерпретации - социално-психологическата атмосфера. Тук проговаря и една много важна страна от неговата морална същност, която няма да му изневери и до днес - надеждата. Специфично обагрена, тя носи някакъв трагичен оттенък, следа на хилядолетен исторически опит, но и белезите на едно прогресистко мислене, което схваща света като безкрайно движение към по-съвършени форми.

Способността на поета за вживяване в диалектическата подвижност и многостранност на нещата предполага и една по-различна оптика, свободно играеща си с идеи, образи и език. Философското усъмняване у В. Петров се превръща във фундаментален белег на едно модерно съзнание, художествената асоциативност придобива съвършено нов статут в търсеното на съчетамеост между нещата:

Ка-ка-кааа! - викат чайките смели
и действително какат навред,
но дори тез неща са им бели,
сякаш стъпкал е туби дебели
пейзажист от омая обзет.

(Край синьото море)

За добро или зло това поколение трябваше да се осъществява в съвършено различни социокултурни условия спрямо тия, в които бе започнало. Затова и отношенията на поета с „идеята” имат своята характерна биография. Бидейки антиномичен творец, сега той поема и една друга антиномия - между натюрела и „възпитанието”, респективно на тия двете, взети заедно, и естетическата норма. Талантът му става специфичен индикатор за истинността на господстващото мислене и това обрича писателя - въпреки неговото нежелание, на вечен конфликт със системата.

Първият сблъсък е още при излизането на първата книга на поета - „Стихотворения” (1949). Току-що придобило властови функции, нормативното мислене вижда в тази стихосбирка възможност да онагледи новите правила на играта. В хор книгата е подложена на унищожителна критика, на директни обвинения във формализъм, песимизъм и декадентство. Особено яростен гняв предизвиква поемата „Jeuvenes dum sumus”, набедена като типичен пример за „интелигентска”, ”упадъчна” поезия, възкресяваща отдавна преодолени настроения.

Създава се обстановка, в която поетът - няма съмнение - е бил принуден да смирява някои вълнения на сърцето, да потиска някои пориви на съкровеното „аз” в името на „истинската истина”. Въпреки желанието да не смъква летвата, в следващите му книги - „Дните, които живеем” (1952) и „Там на Запад” (1954) - резултатът не е удовлетворителен. И отговорът днес е прост: изворът на искреността е бил повече в съвестта, отколкото в лирическото сърце на поета. Действително В. Петров е сравнително по-слабо засегнат от тази обстановка, взела много невинни жертви - и „чужди”, и „свои”. Факт е, че мнозина се оставят да бъдат прелъстени от хипнотичната сила на новия идеологически мит и им трябва много време, докато - ако не са загубили шанса за това - постигнат необходимото просветление. От друга страна е вярно и това, че поезията плаща със собствената си свобода за постепенното, макар и частично облагородяване и либерализиране на нормата, защото процесът е, така да се каже, двустранен, предполагащ особен „обмен” и уравновесяване. В такава ситуация не е трудно следващата генерация да осъди предходниците си, за да бъде след време на свой ред осъдена от своите „следовници”.

В резултат на създадените през втората половина на 50-те години благоприятни предпоставки окриленото за промени поетическо съзнание страстно се хвърля в ново алхимично търсене на чудесната формула, постигаща „оптималния” синтез между „идеята” и вътрешното „аз”. Разкрепостеният климат го подтиква да покаже, че то не просто е догонило времето си, но че по определен начин го е изпреварило - с улавянето на все още незабележимите симптоми на едно ново заболяване, заплашващо по друга линия социалния и духовен организъм. Казано другояче идва времето на „В меката есен”.

 

Поемата „В меката есен” (1960) е без съмнение вълнуваща художествена изповед от името на поколението, осъществило революционната обществена промяна - с непрегорелия ентусиазъм, с разочарованията, с тревожния вик срещу самодоволството, с повика за съхранение чистотата на идеите. Тя си поставя свръхзадачата да слее в едно цялата сложност на живота - екзистенциална, социална и морална - нещо, което в значителна степен й се удава. Смисълът на съществуването се схваща не само в търсене на „изгубеното време” - осъществено в неподражаеми лирико-епични поетизации на младостта, щастието и любовта, но и като усилие за пълноценно вграждане в човешката общност, като особен вид осъзната отговорност. Затова и основният патос на поемата се определя от „болката тиха по всичките тези неща,/ които биха могли да бъдат, но уви! - не са...”

Художествените обобщения в творбата са неотделими от специфичната саморефлексия, от характерния поетически самокоментар. Това усложнява естетическата тъкан и дава възможност на автора да внушава по-нееднозначно своите идеи, изплъзвайки се в определена степен от неприемливи естетически императиви. Едновременно с това изображението е белязано с мъдрото спокойствие на зрелостта - с приглушената яркост на художествената визия, с овладяност на остроумието и фриволността на езика.

Стремежът към по-актуални обобщения очевидно привнася в поемата нещо от мисловните и ценностни стереотипи на времето, утриращи универсалната значимост на редица проблеми чрез свиването им в подчертано „свойска” рамка. Като че прекалено силно се вълнува лирическият субект от „големината” на ъгъла, от който следва да се наблюдава дори „петънцето тъга”. Определен пробив в искреността е заложен не толкова в неизбежната за онзи климат ритуална жестовост, колкото в неискреността на самооценяващия се (но проникнал в творбата) идеологически мит - истина, която ще излезе наяве, уви, доста по-късно. В поемата искреността на самото усъмняване в официалната истина е затисната от някакъв психологически парадокс: доколкото една „усъмнена” вяра вече не може да бъде истинска вяра, а едно усъмняване, осъществено в пределите на „вярата” все още не е истинко съмнение.

Въпреки че поемата стои изключително добре в своя контекст - изненадва с новотата си, харесва се, получава високо признание, превръща се в своебразен символ на едно „размразяващо се” време, тя се оказва само епизод в богатата драматургия на харесване-нехаресване между писателя и критиката. Почти веднага след като е получил Димитровската награда за поезия, В. Петров попада в полезрението на критиката и неговото име става средоточие на продължили пет години словесни дуели.

В този така разтеглил се във времето спор може да се провиди пореден етап на превъзмогване на нормативизма, на разширяващи се пространства на критическо мислене и език. Обаче дали поради зле намерения „повод”, дали поради изначалната обремененост с нормативни постулати, но този спор като че ли остава в рамките на критическата схоластика и не само не дава превес на някоя от страните, но и не успява да избистри някаква по-ярка концептуална линия.

Един от най-интригуващите моменти в спора, разбира се, е самата „среща” между двама големи артисти на съвременното българско слово, на две ”сродни” души - Валери Петров и Кръстьо Куюмджиев. (Всъщност поводът за спора е уводното изречение: „Никога не съм харесвал този поет” в иначе умерено критичния портрет на Куюмджиев за В. Петров - сп. „Пломък”, 1962, кн. 3.) Би могло да се предположи, че самата тази „среща” вероятно таи някакъв по-дълбок културно-исторически смисъл, свързан с потенциалните пътища на родното изкуство, бързо затиснат от доминиращите мисловни шаблони и останал неразгадан и досега.

Тук е възможна хипотезата: един млад, но талантлив критик се обръща дръзко към един явно голям, но доста „странен” писател, за да разбули неговата странност и, както подобава на критиците-стратези, да предначертае неговото бъдеще. Склонни сме дори да приемем мнението на Тончо Жечев, че въпросната фраза е особен реторичен знак, своебразен начин на равноправно диалогично общуване, пародично възприемащо средствата на самия В. Петров, т.е. форма на нехаресване на собственото критическо красноречие. Става дума за особена диалектическа любов-нелюбов, съзвучна с умението на поета да хваща едновременно и лицевата, и опаката страна на нещата.

Времето обаче е такова, че не предполага вдълбочаване в подобни сложни подтекстове. Куюмджиев ще да е бил изненадан от незабавния и лют критически отпор, щом се принуждава накрая да „признае” статията си за грешка. Но - и това може би е най-същественото - останал неразбран в евентуалния си втори план, той не може толкова лесно да се откаже и от първия. Така за определено време позицията му се втвърдява, тя увлича и „съмишленици”, за да остане в крайна сметка в критическия дискурс следата от едно подозрително отношение към В. Петров като към писател виртуоз, който има проблеми с непосредствеността.

Търсейки етапите на „правилното” развитие на поета, критиците, подкрепили Куюмджиев (основно това са представителите на т.нар. „артистична” критика), наблягат на интелектуалния скепсис и песимизма в ранните му работи, както и на прекалената му аналитичност, склонност към „маскарадни фарсове”, към прозаизиране, излишна грациозност и т.н. Но този път те естествено стигат до разбирането на „В меката есен” като спасителен бряг за поета, до значението й на творба, стъпила на „здрави позиции” и разчупила кората на интелектуалната самота. Твърдостта на „защитниците” на В. Петров се опира на други основания: потвърждаване на собственото съзряване и раздяла с догмите (нали точно критиката на „сухата логика” обвиняваше поета през 1949 г. в песимизъм), запазване целостта на творчеството му чрез елиминиране на подозренията в неразкаяна греховност или - в по-добрия случай - на упрека, че едва на 40 години той се е освободил от веригите на скептицизма и декадентството. Ето защо за тях поемата „В меката есен” е връщане на поета към себе си не от „декадентство” към „здрави поиции”, а „от едно нарушаване на вътрешните закони на изкуството към тяхното възстановяване, от едно искрено самопринуждение към едно искрено себеизследване” (Емил Манов).

Очевиден е не просто пожелателният, но чисто моделиращият характер на заявените в този спор критически предписания. Върху писателя е оказан - и от едната, и от другата страна - силен натиск да се освободи от всякакъв род „прекомерност”, т.е. да излезе в някакава степен вън от себе. В този смисъл е много любопитен фактът, че точно в разгара на полемиката, някъде между страниците на спорещите критици В. Петров публикува стихотворението си „Истина” (сп. „Септември”, 1965, кн. 2), очевиден знак за неприключило драматично търсене, за незавършена вътрешна равносметка:

О, лъжа, лъжа лъжлива,
дето тъй изглеждаш вярна,
колкото си по-красива,
толкова си по-коварна...

Искро, истинко среднощна,
хубостта си скромна скрила,
пред лъжливката разкошна
ти недей се дава, мила!

Вижда се, че няколко години след излизането на „В меката есен” проблемът за „ъгъла” е все още нерешен за поета и продължава да тревожи неговата мисъл. Необходимо му е време, за да прокара ясна граница между вярата в чистата идея и тази в институционалните й референти - граница от днешна гледна точка очевидна, но лежаща в основата на едно от най-големите заблуждения на 20. век. Допуснал за определен момент истината да се възприема като външен императив, сега, в средата на 60-те години, той драматично ще я припознае като привилегия единствено на сърцето. Щастливо домогнал се до своята позагубена автентичнот, поетът започва своето спокойно пътуване в зрелостта, без да се стряска от честите предупредителни сигнали, излъчвани от литературния официоз. И може би тук е мястото да кажем, че разгледаният спор е имал и положително влияние върху В. Петров: неговият по-нататъшен творчески развой е в очевиден синхрон с най-общите критически препоръки. При цялата им историческа ограниченост „уроците” са в една посока с избистрящата се творческа стратегия на поета - дистанция от опасностите на прекаленото професионализиране на изкуството, от какъвто и да било преднамерен интелектуализъм. Стихосбирката „Дъжд вали - слънце грее” (1967) е важно свидетелство за тази нова фаза на естетическо самоопределение. В нея сякаш демонстративно е заявено едно ново художествено качество - простотата, знак за „намирането на единствено верния начин на творческо съществуване - спокойно плаване в дълбините на искреността” (Яко Молхов). Това художествено изместване, което се онагледява и с подчертания интерес към стихотворния цикъл, има своите основания и в общата логика на развитие на нашата поезия. Оттук насетне стихове на В. Петров стават образец на лирическа концентрация, а късата форма ще му даде възможност „да се приближи повече до действителността и себе си” (Атанас Далчев).

 

Но още преди „Дъжд вали - слънце грее” В. Петров ни е дал доказателство, че „възвръщането” вече е настъпило - цикълът „А другаде и с други двама” (1958-1964). Това е поетичен дневник, заключил дузина невероятно красиви, бихме казали, съвършени любовни стихотворения, странно защо останали в сянката на другите работи на поета. Това са обръщения-послания към любимата, регистриращи преображенията на незнайно къде и кога припламналото чувство - чувство очевидно „забранено”, „греховно” - което преодолява страстите и колебанията, за да кристализира в неопровержимата яснота на всеотдаването.

Цикълът е изключително хомогенен и може да бъде разглеждан като поема - със свой сюжет, емоционална структура, дори епилог. Доколкото съществува убеждението, че В. Петров е от онези творци, които не дават пълен достъп до съкровената си същност, затулена от сложна игра на иронични дистанции и смислови отражения, може да се каже, че тук той разголва напълно себе си в пряка душевна изповедност:

Ей ме, цял съм в трептене горещо,
над косата ми сводът сияе -
аз признах ти за себе си нещо,
за което друг никой не знае.

Никой друг! Ти разбираш ли? Никой!
Ни баща ми, ни майка ми даже!
Специалист-оценител извикай,
колко скъпо е то, да ти каже!

Приютило познати гласове от нашата литературна традиция, поетическото слово достига неподозирани емоционални дълбочини, които придават на психологическата драма някакво духовно величие, родствено с най-големите любовни мистерии в литературата:

И вече нищо не ни плаши,
не ни гнети безсмислен срам
и слели се, душите наши
издигат се високо там,

отвъд човешки лай и злоби,
отвъд земя, отвъд вода,
отвъд - подобно двама роби,
избягали на свобода!

Пред опасността да бъде разрушено, да остане затворено в неумолимия кръг на житейската условност любовното чувство избухва в неистов метафизичен порив за себереализация в смъртта, за да се уталожи накрая в омиротворяващата мисъл за неизбежността на раздялата, за временността на всеки Празник и на всяка Любов.

Такава сила, искреност и трайност на любовното преживяване и говорене е нещо много рядко срещано не само в онези години, но и в българската поезия като цяло. Разбира се, макар и невероятно открит, цикълът не се отказва напълно от ироничната игра и мистифициращите планове, които превръщат един може би действителен любовен роман в художествено произведение от най-висша проба.

 

Според една фолклороподобна критическа метафора В. Петров е поет, който „преде” тънко, т.е. умее да свири на много струни. Но разнообразието на неговите мелодии е съзвучно на някакъв принцип на вътрешно преображение, резултат от натиска на външния свят, при което някоя от чертите на неговия натюрел взема връх. Така например той се припознава като сатирик (макар да е работил дълго преди това във в. „Стършел”), едва когато диалогът му с „идеята” довежда до нови психологически резултати - осъзнатият гняв и недоволството, когато в живота зад „голямата правда” започва да израства „малката” й посетрима. Би могло да се каже, че сатиричното творчество на В. Петров представлява особен вид сублимация на потиснатото артистично-игрово начало в неговия натюрел, а може би и на преносената вяра, че „истинската истина” тепърва предстои. В продължение на четвърт век сатиричните поеми на В. Петров се появяваваха като особени знаци на времето, като камъни, хвърлени във все по-застояващите води на общественото битие. Макар и писани под мотото „Взето на смях и догдето посмях”, появата на всяка от тези творби - от „Песничка за пазачите на фара” и „Случка с асансьор” до „Репортаж за трите хаш” и „Японска история”, е събитие, което безпогрешно намира верния адрес и се превръща в малка територия на свободното мислене и независимия дух.

Тези поеми осъществиха истинска сатирична диагностика на структурите и механизмите на едно общество, построено върху изкуствени и паразитни бюрократични норми; на едно духовно състояние, в което истината и лъжата често разменяха местата си; на една деформирана обществена психика, изтъкана от мисловни и ценностин абсурди.

 

Съвсем закономерно движението към по-кратките лирически форми предполага избистрянето на самия поетически принцип. В. Петров избира пътя на опосредения изказ на поетическото съдържание - чрез опора върху яснотата на предметния свят и увеличения дял на загатнотото, недоизказаното, алюзивното. Все по-често поетическите истини се раждат при случайните и изненадващи просветления на лирическия герой, резултат от моментни състояния и психологически движения, съединяващи една необикновена вътрешна деликатност с лека самоирония и умъдрен скепсис.

С времето се избистря и хуманистичната концепция на поета, изцяло доминирана от светлата перспектива за човека, от творческия блян по нравствено и обществено съвършенство. Естетическите дръзновения все повече избледняват, но като константна харакеристика на художествения свят остава неговата предразполагаща интимност. И в „Дъжд вали - слънце грее”, и в „Нови стихове”, и във „Възраст на сроковете” художествената красота вече е резултат по-малко на външен блясък и повече на вътрешна дълбочина, на особена прозирност към метафизиката на нещата. Положени в аурата на непосредственото човешко възприятие, жизнените феномени стават необикновено прозирни, отварят се за гласа на битието.

В. Петров знае, че покрай всички свои функции поезията има една, от която не бива никога да се отказва - да възславя всичко, което може, затова, че то съществува и се случва. Изцяло са превъзмогнати, не - забравени са, настроенията от „Juvenes dum sumus”, свързани с известна завист към неродените; сега поетът е изцяло във властта на едно всеобхватно и трайно чувство на прeклонение пред живота и неговото чудо:

Не, да се разменям не желая,
моя си живот аз искам тук.
Бил към края, нека е към края!
Тъжен, весел - тоз и никой друг.

(„Тоз живот”)

Лирическият герой онагледява оня механизъм, по който именно в отношението към предметите и света се ражда и особеното ни чувство на вътрешна радост и свобода. За него любовта към природата произтича не от нейната „ненагледност”, а от съзнанието, че можем да я обичаме. Вероятно оттук произтича и склонността му да търси своята духовна цялост в целостта на всемира:

Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система

и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш че сама е малка
неизследвана планетка.

Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно
как до днес съм го проспивал.

(„Рано сутрин”)

Ат. Далчев отрича наличието на метафизика у Валери Пертов, може би защото поетът не се бунтува срещу мирозданието, а осъзнава и приема своето място в него. Но тук, струва ни се, метафизичността е в друго: доколкото поетът открива нещо изключително вълнуващо в самата неповторимост на живота и улавя и в най-баналното преживяване оня скрит смисъл, в който се чува гласът на безкрайното. Той се превръща в ловец на плътни късове битие, в които пулсира неговата екзистенциална свобода, отваряща още повече вътрешните му сетива - към самия него, към природата, към другия:

Като детска картинка, сред снежни ресни,
като сън, като нещо, което
другояче не може да се обясни
освен с милост, дошла от небето -

тънконого, кафявичко, с млади рога,
ето, изскочи и вече го няма!
Ала нещо във мен се обажда сега:
а да беше видяно от двама!

(„Зимна среща”)

С годините идеята за човека като своебразен микрокосмос все повече се преплита с мотивите за старостта, в които усещането за чудото на живота отстъпва пред мисълта за края като природна неотменност - мисъл, непрекъснато прогонвана обаче от едно самоиронично чувство на „антиромантична” дистанцираност от смъртта.

Но поетът не се ограничава да експонира единствено усета си за екзистенциалните пътища за вечност, а търси и техните етични адеквати: настойчиво внуша възможността небитието да се надмогва и чрез трайни духовни ценности като нежността и добротата, обичта и милостта, устояването и мъдростта. Основно качество на „зрялата” поезия на В. Петров - като специфичен начин за присъствие в общественото време - е един благороден естетически морализъм, прокарващ много фино своите внушения. Поетът плътно следва идеята, че не природата е създала нещастен човека, а самият той е направил себе си такъв със своя егоцентризъм и своето „въображение”, ставайки по този начин постоянна жертва на илюзии. Ето защо с времето се засилва темата за онази вътрешна освободеност, свързана с надрастването на жизнената суета:

...и мисли никакви на вид
чудесни стават под перото
и погледът ти е открит
за хубавото и доброто...

Човече, нека прегори
и в тебе жаждата за слава -
невероятно е дори
какво спокойствие настава.

(„Спокойствие”)

За В. Петров проблемът за свободата не може да намери истинско решение, ако не се превърне и в проблем на съвестта - на отговорността към идеализма на недоживелите, на живите нравствени сетива за острите душевни инфекции на съвременността („Архивни портрети”). Поставената още във „В меката есен” тема за отчуждението с времето намира нови преображения - чрез размисъл за лъжливата близост, най-добрата маска на човешката корист и непостоянство („Модерни времена”), за безумните лудории в макс-и-морицовски стил („Макс и Мориц”).

Този тип душевен катарзис и етична рефлексия закономерно намират най-завършен израз в цикъла „За лично ползване” (1955-1989), съдържащ, както показва заглавието, стихове от „чекмеджето”. Това са творби, очевидно писани абсолютно насаме с истината, в които говори едно по-друго измерение на свободата. Тук всички илюзии са смъкнати безжалостно, а моралният образ на епохата застива в един неутешително преумален и потискащ мащаб. При това стихотворения като „Серенгети”, „Самоизгаряне”, „Чаят”, „Наше време”, „Фотоизложба” не са в дисонанс с останалото творчество на поета, а го допълват като естествена поанта към едно органично морално-естетическо цяло.

 

Изначално в творческия натюрел на В. Петров има заложена една особена диалогичност, насочена към неговия идеален двойник, към някакъв въображаем Друг, чрез който „аз”-ът постига своята духовна цялост. Ако отидем отвъд външните й белези - специфичната за поета доверителност на тона, самоироничната принизеност на неговия лирически субект, разнообразните варианти на онова подкупващо „а да беше видяно от двама” - ще достигнем до някакъв особен ген, предопределен да разбира и отключва тази толкова необходима ни днес синхронност на човешката екзистенция.

Прозрял механизмите на отчуждението, изместващи човека от неговата способност да бъде „поначало добър”, В. Петров зове за първичност, за ненакърнена спонтанност и отзивчивост. Изгубената човешка доброта - това като че ли е единствената голяма липса в световния ред, която пречи на абсолютната пълнота на съществуването:

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

(„Ключето”)

Поетът страда и се гневи, когато човекът остава в пределите на своята недостроеност, но не се отказва от мъчителната работа да го издигне до себе си („Японският филм”). Той има сетива за неосъществената потенциалност на нещата, за онова нещо ценно, умряло, без веднъж да бъде изсвирено („Грамофонна плоча”). Той чува гласа на взаимността, космическия шепот на оная всеобща връзка, от която човекът е отпаднал, става мембрана на духовната акустика, протичаща върху единството на битието („Акустика”). Той улавя фините вибрации на скитащото в световното пространство човешко страдание и ги превръща в покъртителен повик за взаимност („Еврейски смешки”).

Трудно в нашата поезия може да се намери някой, който да съперничи на В. Петров в тази негова способност за намиране на път към Другия. Забележителен пример е „Отвеян от вихъра” - стихотворение, взело повод от случайно видения некролог на непознат чужденец, за да направи изключително обобщение за неповторимостта на човешкия живот, независимо доколко той е нищожен или велик. В един почти незабележим факт поетът е видял необикновената съдба на странника, напуснал красивата си страна, спрял у нас за кратка почивка и забравил да поеме:

И що? От разни сме народи,
но тука покрив той намери.
Съпруга Пенка, син Методи
скърбят по Анджело Руджери.

Определян многократно като играч върху трапеца на речта, който прави смайващи художествени салтоморталета, без при това да се излага на особени рискове, В. Петров е формирал особена чувствителност към проблемите на „игровото”. Ако перифразираме една популярна критическа метафора от недотам далечното минало, можем да кажем, че през годините той определено се стреми да не изглежда „рошав”, предпазвайки се не толкова от обвинения в небрежност - при него това е изключено - колкото в нова „фризура”. С времето той потиска нещо от своя натюрел и търси опори с подчертано „антиавангарден” характер. Дори през 70-те години, когато идва свободният стих, той ще остане верен на себе си, приемайки риска собствената му поетика да се превърне в „отживелица”. Не се блазни от идеята да събаря естетически конвенции, не се бои и от възможността да изглежда немодерен.

Възниква въпросът: би ли могло при това положение развитието на поета да се изрази в някаква по-еднозначна формула? Защото се натрапва парадоксалното усещане, че уж променяйки се във времето, на практика той си остава същият.

Наистина основната посока на съзряването му е именно в движението към по-голяма художествена простота и прозрачност. В това движение В. Петров не само че никога не се връща към вече изконсумирани художествени модели, но и се отмества от въображението на егоцентризма към синхрона между микро- и макрокосмоса. Всичко това е съпроводено с несъмнено умъдряване и по-голямо снизхождение към човека.

В същото време е безспорно, че поетът пренася непроменени много важни неща: ведно с някои устойчиви мотиви (рефлексията върху мотива за времето и неговата невъзвратимост е чисто негова индивидуална особеност) той опазва култовото отношение към съвършенството на формата, убежението, че за поезията не може да има безинтересни неща, „съчетаването на широк емоционален диапазан с чисто интелектуален финес на анализ и преосмисляне” (Божидар Кунчев). Своеобразен синтез на всичко това е може би именно способността за „чаплиновска” интерпретация на дребното: чрез най-тънката отсянка на настроението или на мигновената промяна в мимиката, чрез особения хумор, примесен с малко тъга. В тази интерпретация никога не изчезва и надеждата, оная постоянна „ненадеждна светлинка”, която ражда и вярата, че човек може да бъде променен.

Впечатляващо е наистина това различие в единосъщието и това единосъщие в преображенията. Поетът сякаш е едноутробен двойник на брат Уилям, героя на Умберто Еко, който смята, че красотата на вселената не е само в единството на многообразието, но и в многообразието на единството. Може би точно тук В. Петров достига връхната точка в изкуството на развновесието и целостта: между живота и смъртта, между тревогата и самоиронията, между „вчера” и „днес”.

Един от най-удивителните елементи на това единство е непреставащото съперничество между ранните и късните работи на поета. Той самият с известно неудоволствие отчита, че неговото творчество се изплъзва от логиката на естествените категоризации на мъдростта. Докато ранните поеми са като късове скъпоценни камъни, откъртени от поетическата рудница и сияещи в искрящите блясъци на един самороден талант, то късните стихове носят успокоената красота на шлифовани скъпоценни камъни - надарени с други качества и свойства, с друга „отражателна” способност. Чарът на „старческата” зрелост у В. Петров е не в очакваното тежнение към всеобщото и разсъдъчното, в „яркото чувство за яркия детайл, а в събирането на сентенцията със случая, на мъдростта с наивитета” (Исак Паси).

 

В. Петров още в ранната си младост показа, че обладава онези качества на възприемане и пресъздаване, които модерната епоха нарича Стил. В основата на неговата способност да вижда „всяко нещо с поглед млад” („Уж за Брьогел”) стоят най-малко няколко особености: иронично обагрена интенция, подкупваща мекота и доверителност на поетическия глас, тънка културна асоциация. Към тях може да се добави и още една - важен елемент в неговата философия на предметността: дарбата в малкото да вижда голямото, дарба, кореспондираща с гностичната идея за всеобщата взаимосвързаност и взаимоотражаемост на нещата. На нивото на поетиката тази способност се проявява като особена форма на познатия от символизма принцип за съответствията: между предметно и непредметно, между „тук” и „там”, между ментални и художествени структури - една предизвикателна тема, заслужаваща специално изследване.

Много са примерите, които ни представят В. Петров като ясновиждащ откривател на скрити залежи, който в златните полета на поезията избира като че ли най-неугледните участъци, безпогрешно определяйки наличието на скъпоценна жила в тях. Едно от най-характерните му качества в това отношение е, че той очевидно не може (или не иска) да „измисля.” Поетът винаги тръгва от някаква конкретна случка, от някакво моментно озарение, в което му се открива една по-дълбока истина. Но в същото време той споделя мисълта на Уърдсуърд, че поезията е емоция, припомнена в състояние на покой. Необходимостта от връщане към светлия миг, към реставрация на първоначалното чувство при работата върху хартията дарява образа с нови хрумвания на ума, с нови оттенъци на чувството.

Върху тази плоскост следва да се осмисля и прословутата „разказвателност” на неговия почерк. Въпреки уверенията на поета, че той „не може другояче”, в нея прозира своеобразна форма на артистично лукавство, някакъв особен интектуален гъдел: чрез бавно и непретенциозно изплитане на асоциативната мрежа и като се държи ръката на пулса на читателя, емоцията се довежда до поантовия връх, който я отприщва по каналите на философски интегрираната художествена многозначност.

Един от най-важните култове в хуманистичната религия на В. Петров е култът към красотата на изкуството. От тази красота тръгват всички негови пътища към човешкото и обществено съвършенство. И скрил дълбоките корени на тази своя религия в традицията, той сам е отдавна една традиция, символ на много обновителни импулси в съвременната българска литература: на движението към поетизация в прозата и драмата в края на 50-те и началото на 60-те години, на повика за интелектуализация на поезията през 80-те години. Дори представителите на родния постмодерн в областта на поезията - за учудване на самия В. Петров - без усилие биха могли да открият в него свой предтеча: в особения културен синтез на неговото творчество, успешно примирило „спора” между реално и нереално, между форма и съдържание, между чиста и ангажирана литература, в множествеността на неговите идиолекти, в склонността му към езикови игри и пр.

В. Петров е измежду избраниците, превъзмогнали изкушенията и опасностите в бурния океан на полувековието и щастливо приключили одисеевското пътуване на българската поезия към нейните най-чисти извори. Той успешно премина между Сцилата на външните предписания и Харибдата на собствената си артистична стихия, запазвайки целостта на погледа и светоусещането, на творческия си „аз”. Догмите си отиват, модите се сменят, той остава за своето поредно художествено превъплъщение - неизменен като човешка позиция, като обществен нерв, като тайна на езика и битийно прозрение. Избран, по думите на Леон Даниел, да вижда прозирно това, което ние не можем, днес той спокойно би могъл да каже с артистичната освободеност на най-големите: „Аз не се променям, аз съм”.

 

 

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2007, № 8 (93)