ТОТЕМ И ТАБУ В ДЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА, ИЛИ КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ЧЛ. 3

Петър Стефанов

web

Нарочно създаваната литература за деца по дефиниция предполага някакъв вид отграниченост от всеобщото поле на смислите и дискурсите. Стояща в абсолютна зависимост от спецификата на своя читател, тя е принудена да се съобразява с възрастово обусловени ограничения, респективно с определени норми, наложени в общественото съзнание. Най-безспорните "забранени" места за нея са онези, които целят да предпазят крехката детска психика от тъмните страни на живота, свързани с несъвършената човешка природа - жестокост, натурализъм, смърт, убийство, различни трагедии - индивидуални и масови, или пък с някои "сакрализирани" страни на битието и човешките отношения, чието осветляване води до профанация. Това е валидно в определена степен и за възрастната литература, която също отхвърля крайностите и натурализма като неестетически явления и прибягва до тях изключително рядко, и която също има свои табуизирани зони.

В същото време детската литература органично съдържа необходимостта от преодоляване на възрастовата дистанция и от осветляване на табуто. Тя е колкото с постоянна, толкова и с плаваща идентичност, което предполага както спазването на "забрани", така и тяхното постоянно нарушаване, защото една от целите й е да подготвя децата за живота. Доколкото в нейната история се сблъскват различни възгледи за възпитанието, а господстващият идеал търпи промени, то и самият литературен процес може да се разгледа като процес на налагане и отмиране на "табута", респективно на утвърждаване и развенчаване на "тотеми".

Поради спецификата на нашето историческо развитие, на не съвсем спокойния характер на обществените процеси, детската ни литература е била винаги под силния обществен надзор, при което рядко е била достатъчно свободна да разширява безкритично своя ценностен периметър. В модерен смисъл съществуваща едва от век, тя никога не се е радвала на възможността за бавно и продължително изследване на детската природа и социалните връзки на детството, както това е бивало в други литератури, че да достигне до необходимостта от смело и обосновано осветляване на табуто. Границите, които тя е трябвало да преодолява са били не толкова от нравствено, колкото от мирогледно естество.

През Възраждането нашата детска литература е доминирана от религиозно-патриархалното духовно начало. Сантиментално-моралистичната интерпретация на хуманизма има за цел формирането на човек, отзивчив към чуждото страдание, душевно благороден, носител на народните добродетели. Затова възрожденската книжнина е изпълнена с пасивни страдалци, които очакват божествената санкция за справедливост. Постепенно, чрез утвърждаването на човешкия разум, се стига до утвърждаването на правата на личността. Към края на периода заявява за себе си едно обществено-материалистично начало, което стимулира активната жизнена позиция, критично настроена към съществуващия порядък и в обществото, и в литературните вкусове.

В своите публицистични работи Л. Каравелов например изобличава като реакционни онези произведения, в които добродетелта е винаги заслужено възнаградена, а непослушанието - справедливо наказано: "Който иска да каже, че добрите и смирени хора блаженстват, а сърдитите и непослушните страдат, той не е нищо друго освен лъжец или гнуснав лъстец." Каравеловата естетика чертае граници на мислене и оценка, на които силно инерционната, стъпила здраво в традицията, детска книжнина не може да отговори.

Ето защо във философско-мирогледен смисъл детската ни литература (в частност прозата за деца) до края на Първата световна война, а и след това, ще бъде повече укоренена в сантиментално нравоучителните истории на Христофор Шмид, отколкото в идеите на Каравелов, които прокламират опасни и "забранени" възможности. Въпреки характерните спорове за това каква да бъде детската литература, изпълващи последните десетилетия на XIX век, до края на 20-те години на миналия век господства патриархално-моралистичното начало, един възпитателен идеал, който поставя в основата ценностите на традиционното общество. А главните ценности на колектива - отечеството и неговите хубости, славното минало, свободата и нейната цена, родът, семейството, майката, трудът, знанието са водещите теми в първите детски стихосбирки. Върху тях почиват най-представителните прояви на поезията за деца, заредени с най-голям възпитателен потенциал. Най-често декламативно-изповедни (тъй като чрез тази форма в детското съзнание най-лесно се внедряват базовите ценности на нацията), те полагат в основата си онова образно-ценностно градиво, чрез което днес се разпознаваме като българи ("Татковина", "Аз съм българче", "Мила моя майчице", "Когато бях овчарче" и т.н.).

След края на Първата световна война ситуацията чувствително се променя. Възникват нови и много силни стимули за развитие на детската литература. В усилията на българското общество за намиране на алтернатива на мястото на разпадналия се образ на света, идеята за детето заема особено място. За мнозина то става символ на възкресението и обновата. В същото време, с изострянето на класовите отношения, детската литература става зона на проникване на партийни идеологии. Още през 1919 г. по инициатива на самия Д. Благоев започва да излиза партийното детско списание "Другарче", което поставя началото на пролетарската поезия за деца.

Всички тези фактори усилват чувството за отговорност на държавата за детската литература и нейните социални функции. Една от първите стъпки в това отношение - част от спасителната програма на земеделското правителство, е приетият от народното събрание на 13 ноември 1920 г. специален закон за детската литература

Покрай разпоредбите, уреждащи отношенията между министерството на народното просвещение, издателствата и печатниците, в него се въвеждат и определени забрани. В член 3 от закона се казва: "Забранява се издаването на книги и периодически издания за деца и юноши: а) с неморално съдържание, б) с явна и груба партийна тенденция, чрез която би се будило деление и омраза, съсловна ненавист и ожесточение между децата."

Общата мотивация на законодателите е очевидна. На първо място, да се сложи ръка на възпитателните процеси, и второ, да не се допуснат опити в ранна възраст да се насажда разделение в и без това достатъчно изстрадалото българско общество, но напротив - да се търси единение на базата на единствено възможните за тази цел ценности - тези на традиционното общество, което, трябва да подчертаем, току-що е почнало силно да ерозира.

Самото национално единение, заложено като цел в закона, се оказва химера, но идеята за такова единение намира прием всред българските писатели и очертава едно от значимите полета на детската литература. Отначало чрез поезията, а по-късно и в прозата патриархалният дискурс ще продължава да обагря българското детство с топлината на родното огнище и душевната чистота на простия и благочестив народен морал.

У нас националното като висша форма на общностна идентичност, рядко е излизало от рамките на цивилизованите принципи на общуване с различното. При него патриотичното миролюбиво съседства с идеите за етничната толерантност. Великолепен пример за това намираме още в първия ни детско-юношески роман - "Златно сърце" на Калина Малина, положил в смисловия център образа на майка Айше, образ, от който преливат красота, чувствителност и доброта. Младата циганка Айше е въплъщение на абсолютното добро, човекът със златно сърце, който може да бъде разбран само в категориите на християнския нравствен идеал. Това е може би най-светлият образ на циганин в българската литература, в своята душевна красота родствен на образите на Йовковите Сали Яшар, Серафим, Моканина и т.н. С това, че дарява себе си на другия, Айше се издига до своеобразна святост.

Подчертано свенлива в показване на интимната сфера, българската детска литература винаги е била здраво укоренена в реалността и е показвала подчертана социална чувствителност. Нашите писатели са пазели децата от грубостта на живота, но никога не са ги откъсвали от него. Затова те не им спестяват нерадостната страна на битието - човешката мъка, страданието, смъртта.

Ако продължим примера с романа "Златно сърце", ще видим в него покъртително правдиви сцени на човешко страдание, чрез които писателката иска да изгради у своя читател чувствителност към чуждата болка, християнско състрадание към онеправданите. След напускането на дома, на Димчо ще му се наложи да познае страшното в цялата му пълнота. А смъртта на кончето, увенчала несгодите на чергарското битие и на тежката борба за препитание, е дадена като семейна трагедия, като загуба на човешко същество.

В редица творби на нашата проза от онова време се натрапва внушението, че животът, уви, не е като разходка в полето - той съдържа опасности, съперничества, изненади, жестокост. Ако вземем анималистичната повест на Е. Станев "През води и гори" (1943), ще видим, че писателят излиза на места от обичайния си тон на безстрастен реалист и дава възможност на малкия читател да се докосне до възвишеното и трагичното. Важен в този смисъл е акцентът върху темата за смъртта - чрез образите на чичо Рунтавелко, на елена, на непослушния заек. Смъртта не е само резултат от неразумно поведение, от неоправдано насилие и престъпна жестокост, но тя е и важна част от естествения ред на нещата, от единството и сблъсъка на противоположности, елемент от диалектическия ход на живота.

Даже в лириката за деца поетите намират възможност да внушават идеи за смъртта - като неотменност на битието и като негово особено тайнство. Великолепен пример за това е стихотворението на А. Разцветников "Зимен сън", може би най-хубавото детско стихотворение у нас. С рядко вдъхновение и творческа сполука поетът създава лирическа поема на самотата и надеждата, едно малко евангелие на живота, видян като страдание, смърт, преображение и победа, евангелие, което чрез максимално достъпен, но дълбок символизъм загатва всички значими проблеми на човешкото битие.

През 30-те години тече интензивен процес на еманципация на детската ни литература от патриархално-моралистичното светоотношение, нараства стремежът й да става все по-автентично детска. Само по себе си това себепревъзмогване е свързано с преодоляване на художествени стереотипи и утвърждаване на нови възгледи за възпитанието. Особено показателен в това отношение е романът на Елин Пелин "Ян Бибиян", който представлява откровена пародия на романа "Златно сърце" и заедно с творби като "Патилански истории" и "Тошко Африкански" удря погребалния звън на модела на "послушното дете".

Едновременно с това се появяват нови тенденции, които на практика сближават детската литература с тази за възрастни. Повишаването на възрастовия адресат е свързано с промени в социалната функция и цели на творчеството за деца, откъдето нарастват и възможностите за политизация. Навлизането през периода на нови идеи и възгледи за света и човека, в центъра на които стои едно ново колективистично начало, разрушава установените граници на мислене за детето и неговата социализация.

Характерен пример в това отношение е повестта на О. Василев "Дивата гора". Изразителният сюжет, наситен с динамичност и нерв, драматизмът на събитията, множеството психологически типове, видени преди всичко през призмата на една нова колективна етика, придават на повестта безспорна прелъстителна сила. Съдържаща няколко смислови плана, творбата би се възприела добре от децата, но трудно би се възприела еднозначно от възрастните поради несъмнения й идеологически импулс. Идеята за извечната борба между доброто и злото тук придобива една непозната за детските четива антагонистичност, като нейната опростена формула (тя може да се изрази с известната мисъл на Смирненски за двата свята, от които единият е излишен) се прехвърля върху реалната действителност.

По-завоалирано или не, сблъсъкът на идеи за правото на писателя преднамерено да внася в творчеството за деца чужди на детската същност и на истинското вдъхновение схващания за света намира и свой критически адекват, един от най-ярките изрази на който, без съмнение, е известният спор между Ат. Далчев и Хр. Радевски. Тук съсредоточието е върху самото понятие "умисъл", при това схващано от спорещите страни по съвършено различен начин. Явно детската проблематика в този спор наред с всичко друго е терен и аргумент на съображения от по-"актуално" естество.

Свидетелство за това, че в нашите условия главните забрани са свързани не толкова с нравственото, колкото с политическото, е актуализацията на закона за детската литература, гласувана на 11 декември 1941 г. и подписана от Б. Филов. В нея познатият ни член 3 придобива следния вид:

"Забранява се да се издават художествени, научно достъпни или общообразователни - оригинални или преводни - книги, (по)редица книги, периодични издания и картини, както и притурки за деца и младежи:

а) с безнравствено, противодържавно, противонародностно и пораженско съдържание, както и такива, които подриват устоите на народната войска и църква или пък изопачават историческата истина.

б) които будят у децата съсловна ненавист или които отричат и убиват любовта към родината и държавния глава - Н. В. Царя, семейството, войската, народната вяра, добрите нрави, народния бит, и рушат народното единство".

Вижда се, че в новата редакция на закона забранителната номенклатура е усложнена. Акцентът е отново към политическото, като партийното е неглижирано, а на преден план излиза антидържавното съдържание от всякакъв вид. Тук вече са посочени, изведени са директивно определени "тотеми": "любовта към родината и държавния глава - Н. В. Царя, семейството, войската, народната вяра, добрите нрави, народния бит, народната вяра...".

Видян в контекта на политическата ситуация и на българското законодателство тогава, определяно от мнозина днес като "фашистко", законът предизвиква несъмнени резерви. Национално-патриотичното в него е аранжирано в груб националистичен ключ. Той става част от определен обществено-идеологически климат, който несъмнено засяга и творчеството за деца - в различна степен при различните писатели, в което ясно могат да се очертаят официозна и неофициозна линия. Наред с "буржоазното" изкуство на А. Каралийчев, Фани Попова-Мутафова, Д. Габе, като вестители на нова, пролетарска, истина тогава се налагат творбите на О. Василев, Г. Караславов, Хр. Радевски, Н. Вапцаров.

С политическата промяна на 9.IX.1944 г. започват да се налагат принципите на една нова идеология, която има за цел да ускори и легитимира осъществяваната радикална обществена трансформация. В тази операция се отделя особено място на младото поколение, призвано да бъде истинският създател на новия свят.

Тези нови реалности не могат да не намерят и своята законова санкция. В "Закона за изменение и допълнение на закона за детската и младежката книжнина", гласуван на 1 август 1946 и утвърден от регентите, член 3 придобива ново преображение:

"Буква "а" на чл. 3 се изменя така:

С фашистко, реакционно, противонародно, безнравствено и антидемократично съдържание, както и такива четива, които подриват устоите на народната войска или изопачават историческата истина.

Буква "б" на чл. 3 се изменя така:

Които будят у децата расова и шовинистична омраза, които убиват любовта към родината, семейството, народната войска или рушат народния бит, нрави и народното единство.

& Алинея втора на чл. 4 се изменя така:

Художествените периодични издания, предназначени за деца и младежи, трябва да съдържат четиво предимно из нашата прогресивна литература, из живота и дейността на прогресивните дейци в нашата история, из борбите на нашето освобождение, из борбите на партизанското движение, из подвизите на нашите войници и борци за свобода на народа, из отечествената война, из културната ни история, из живота и историята на славянските и всички свободолюбиви народи, да дават описание на красиви кътове из родината ни, отбрано художествено четиво из бита, обичаите и традициите на нашия народ и на всички славянски народи, както и народното ни творчество".

Най-силно впечатление в закона от 1946 г. прави това, че политическото е отчетливо преобърнато. "Антидържавно" и "пораженческо" се е превърнало във "фашистко", "реакционно", "противонародно" и "антидемократично". Царят и Църквата са отпаднали като ценности, а "съсловната ненавист" е заменена с "расова и шовинистична омраза". И въпреки че "безнравственото" остава като нещо, което се разбира от самосебе си, в новия вариант на закона е заложен стремежът детската литература да се изпълни с наистина ново нравствено съдържание. Повече от всякога моралното тук става функция както на битовата традиция (на добрите нрави), така и на политическата идеология.

Съвсем естествено е при това положение новозаявената норма в детската литература да създаде и свои критерии за оценка на литературното наследство. Призивът "да се отделят плевелите от старата литература" означава отхвърляне на християнския хуманизъм, общочовешкото добро, съзерцателната позиция спрямо света. Съзерцателното става синоним на "пасивно", класическото става синоним на "буржоазно", общочовешките ценности - на "абстрактното добро" и т.н.

Оттук и необходимостта от налагането на противоположни възгледи и задачи на детската литература. Идеологическата норма разрушава яростно старите "тотеми" и издига нови (интернационализмът, дружбата със Съветския съюз, партията, героите, донесли на плещите си новото, подвизите в преобразяване на родния пейзаж, щастливото детство, светлото бъдеще и пр.), за утвърждаването на които се изработва и съответстващ символен език. Творбите от този тип полагат началото на една нова митология, въплъщение на победилата идеологема.

От средата на 50-те години, като последица от преодоляването на сталинизма в идеологията, обществено-политическият климат в страната се променя, от което и нормата става по-либерална. Настъпва един период в живота на обществото, определян като "размразяване", който намира съответстващо поетико-метафорично изражение в литературата. С времето започва да се демонстрира все по-голяма търпимост към "старата" детска литература. Отваря се по-голямо място за проява на творческото начало.

Въпреки падането на редица ограничения, най-твърдите идеологически табута обаче остават до края на социализма. Такива табута са например понятията Цар и Бог и по-точно техните денотати. По време на социализма тези денотати например отпадат не само като теми за ново творчество, но и стават бреме за творби, частично удовлетворяващи нормата, писани обаче преди 1944 г.

Интересен пример в това отношение е романът на Д. Габе "Мълчаливи герои" (1934), при преизданията на който в новите условия писателката е принудена да внесе поправки, които се диктуват от идеологическата конюнктура и са в посока на определени корективи на образа на Русия. И най-важното - Дора Габе, която през 30-те години пише стихове за Симеончо и Мария Луиза, сега до минимум ограничава споменаването на Царя и Бога. С неглижирането на Бога на практика е елиминиран най-високият духовен етаж в смисловия план на творбата - това, че пътищата на българската свобода се диктуват от най-висшата духовна инстанция. Изпразнена е от съдържание и ролята на Царя-Император според разбирането, че идеята за свободата идва само "отдолу", но не и "отгоре".

Можем да приемем, че една от вътрешните закономерности на литературния развой по време на социализма е необходимостта от последователно превъзмогване както в рамките на общественото съзнание, така и в индивидуално-творчески план на идеологическия нормативизъм и от плодотворното продължаване - въпреки наличието на внушителен баласт от официално санкционирана, т.е. обслужваща литература - на най-добрите традиции отпреди 9.IX.1944 г.

В крайна сметка българското поетическо слово за деца благополучно достига до онзи исторически момент, когато са отхвърлени външните директиви и когато - такива бяха поне очакванията тогава - то се добира до границите на своето Елдорадо, до времето, когато няма какво да смущава свободното му развитие. Обръщайки се назад, виждаме как избледнява и изчезва в небитието - все едно че не е било - всичко онова, което е носило в себе си белезите на конюнктурата, а остава за живот само най-искреното и отговорно творчество.

Днес живеем наистина във време, в което не се налагат табута (по-скоро се рушат такива), но което неминуемо носи нови "тотеми". Не можем да отминем новите явления в нашия свят, които променят не само начина на живот, но и духовната структура на младото поколение. Oчаквайки да се появят съвременните аналози на онези книги за деца, които познаваме от своето детство, ние не забелязваме, че това вероятно вече е невъзможно. Колкото и държавните, образователните и културните институции да се опитват да държат под контрол положението, ограждайки по добра стара традиция децата от "безнравственото", свободното пространство активно се заема от нови художествени явления, образците на които са създадени другаде.

Известно е, че от 60-те години насам, първо на Запад, а после в някаква степен и у нас, авторите на юношеска литература почват да обръщат все по-голямо внимание на теми, считани за табу, като смърт, развод, алкохолизъм, лошо третиране на децата, секс, наркотици, ментални проблеми, лудост, насилие и т.н. Навярно мнозина помнят, че у нас за определено време актуална беше темата за "трудните" деца. Независимо дали това ни харесва, или не, животът, уви, се мени, а заедно с него и литературата. В крайна сметка целта на детската книга не е да затъмни представата на детето за света, а да я осветли, не да окуражава фалшиви очаквания от живота, но да подготвя децата за това, което евентуално може да им се случи.

Бихме ли могли да предположим, макар и в най-обща степен, в каква посока би се развивала по-нататък нашата детска литература, белязана, както видяхме, със силни общностни и морални интуиции, какво ще дойде на мястото на досегашното творчество.

В "Children's Writer's & Illustrator's Market" ("Източник за пазара за писатели и художници на детската книга"), периодично издание, излизащо в САЩ, Канада, Великобритания и Австралия, съдържащо анкетни проучвания на това каква литература се търси, каква не и кой каква литература препоръчва, се очертава доста нагледно актуалният проблемно-тематичен кръг на съвременната детско-юношеска литература на Запад, която, без съмнение, ще служи като образец, защото идващото отвън като ценностен модел е престижно и защото вече сме в единен психосоциален и културен режим на живеене.

Наблюденията показват, че съвременните деца не показват интерес към научната фантастика, историческата белетристика, както и към класическите приключенски четива. Не обичат да им се говори за религия, негативно се отнасят и към подражанията на Хари Потър. Днес по-малко се предпочитат историите за вампири, но много търсят книги за зомбита, паранормални явления, страшни истории, както и фантастични разкази, базирани на реалността, например за тийнейджъри, които имат обикновен живот, но им се случва нещо необикновено; продължават да се търсят комиксите - не супер фантастични, а манга. Юношите не се отказват от романтичните истории, обичат дневниците, повествованията, свързани с училище, за приятелски групи и пр., очевидно защото могат в тях да видят себе си. Сред най-популярните и препоръчвани книги на Запад са такива, в които се тематизира детската депресия, срещат се убийства, самоубийства и изнасилвания; нерядко главни действащи лица са тийнейджъри, които се борят със своята собствена сексуалност или супергерои, които са хомосексуалисти.

Това са факти, които показват, че многообразният и сложен процес на социализация на растящата личност едва ли ще може вече да се свежда от съвременния български детски писател само до появата на първите любовни трепети. Наред с въпросите за живота на детето между реалния и виртуалния свят, т.е. в киберпространството, неизбежно е включването на нашата детска литература в дебата за различността, при това не толкова по малцинствени теми, колкото за нетрадиционната сексуална ориентация. Във важно поле се превръща проблемът за джендърната идентификация, т.е. за оня процес, при който децата придобиват ценностни установки и поведение, които обществото определя като съответстващи на пола и които ги довеждат до усвояване на определени роли и отговорност.

Ако, накрая, се върнем към познатия ни чл. 3, ще видим, че той стои непроменен от 1946 г., обстоятелство само по себе си интригуващо, предполагащо нееднозначна интерпретация. Докога ще остане това положение - неизвестно. Трудно е да се каже и как би изглеждал законът в следващата си редакция, ако се стигне до такава. Иска ми се да вярвам обаче, че какъвто и вид да придобие той, в него би останала поне такава алинея: "Забранява се разрушаването на последното табу в детската четива - вярата в доброто и щастливият край".

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.05.2016, № 5 (198)

Други публикации:
Петър Стефанов. Детска литература от Възраждането до края на Втората световна война. Велико Търново: Абагар, 2013.