Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТРАННИТЕ РЕЧНИЦИ НА НИХЕЛО НЕМО

Петър Стефанов

web

Когато се опитваме да типологизираме едно творчество, ние по правило го свеждаме до познатите ни художествени форми и именно в остатъка на „различието” откриваме най-важните измерения на таланта. Понякога обаче се срещаме със странни словесни феномени, с особени случаи, при които въпросният метод не иска да сработи. Още при първото съприкосновение с подобни текстове оставаме изненадани и объркани, защото си даваме сметка, че в тях има нещо, което се съпротивлява на това да бъдат подведени под познатите литературоведски рубрики.

Такъв е случаят с книгите на писателката Нихело Немо, в частност с нейните „речници”, които с редица свои особености дръзко провокират жанровите ни представи и понятия.

Първото, което се хвърля на очи като естетическа особеност в тези работи, положени отчетливо на границата между литературата за възрастни и тази за деца, е поразителната нетривиалност на визията и езика. Срещаме се с едно непознато за нашата изящна словесност очудняване на света, а, както знаем от формалистите, именно то, очудняването, е главен белег на художествеността.

Въпреки сходната жанрова фактура на тези речници, не е лесно да изведемформулата на писателския натюрел. Ако има все пак такава формула, тя според мен е: Нихело Немо умее да събира в едно несъбираемото, да съчетава в смайващи единства несъвместими концепти, мотиви и понятия.

Това се вижда както на нивото на заглавията (дебютната й книга „Първи речник по етика” има подзаглавие „Мисли, легенди и диалози, презназначени за деца”, а насловът на следващата й книга е ”Втори и последен речник по етика”), на нивото на „жанра” (тези книги съчетават традиционните представи за речник и една съвършено нетрадиционна обяснителна част - симбиоза между етика и литература), на нивото на поетиката на нейните „приказки” („Грозната принцеса. Трети речник по естетика” демонстрира странен компендиум на хибридни словесни форми). Тук оставям настрани неща като последната и много солидна книга на Нихело Немо „Празниците. Астрономия за дами”, нямаща нищо общо с познатите ни енциклопедии на тази тема.

Пред нас е ерудитски тип автор, който изпитва по дефиниция отвращение към закостенелите форми на езика и който може да съществува само в тяхна опозиция. Това е рядка, особено за нашата литература, творческа порода. Бих я съотнесъл единствено с натюрела и духовната структура на писател като Николай Райнов - хладен, дистанциран ум, остра, режеща като елмаз мисъл, отсъствие на каквато и да било склонност към сантимент и евтин импресионизъм.

Ако се вгледаме в първия речник, ще ни е трудно да кажем какво е това - дали етиката търси литературната форма, или писателят-художник търси убедителност на своите внушения. Етиците ще го възприемат като речник по етика (не случайно книгата е съпроводена с предговор от проф. К. Нешев), литераторите ще видят особена проява на белетристичен талант.

С натюрел, привидно като че ли противопоказен на творчество за деца, Нихело Немо слиза при децата - можи би с надеждата, че те най-добре ще я разберат. Защото знае, че те умеят да съчетават несъчетаемото, да мислят парадоксално, и защото е убедена, че те са по-умни, отколкото обикновено допускаме.

Без съмнение основната задача на първите й две книги е преди всичко да въведе детето в нравствените основания на света, но тя иска да направи това не по-обичайния начин, а като развива диалектичната мисъл на подрастващите. В същото време тя предлага една етика, проникната от онтологията, от една достъпна философия на битието.

Нихело Немо не ограничава своя предмет само до онова, което е най-детско, но обяснява-разказва на децата за универсалните същности на живота. Любопитно е, че тук високи понятия като време, вечност, вселена, вяра, бог, справедливост, свобода, смърт, човек, парадокси, природа, съседстват с понятия като петел, оса, нещо, лакомство, куче, здраве, елф, папагал, аз, плач, подигравка, пороци, посредственост, потоп, право, вятър, хълцане, призраци, приказки, релативизирайки високо и ниско, изключително и обикновено, абстрактно и конкретно, създавайки особен привкус на мисловната материя, от която са изтъкани тези книги.

Писателката се стреми да формира философски мироглед, обемащ не само нормалното, но и абсурдното в нашия живот, където „бързоногите не печелят надбягването, героите не побеждават в битката, мъдреците нямат хляб, разумните нямат богатство, знаещите - добросърдечие”. Тя помага на децата да свикнат с две важни неща, за да могат да понесат живота - с разрушителното действие на времето и с човешката несправедливост.

Явно първата книга е укрепила самочувствието на Нихело Немо, защото в следващата тя дава пълен простор на своята оригинална инвенция. Включеният лексикален материал е значително разширен, а интерпретацията е изведена на по-висока „възрастова” степен - някъде на границата между средна и горна училищна възрастова група. И тук в основата е познатият полифоничен принцип: метафорично-образното онагледяване на абстрактни понятия съседства с цели алегорични разкази, своебразни философски притчи. Изложението добива подчертано литературен характер, знак, че в тази втора книга се ражда белетристката Нихело Немо.

Най-необичайното е, че писателката не борави с преки жизнени впечатления. Извор на нейния илюстративен материал е целият културен универсум - философски модели, литературни герои, езотерични символи, та до законите на Мърфи. Според мен тук става дума не толкова за демонстрация на ерудиция, колкото за особено битие в сферата на културното знание.

Най-важното прагматично качество на тези книги е, че дават друг познавателен модел, при който се прониква дълбоко в сложността на света, в парадоксалната обвързаност на нещата. Тези творби не могат да се преразказват, трудно е да се коментират, те просто трябва да се прочетат - от началото до края, на почивки, както се чете речник.

Съставните „лексикални” единици са толкова различни в своята поетика, че единичните примери могат да доведат до разминаване с полифонизма на езика и богатството на мисълта. По необходимост ще си позволя пример с три понятия, кореспондиращи с темата на настоящата конференция:

КНИГА (от първия речник):

„Животът е книга и всеки от нас е подреден в голямата библиотека на Бога. И може би вечер, когато приключи небесните си дела, Господ взема някой от нас в ръцете си.

Големината на една книга не се измерва по числото на страниците, а по времето, което е нужно, за да се разбере. Лошите книги не можем никога да четем достатъчно рядко, като и добрите - достатъчно често.

ДЕТЕ (от първия речник)

„Детето е дете в зависимост от това кой го преценява. Кога казваме, че нещо е голямо или малко? Когато го сравняваме с това, с което то се съобразява. Ако една топка не може да мине през дупката, трябва ли да се каже, че топката е твърде голяма или че дупката е твъде малка? И двете са възможни, защото не знаеш кое от двете неща съществува заради другото.

ПИСАТЕЛ (от втория речник)

„Всичко, което пише писателят, става не по негова воля, а по волята на думите. Писателят носи вода от девет кладенеца, за да върти воденицата на изкуството и да смила мъдростта така, че хората да могат да я поемат. Творчеството се лее като река, ако планината на душата е докосната с копитото на крилатия кон и от извора е потекла бистрата вода на въображението. Тя извлича всичко мъдро и прекрасно от твореца и освежава чуждите души, които утоляват жаждата си със слова.

Писателят е стопанин на вятъра и луната. Той допълва природата със силата на своето въображение. Големите автори винаги са писали книги за човешката душа. (...)


Дон Кихот е книга за душата след това. Тя е книга за изтерзаното от живота съзнание, което, надъхано от книгите, след смъртта си иска да бъде благородно, великодушно, платонично в любовта и достолепно в рицарството. Дон Кихот е само дух, който мистериозно съжителства с материята в една въображаема действителост. Той е разчленен приживе на дух и тяло - духът му е слаб, висок, стар и благороден, а физиката му е ниска, робска, глупава и тя е тази, която властва в света и раздава справедливост.

От всяка страница на книгата в читателя изпитателно се взират очите на Мигел де Сервантес Сааведра. Неговият поглед нахлува изпитателно в набелязаната за общуване душа и безмилостно разговаря с нея. Ако тя не иска да отговаря, той я подлага на изтезания и тя сякаш лежи в кърви на пейката за мъчения”.

Богатата и странна инвенция, която стои зад тези пасажи, навежда на мисълта за загадъчната природа на творчеството. Те като че ли не са рожба на обикновена мисъл и въображение. Толкова са необичайни, че сякаш вместо писателката говори някой друг.

Любопитно е, че вторият речник се отличава от първия по това, че има свой собствен предговор, чрез който се търси двойно скриване-откриване на автора. Номинално автор на речника е д-р Маргарит Майсторов (самото име тук ясно загатва нормите на писане), който е избрал за себе си псевдонима Нихело Немо. В този предговор чрез думите на доктора реалната авторка загатва за характера на творческия процес при самата нея, за начина, по който се раждат нейните странни образи:

„Понякога чувствам, че обичам словото, но се нахвърлям върху покорните букви като звяр. Погледът ми е замръзнал и само аз знам как думите изригват от стария Везувий, който крепя на рамененете си. В началото политат отделни отломки от камъни, после потича огнената лава и ме изгаря до петите, здраво вкопани в пантофите. Някои думи губят разсъдъка си и се лутат като побъркани в текста. Тогава върху страниците пада прах, пепел и гъста мъгла, а когато мракът се разпръсне, слънцето е бледо като при земетресение. Върху белите листа като вкаменени остават мислите, настигнати от стихията на вулканичото словоизригване. И достатъчен е един плясък на криле зад стъклото на прозореца или един далечен камбанен звън, за да оживея от вцепенението, да се завърна от предсмъртието и да забравя какво съм искал да разкажа тогава, когато съм го започнал”.

Пред нас е творческо съзнание, което като че ли дълго време не е знаело какво да прави със себе си, докато в определен момент не избухва в един, бих казал, постмодернистки порив. Става дума за мислене, което изначално показва вкус към оная екзистенция на границата, където духът се мъчи да се изтръгне от потискащата прагматика и да се докосне до тайния шифър на смисъла.

Междувременно това се доказва и от великолепната балконно-покривна сага “Джуниър. Историята на един черен гълъб и неговата бяла лейди” - една друга книга на писателката, амбивалентно съчетала идеята за човешката самота и възможността за духовна прозирност в свободата, в целесъобразността на въздушния разум.

Но своебразен връх на тези търсения представлява третият речник на Нихело Немо - „Грозната принцеса”, който за разлика от първите два е по естетика.

Във време на все по нарастващ терор на сладникавата и евтина красота писателката се е наела да проповядва началата на естетиката и то в техния най-малко престижен вариант. В нейния текст Азът и нощта са се слели в словесно цяло, за да напишат Речника на грозните неща. Така се появява една книга - нито разказ, нито цикъл, нито сборник, а по-скоро своеобразен компендиум на игровите словесни форми, на многото начини, по които се поражда “грозната” красота. Съдържанието щедро редува приказки, нонсенсово-абсурдистко-притчови диалози, напоени с тъга, сплин и нещо от мъдростта на дзен, и стихотворни форми от типа на лимериците, за да постигне езиково цяло, сияещо (доколкото в подобен речник нещата могат да сияят) с калейдоскопична пъстрота и многообразие.

Явно философският корен на “Грозната принцеса” не е в просветителското разбиране за естетиката като наука, анализираща естетическите обекти, а по-скоро в Кантовата “критика” на прекрасното, акцентуваща върху субективните условия за възникването му.

Подобно на детето, което рови в боклука и не го намира за грозен, Нихело Немо съзижда своеобразен художествен ъндърграунд, за да извлича от него с наслада действителността на красотата. Очевидно за нея грозотата е първична субстанция, пораждаща светлина, или, най-малкото, тя счита, че просто няма грозни, а има страшни неща - като тъмнината, която е безкрайна и дава форма на всичко - на страха, съня и смъртта. Изображението не търси света в неговата обичайност, а в пространството на хтонично-лунарното, на оная граница, където той се разгражда и се сътворява отново, където смислите получават второ, сенчесто битие.

Би могло да се каже, че в качеството на основно означаващо в “Грозната принцеса” е взет първо черният цвят на Джуниър и едва след това белият на неговата лейди. Затова тук като че ли има повече ровене и пълзене, отколкото камбани, водни кончета, гълъби, летеж или, ако има такива, те се явяват някак вторично, като еманация на нощта. Тук светлината се мъчи да се изтръгне от сянката, и ако успява, то е само като слабо сияние, като сън, в който нещата може и да са, а може и да не са.

Освен че текстовете в Речника буквализират основния принцип - всичко се ражда от тъмното, като негова обратна страна те проявяват и другата, по-същностна страна на книгата - закона на изумлението, поддържан от гравитацията между удивлението и въпросите, които то поражда. Но по този начин текстовете стават подчертано препълнени със значения. Художествената мисъл свободно преминава през стените на ценностните и образни стереотипи, като змия се промушва, прескача, свързва, надипля гънките на езика, за да търси “другия бряг”. Налице е образно артикулиране на високо абстрактни същности, дори на философеми като Нищото - но по начин, който своебразно ги интимизира и ги прави максимално достъпни.

Докато в началото на своето творчество Нихело Немо като че ли ни предлага повече една изящна философска пропедевтика, осъществена с литературни средства, “Грозната принцеса” е модерна литературна творба, наситена с богатото философско съдържание на първите речници.

С времето се избистря все по-отчетливо и един доста силен деконструиращ порив. Писателката не иска да има нещо общо не само с реализма, но и с всяка конвенционалност, рутина и клишираност на мисълта. У нея е налице неприкрит стремеж към оварваряване на словото и то в пропорции, които изискват от читателя определено усилие за адаптация към текста.

Покрай всичко друго, силно подривният характер на книгата води и до загубване на ясните очертания на имплицитния читател (уж приказки, пък някак “по така”). Като вземем за критерий цялостното творчество на Нихело Немо, бихме могли да кажем все пак, че този читател не е някакъв дълбокоумен многознайко, склонен към инфантилна регресия, а по-скоро един достоен за уважение интелектуален акселерат, комуто са втръснали евтините подобия на стари лакърдии.

Макар да остава в сферата на детско-юношеското, Нихело Немо подлага традиционно приказното на силна деформация. Би могло да се каже, разбира се, и другояче: експериментът на писателката показва, че приказката е нещо толкова жилаво, че спокойно може да обеме и най-яростните си пародийни дискретации. Отликите на тези нови приказки за стари вълшебства са не само в персонажите и топиката, но и в острите начупвания на структурата, в които чрез смесване на стилове, времена и конвенции се осъществява иновационно преображение на жанра. Тук приказката живее естетически не в пространството на тъждеството, а на разтъждествяването. Покрай всичко друго, авторката си помага и с имплантирането на образи и идеи от древни текстове - литературни, митични, философски (диалогът между Тритон и Нарцис е адаптация на диалога на Сократ с красавеца Критобул, а при описанието на бурята в “Плашилото” е използвана фактология от Тит Лукреций Кар).

“Грозната принцеса” избутва определено Поуката в ъгъла, но в никакъв случай не се отказва от уважение към Истината. За нея Поуката и Грешката само условно могат да бъдат в един разред - въпреки дори способността да разменят ролите си. В същото време е очевидно, че книгата се стреми да замисля читателя както върху самите идеи, така и върху правилата (в това число и езикови), по които е конструиран светът. В един момент тя сякаш се е оставила на волята на езика, който я води по своите причудливи пътища, изливайки се във всички ония мислеформи, необходими, за да се случи Речникът.

Няма съмнение, че Нихело Немо е апологет на многообразието на езиците, на желанието за бягство в свободата на думите. С това, че тематизира самото говорене и писане (“Анимали стори”) книгата попада в епицентъра на модерния лингвистичен дискурс. Фантазийният бином сякаш се осъществява не в сферата на понятията, а в сферата на езиковата логика, която се разкрива както чрез буквализиране на идиомите, така и чрез алегоризиране поведението на езика. Натрапва се неговото подобие с образа на ламята, която изпълзява и започва да поглъща всичко по пътя си; когато се нахрани - зяпа, разсейва се и бездейства; ако иска - може да се издува и да лети като балон над земята; или да се смалява и да се превръща в нощна пеперуда.

В характерната логика на самокоментиране на текста дори дидактично-баналните нотки, понякога неволно изпуснати, не олекотяват изображението, а стават посвоему функционални. В крайна сметка този уникален Речник на грозните неща успява да побере не само списъка на различните словесни структури, на основните естетически състояния, но и на такива особености на дискурса, изразими чрез понятия като остранение, код, деконструиране, езотеризъм, културен универсум, метаинтертекст, абсурд - все единици от лексикона на един модерен (а)естетизъм.

Пък и този странен хетероним, излъчващ силни кабалистични аромати - Нихело Немо (на латински - Никой и Нищо). Той без съмнение узаконява осезаемата “алхимичност” на текстовете и изразява желание не за анихилиране на персоналността, а по-скоро на светско-профанния й модус. В него има нещо много дръзко и крайно, което сякаш е знак и за потенциална готовност да се прекрача границата на модерното и да се отиде отвъд. Нищо чудно в това, ако схващаме постмодерността повече като тип умонастроение, отколкото като правоверна доктрина. Защото посоченото богато цитиране, смесване на стилове, контаминации, префункцианализиране на образи, цялото това желание за битие в рамките на културния универсум са все форми на постмодернистка жестикулация и жаргон.

Струва ми се, че в крайна сметка този великолепен речник по естетика непреднамерено започва да подкопава самата естетика. Доколкото се оказва разкрачена между “грозната” красота и многообразните начина на словесното й изразяване, книгата като че ли откъсва в някаква степен езика от онтологичната му укорененост и неусетно се опитва да го положи на сцената на онова, което наричат постмодерен театър. Възниква въпросът: не води ли в последна сметка този компендуим на стилове до антистила, до онова равноправно сливане на почерци в почерка на пишещия, така силно бленувано от някои. Езикът се разтяга, уголемява, но остава все по-затворен в себе си. Собственият ни живот полека-лека се трансформира в битие на езика. А и тези свръхмодерни приказки не забравят ли, че най-голямото достойнство на класическата (вълшебна) приказка е в това, че екстериоризира вътрешните процеси на личността (Б. Бетелхайм).

Но това не е проблем на Нихело Немо. Преминала в територията на “естетичното”, тя е склонна да остави зад гърба си подобни “етични” въпроси - позиция, която може да се онагледи най-добре със собствената й закачка:

Обичам да късам криле от мухи,
в носа си дълбоко да бръкна,
косата си с пръсти
да роша и чеша
и вътре да търся бълхи.

Последното - на шега, разбира се.

Онова, което е сигурно, е, че писателката обича децата - и малките, и големите. И няма никакво желание да прикляква до тях. Ако някой иска да проникне в дебрите на етиката и естетиката, да заповяда, но... за да достигне тези Речници, ще трябва да се изправи на пръсти.

 

 

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2009, № 6 (115)

Други публикации:
Детската книга на XXI век и нейните читатели (Сборник доклади от кръгла маса, Сливен, 7 май 2008 г.). Сливен, 2008.