Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЪЛКУВАТЕЛ НА БЪЛГАРСКОТО БИТИЕ
(Белетристиката на Иванка Денева)

Петър Стефанов

web

За всеки непредубеден наблюдетал на нашия обществен живот е ясно - живеем в трудно време, време, в което кресливите декларации и обещания не могат да скрият липсата на светла перспектива - нещо, което се усеща навсякъде и особено в духовната сфера. Няма никакво съмнение, че сегашното състояние на българската литература е като състоянието на целокупното ни битие - далеч от идеалното. Литературен живот, без съмнение, има - свидетелство за което са преди всичко многобройните книги, които излизат, но този живот е някак несистемен, на островчета, някакъв архипелаг от групи, местни издания и пр. През времето на т.нар. демократичен преход процесът придоби подчертано регионални измерения, доколкото отсъства "мрежата", която да даде национална цялостност и системност на нещата.

Днес писателят е граждански омаломощен, приемащ пасивно аномалиите на културната ситуация, плах, неспособен да вдигне глас, да защити позиция. Литературните нрави трудно могат да се нарекат добри. Съществуват литературни клики, които се подозират, враждуват помежду си, избягват диалога, обстоятелство, предпоставящо незачитането постиженията на другите, както и честото предрешаване на творческите конкурси.

В такава ситуация трудно се открояват действителните стойности, градацията се извършва често чрез извънхудожествени съображения. Рецензиите по правило са приятелски - на принципа аз на тебе, ти на мене. Почти отсъства собствено критическият момент, способен да упражни качествено въдействие върху литературния процес.

Не са още достатъчно ясни плодовете от европейското ни приобщаване - в каква степен онова, което получаваме (и ще получим) като цивилизационни придобивки ще бъде заплатено с идентичност. Тези плодове ще бъдат според мен и критерият за постигане на вътрешния смисъл на времето, в което живеем. Очакваното ново в много отношения се оказва илюзорно: уж вече сме в Европа, а забравихме кои сме, притъпени са сетивата ни, убити са надеждите ни, спряхме да вярваме, че можем да променим нещо.

Ако отнесем това към литературата, бихме могли да кажем, че сега времето не е много подходящо за по-детерминистично изследване на националния живот, за едно по-реалистично пресъздаване. По-лесно и по-престижно е да се прави (пост)модернистична литература, в което само по себе си няма нищо лошо. Малцина се дават сметка обаче, че постмодернизмът като насока в художествената сфера в значителна степен се срасна с победилата либерална идеология (с ония, които определят културния фон) и почна да я представя и обслужва, нещо, което обяснава щедростта в различните видове поощрения от страна на властта и различни фондации към по-"авангардни" тенденции и прояви, както и появата на нови фаворити на конюнктурата.

Затова и се отнасям с уважение към хората, които се дистанцират от статуквото и търсят свои пътища към истината за своето време, за българското битие в цялост - като писателката Иванка Денева. При ясното разделение на литературата днес - на такава, която прави изкуство от живота, и на такава, която прави изкуство от други текстове, тя безспорно принадлежи към първата, т.е. бихме могли да я определим като "модерен реалист", при всичката неяснота на това понятие.

Не й е достатъчно да експлицира - както правят мнозина днес, кризата в съзнанието на съвременния човек - объркан, загубен, ироничен, жлъчен, циничен, диаболично игрив, по същество враждебен на всичко около него. Напротив, в нейните работи няма и сянка от цинизъм или снобска дистанцираност от "масовата" психология, а съпричастост и болка към човека - жертва на социални обстоятелства или на лична участ. Ив. Денева принадлежи към онези малцина писатели, които в нашето объркано време се вълнуват от съдбата на съвременника и посоката на българския живот - черта много характерна за реалистичната класика въобще. Стреми се да показва нашето колективно "днес", белязано с несъмнен трагизъм или може би по-точно казано - да търси истини от първия екзистенциален ред, но в които се оглежда и нашето българско битие. Нейните архитипи са взети не толкова от културно-информационната банка (разбира се, и тя има своите любими автори), а от непосредственото й усещане за битието - заветите на бащите; укоренеността в земята; живата връзка с Духа; ценността на индивидуалния ни живот, изтичащ сякаш без следа; унижението на старостта, което ни чака; желанието да живееш, дори когато сякаш няма за какво и пр.

У нея липсва каквото и да е притворство на писателя, тя е открита в намеренията и предпочитанията си може би дори повече, отколкото е нужно. Тази откритост е нещо не съвсем удобно в нашия свят на релативност, притворство, маски, отражения, квазиинтелектуалност, ако, разбира се, не става дума за преднамерено отстоявана художествена позиция. Ще напомня, че постмодернизмът, макар да претендира, че е "най", "последна дума", със своята философска програма обективно легитимира правото на всеки дискурс д а б ъ д е, в това число и най-"консервативният". Т.е. в днешната духовна ситуация има място за всеки, важното е кой как ще се възползва.

Иванка Денева е широко скроен автор, с универсалистки тип реактивност към света. Творческите й интереси са в областта на разказа, романа, литературната и театралната критика. Тя е автор дори на един поетически сборник - "Светлик на душата". Без да отричам правото на авторката на лирическа изповедност, все пак считам, че тя е преди всичко епически поет, доколкото показва несъмнена способност да търси и намира в нещата не толкова себе си, колкото самите неща.

Първата и сериозна заявка в литературата е романът "Жарава" (1999). Ако се опитаме да определим за какво е роман това, доста ще се затрудним. Първото, което идва наум, когато тръгнем да четем произведението, е, че авторката е решила да направи белетристична реплика към теми от обществено-политическия живот, останали по една или друга причина табу за литературата. Такава е например темата за жестоко смазаната въоръжена съпротива срещу комунистическата власт, която в началото на 50-те години достига своята кулминация в сливенския край - тема, без съмнение, интересна, която отдавна чака своята значима литературна интерпретация.

Сравнително бързо става ясно обаче, че това не е разказ за 50-те години, а за 70-те-80-те години, когато в нашето село са настъпили невъзвратими промени. Горянската тема се разтваря в по-широкия поток на повествованието и започва да се възприема като обертон, но не като главно сюжетно-смислово ядро. Героят Евлоги Каменов се връща на село от столицата, сякаш за да изкупи някаква вина към родната среда и да подчертае невъзвратимостта на отминалото, крушението на селската цивилизация.

Но и тази догадка се оказва нетрайна, защото разбираме, че връщането на героя е част от семейно-любовен сюжет, който става основна арматура на повествованието и който вплита в себе си другите сюжети. Читателят се сблъсква с едно уж събитийно учленимо, но в същото време достатъчно дифузно, обгърнато с леко сфумато от играта на темпорални и психологически планове изображение, което загатва за по-особени идейни намерения и повествователни нагласи.

Накрая си даваме сметка, че Денева се интересува от всичко това заедно, видяно като един цялостен поток на живота, в който интимно-личното е неотделимо от социално-биографичната тъкан, от дълбоките рани върху колективното тяло и колективната психика. Разказът активира множество опозиции - настояще-минало, село-град, насилие и свобода, страдание и щастие, грях и изкупление, омраза и любов, което създава богатство и пълнота на смисловото движение.

И все пак - това не е социално-исторически разказ, а фина психологическа драма със социално-исторически оттенък. Това е романът на Каменов и Жана, хора различни, продукт на две вселени, селската и градската, които по волята на случая (времето) се събират, но първоначалната любов е подложена на изпитание по трудно доловими причини, резултат на цивилизационни установки, но и на самата човешка душа, жаждуща нещо друго, подвластна както на угризенията на съвестта, така и на чувството за собствено призвание. Те търсят спасение в средата си, в промяната, в бягството от онова, което са в момента, в онова, което не са могли да бъдат.

В тази дифузност на повествованието и на силните екзстенциални интуиции е натюрелът на Иванка Денева, писател със собствен и достатъчно характерен белетристичен профил. Тя притежава гъвкав психологически рисунък - сякаш не външните конфликти, а пейзажът на душата е нещото, което умее най-добре. В това отношение тя е необикновено изобретателна, бих казал неизчерпаема в постигане на богатството на човешките характери, на душевните движения в техните полутонове, светлини и сенки.

Денева притежава отлична ориентация и в селската, и в градската семиосфера. Писател със сериозен запас от жизнени наблюдения, с око за характеристичния детайл, с чувство за стиловете на речта, тя умее да се превъплъти и в селско разговорния сказ, и в градската домашна действителност, запазила нещо от стария буржоазен дух. Пресъздаването на селото и селския манталитет и чувствителност отиват към една художествена снимка на селото в определен исторически период и то не толкова като проява на битово-етнографски епизъм, а като народопсихологически стойности, дух и менталност.

Оставаща в рамките на реалистичното повествование, писателката си служи с модерни похвати на белетристично изграждане - майсторски раздиплена композиция, игра на темпорални планове, поток на съзнанието, ретроспективно изграждане на сюжета, рефлексиращо художествено съзнание на героите, неща, които усложняват сюжетно-образната фактура. Кинематографичният в основата си рисунък е забулен от тънка млечна пелена, която леко разфокусирва изображението и изисква известно усилие на съзнанието, за да накара да изплуват от тази белетристична амалгама образи и чувства. Стилът на Денева изисква по-съсредоточено четене, което спокойно и отчетливо да учлени изпълнената с време фраза.

Белетристката не търси остросъбитийна фабула, а психологическия живот на героя. В горянския подсюжет драмата и трагиката са представени не чрез преследвания и въоръжени стълкновения, а преди всичко чрез психологията на героя-предател и човешката драма на жените, пренасящи скрито труповете на убитите. Налице е вкус и към символичното значение на детайла, на материалния план, и към характерни емоционално-смислови кулминации както в посока на изтънчено-възвишеното и духовното, така и на мерзко-отмъстителното и низкото у човека. Може би не само защото се тематизира музиката (главната героиня е пианистка), разказът създава аналогия с музикална творба - като тоналност повествованието се гради сякаш в рамките на характерното движение от изящното цигулково капричио (пресъздаване на любовните блянове), до тежките и на моменти режещи тонове на медно-духови и ударни инструменти (сцените на насилие и смърт).

"Жарава" е чиста проба екзистенциално-психологически роман, роман за човека и неговата непостижима душа. Кои сме ние, познаваме ли се, даваме ли си сметка за импулсите, които ни движат, няма ли някаква подсъзнателна подкладка на нашите решения, желания, страсти, любови, постъпки. Всеки от героите носи някаква своя "карма", някаква историческа родова вина, всеки има своята "жарава", която пари в душата му и не му дава покой. И това не е случайна детерминираност, семейно-родово проклятие на отделни личности, а самата същност на човека. Всеки от главните герои стъпва по нагорещените въглени на своята лична драма - и Жана, и лелята Теофана, и Каменов, и баба Диманка, и предателят Гатьо Гърбавия. Уви, така е измислен човекът и другояче не може да бъде. Остава му единствено да търси верния път, да пази достойнството си, да се стреми към онази необходима хармония между страдание и човешка чест, която дава сили да се живее.

Този тип екзистенциални интуиции се затвърждават и в следващата книга на писателката - сборникът "Този корав залък - животът" (2003). Рядко у други автори се среща такава тревога за човека и живота днес, такова автентично усещане за нашето собствено сега, каквото виждаме в този сборник. Убеден съм, че това е усещане на мнозина, но редица пишещи (а и непишещи), повлияни било от прекомерна политическа пристрастност, идеологически модели на възприятие или естетески снобизъм, сякаш бягат от него поради страха, че ако го изкажат, ще се срути картината им за свят. Днес действителността, без съмнение, носи чертите на абсурдност и абнормност, животът ни е като силно разредено вино, а битието сякаш се процежда през някакви абсолютно тесни пролуки. Убеден съм, че водени от стереотипи и мисловна инерция, ние все още не си даваме достатъчна сметка за онова, което се е случило с нас и със социалната тъкан.

Интересно - може би защото историята се повтаря, - като чете работите на Денева, човек има чувството, че се е върнал към Г. Стаматов, Г. Райчев, Св. Минков, че се среща с неща, за които знаем от отминали времена. В тази връзка прави впечатление нейното страхотно чувство за "буржоазния" тип култура и нравствени отношения - сякаш авторката носи някакъв особен ген в това отношение. На моменти читателят дори се затруднява да локализира времето на разказа - преди 1944 г. или сега.

Материята на тези разкази е много разнообразна, издава богат жизнен опит - включва като тематични ядра затвори, пансиони, последните жители на селото, работата на "Амнисти интернешънъл", социални заведения, психиатрии, военни поделения, новобогаташки домове с джакузита и фитнес зали и т.н.

Ив. Денева е автор с много добро знание и рефлекс към особеностите на днешната българска действителност: увълчването на нравите, корупцията на социалните и хуманитарни институции, уродливи явления като продаване в чужбина на деца от социални домове и т.н. Но тя иска да покаже и човека, пожелаващ да надникне зад "междата". За нея този човек е сложно и трагично сплетено психическо вълмо, господар на себе си, но и играчка, функция на множество житейски и социални фактори.

Сред безспорно хубавите работи отнасям "Петльов гащ", "Привидности", "Раля", "Две прошки". Силно впечатлява разказът "Приют "Земен рай" - високохудожествено обобщение с класическа завършеност, някакъв свят на призраци, на хора, изпразнени от човешко достойнство и смисъл на съществуването, превърнати в статисти на някакъв марионетен театър, неясни сенки на някогашен истински живот.

"Този корав залък - животът" е една достатъчно тежка по съдържание книга. В по-социалните разкази животът на българина е видян като една психиатрия, главно по причина на това, че сме загубили Духа. Но това е книга, която парадоксално съдържа светлото начало, защото вдъховението на нейния автор идва о т г о р е, а не о т д о л у. Нейният автор принадлежи към онези, които се стремят да внушават любов към живота, а не погнуса и презрение към него.

С годините художественото майсторство на Ив. Денева претърпява ново развитие и достига до нови белетристични завоевания, свидетелство за което е документално-историческият роман "Кръстопъти и ветрове" (2008). Самото обръщане към историята, и то в подчертано епическа форма, е вече нещо, което заслужава внимание, доколкото днес доминирането на определени ценностни "приоритети" води на практика до отказ от внимание към историята и - въпреки обратните примери, които могат да се дадат - това е повече от очевидно. Налице е криза на историчното, свързана със загуба на критерии за оценка на отминалото.

Трудно е да се определи жанрът на романа: дали това е родова сага, художествена историопис на един регион или някакъв вид национален епос. Прави впечатление амбициозният, почти "балзаковски" замах в намеренията: да проследи чрез няколко семейно-родови истории живота в Сливенския край, а оттам и най-важните черти на българския живот от Възраждането до днес. Въпреки нейните 650 страници, творбата не е завършена (пред нас е само първа част) и е трудно да се даде окончателна преценка доколко тя успява в своето амбициозно намерение.

Романът съчетава две силно обособени повествователни линии - жизнените истории на два рода са дадени на фона на пространни очеркови отстъпления, представящи възловите особености на историята, политиката и стопанския живот у нас. Избраната поетика, съчетала стилистичните белези на съчинения от типа на Симеон-Радевите "Строители на съвременна България" и нещо от психологическата проза на Г. Райчев, да речем, поставя на изпитание рецептивните нагласи на читателя, който е принуден да изобретява постоянно алтернативни концепти на осмисляне, търсейки съподчинителната логика на двата плана.

Възниква въпросът това "документално-художествена" литература ли е (подобно на книгите на Пелин Пелинов), просто историческа белетристика или все пак нещо по-специфично. Към кръга на докуменално-художествения или историческия роман гравитират творби с различна стилистика - "Кръстоносци" и "Quo vadis" на Сенкевич, "Спартак" на Р. Джованьоли, "Аз, Клавдий" на Р. Грейвз, "Война и мир" на Л. Толстой, "Записки по българските въстания" на З. Стоянов, "Рагтайм" на Доктороу, "Хладнокръвно" на Капоти, "За свободата" на Стефан Дичев и т.н. В този вид творчество документалното влиза в сложна зависимост със свободата на автора при избора на случки, сцени и образи за разкриване и доказване на художестенната идея.

Противно на очакванията, формирани от други подобни творби, двете линии на повествование в романа на Ив. Денева не се пресичат, обществената линия е само екран, на който се проектира психологическият живот на българина. Ако има някаква връзка между тях, то тя е силно опосредена - израз очевидно на по-особен възглед за романовото единство на обществено и индивидуално начало.

С "Кръстопъти и ветрове" писателката целенасочено търси своя "земя" върху литературно-географската карта, земя, която да я обживее естетически и да й даде митични измерения. Името на тази територия е Сливен - място, в което е опазен свободният дух, където съжителстват хармонично различни етнически общности, в което възраждането на българското начало стига един от своите апогеи. Но може би точно по тази причина сливенският край се превръща в център, от който се наблюдава по-голямо пространство, обемащо границата на националното и даже излизащо извън него. Основната метафора - кръстопътят, се разпада на множество деривати от различно естество - историческо, географско, морално, лично, обществено и пр., които в своята съвкупност чертаят подтекстовата линия на романа, неговите морално-философски импликации.

Няма съмнение, че имаме работа със сериозен писател, натрупал богати жизнени наблюдения, умеещ да постигне автентичност и убедителност на изображението, опитен белетрист-психолог, вещо вникващ в изменчивостта на човешкия характер, в лабиринтите на душата. Това е битово-психологическа проза от много добро качество. Уж битовизирайки, тя постига екзистенциални стойности, които намират проверка в личния опит на читателя. Присъща й е онази магия, при която неусетна се смесват единичното и всеобщото.

В теорията на Бахтин за романа има едно утвърждаване, на което малцина обръщат внимание - че повествованието, колкото и богато да е на смисли и похвати, не може да постигне целта, ако не е екзистенциално укоренено. За реалистичния тип проза това е аксиома. Независимо от възможните възражения - най-вече в посока на спорната комплементарност на очерковото и монопсихологическото повествование, у Иванка Денева впечатлява необикновенага битийна укорененост на изображението, яркото внушение за правдивост и жизнена сила.

В нейния свят текат жизнени сокове, кипят страсти и силни чувства, героите са разпънати на сложни душевни кръстопъти. В описанието на човешките истории писателката елегантно втъкава фини душевни движения, черти на бита, мрежата на социалните връзки, културния фон, етничната традиция и пр. Тя показва завидна способност да пресъздава живота и на село, и в града, и в следосвобожденската ни столица, и дори в Париж. Особено й се удават любовните взаимотношения и конфликти, както и моделирането на онова, което можем да наречем фактура на битието. Романът е наситен с великолепни страници, асоцииращи с прозата на Флобер и Мориак.

Бихме могли да приемем, че в интимния си замисъл това е един български роман за възпитанието на чувствата, за онази емоционалност на българския човек, която съпътства обществените промени, дава израз на различни мисловни нагласи, очертава различни модели на поведение и в крайна сметка изгражда физиономичността на историческото време.

Колкото читателят по върви към края, толкова по му се струва, че общественият фон, външните промени нямат принципиално значение за живота на човека. Времената се менят, поколенията идват и си отиват, но в крайна сметка те изиграват един и същ сюжет - онзи, в който бушува драмата на съществуването.

 

 

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2013, № 5 (162)