Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯВОРОВ - МЕЖДУ МИНА И МИЛА

Петър Стефанов

web

Един от най-интригуващите и наситени с културно значение епизоди в текста Яворов е романът на поета с Мина Тодорова, роман, в който сложно се преплитат лично преживяване, поетическо претворяване и обществено мнение. Ранната смърт на момичето не поставя край, а пренася тази история в света на изкуството, слагайки начало на нови нейни измерения. Стават значими разнообразни актуални и ретроспективни връзки. В рамките на цялото се формира семиотично поле с многобройни алтернативни концепти - скришната любов между двамата и тяхната кореспонденция; любовните стихове, посветени на Мина; драмата "В полите на Витоша" и различните цитати, които тя съдържа; отношенията между Мина и нейното семейство; личните отношения на поета с автора на "Идилии"; диалогизмът между Яворовата драма и "Змейова сватба"; триъгълникът между Поета, Сестрата и Брата и т.н.

Вече "на възраст", поетът разбира, че в живота му е дошла голямата любов. Преживял множество житейски разочарования, в това число и краха на своите идеали, той отново се въздига към духовен подем, а в поезията му настъпва истинско творческо възкресение. Шестнадесетгодишната девойка се превръща в неговия "снежнобял" ангел, в идеал на "покварената" му душа, чрез който той понася по-лесно своето раздвоение. "Вълшебното" тържество, което иде от любимата, го преобразява и го кара да се моли като грешник. Музика и лъчи го съпровождат вече в "нерадостта" на неговия път. Преживяванията му се разполагат между една мелодия, която "лелее и приспива мисълта" и копнежния зов да слеят душите си "над вой и прах", да отлетят в "звездни" висоти. За него тези чувства са като небесен полъх и той прави всичко възможно да бъде достоен за своята Беатриче.

Що се отнася до любовта на Мина, то тя е чистата, невинна първа любов на ранната младост. Но може би затова тя се проявява като едно дълбоко и всеотдайно чувство, готово на истинско самоотречение: "Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никого няма да обичам" (писмо до поета от 5 февруари 1909 г.); "Знай, че ти на всяка крачка, хиляди пъти можеш да ме пожертваш и аз нямам право и няма да взема това за несправедливост" (писмо от 11 февруари 1909 г.).

Уви, много скоро чувствата на двамата ще бъдат стегнати в удушваща примка, за да се обърнат в една странно-трагична любов, лишена от срещи и разговори, ограничена почти само в писма. Този трагизъм е в някаква степен скрит в кореспонденцията между двамата, но просветва в единството на различните свидетелства. В това отношение особено ценни се явяват спомените на Н. Караджова-Маркова (1963), съученичка и близка довереница на Мина. Тя посочва, че писмата на Мина до нея са покрити с дълбока скръб, за разлика от писмата до Яворов, обвеяни само с една лека меланхолия, доколкото девойката се е мъчила да предпазва поета от излишна мъка.

Самотна сред своите, далечна и чужда на тях, неразбрана от никого, огорчавана и оскърбявана, Мина, "отчаяно се бори против заплахите, геройски защитава правото си да обича". През 1908 г. тя изповядва пред приятелката си: "Аз не живея, аз мъртвея тук". Н. Караджова говори още за "страшен натиск", за "груби семейни сцени, денем и нощем, при повод и без повод", за това, че "не стихват укорите и клеветите", а "контролът и наблюдението над нея от страна на близките й бе станал по-суров". Подложена на непрекъснато наблюдение, лишена от възможността да се вижда с Яворов, тъй като "не я пускали никъде", Мина изпада в "страшно раздвоение", "увлечена дълбоко, разколебана във вярата си в него".

Истинската причина за подобно отношение не е толкова дълбока: връзката между двамата носи заплахата за един "неравен" в социално отношение брак, възможност, абсолютно неприемлива тогава за семейството. В неговите очи Яворов е "плебей", "покварен", "лъжец", "прелъстител". Макар и не така драстично, за враждебното отношение на близките й към любимия говорят достатъчно ясно и коментарите на самата Мина.

Що се отнася до отношението на поета към "случая", то е белязано с характерната за него двойственост - плод едновременно на ирационален порив и на рационалистична рефлексия. Вероятно вътрешно той си е давал сметка, че "опонентите" му имат своите основания, което обяснява и наличието на определени негови угризения. Много характерно в това отношение е признанието пред сестра му Катерина, направено в писмо от 17 декември 1907 г.: "Оная работа се усложнява и аз почвам силно да се безпокоя. (...) Боже мой, ами аз съвсем не съм човек за женене и семеен живот!". Оттук и изводът: "Аз бих дал мило и драго тая история да не съществуваше и тая попара, която сам надробих, да не чакаше да я сърбам сега".

В същото време той е съвършено наясно, че има своите сърдечни права, и е готов да отстоява своя избор. Дълбоката му уязвеност от съществуващото отношение се явява допълнителен мотив да се бори за любовта си. Най-главното е обаче, че той има жизнена, съдбовна нужда от тази връзка. Тя е дълбока и дълго носена негова потребност, ярко свидетелство за което намираме в стиха: "и мисля аз, че ти си тя, че тебе чака духът години заблуден" ("Обичам те"). Но странно: признанието на неговите права от страна на другите ще дойде, когато вече е късно, когато любовта му ще бъде вън от властта на земното1.

Цялата духовна връзка между Яворов и Мина минава - както при всяка любов навярно, под знака на едно постоянно мятане между щастието и съмнението. Емоционалната кардиограма бележи големи амплитуди. От самото начало се оформя характерен модел на техните отношения, който периодически ще се възпроизвежда - любов, съмнения, разочарования, връщане на писма, желание за разрив, ново начало. И така - до края.

Дали под натиска на братята, или и от собствен страх, още в началото (писмо от 4 октомври 1906 г.) наблюдаваме характерно сепване на Мина пред мисълта, че може би в тази връзка има нещо опасно. Три пъти се повтаря думата "страшно", знак за разбирането, че светът на всекидневието подчинява човешките пориви на своята неумолима логика.

Да превъзмогне чувството на безизходица в този порочен кръг й помага отново образът на любимия. В писмата й няколкократно преминава мотивът, че ако го изгуби пред очи, тя изгубва всичко, но приближи ли го, страхът й изчезва и всичко й се вижда така просто и ясно. Н. Караджова-Маркова свидетелства, че своята вяра в прераждащата сила на любовта и в собственото си право Мина черпи от дълбините на любящото си сърце, но и от вдъхновените песни и писма на поета, в които той разкрива благотворното й въздействие върху себе си. Въпреки "приказките" за Яворов Мина преодолява кризата, защото чувства, че най-искрената част на любимия е не в друго, а в стихотворенията, които й е посветил. Там той е наистина целият: и с терзанията си, и с угризенията на съвестта, със самоукорите, че познава греха.

Разколебан, но настойчив, приемащ риска на тази опасна игра, поетът сам не знае щастие или нещастие й носи. Всъщност той си дава сметка, че това може да ги завлече в една трагедия, която и на двама им ще е трудно да изживеят, и затова търси (и намира) най-възвишени нравствени оправдания. Признава готовността си на крайни жертви, даже да се лиши от любимата за нейното собствено добро. В един от най-драматичните моменти в тази история неговото терзание, чувството му за вина и греховност става толкова силно, че той извиква на помощ духа на майка си като образ на всичко най-добро в неговата натура, за да му помогне тя в правилния избор, да намери спасение за себе си и любимата (писмо до Мина от 4 януари 1908 г.). В такива моменти той се чувства достоен за невинността на своята избраница, не схваща своето чувство към нея като грях.

Млада, неопитна, нерешителна, неспокойна, наранима, затворена в себе си и някак тъжна за възрастта си, Мина също често е на кръстопът, в тревожна безизходност. В същото време тя е достатъчно умна, горда и саможертвена и на практика предпочита да живее в страданието, отколкото да влезе в радикален конфликт, защото също като поета си дава сметка за трагедията, която може да произтече. Макар че когато е необходимо, тя показва мъжки характер и воля. В писмо до братята си от 13 септември 1908 г. тя пише: "И ето подир 8 месеца си позволих да наруша това обещание и сама да отида при същия човек, от когото въпреки запрещението се интересувах и който единствен се интересуваше от мен. Направих го, защото това бе моя лична нужда".

Всичко това издава една особена саможертва на Мина, която иска да бъде с любимия, но не може. Ножицата между любовта и дълга й принася невъобразимо страдание. Иска да се разплати и да бъде свободна, несвързана с никого, но външната необходимост е по-силна от нея. Тя страда и поради чувството за собствена слабост, за това че не може да намери верния отговор, че е лишена от истинска свобода на душата. Към това се прибавя и чувството за вина и грях, че е живяла с идеята "да ритне всички задължения", да увисне между земята и небето, тъй че никой да не се допира до нея. Тя страда от безсилието да достигне недостижимото.

Подобно на поета тя понася своята драматична любов с удивително достойнство. (Може би оттук идва голямото сходство в мислите и изразите в писмата между тях, сякаш говорят един вместо друг.) За запазването на това голямо чувство Мина - сама срещу всички - води няколкогодишна борба.

Обстоятелствата принуждават и двамата да живеят единствено в настоящето, отблъсквайки въпросите "защо", "откога", "докога". И както във всяка любовна връзка, в отношенията помежду им също протича борба - не само между моментния възторг и винаги идващото съмнение, но и на характери, на начина, по който те оценяват ситуацията, на мъжко или женско достойнство. Основно тази борба е функция на външния натиск и на възникващите недоразумения, но в нея проговарят и тайните гласове на вечния конфликт между Мъжа и Жената. Показателно е признанието на Мина в писмото й от 4 юли 1908 г.: "И ето. Пред очите ми са мъж и жена. Той обича, но знае, че не е обичан така, както би искал да бъде обичан. Тя не обича или обича посвоему и знае, че е обичана повече, отколкото й е нужно, или така някак, както тя не би искала. И ако трети някой ги слушаше, не би ли им казал да бягат по-скоро един от друг, защото и за единия, и за другия е еднаква гибелта".

Осъзнавайки постоянната разколебаност на своята любима, Яворов използва различни средства за въздействие върху нея - от укора и самоукора до внушения в различни посоки. В хода на отношенията и разговорите с Мина той прави например определени признания, които показват възгледите му за жената и съпружеството. Тези възгледи явно не предполагат концесии спрямо каквито и да било феминистки уклони и образци. От една страна, поетът се представя като човек със съвременни възгледи, иска от Мина да бъде модерна личност (какво означава например заявлението му, че ще поиска от нея една решителна крачка, ако не това - тя да скъса като една Ибсенова героиня с традиции и предразсъдъци). В същото време й предлага да остави на разведените жени и старите моми да развяват знамето на феминизма. Според него тази работа е тъкмо за тях, защото, първо, те нямат какво да правят и, второ, "имат в достатъчна степен озлобението, необходимо за всеки революционен поход" (писмо от 7 януари 1908).

Като отрича наличието на универсална формула за това каква трябва да е жената, той смята, че тя трябва да е такава, каквато е нужна на мъжа, а мъжът - какъвто е нужен на жената. Жената на поета трябва да нарече свое културното дело на мъжа си. Тя трябва да вложи в това дело своята амбиция и да осмисли чрез него живота си.

Анализът на фактите показва, че Яворов в определена степен си налага да играе ролята, която сам е приел по силата на обстоятелствата, и за него е въпрос на мъжко достойнство да подчини тези обстоятелства на своята воля и своя порив, и че в същото време той има усещането за илюзорния характер на този стремеж. Натрапва се впечатлението, че опитите му за "решение" са като че ли повече от мъжко честолюбие, за да постъпи "както се полага", и по-малко израз на вътрешна убеденост и готовност. Едно е сигурно - не иска да загуби своята "вълшебница", макар да си дава ясно сметка, че в този вид любовта им не може да бъде вечна.

И той като Мина ще приеме своя кръст, понасяйки всички унизителни моменти: натиска на семейството върху двамата, мълчанието на брата Петко Тодоров и най-главното - неосъщественото желание за среща с умиращата Мина. Прави силно впечатление, че този харамия, видял и изпитал в живота си твърде много, преживява тези обструкции, без да покаже капка възмущение - доказателство за това, че който много обича, много прощава.

Независимо от безизходността на ситуацията, Мина има определени планове за бъдещето. За да не се прости с всички свои хубави мечти, за да бъде здрава и силна, тя е готова да се подложи дори на операция. Но през цялото време тя има интуиция за плашещото у Яворов, за неговата раздвоеност (от една страна, твърд и настойчив, от друга, сдържан, таящ някаква опасна нерешителност), за възможна катастрофа и това добавя нови аргументи към нейните колебания.

Навлязла в тази връзка, без да си дава сметка докъде може да доведе това, тя си слага бариера. В писмото си от 12 август 1907 г. тя му отговоря с думи, заимствани от неговите стихове и писма: "Ах зная - от други свят съм аз. - Трябва да нося на плещите си своето нещастие и в сърцето си чуждото щастие". А малко по-късно изрича спасителната за нея формула: "Обстоятелствата по-силни от мене. Обичам ви, не искайте повече" (писмо от 3 декември 1907 г.); "Аз обожавам вашата душа, но не бива и не мога доближи" (писмо от 14 декември 1907 г.).

Подобни моменти на вътрешна противоречивост, на своеобразна агоналност между двамата влюбени, съпътстват почти цялата им връзка и са засвидетелствани в много от писмата на Мина:

"...Нещо което ме отделя съвсем и в същото време тегли към тебе" (28 юни 1908);

"...Галошите си скъсах да снова и кръстосвам по всички направления на софийските кални улици. Никъде те няма. Ако искаш да ме видиш, трябва да ме търсиш вече ти" (29 февруари 1909);

"...Ти пръв разби моите надежди, планове и мечти в тебе и бъдещето. Сега е мой ред със същите камъни да разбия и твоите. Иначе не мога да постъпя. Обстоятелствата са по-силни от мен. Но как те обичам. Не смея повече да те виждам и да ти пиша, защото се боя да не изменя решението си" (20 юни 1909).

С времето оценките стават все по-трезви. Все по-ясно се очертава позицията да се сложи край като единствено правилно решение: "Ще ти кажа, че краят, глупав, красив или некрасив, според както го намериш, трябва да настане, защото иначе помни, че ние ще строшим главите си, но може би и други ще страдат покрай нас" (юни 1909). Съмненията стават все по-силни, а симптомите на изгубването стават все по-отчетливи. Така закономерно се стига до раздялата - "едно благотворно освобождение от гнетителния кошмар на трагикомедията, която трае вече много дълго" (писмо на Яворов от 19 юни 1909).

Наистина някои реплики на Мина дават основание да се мисли за някаква дълговечност на техния сложен роман, както и да се предположи щастлива развръзка ("...и краят, който искаш да турим сега, е само завършек на дадения акт, но не и край"; писмо от 24 януари 1909 г.). Факт е, че тя не капитулира пред външния натиск и отстоява правото си да обича онзи, когото свободно е избрала. Работата е в това, че макар и готова на саможертва, Мина не е способна на измяна спрямо собствените си морални принципи. Тя обича силно, но не иска да гради щастието си върху нещастието на другите.

Обикновено се счита, че двамата влюбени се разделят, за да проверят своята връзка. Разбира се, след раздялата любовното чувство не умира, Мина не престава да копнее за поета; това чувство достига дори - ако вземем Яворов - до непоносими екстремуми, но въпреки това няма никакво доказателство, че в последна сметка нещата биха получили друг, положителен развой. Логиката на техните отношения показва, че основанията за лош край са повече. Ако последното писмо на Мина не е знак за истински край, то много са основанията да се мисли, че той непременно е щял да дойде. В последните месеци Мина е готова да направи своя избор в полза на семейството. Затова и отношенията с близките й се променят. Тук можем да си спомним и думите на д-р Кръстев, казани в деня на трагедията на поета с Лора, че ако той се беше оженил за Мина, краят щеше да бъде същият (Спомен 1989: 167).

Явно е било предопределено тази любов да бъде такава - да не се осъществи докрай, да остане недовършена. Но независимо от това как би се развила тя, ако Мина беше останала жива, няма съмнение, че това е една съдбовна, трайна и дълбока обич. Без Мина Яворов щеше да бъде обезверен ум, духът от "гробномлъкналите бездни". Много показателно е, че след смъртта й той не само не написва нито едно любовно стихотворение, но и скъсва с поезията. Но затова пък създава една от най-хубавите български драми - "В полите на Витоша".

* * *

Няма съмнение, че основа за сложния психологически градеж на "В полите на Витоша" е преди всичко богатото сплетение на личната и обществената линия в изявата на героите. Този избор позволява творбата да се превърне в проникновено изследване на онова социално-духовно поле, където се ражда и умира надеждата и където се проверява чувството за вътрешна свобода на човека. Сърцевина на конфликта в драмата е бунтът на еманципиращата се личност, функция на изменилите се духовни хоризонти, на формирането на нов тип култура, която зачита индивидуалния избор на човека. Точно в зоната на това противопоставяне между стари и нови визии за правата на личността са базирани трагедийните потенции на творбата.

В най-интимния си план обаче драмата пресъздава момента, времето на "последното решение". На пръв поглед парадоксално, но всички емоционално-смислови напрежения, произтичащи от невъзможността любовта между Мила и Христофоров да се осъществи пред лицето на обществото, намират своя отправна точка и цел в "конфликта", очертан от драматичната биография на самия душевен диалог между Мъжа и Жената. В този невидим, но изключително дълбок конфликт, чийто смислово-психологически връх е сцената на гробището, Яворов се издига до своебразна метафизика на любовта, до някакъв вид философска агонистика в територията на "преобразения ерос".

Самото "последно решение" се оказва трудно разрешим психологически казус с неочаквана потенциална множественост. Именно в пространството на тази алтернативност драмата става окончателно трагедия, защото решението се взима, но не в очаквано-желаната плоскост, а във възможно най-радикалната - единствената, в която натрупаните напрежения се освобождават напълно, преградите се сриват и се постига ненакърненото тържество на вътрешния "аз".

В тази модернистка идеология Яворовата пиеса кореспондира отчетливо с драмата "Змейова сватба" на П. Тодоров: в центъра и на двете творби са сходни проблеми: гордата и независима личност; проблематизираната цялост на Аза; раждането на новия човек; любовта като инобитие; изгубеният-намерен рай; метафизичната самота и страдание; любовта и смъртта като главни територии на конфликта и т.н.

И двете драми се водят от актуалните тогава идеи за жената, разбунтувала се срещу света на традиционните норми и потърсила осъществяване в друг свят - на свободната реализация на духа. И двете пиеси изследват обречеността на този порив, неговото трагично изкупление. Представите за "възродената" и "погубената" душа се съревновават и "вътре", и "между" двете драми. Мотивът за проглеждането-осъзнаване функционира и в двете пиеси като знак за постигането на другостта.

При това двамата автори използват съвършено различни художествени езици за обговаряне терзанията на модерната душа. Символно-метафоричните средства за създаване на художественото времепространство са от противоположен порядък. У Яворов имаме чиста социално-психологическа драма, своеобразна съвременна версия на сюжета за Ромео и Жулиета, версия, разположена върху широк биографично-поетичен фон, включващ срещите, писмата, стихотворенията и т.н. Другата е приказно-символична драма, използваща вълшебния мотив за змея, тримата братя и златната ябълка, която сама иска да бъде открадната2.

Съвсем естествено е при интерпретацията на тези творби да се търси как при преработката на лично преживяното в художествено става модерното интерпретиране на личността в ситуация, когато разпадащата се връзка между човека и неговото време" става условие за "появата на нова идентичност в българската литература". Банална истина е, че изкуството само се оттласква от жизнения факт, за да се устреми към своите обобщаващи цели.

Но ако се вгледаме в образната фактура на "В полите на Витоша" ще видим, че вън от своята модернистка насоченост тя създава многобройни референции: съдържа оценка на Яворовото отношение към Мина; оценка на отношението на близките на Мина към случая; отношение към пиесата на П. Тодоров; интерес към собствения си характер (усилие за личностно превъзмогване и постигане на вътрешна цялост в духа на голямата творческа личност; и не на последно място грижа за собствения образ в лицето на обществото, т.е. стремеж за насочване на смислите при публичното възприемане на творбите му в желана от него посока). Не случайно в писмото си до д-р Кръстев от 14 март 1912 г. Яворов акцентира, че Христофоров е образ на надмогнатото в него слабо "его", т.е. на нещото, от което е искал да се освободи и се е освободил .

Ето защо по-нататък ще се опитаме да преобърнем въпроса: как при модерното интерпретиране на личността става преработката на лично преживяното в художествено. Т.е. за момент ще погледнем на драмата (като държим в полезрението си и "Змейова сватба" на П. Тодоров) изцяло като на автобиографична, каквато тя в значителна степен е, и ще потърсим философските идеи като следствие на определена личностна мотивация. Защото различията между двете драми произтичат не само от натюрела, но и от особения начин на преживяване на чувството за вина, което всеки един от авторите носи.

При такава оптика възникват неочаквани въпроси: 1) доколко документално-биографичното съдържа априори проявите на модерната личност и доколко те са резултат на идеологическо конструиране; 2) къде всеки от двамата автори поставя акцентите; 3) кой как вижда другия; 4) кой изменя в по-голяма степен на "истината" от прототипната история и т.н.

У П. Тодоров баладичният мотив "змейова сватба" става особено адекватен за решаване и на явните, и на "скритите" задачи, които писателят си е поставил. Като се оттласква от реалната история, той я подлага на принципиална творческа преработка, изменяйки значително на "жизнената правда". В художествената трактовка на битовия сюжет той ще потисне преди всичко демоничното в образа на поета. Ще покаже как "незнайна дотогава нежност прониква неговата душа и разтваря се тя - в несръчна и несвързана реч - да разкаже за себе си, за живота на своята пещера-душа" (Кръстев 1996: 376).

(Известно е, че Яворов никак не е бил безразличен към този свой образ на преродения от любовта човек, преодолял тъмното в себе си. В тази връзка е любопитно да се отбележи, че той показва известно неудоволствие от образа на Змея, свързано именно с недостатъчната "змейовост" и демоничност на персонажа, и изказва пожелание П. Тодоров да направи Змея повече змей, "дори да го вземе чисто и просто такъв, какъвто ни го дава народното въображение, наместо да назове с негово име един старогръцки сатир" (писмо до д-р Кръстев от 4 декември 1910 г.).

Веднага се хвърля на очи, че като художествено съдържание образът на Христофоров е съвършено противоположен на идеята за змея. У него няма нищо змейско или ако има, то е затулено дълбоко в душата му. В неговата любов има повече съзерцание, отколкото порив, повече дълг и жертва, отколкото тайна. Той търси и обича в жената красотата, жадува да обожава красотата, но тази красота все пак остава някак външна за него, неприобщена докрай към неговата съкровена природа. Дори в тирадата му от последното действие, в която човешкото се самоартикулира по един възхитителен начин, звучат думите на герой, непрозрял напълно страшната земна окованост на съзнанието, неусетил докрай пулса на метафизичното трептене на душите.

Шокът, който той преживява, свидетелства за пълната му неориентираност в сюжета на любовната драма. Неговата визия за любовта като броня на живота се оказва разбита: той не си е давал сметка колко крехка е любовта и колко лесно може да доведе тя до абдикация от живота. Христофоров ще узрее (ще се открие) за истинския смисъл на любовта си, за окончателно приобщаване към метафизичната тайна, когато, уви, е вече твърде късно. Макар че последната стъпка той ще направи хладнокръвно, целенасочено, свободно, като единствена възможност за реабилитация на неосъщественото земно щастие, за лично изкупление на "вината", за възстановяване накърнената пълнота на битието. (В "провиденциалната" перспектива на творбата заслужава внимание фактът, че непосредствено преди да сложи окончателно край на живота си самият Яворов ще изповяда: "Сега едва я обичам тъй, както тя искаше да я обичам".)

Важно е да се подчертае, че различията, до които се докосваме, засягат не само сюжетното-образната специфика, но и философската насоченост на драмите. Докато у П. Тодоров двамата влюбени вървят постепенно един към друг, бавно, но неотклонно се отварят за вечността, героите на Яворов в момент на най-голяма близост фатално се разминават, за да се настигнат единствено в смъртта.

Тъмнината, банализираща романа на героите, е без съмнение негативна еманация на множествата робства, в които е потопено земното битие на човека. Но, както стана дума, тя има още едно измерение, без което главните действащи лица не биха могли да експонират дълбинните пулсации на любовната драма. "Сами си причинихме всичко" - в миг на трагично прозрение изповядва Христофоров. Именно това "сами" е може би най-важното за Яворов като психологическо предизвикателство и изкушение. В подкрепа на тази догадка ще приведем онази странна на пръв поглед интуиция на поета, споделена в посветеното на Мина стихотворение "Все пак", според която влюбените, допълвайки се взаимно, са в еднаква степен близки и далечни: "защото сме чадата може би/ на две враждуващи съдби".

Бихме отишли може би в крайност, ако кажем, че Мила и Христофоров се обичат по различен начин, но факт е, че те се разминават в мига на най-голямата любовна близост. Очевидно е, че покрай всичко друго Яворов се опитва да очертае и онтологичната разлика мужду двата вида любов: мъжът служи на жената и телом, и духом, а обичайното превземане на жената е негова велика жертва и страдание; викът на жената е вик на самозабравена радост и удовлетворение.

В българската литература има много художествени психограми на любовното стремление на две души, но тук Яворов се издига максимално високо, до такива вниквания, които могат да се четат чрез философски модели. Вероятно буквално, като собствено прозрение на автора, следва да се схващат и думите на Христофоров: "Мъжът живее за жената, а жената за неизповедимите цели на битието". Тази формула се успоредява с философско-метафизичната теза, че жената преживява по съвсем различен начин вечността. "Жената често е гениална в любовта - пише Н. Бердяев (1994: 208), - защото влага в нея цялата пълнота на природата си, а мъжът е по-скоро талантлив, отколкото гениален в любовта; той никога не влага себе си изцяло в любовта и не зависи напълно от нея".

И в "Змейова сватба" смъртта прекъсва щастието, драмата завършва с гибелта на Цена, но не се превръща в трагедия. Да, свободата, новата идентичност, плодовете на забраненото познание се заплащат. Но любовта е изконсумирана в метафизичен смисъл. Героинята е постигнала вечността. Докато за Яворов щастието в света на обективацията е невъзможно. То е постижимо единствено отвъд. В реалистичната фактура на творбата подобна идея получава силно трагично звучене.

Яворов ясно осмисля смъртта като неотделима част от феноменологията на вечната, на съвършената любов. Любовта между Мила и Христофоров, подобно на любовта на Тристан и Изолда и Ромео и Жулиета, влече към гибел. Героите обичат живота и мразят смъртта, но са убедени, че ако тя споходи единия, другият би я обикнал, защото тя остава единственият начин за онова слияние на душите, към което хората се рват тъй мъчително. Христофоров спори с мрачната философия на Шопенхауер (нарича смъртта подлост, измяна на живота), но накрая се самоопровергава - вместо с цената на мъжкото си достойнство, той плаща с живот.

И в двата текста хронотопът е разположен върху противопоставянето физика - метафизика, но у П. Тодоров метафизичното е разиграно и като приказно пространство, а у Яворов то си остава философски концепт. И Змеят, и Христофоров рисуват на своите любими онова "там", топоса на "бляна" и истинската любов. (Змеят: "Ще те заведа там, дето никоя от дружките ти не е стъпвала, нито пък ти някога ще стъпиш. Там, дето и насън не си сънила. Краят на света ще видиш"; Христофоров: "Чувствам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе, ревнувайки те от слънцето, което те грее (...), пазейки те от вятъра, който те докосва".)

Но Змеят осигурява на Цена достъп до райските предели, а Христофоров на своята любима - не. У П. Тодоров вечността е преживяна като реална, у Яворов - като потенциална. Цена потъва в "бляна" като изход, докато приживе Мила излиза от бляна, без да намери жадуваната цялост.

Макар да пренася действието в приказната сфера и да износва замисъла по-дълго, П. Тодоров без съмнение се влияе от развоя на действителните отношения - затова в окончателния вариант любовта ще отиде до безизходност. Но понесъл в себе си наред със скръбта чувството за вина и прошка, П. Тодоров ще се опита да прояви такова разбиране, каквото преди е отказал на влюбените. Затова в драмата си той ще направи определени емоционални и морални концесии на Сестрата и Любимия. (Ако беше написал втори път своята творба, отчитайки интерпретацията на Яворов, образът на поета наверно би бил по-друг).

У него откриваме характерна ретроспективна алюзия - в това, че Цена преобразява змея, алюзия, която може да се изтълкува така: да, Мина е получила онова, което иска, познала е великото щастие на любовта; но Яворов - също (не случайно змеят-стар ерген от първия вариант на драмата - "Змейово либе", се преобразява и разцъфтява; та нали под влияние на Сестрата Яворов пише някои от най-красивите си работи).

И тук възниква характерна парабола: онзи, който е участвал в изграждането на "змейския" образ на Яворов в реалния живот, в драмата си се стреми да освободи образа на поета от прекомерна демоничност. Нещо повече: с това, че в края най-малкият брат убива Цена, писателят по същество хвърля вината върху общността, т.е. върху семейството.

Чрез трагичната цена на жертвата и изкуплението П. Тодоров разреши главното си екзистенциално противоречие, имащо характер на културна апория: между естетико-философските му възгледи, издигащи в почти религиозен култ еманципиращата се личност, и култът му към обичая и традицията в реалните човешки отношения. И тази промяна не само не накърнява, но напротив - укрепва образа му на духовен аристократ и високо нравствена личност3.

Що се касае до Яворов, той, може да се каже, имплантира в текста цялата биографична история. Лесно е да се види, че драматичният сюжет почти буквално повтаря любовния роман между Яворов и Мина. И тук не става дума само за онези преки цитати от поезията на Яворов или от философско-поетическия му дневник, посочени от Д. Минев, а за много повече. Но в същото време той своебразно дописва реалната история с акцентиране на "последното" решение, на онзи така важен момент, който отсъства в нея, или ако не отсъства, то е получил друг отговор.

Яворов идеализира до крайност своята героиня, надарявайки я с поведение, което набавя "липсващата" част на биографичния сюжет. В този свой стремеж той даже своеобразно "преобръща" жизнените факти, сменя ролите, за да направи Мила по-силната, водещата, активната, докато той остава слабият, колебливият, нерешителният.

Без съмнение Мила - обласкана щедро от поетическия идеал на Яворов, в който е намерила място и идеята на Ибсен, че жената е способна на развитие, че може да достигне до висотата на мъжкия дух и смелост - е по-истинската, по-безусловната като емоционално-волева изява, нейният "аз" е разтворен в любовта без остатък, в нея говори самата пълнота на битието. Затова тя не може да търпи унижението, неопределеността я мъчи и я тласка към решение. В този случай "азът" следва себе си - никакви илюзорни ценности и фалшиви миражи не могат да го разколебаят или демотивират. Той търси своето самопостигане, поради което за него цената остава без никакво значение.

Гибелното пропукване във вътрешната крепост на Мила е в интуитивното усъмняване в любовта на Христо. След срещата на гробището нейната битийна укорененост е разклатена в най-интимната си същност. Понесен е трус, който засяга най-съкровените духовни рецептори, самия екзистенциален нерв на любовта. Уязвени са онези магистрали, по които духът черпи енергия от трансцендентното и които превръщат любовта в космическа сила.

Видяхме, че самите писма между Яворов и Мина рисуват малко по-друга картина. Там мъжкото колебание е налице (то е подплатено с невероятно страдание, което извиква на помощ дори образа на майката), но в същото време е овладяно, затулено от рицарско-кавалерски жестикулации. Докато всеотдайната и умна Мина докрай остава на формулата - "обичам те силно, много силно, но обстоятелствата са по-силни от мен".

От писмата също знаем, че предложението за двегодишно прекъсване-проверка на техните отношения е на Мина, докато в пиесата Христофоров е инициатор за отлагането на тяхната сватба с една година.

Ако приемем, че "В полите на Витоша" Яворов пресъздава в някаква степен образа на рано отишлата си любима, то той вмества този образ в матрицата на своята идеална представа за нея, рисува я такава, каквато му се е искало да бъде - жената дете, саможертвено постигаща своята мечтана другост. Самата Мила, въпреки тъмното предчувствие за възможен срив, с някакво смазващо величие носи своя кръст, без да загуби вярата си в любовта, отстоява истината за своето щастие със сила и волност, които я превръщат в небесна годеница: "Пръстен с опал трябва да носят вярващите в любовта си. Аз нося такъв от Христа. Аз съм негова годеница. Аз съм негова жена". Мила става жертва, но от онези, които смъртта дарува със святост и небесно щастие.

Ако приемем, че в образа на Христофоров поетът рисува в някаква степен собствения си образ, то той го вмества в матрицата на онази негативна своя другост, от която винаги е копнял да се освободи. (Любопитно е, че с редица свои качества Петко-Тодоровият Змей твърде много прилича на този образ и може би точно това е, което предизвиква неудоволствието на Яворов от неговата недостатъчна змейовост.)Но най-интимното вътрешно основание за това самоостракиране се крие може би в обстоятелството, че Мина някак му се изплъзва, не иска да последва мъжката му воля, т.е. отказва да се държи докрай като Ибсенова героиня.

За разлика от своя събрат по перо, освен скръбта и чувството за вина, Яворов понася със себе си като изстрадано наследство огорчението, унижението и обидата. И той по никакъв начин не може да се освободи от тях, защото това значи да се откаже от любовта си и истината за нея. Пристрастен към ролята на Брата, в образа на Драгоданоглу той остава верен на своята истина за Случая. При друго решение неговият образ на преживяното би се разпаднал, драмата нямаше да бъде същата.

Въпреки неодобрението на д-р Кръстев, в колизията живот-творчество той като че ли е по-последователен и верен на себе си. Между жизненото му поведение и "идеала" има почти пълно покритие. Нещо повече: погледнато обективно, той получава нравствено алиби за своя житейски избор не другаде - а в самата естетическа идеология на модернизма.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Изключително интересен е споменът на Никола Тодоров за промяната в отношението на семейството към поета след смъртта на Мина: "Скърбяха всички, че са я тормозили за любовта й с Яворов и ненавистта към него се превърна в нежна обич". Цит. по: Найденова-Стоилова (1986: 426). [обратно]

2. Задълбочено изследване на тази връзка виж у Иванова-Гергинова (2006: 283-301). [обратно]

3. В цитираното по-горе съчинение д-р Кръстев (1996: 373) загатва за тази страна на нещата. Той смята, че в драмата "Змейова сватба" П. Тодоров възсъздава пресен, болезнен спомен, рисува и прониква в чужди и дори ненавистни нему черти. И само качествата на неговата широка, любвеобилна душа са могли да го запазят от онова унижение на изкуството, в което са изпадали толкова велики таланти, и от което не отбягва дори самият Яворов в драмата си, претворяваща същото преживяване, но от другата страна, от гледището на самите любящи, изпълнени с вражда против всички "свои". [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бердяев 1994: Бердяев, Николай. Смисълът на творчеството. София, 1994.

Иванова-Гергинова 2006: Иванова-Гергинова, Мариета. Осуетената "змейова сватба" в полите на Витоша. // Модерният наратив. Интертекстуални пресичания. (Проблеми на българската литература през ХХ век). София, 2006.

Караджова-Маркова 1963: Караджова-Маркова, Н. "Малката приятелка" на Яворов". // Септември, 1963, кн. 3.

Кръстев 1996: Кръстев, д-р Кръстьо. Съчинения. Т. 1. София, 1996.

Найденова-Стоилова 1986: Найденова-Стоилова, Г. П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. София, 1986.

Спомен 1989: Спомен на Райна П. Тодорова. // Спомени за П. К. Яворов. София, 1989.

 

 

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2009, № 3 (112)

Текстът предстои да бъде публикуван в юбилеен сборник, посветен на 130-годишнина от рождението на Яворов.