GLISSANDO В ДЯДОВАТА РЪКАВИЧКА
(Приятелският литературен кръг "Арбанаси" на 8 години)

Петър Стефанов

web

Опитът показва, че много от нашите иначе благородни начинания завършват още в зародиш, без да реализират и малка част от оня потенциал, който ни се струва, че носят. Може би затова при всяко ново начало сме склонни да се заредим с един умерен оптимизъм, броня срещу възможни разочарования: "започваме, пък каквото стане". Мисля, така беше и когато стартирахме "шлагерния" форум в Арбанаси. Всичко започна ей така, заради едното удоволствие - без дългосрочни намерения и планове. Но напук на негативните примери (и на недоброжелателите) - опитът сполучи. Оказа се, че избраната форма успешно работи, резултатът предизвика удовлетворение и амбицира за продължаване в избраната посока. Далеч от академичната рутина, конферентните зали и задължителната - заинтересована или недотам, публика, всяка година в продължение на два дни участниците в този форум се потапят в оздравителния климат на историческото село Арбанаси. Възрожденската къща, собственост на Университета, с дебелите зидове, зелени сенки и прохладни приземни помещения приютява досущ като дядовата ръкавичка гостите, които за кратко се изолират от света и потъват в разказваните от тях истории. С огромните си обеми и специфична атмосфера този стар български дом внушава чувство на спокойствие, сигурност и самодостатъчност.

Приятелската "тусовка", желанието за интимно и удоволствено преживяване на нарочно избрани игрови модуси на общуване с българската литература постепенно се превърна в традиция, прерасна в значим културен факт. Шлагерният дискурс в литературата - тема на първата конференция, остана като мото на тези срещи и в следващите години, за да се превърне името Арбанаси в своеобразна литературна емблема. Началото като че бе вчера, а се оказва, че изминалото е достатъчно, за да понесе ретроспективен поглед и опит за равносметка. Даже не е за вярване... Почти юбилей! Погледнато без всякаква суета и мегаломански комплекси, може уверено да се твърди, че за тези години форумът "Арбанаси", видян като духовно пространство, неизбежно е попил нещо от творческата енергия и екзистенциалното време на участниците, че в него се оглежда нещо от духовната ситуация на междата на двата века - обстоятелство, което го превръща в заслужаващ внимание културен феномен. Ето защо, докато той е все още актуален, а не се е превърнал в избледняващ, макар и мил спомен, ще се опитам да споделя някои свои впечатления от него, да възпроизведа по важните моменти от "биографията" му.

Всичко започна като сбирка на приятелски кръг, без наличието на особени институционални подтици. На практика това бе "триумвират" между Великотърновския, Софийския и Пловдивския университети, като в последните години се включи и Шуменският университет в лицето на неговия ректор Д. Добрев. Този почти камерен състав се оказа приемлив и бързо се наложи като форма, т.е. като нежелание за неоправдано разширяване на кръга. И действително, нови членове се появяваха, но по-скоро като изключение. С времето "арбанашката група" доби славата на нещо като езотеричен кръжец, факт, който възбуждаше сред литературоведската общност оправдан интерес и любопитство. Това понякога довеждаше дори до куриозните опити за неканено и почти вероломно проникване в него, дори при явното настояване от страна на организаторите на "затворения" му характер.

Колкото и неформален характер да имаше това начинание, то без съмнение бе израз на появилото се любопитство от страна на другите литературните братства към дейността на Катедрата по българска литература при ВТУ. Истина е, че години наред тази катедра работеше някак сама за себе си, без ясно изразен стремеж към засилени творчески контакти или някакъв вид кооперация. За определен момент вероятно това имаше своето обяснение-оправдание, но в същото време то обричаше и на особен вид провинциализъм. Порасналият авторитет на Катедрата, резултат на съвместната дейност през 90-те години със силните търновски издателства "Слово" и "Абагар", очевидно стана причина за определена промяна в отношението към нея.

Има и нещо друго: в първите години на посткомунистическата действителност, когато бързо се рушаха стари митове и наивно-възторжено се преживяваха нови, катедрата се опази от ненужно политизиране, премина през това смутно време, без да плаща излишен данък на "революционната" еуфория. (Знаем, че много литератори отидоха в политиката, което се оказа дестабилизиращо за научните звена, към които принадлежаха - тенденция, която не засегна ВТУ.) Вместо да се разрежда, през тези години тя се зареждаше с потенциал. Постепенно онова, което в определен момент в очите на някои изглеждаше като недостатък, с времето се превърна в достойнство. Това струва ми се, също бе важна причина, която подтикна другите към сближение. За да се случи Арбанаси, изигра роля и настъпилата умора у мнозина - от неоправданите очаквания, от новоизбуялата байганьовщина в обществения живот, от академическата суховатост, от наукообразието в литературознанието, умора, последвана от желанието за преход към уединение, към игровото и неординерното, към шлагера в литературата. Тук, разбира се, трябва да отдадем нужното и на "личния фактор" - личните контакти и симпатии са главните магистрали, по които протичат тези иначе сложно обусловени токове на групово привличане.

Ако съдим по излезлите сборници (6 на брой плюс един неиздаден), участие в конференцията са взели около 20 души. Неин гръбнак обаче бяха няколко фигури, които и със своя принос в организацията, и с концептуалната последователност на своите изяви, сложиха отпечатък върху физиономията на събитието. Сред гостите следва да започнем с В. Стефанов и М. Кирова (станали професори в своя арбанашки период), които отстояваха съвършено различни, независими интелектуално-евристични линии на участие. Прави впечатление, че в случая примадоната на психоаналитичната критика, авторката на книгата на 90-те години, по феминистки чинно се отказваше да оспорва лидерската (фалоцентричната роля) на Валери, текстовете на когото по правило представляваха нещо като методологически увод в темата на конференцията, очертаване на фундаменталните граници на проблема. Мъдро-ненатрапчиво, с особено възрожденско достолепие защитаваше авторитета на столичани и Н. Чернокожев, докато не се запиля на интелектуално гурбетчийство някъде по Немско. Особено в началото софийската група получаваше силна поддръжка от младата, но напориста Н. Стоичкова, многобещаващ критически талант в сферата на университетската администрация.

Пловдив влезе в Арбанаси с оригиналната тройка - З. Козлуджов, Ив. Русков, Т. Ичевска. Първият, въпреки огромните си ангажименти на заместник-ректор, през цялото време пламенно защитаваше своето име на помощник-главен литературен теоретик на ПУ. Т. Ичевска ще се запомни с крехката си физика и сизифовската упоритост в разравянето на оборите на българската литература, в прехвърлянето на купища книги при добиване на материал за своите сюжети. Не на последно място стои тук и Ив. Русков - този непримирим идалго на дълбинните значения, без присъствието на когото конференцията несъмнено би изгубила интелектуален цвят.

Търновската група - по дефиниция най-многобройна - се изявяваше в променлив състав. Без да броим участията, ей така, на око можем да посочим някои от по-дейните й представители. Ще започнем с доайена и шеф на катедрата Иван Радев, който години наред полагаше неимоверни усилия да изглежда шлагерен, но който, след като се добра до академичния Олимп, стана някак придирчив към недотам академичния характер на конференцията и полека-лека започна да се дистанцира от нея. По право следва вездесъщият Сава Василев - който намираше сили да се изяви като докладчик, да се грижи за приятното пребиване на всички и най-накрая, за десерт, да раздаде още топлия сборник с материали от предходната конференция (сборник, за изготвянето на който той се е постарал повече от всички останали и който е успял даже да предговори и следговори). Сетне идва по реда си и мистър-метафора Иван Станков, който сновеше между Крайова и Арбанаси като американски "шатъл" и даде всичко от себе си, за да бъде жив шлагерният огън. Не можем да пропуснем и незнаещия униние Радослав Радев, този нашенски Рабле на народното тяло и костюм, който от шлагерните си текстове успя да направи цяла книга. Ще трябва да споменем и иначе скромния П. Стефанов, който постоянно ни убеждаваше, че няма две български литератури, но, когато станеше напечено, бързаше да се шмугне в някоя Елин-Пелинова приказка. Тук е, разбира се, и заклетият рибар Д. Михайлов, който години наред бракониерства из родните водоеми, без да губи вяра, че все някога ще хване златната рибка. Тук са и вечно екзистиращият, потънал в нарцистично-ониричен захлас Н. Димитров, и чаровната И. Павлова, която независимо от младостта си изтръгваше от езика такива неща, че предизвикваше скритото одобрение на видели две и двеста литературни труженици.

Картината се обогатява и от оригиналния принос на известни автори като В. Русева, Е. Налбантова, А. Калоянов, Д. Добрев, Б. Дакова, К. Протохристова, Д. Кръстев, Н. Даскалов - фигури, които говорят сами за себе си, поради което не се нуждаят от специално представяне. Ще бъде акт на несправедливост и даже нещо повече, ако не отдадем признание и почит и на издателя на арбанашките сборници - Нейко Генчев, собственик и редактор на издателство "Фабер", който откликваше на нашите нужди с широтата и щедростта на истински меценат, и който буквално в последния час преди откриването на новата конференция осигуряваше излизането на поредния сборник. Не може да се отрече, че г-н Генчев обладава не само изключителна доброжелателност, но и издателски нюх и висок културен вкус.

Може би арбанашката конференция не би имала този успех без задължителното веселие, което я придружаваше при всяко нейно издание и в което особено изпъква трапезната част - територия, където неоспоримо властваше споменатият вече С. Василев. Поел без отегчение кръста на планиране, спонсориране, организация, пазаруване и пр., той като един съвременен Странджа ръководеше уверено кулинарните ритуали и с евангелска лекота успяваше да засити своята вечно гладна клиентела. И всичко това с такава гастрономическа изисканост, която предизвикаше възхищението и благодарността на участниците. Дори нежната им половина заставаше стресната и удивена пред неизчерпаемия му готварски репертоар, включващ многобройни "гъдели" и екстри, част от които със задължителен морски генезис. По един неотразим начин този романтик в колективните начинания доказа, че изкуството отдавна е напуснало сферата на думите и образите и се е настанило трайно в тактилно-соматичната сфера.

*

В началото на серията от сборници бе "Шлагерният дискурс в литературата" (1999). Въпреки закачливия тон, зададен от С. Василев в неговия кратък екскурс из българската словесност ("Какви ги пее литературата"), основният корпус от текстове остава достатъчно сериозен: стреми се да обиграе самата същност на феномена, да дефинира понятието или да посочи неговите поетологични измерения. Казано другояче, тук шлагерът е повече тематизация отколкото шлагеризиране на самото критическо говорене. Постигната е доста плътна теория на явлението, което очевидно не иска да се вмести в едно кратко определение. Популярна песен, жанр, леснодостъпност, комерсиалност - това са изходните доминанти, чрез които се навлиза в богатството и многообразието на явлението.

Какво е наистина шлагерът? Може би текст, състоящ се от шаблони за обслужване на пошъл масов вкус с комерсиална цел, лесно възприемаема музика без истински музикални или литературни достойнства (Холгер фон Раух. "Думата Schlager/шлагер в немски и български контекст")? Чрез шлагера сме ли, или не сме владетели на словото, песента, музиката, след като не знаем от коя точка нататък се изпитва усещането, че вече не сме в поезията, а навлизаме в музиката (Иван Русков. "Я кажи ми, облаче ле бяло, що е шлагерен дискурс")? И тази близост между музиката и слово не свидетелства ли, че в шлагера се пресичат "минималните екстремуми" както на музиката, така и на словото, че шлагерът е културна периферия, в която съединяването на музиката и словото изисква от консуматора си включването на тялото, което за високата естетика е твърде скандално (Иван Станков. "Разголване на близостта").

Шлагерът е без съмнение тип социална практика, която се реализира в определено социално пространство и се консумира от определена социална група, която изхожда от собствена социална позиция в даден момент (З. Козлуджов. "Шлагерните метаморфози на един литературен текст"). Той е "събитието, сполитащо текста в терминалите на колективното въображение, в каналите на масовата комуникация", неговата същност е в това - "да нахлуе в самата незащитеност на слуха и въображението и да започне ударно и удоволствено да се самолюбува"; той е "майсторството на съблазняването, спектакъл в ерогенните зони на въображението" (В. Стефанов. "Шлагерът - употреба на начина"). Но тук достатъчно категорично се прокрадва и такъв въпрос: нямаме ли основание да се усъмним във възможността да мислим шлагера есенциално, да търсим същностните му характеристики, и не можем ли да допуснем, че удобният хиатус между Изкуството и "кулинарията" е проходим с приплъзване между оригинала и неговия шлагерен двойник, с едно glissando (Д. Кръстев. "Glissando-то")?

Тези идеи очертават широко контекстуално поле за експониране на конкретни аспекти и механизми на шлагеризацията, с които е богата българската литература. Те стават подстъп към неочаквани проникновения, препотвърждаващи с по-голяма сила установени представи и съотношения, закрепващи убеждението, че случването на шлагера не е случайно, а проява на сложен тип идентификации и комуникативни условия. От оригиналната семиология на калпака в българската култура (Р. Радев) през градската любовна песен като феномен на културата през Възраждането, разширяващ значително личното самосъзнание на българина като балкански човек (Е. Налбантова), до възрожденските стратегии на шлагеризиране на историята - това са само част от тематичните полета, където шлагерното разкрива своите преображения.

От една страна, социалната употреба на историческия шлагер се свива в маргиналиите на градските пространства, от друга страна, тласка стремленията на поробените да престъпят пустинята на скръбта и да пламнат лесно от Чинтуловите песни (Н. Чернокожев. "От "Де си, гълъб, де" до "Поискал гордий Никифор"). Нуждата от смяна на естетическите регистри става основа за интересни иронични заигравания между отделни течения и насоки. Създаваната у нас литература през 19 в. не познава автор, който да съперничи на П. Р. Славейков по номенклатурата на преображенията и мистификациите чрез преоткриването, смесването и пародирането на жанрове и авторски гледни точки. В една своя стихотворна творба той пародизира и иронизира персоните на почти всички участници в тогавашния книжовен живот - 30 на брой (Ив. Радев. "За едно от Славейковите "заигравания").

Често в шлагера работят изобразителни механизми от ониричен порядък. Известната пасторална песен по детското стихотворение на Вазов "Малкото овчарче" се оказва значима и дълбоко амбивалентна фигура на амбициозни "желания"; самият образ на Вазов започва да обитава носталгичния свят на българските желания като пасторална персона - овчарчето, от което имаме нужда и днес (М. Кирова. "Шлагерът-манипулатор").

В историко-поетичните си превъплъщения шлагерът показва голяма изобретателност. Често новите шлагери гримират (си служат със) старите, като ги пародират, банализират и често профанират (Т. Ичевска. "Настане вечер, месец изгрее... мило пиле, лека нощ"). В същото време някои творби, създадени с претенцията за висока поезия, под натиска на художествената еволюция сменят своя статус и социално предназначение. Така е, да речем, с шлагерните на времето "Присмивки" на Ц. Церковски, които постепенно се превръщат в детска литература (П. Стефанов. "За дядо Цанко, за шлагера и за присмивките на литературата"). Чрез шлагера могат да се разкрият нови нюанси в естетическите диспозиции и у един автор като Смирненски например, да се докаже, че разликата между Смирненски и Ведбал не е така драстична, както изглежда, че с някои творби големият пролетарски поет остава в символизма, като своеобразно го шлагеризира, т.е. осъществява едно изразително glissando (Б. Дакова. "Горчиво кафе" на Ведбал - шлагерната песничка на българския символизъм").

Със своя оригинален ракурс последният текст предизвиква у нас усещането, че въпреки попаденията темата оставя добри възможности за дописване. Все пак като пръв опит в една нова насока сборникът "Шлагерният дискурс в литературата" носи белезите на успешното начало и верния тон в напипване на основните модули при реализацията на подобен тип анонси.

*

Обявили в първата конференция своето кредо, във втората - измежду многото възможни теми - шлагеруващите избраха като че ли най-предизвикателната, сякаш за да потвърдят, че има нещо, което е началото и краят на всичко човешко. "Литературата - зони на ерогенност" (2000 г.) - този избор е сигнал за започване на едно лудо опипване на целомъдрената и свенлива иначе българска литература. И то да беше само опипване, но страстите се изляха и в обласкаване, притискане, различни видове прониквания и т.н., докато се стигне до пълното й обладаване.

Дълго трупани еротични енергии, които доскоро търсеха освобождение в различен вид социална активност, сега намериха прекия си словесен отдушник. Критическото говорене, по принцип сублимиращо, сега започна директно да артикулира своите подсъзнателни подтици. Форумът се превърна в ярка литературоведска манифестация на неизменното и тоталното присъствие на еротичния коефициент в човешкия свят. Знаем, че еротичното е проникнало в такива територии като философстването, преподаването, политиката, колекционирането, та чак до правенето на изкуство, до вярата и ритуалния живот. Тази негова неизменност произтича от принципната ни устременост навън, както и от нуждата ни да се справим с вътрешния ни проблем, резултат от началната раздвоеност между телесното и безтелесното.

Един от най-интригуващите аспекти в проявите на еротичното е неговата особена историческа диалектика - това, че на мястото на добрия и ясен фалоцентризъм неумолимо идва т.нар. "нов" еротизъм. Движението на постмодерната теория през последните 30 години към един "женски" саморепрезентативен модел е предпоставка феминистичната критика да бяга от границите на собствената си идентичност в един нарцистичен или хомосексуален режим (М. Кирова. "Удоволствието от удоволствието или "женският" еротизъм като парадигма на постмодерното знание"). В пряко интервю, дадено специално за сборника (Ив. Русков. "Фигурализация върху употребата на женското") представителка на този род критика ни разяснява, че "женското досега още не ни е казало какво разбира под "женското"; че то не може да заяви себе си в една патриархална култура, която определя нормите на заявяване"; че то не иска да заяви за себе си, защото не може, но въпреки това търси себе си, т.е. то е "търсене-ненамиране на себе си, желание за себе си без знаци на..."; че е трудно да се каже какво представлява женското - и в този смисъл то било нашето очарование, нашето несъзнавано... Иди го разбери това женско!...

Не е случайно, че тези подчертано "езотерични" постмодерни копнежи по женскост срещат решителен отпор у някои по-традиционни автори (пишещи обаче "традиция" с главно "Т"). Те споделят опасението, че сред нивелацията, която носи постмодерността, покрай всичко друго става все по-трудно да се провиди и отстоява фундаменталната разлика в онтологията на половете, че обществените институции все повече губят способността си да съдействат за укореняването на мъжкото и женското начало в метафизиката на пола, т.е. за приближаване до простия закон "жената да се бои от мъжа си" (П. Стефанов. "Приключенията на daukus sativus или по следите на една феминистична утопия").

Хубавото е, че еротичното може да бъде потърсено не само в сферата на безсъзнателното, но и в пространството между читателя и литературоведа. Тогава ще стане ясно, че литературоведът се интересува не от друго, а от голотата на литературата, че се опитва да я открие и обладае, дори когато тя се е маскирала в нелитературен костюм (Д. Кръстев. "Литературните желания, удоволствия и наслади: читателят и литературоведът"). Трябва да кажем, че възгледи като този - че литературоведът е най-близо до предназначението си не когато натрапи на читателите си своя "готов език" на тълкуване, а когато успее да представи своя прочит като един от възможните - е приемлив като отношение към литературата въобще; но на практика е трудно приложим и много рядко критикът се придържа открито към него.

Ако сексуалният акт е опасното място на разцепване на човешкото, то литературата може да се осмисля и като място на разцепване на езика на сексуалността. В "Шемет и смърт на прехода" В. Стефанов анализира речта на човешкото, през която ни превежда романът на Зюскинд "Парфюмът". Един роман, който представя личностната аура като мимолетно избликваща от телата, преминаваща през страстите на плътта и свенливо проговаряща от стомасите. Една реч, разпъната между божествения принцип на любовта като дъх, дихание и живот, но и като транс на плътта, като бяс, поругание и срам. През тройното единство на сексуалност-смисъл-език се взира в еротичното писмо на Яворов В. Русева. В това писмо думи-телесни страдания, думи-рани се подреждат в ритмични фигури на инферналното. Разрушителните импулси на глъбинното се втурват към тънката повърхност на кожата, за да я разкъсат, разранят и разтръгнат. Затова и пластичната орнаменталност у този поет, подобно на кожата, която е повърхнина на удоволствието, но и повърхност на смисъла, не може да бъде пергамент на едно еротично писмо, писано с кръв. Продължавайки този разговор, Д. Михайлов се опитва да внесе известно успокоение в него ("Двете хубави очи"). Той показва, че у Яворов горенето, сливането на мъжкото и женското в един общ пламък, освен изразявания еротизъм, е всъщност съединяване на духовното и плътското, постигането на тяхното единство и единосъщие.

Незадоволени желания, прииждащи вълни от неосъзнати, но обсебващи влечения, които трябва да бъдат овладени, подчинени и успокоени от властта на знанието - тази е дълбоката трансисторическа драма на човешката сексуалност, преминала през горнилото на културните ограничения. Богат материал в това отношение дава възрожденската еротика. Тук прави впечатление преди всичко зевът между неизявеността на еротичните теми в полето на оригиналната възрожденска проза и освободеността на нравите, за които говорят различни типове свидетелства (Иван Радев. "Възрожденецът и възрожденската проза - неизявени или табуистични референции към темата"). Ако тази еротика на антиеротизма бъде разгледана с помощта на една подчертано културологична конструкция (чрез общностните метафори "дърво" и "тяло"), ще се окаже, че за литературната положеност на възрожденската еротичност по-важните любовници са свободата и смъртта, а тяхното любене е надтелесно, защото отдаваните им героически тела са сакрално безплътни (Н. Чернокожев. "Възрожденската еротика на антиеротизма").

Пронизано от екстаз, насилие и болка, еротическото преживяване непрестанно опира в стените на забраната и се старае всячески да я измами или отхвърли. Българската литература е приютила богата система от знаци, с които се прикрива-загатва еротичното желание: от желанието на жената да опере и пришие нещо на мъжа през пластиката при слагане на трапезата до ежедневното купуване на сол и пипер от кръчмата или поканата-гостуване в нечий дом (Т. Ичевска. "Формули на желанието"). Да не говорим пък за прелъстителната и очароваща сила на женския смях - една от най-големите тайни на естеството... Той, женският смях, е обезоръжаващ, примамлив, той е песен на душата за вярност, погубващ, благодатен, преобразяващ, лъчезарен - най-тържественият химн на нашата жизнерадост. Неслучайно в женския смях Вазов вижда доброто бъдеще на отечеството, а Йовков - щастливата съдба на мъжа (Р. Радев. "Еротика и патетика на женския смях").

Ерогенните зони са сложен културален обект, положен върху целия спектър от употреби и кодификация на телесността. Такава сложна символно-метафорична употреба представляват например еротичните преображения на дъжда - персонаж, който още в древните текстове кодифицира консумацията на сексуалния акт между космическите стихии - Небето и Земята. В образния критически език на Ив. Станков дъждът се превръща в ярък метонимичен концепт на философска визия и стилова багра в творчеството на цяла редица поети - от Яворов до Вутимски и Б. Райнов ("Еротичните опити на дъжда"). Може би странно на пръв поглед, но еротична може да бъде и книгата, която някак съвсем по женски търси своя читател. Търси го, за да му принадлежи, а читателят - напълно по-мъжки - се стреми към книгата, иска да я притежава, да проникне в нея и да обладае смисъла й. И посредник е този стар като човечеството сводник - езикът (С. Василев. "Обладаване на читателя"). Именно в еротичните интимизиращо-привличащи енергии, които носи и които излъчва нейният текст и тяло, се крият и част от надеждите за оцеляването на книгата в постгутенберговата епоха, във времето на жестоката й схватка с компютъра (З. Козлуджов. "Еротика на книжното тяло").

Важно е да отбележим, че в рамките на конференцията докладите естествено преминаха в "купон", превръщайки събитието в спектакъл, където се провериха пластично много от теоретично заявените тези. Придобил измеренията на истински пърформанс, този опит неизбежно се прокрадна и в окончателния вариант на текстовете за публикация. А неговите фотоследи попълниха архивите на не една компроматна агенция.

*

След като окончателно обладаха литературата и я доведоха до почти смъртоносен оргазъм, членовете на тази компания с безотговорността на всеки насилник захвърлиха изтерзаното й тяло и с воайорско любопитство се заеха да надничат в нейния гардероб. Пътеката рязко свърна към пропитото от суета и карнавални очаквания скривалище на литературния дрешник.

Гардеробът е тема, която привидно ласкае критическата самонадеяност - вие сте специалистите, вие казвате какво има вътре, но тя е и капан - предполага нездравото надзъртане, потъването и изгубването в сложността на въпросите, които възникват, и дори надсмиване над собствените езици. Може би той е по-скоро мисловна задача, която иска не описание, а конструиране - да се подредят около него значения, функции, културни употреби, образци.

Гардеробът е домашен музей - съдържа дрехи, които, макар и скъпи, вече няма да бъдат облечени, но той е и мода, вечно обновление, зависим е от капризите на господстващия вкус. Затова савъзможни различни речници на гардероба. Може би най-големият е предназначен за методологическите униформи, чрез който се облича литературознанието. Или не - за това всъщност са нужни не един, а няколко гардероба: литературноисторическият, структуралистичният, херменевтичният, психоаналитичният, социокритическият, постструктуралистичният. Но така излиза, че гардеробът е преди всичко методологическа игра на достолепие, която се опитва да компенсира липсата на дълголетие. Въпреки нафталина, в него денонощно дебне молецът, който вечно обърква трапезата с дрехата и безмилостно я изяжда заедно с всичките й символни стойности (В. Стефанов. "Кратък речник на гардеробите"). Впрочем съвременната хуманитаристика не е чужда на идеята "да преоблече българската литература с модни дрехи, скроени от самопрепоръчващи се като законодатели в литературната мода учени със самочувствието на Версаче в литературознанието". Дори повече: да й купи нов гардероб (Д. Кръстев. "Мярата на канона. За униформите и липсите в скрина на литературата").

Би могло да се каже, че в гардероба на литературата има няколко важни отделения, а всички останали са техни подразделения. Ако се вгледаме в практиката на българското обличане, ще видим, че се тръгва от старите въобразени гардероби, където най-силно привличат вниманието войнските доспехи, разбирани като знак за свободно и величаво минало, следвани от празничната дреха, която е част от сегашността, но е вгъната в надежедневното (Н. Чернокожев. "Гардеробът на литературата - има ли нещо в него?").

Реквизитният гардероб на възрожденския театър е подбиран преди всичко със задачата максимално да оразличи актьора от обикновения човек. Целта е да се облекат дрехи причудливи, несвойствени за възрожденския българин - най-често военни... Така е и с репертоарния гардероб. Възрожденската публика предпочита ясно контрастни герои, драматични външни сблъсъци, разтърсващи гледки. Реакциите й също са крайни - те преминават от възторг в покруса, от удовлетворение в плач (Е. Налбантова. "За възрожденския театър и неговия гардероб"). С времето постепенното излизане на вещта-интериор извън пространството на дома, извън охраната на ГАРДероба, ражда неочаквани преноси, разбърква отношението думи-свят, прави нещата неузнаваеми (Иван Русков. "Гардеробът на вещите. Вещите като образи на вавилонията и зрелищността на света в "Под игото"). Когато гардеробът на националната идеология овехтее, трябва да бъде запълнен, но не с невзрачни и лесно събличащи се дрехи, а с дрехи магически, тайни, съкровищни, които биха ни представили с достойнство пред света. Такива са одеянията на Боян Магесника - една загадъчна, почти мистериална личност в българската история (А. Велкова-Гайдаржиева. "Боян Магьосникът" на В. Пундев и "Хилядогодишнината на Боян Магесника" на Н. Шейтанов").

В дрешника на българската литература има няколко ценни експоната, които заслужават особено внимание. Да вземем расото, в което намират прибежище много и най-различни герои в българската литература. Особено последователно то се проявява в творчеството на Е. Станев, един от най-ярките философи на българската история. Там то се превръща в "място" за постигане на най-голямото отрицание и най-голямото страдание. Като символично второ тяло то снема много от отношенията и конфликтите с действителността. - била тя социална, етична или метафизична. (П. Стефанов. "Полиелей за расото - дрехата на "антихриста".) Не по-долу по семиотична значимост в българската култура стои и мъжкият пояс - траен знак за особено светоусещане, екзистенциални нагласи и пластична култура. Покрай всичко друго поясът пази мъжкото от прекалена достъпност и в този смисъл съхранява неговата тайнственост и празничност. Уви, ще дойде епохата на джобовете, в които съкровеното и вълнуващото издребнява и се профанира, превръща се в делничност (Р. Радев. "Мъжкият пояс - граница между земното и небесното".) Преди да се опита да изхвърли пояса от употребление обаче, българската литература ще го заметне с белгийската мантия, показвайки непобедим вкус към смешението и маскарадите. И без да си дава сметка, че по този начин ще ни създаде редица неудобства, а у някои - дори срам. Не случайно отделни литературни братя мечтаят да скрием белгийската мантия на Алековия герой в гардероба, за да могат излязат "на светло" Чудомировите нашенци. И то е ясно защо: тъй като Алеко, според тях, не е законен съпруг на националната литература, то и малкият Ганчо не е бил предвиден като нейна рожба. Затова тези братя присъединяват своя протестен вот към гласовете на нашенците срещу разпространените твърдения, че това незаконородено дете, заченато по най-фейлетонен начин, живее във всеки един от нас (Иван Станков. "Нашенците срещу белгийската мантия").

Ще минат двайсетина години и всичко ще дойде на мястото си. Твърде скоро аксесоарите в облеклото, особено женското, ще станат част от една граматика на детайлите, в която всеки от тях става елемент в езика на Модата и знак на Стила. Надниквайки в гардероба на експресионистичната дама от романа "Дилетант" на Ч. Мутафов ще видим: шапка, ръкавици, чорапи, шал, ветрило, воал, дантели, бродерии, воали, чието единствено значение е облакът от съблазън, който изригват (В. Русева. "Гардеробът на експресионистичната дама").

Ако се придвижим по пътя на дрехата - от присъствието й в гардероба, а след това във вехтарницата, място на собствената й лишеност от тяло - ще почувстваме особената роля на помена и спомена в това отношение (И. Павлова. "Помен и спомен в гардероба на една картина и един разказ"). Да, притежанията на паметта са най-обемното вместилище на културен реквизит. Дори споменните "автохроники" на отделни дейци на културата неизбежно вплитат в себе си най-важните атрибути на времето (З. Козлуджов. "Автобиографичното "аз" на Ал. Балабанов - "гардероб" (или в гардероба) на българския културен и литературен живот от първата половина на века").

Оказва се, че не само литературният дрешник може да разширява обхвата си, но и самата гардеробна метафора има склонност към модернизиране на собствения си реквизит: "гардеробна литература", "литература за гардероба", "литература на гардеробното мислене", на "гардеробните идеи", на "гардеробния персонаж", на "излишния багаж в живота или на вещно-театрализираните му лица". Гардеробен характер имат и парадоксите в "желанията" на българската литература, която дълго време например плаче от липсата на европейски тип жени в нея, но, когато ги сътворява в лицето на Д. Димов, започва да гледа на тях не с възторг, а по-скоро като на някакви странни чудовища (Т. Ичевска. "Made in Bulgaria"). Подобен характер може да има и "задният двор" на литературата, в който идеологическата норма да крие одеждите на делника, т.е. - непоказното, негероичното, непредставителното за нея (Ив. Радев. "Времето на героя" - роман с "гардероб", без "витрина"). Доколкото той е място, където тялото съществува в невъзможната едновременност на много свои прояви, гардеробът е и множествен топос на идеята за човешко тяло. Той е човекът - в неговата носталгична мания да превъзмогне своята собствена конструираност, която усеща като слабост на "личното" битие; да съхрани следата от тотализиращ смисъл на своето съсъществуване (М. Кирова. "Митологичното тяло и неговите дрехи, облечени според Йовков").

Голите (без книги) народи нямат нужда от гардероб. Но след поемането на греха пред тях няма друг избор, освен да се облекат, да се сдобият с книжнина. Обличайки се, те започват да пишат своята история върху самите себе си. Затова раклите и скриновете на българската литература дъхтят на дюля и орехови листа, на лавандула и билки. Те са кивотът на опредметеното човешко въображение. Там блянове и реалност лежат помирени и търпеливо чакат признание (С. Василев. "Няколко дена разходка из гардероба на българската литература").

*

След като ровичкаха цяла година с фетишистка страст в гардероба на литературата, шлагеруващите с ужас забелязаха, че тя още не се е свестила след своето продължително обладаване, поради което решиха да я напръскат с живата вода на избавлението, да я очистят с "водната баня на словото" (Ефес., V, 25-26). И тъй като в живота "чистофайниците" са винаги повече от онези, които си позволяват да грешат, то не е за чудене, че този път числото на участниците стигна своя пик. Явно защото случаят даваше възможност покрай грешницата те тайно да очистят и себе си. Някои тук направиха своето "сефте".

Знайно е, че водата осигурява богат символичен ресурс на литературата, тъй като тя е онова, което ни надхвърля и предопределя. Тя е речта на най-дълбинната ни памет, на пораждането, движението и поглъщането; всеки пробив към живота, всяко наказание в греха и смъртта са свързани с водата (В. Стефанов. "Литературната вода"). Но водата е и палимпсест, който трябва да бъде "отгърнат", изтрит, за да бъде върнат образът на предишността (И. Павлова. "Паметта на водата"). Водата е двойственият език, който ни държи в актуалността на търсените решения. Тя е първична космическа субстанция, животворяща сила, небесна благодат. Отдавна се е превърнала в многовалентна мярка за съвършенство, свобода и мощ, в универсален ценностен лакмус, в символ на културно и духовно възраждане. Но тя е и тъмното, радикално другото, което дебне в закана. Тя е неотменност, свързана с ужаса на наказанието и възмездието. Тя носи помитаща стихийна необузданост и жадност за жертви.

Тази двойственост на водата прави съвсем понятно и разделението на човеците на хидрофили и хидрофоби. Ще ни се да мислим, че в дадения случай хидрофилията изцяло съвпадна със субективното в поредния шлагерен модус, а хидрофобите бяха идентифицирани в неговата обектна сфера, но и това не е съвсем сигурно. Сигурно е, че най-заклетите хидрофили стигнаха до далечна Япония, за да донесат един от най-неоспоримите емблематични образи на Изтока - Луната, отразена от водна повърхност, и то в контекста на феноменалната интензивност, с която огледалните образи насищат японската култура (К. Протохристова. "Водните селения на Луната"). Но този пример намира в нашата конференция своя огледален двойник - драстичен израз на почти небесна хидрофобия. Решила да направи апология на виното пред това на водата, възрожденската поезия поема риска да се обърне с гореща молба към Бога не за друго, а за промяна в установения ред - "на месеца поне веднъж/ да идва винце вместо дъжд" (Ив. Радев. "Два неосъществени проекта на възрожденската поезия").

Факт е обаче, че през Възраждането нашите хора не само пият, но и плачат. И сякаш даже не виното, а плачът е истинската "жива вода": той подмладява рефлексите на един склерозирал в историческата си продължителност родово-селски морал, събужда способност за естетическо преживяване, възпитава чрез примери на високата общност в библейския текст (М. Кирова "Жива вода. Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане"). Но което е по-интересно - българското битие се осъществява не само между плаченето и пиянската молитва, но и между "преглъщането" и "плюенето" - първото като очакване за влизане в храма на удоволствието, второто като израз на първичност и инстинктивност при разрешаване на неразрешими въпроси. Защото до създаването на словото за първичния човек плюнката е била слово, тя е първичната пяна, материята на космогоничния акт, а не само средство за заклеймяване на честта и достойнството (Р. Радев. "Плюнката - от ритуалното до профанното").

Не на последно място водата стои във връзка и с такъв необходим за нашата литература битов факт като баносването (ходенето на баня и случващото се в банята), защото то е единственият законен модус, при който тя може да обговаря еротичните аспекти на българското битие. Във "Въжделенията на окото" Т. Ичевска ни дава изчерпателен до изнемога компендиум на баносването в българската литература и култура - богата основа за бъдещи размишления.

Водната метафора е изключително пластична - тя позволява неочаквани деконструктивистки преображения на утвърденото и познатото. В "Жаждите на въпроса "защо" и звънтенето на водните кръгове" Ив. Русков оригинално проблематизира подчертано безводната повест на Елин Пелин "Гераците" - животът като изпитание поражда въпроса "защо" и насладата да се стигне до извора на превращението, до корените на първопричинността. Всъщност описването на "водните" преживявания не е ли сводимо до краен брой остензивни словесни жестове, които могат да бъдат мислени и оценявани като клишета. Общите места в начина, по който описват морските си неволи трима възрожденски българи - Д. Паничков, П. Р. Славейков и А. Константинов - обговаря Н. Чернокожев във "Водата (Хвана ме морето)". Хванатият от морето човек се стреми да се отдалечи от непосредствения досег с водите, "помествайки ги в другите сфери на собствения си опит, овладявайки тяхното изговаряне, скривайки своите страхове, но и проектирайки ги в твърдта на сушата". Хидрофиличният код е основен за ценностната ориентация на художествения модел на Алеко. С диалектиката между избистрянето на неговата "хидрофилична" поетика и помътняването на водата (в преносен и буквален смисъл), в която той къпе българския свят, се занимава П. Стефанов в "Изкушенията на Океана и метаморфозите на българския Силоам". Системата за вътрешен превод в Алековите текстове прави възможно ролята на покръстителния купол да се играе не от виенската баня, както често си мислим, а от цялостния текст на културата-Алеко, в който е предопределено реалният българин да се окъпе и прероди.

Излизайки от многократно потвърдения факт, че българските литературни води са най-често бездънни, безбрежни и тайнствени, можем да предположим, че те са богати на воден свят и преди всичко на риба. Нищо подобно... Напразно Л. Дилов утвърждава, че най-големите въдичари измежду писателите са вече покойници, та рибата вече си е поотдъхнала... Ами дружинката, за която ни разказва Д. Михайлов в "Българските литературни води - риби, рибари, риболов и рибарски техники" и която вече цяло десетилетие шета из родните басейни?! Всичко хубаво, Станков, ама риба няма! (Слуховете говорят, че даже продуктите за рибената чорба на конференцията Савата доставя от морето.) Е, какво пък, ако не могат да хванат голямата риба, те с увереност хващат литературния анекдот от ново поколение. Нали въдичарството, казват познавачи, е инкубатор на наративи и... развъдник на заклети хидрофоби, т.е. на ренегати. Най-осъдителни са случаите на ренегатство, когато речният "пръчкар" се изкушава да изживее мъжеството на морския риболов. Отдавна е документирано двойното и тройно ренегатство на един Н. Фурнаджиев например (С. Василев. "Ренегатството - ихтиология и литература. Ах, морето! Ах, морето").

Няма риба!... Затова водата спи... Но спейки, тя се превръща в удобен символ за обозначаване тишината на душата. По тази причина символистите не се уморяват да преоткриват в различни визии и имена комуникативността на водната тишина, напрегната между повърхността и дълбочината. Спящата вода, различна в символните си превъплъщения, е единосъща в своето онтологично измерение, в божествената си изначалност и безкрайност (Н. Димитров. "Ипостасите на спящата вода").

Става повече от очевидно, че подобно на краставицата българската литература съдържа деветдесет и осем процента вода. В семантичната мрежа на Г.-Райчевите повествования концептът вода е сред най-активните. Участващ в (съграждащ) разнообразни феноменологични редове (вода за пиене, за миене, снеговалеж, дъжд, сълзи, водовъртеж, град, суша) той е сред архитектоничните елементи на авторовата поетика. И ведно с водната метафора светът на писателя се оказва буквално укоренен във фундаменталната символична предзададеност на битийно-етичните категории (Ив. Станков. "Хидрофилия и хидрометеорология. Етюд върху разказите на Г. Райчев").

Едно от събиращите съотнасяния на романтичната парадигма, през която е четена поезията на един Ив. Пейчев, е многомерното море. В своите дълбинни психологически основания то е не друго, а несекващ фантазъм в стремежа на твореца към себереализация (Н. Стоичкова. "Поезията като хигроскопия. Съзерцателният маринизъм на Ив. Пейчев").

Особено важна е символиката на водата в "Езерното момче" на П. Вежинов. Тук водният свят се натоварва с особени функции, които се реализират в граничните човешки ситуации. Основно е значението на пречистващата роля на водата и на зова към морален катарзис и постигане на истинската човешка същност, която вещните отношения в съвременния свят деформират и прикриват (З. Козлуджов. "Другото име на езерното момче").

Рибарите знаят, че при всяко замятане на мрежата в нея обезателно ще се заплете някоя съвсем непозната риба, с която се чудиш какво да правиш - да я върнеш ли обратно в морето, или да я хвърлиш в литературния тиган. Такава риба е текстът на Д. Добрев "За околоплодната вода или домашен аквариум за акули", посветен на странното стихотворение на К. Павлов "Прекрасното в поезията, или жертва на декоративните рибки" ". Онова, което със сигурност може да се каже за него е, че явно търси мост от предходната конференция за гардероба към следващата, чиято формулировка според него би трябвало да звучи така: доносникът в българската литература и литературата на доносника... Може би Добрев си прави малка шега, към което насочва фактът, че следващата конференция беше не за доносника, а за пътешественика.

*

След като окъпаха и освестиха литературата, членовете на арбанашкия кръжец решиха, че вместо да отговарят на разни нездрави предложения, е по-редно да обходят нейните многобройни маршрути (онези участници, които не пожелаха, си останаха у дома), зер хидрофилията и пътешествията, водата и литературната география са първи братовчеди - не могат един без друг. В резултат на тази авантюра се роди сборникът "Литературната география - пътешественици и домоседи" (2004).

Знаем, че домът и пътят са фундаментални образа на човековостта. Ако домът е календарът на общото, споделимо време, то пътникът е човек извън календара. Домът е място, трайно свързано с представите за приют, защита, топлина, ред и смисъл, макар често да се осмисля и като травматично място, подвластно на външното. Пътят е шанс, получаване, намиране, съкровище, но и причакване, ограбване, изтощаване. За да се преодолее болката от изоставянето на дома и за да се набави сигурност в изпитанията, пътникът пътува винаги с подръчните структури на дома, носи в себе си една непреодолима носталгия (В. Стефанов. "Domos" и "domus").

Българинът често е бил принуждаван да скрива зад високи огради и себе си, и интимния си свят. Но когато не е правил зидове, а плет, е осъзнал философски, че е по-добре да вижда света, да има перспектива, да чува гласовете от другите светове. Той, подобно на гениален художник е изобретил плета като рамка, чрез която в къщата си, в двора си, в градината си е вместил светлината, за да окъпе с нея всичко и за да постигне хармония между вътрешната и външната красота. За него плетът не е просто ограда, а магическа и животворна граница, отделяща-съвместяваща светове и пространства (Р. Радев. "Българският плет - география на желанията или пътуванията на домоседите").

Затова българинът винаги е обичал да пътува. През Възраждането пътуванията дават усещане на просветените люде за родова общност и родово пространство, което излиза извън пределите на видимия хоризонт и на уседналия патриархален човек. Според идеите на новото време трябва да обикнеш родните предели, за да ги почувстваш като една общност. Трябва да се отдалечиш от земята на дедите си, за да я усетиш като родно пространство (Д. Добрев. "Фигурата на пътешественика в културата на Българското възраждане"). Но Домът може да "пристигне" и по широкия исторически пролом, очертан във фантазните видения на пасионарни и загадъчни скитници като Раковски, пролом, от който пристига светлината и славата на Асен и Симеон и изтича Орловият извор на нашето преображение (Ив. Русков. "Пристигането на Дома. Домоглед").

Възрожденската литература онагледява един естествено сложил се комплекс, обуславящ различните, непресичащи се сфери на проявление на "пътешественическото" и "домоседското". Творческата личност е обречена на обстоятелствата и подвижничеството (Каравелов например), на неуседнал живот в различни краища на Империята, на Русия - Балканите и Европа. А напротив - литературата, която тя създава, се оказва "затворена", заредена с пулсациите на носталгията по домоседско съществуване (Ив. Радев. "Без покровителството на св. Себастиян, в ролята на "Пантелей пътник").

В същото време други автори намират възможност за справяне с кризисните ситуации в бягството и откриването на ново, по-истинско място. Ако вземем двама на пръв поглед толкова различни автори като Вазов и Дебелянов, ще видим, че и за двамата домовете са емоционално изтощени, а планините са емоционално убежище. Вазов си гради екстатичен природен дом и си пожелава епически мащабен гроб, а Дебелянов си прави успокоен природен дом и си пожелава "приказно" богатство на психическия опит. Ансамбъла на поетически жестове на Вазов В. Стефанов нарича домогване до епичните съкровища на Храма, а на Дебелянов - копнеж по приказните съкровища на душата.

У една "волна" поетеса като Багряна бащините конотации на родното са почти неприсъствени или почти маргинални. Основното е единението между бягството и възможността за завръщане, "пътя" и "мястото" в затворения кръг на идентификациите между майка и дъщеря. "Мястото" е онова пространство на въображението, на другостта, откъдето говорят потиснатите желания. Истинският драматизъм на текста-Багряна не е в попресилените и натрапливо упорити повици към еманципиране от стереотипите на обществената действителност. Това е по-скоро роля - щастливо намерена, изиграна докрай. По дълбоко се крие копнежът по цялостност в себе си, по екзистенциално поместване, който - в действителност - вписва Багряна в канона на българската модерност (М. Кирова. "Между Пътя и Мястото. За родовата идентичност на текста-Багряна").

В света на Б. Христов домът и пътят, развързани един от друг, са фатални и предизвикват екзистенциален кризис. Ако домоседът е човек, ненапускащ къщата си, а скитникът - онзи, който няма нужда от нея, то героят на Б. Христов е и двамата едновременно и това е единствената възможност да не бъде нито единият от тях. В емблематичното стихотворение "Август" героят е спрял върху камъка на своята философичност, осенен от ненавременна мъдрост. Спрял е, защото е разбрал, че когато не ни харесва животът, ще трябва да се задоволим с неговия смисъл (Ив. Станков. "Бездомната покъщнина като съдба").

Докато фигурата на пътника е предсказуема и уловима (той е готов да следва указания и маршрути, географските карти са негова опора, те са източник на сигурност, гарант срещу възможността да се загуби), то скитникът е освободен от ангажиментите на предвидимите ходове и предварителните маршрути. Той завива и се отбива от пътя без мяра и контрол, оставен на собствените си тревоги и страхове. Той е опакото на пътешественика, изцяло негов е светът на носталгиите. Като човек без място, той живее с образи на изминати места. А самото пътеописание какво е: място, "белязано от човека, като усърдие да се застопорява движението, да се нихилира времето, фигура на сигурността, зад която наднича един упътен към собствените откривателства човек" (И. Павлова. "Носталгиите по пътя: Пътници-скитници").

Пътеписецът обаче не просто пътеписва, а извършва принципно разпределение на границите между вътрешно и външно. Описвайки света и самоописвайки се, той задава нормите на определен образ на света, вклювчащ както неговата непроменлива структура, така и присъствието на човека. В напрежението между различните пространства се реализира и ценностната ориентация на модела на света, философията на ценностния избор. От тази гледна точка характерните за Алековото описание примери на свръхвзискателност са знак не толкова за някакво остракиране на родното, колкото особен вид трансцендиране, което доказва двойствения образ на реалното наше у Алеко: на неговата ограниченост, но и на неговата готовност за себепревъзмогване (П. Стефанов. "За семиотичния статус на пътеписеца в "До Чикаго и назад").

Както казва П. Рикьор, между обета за вярност на паметта и споразумението за истинност не е възможно да се определи приоритет. Единствено читателят е способен да реши дебата, и по-специално читателят в качеството му на гражданин. Мемоаристът, естествено, няма за цел да идеализира миналото, защото човек не може да живее само с минало. Но миналото живее в човека, то присъства в неговите най-скрити глъбини, то е връзката му с нещата, с хората, с времето. "Път през годините" на К. Константинов е показателен пример за това как в стремежа си максимално обективно да реконструира литературната ни и културна география от началото на миналия век мемоаристът всъщност оценъчно и телеологично я конструира и интерпретира (З. Козлуджов. "Пространствата на паметта и националната ни литературна география в "Път през годините" на К. Константинов").

Историята на нашата литература е история на пътуващи и домоседи. Българската литературна география се характеризира с дълбоко насечен релеф, надминаващ обичайните накъртичвания на "измите", школите и методологическите доктрини. Дори историята на родната медицина, която различни по време на написването си художествени текстове се опитват да конструират, е всъщност история на многобройните пътувания на лекари и пациенти. За българина години наред процесът на запознаване с тънкостите на медицинската наука се дублира от трупането на знания по география, от пренасянето у нас на чужда култура и манталитет. Но може би точно поради това българската литература бързо ще се разочарова от мнимите пророци на европейската медицина и ще започне жестово да се отказва от тях, отреждайки им една-единствена участ - смъртта (Т. Ичевска. "Историята на една предизвестена смърт").

Като всяка европейска литература и нашата по свой начин изживява пътешествията и домоседствата си. Благодарение на общественоисторическите превратности литературната карта на България обаче натежава до изнемога от многозначителни цветове и знаци и увеличава политическото си тегло до степен, надминаваща най-смелите представи за естетически компромис. Може би тази сложност идва от историческия навик на нашата литература да седи на кръстопът и да се чуди из кой път да хване (С. Василев. "Из (за) кой (ли) път? Пътна карта за домуване на един вид българска литература").

*

Завърнали се от голямото пътуване (пътешествениците) или съжаляващи, че не са видели свят като хората (домоседите), накрая нашите арбанашки герои решиха да се напият здраво и да видят какво ще се получи, което обяснява и появата на последния засега сборник "Пиянство и смисъл" (2005). То, заглавието, както справедливо ни убеждава предговорът, само на пръв поглед изглежда безсмислено, но всички ние знаем, че то само се прави на такова, а инак копае дълбок кладенец - не ти трябва да падаш в него. Ех, наистина, текстът в тази книжка е малко изпосталял, преместил е още една дупка на колана, като си държи панталонките изотзад за дънцето. Разбира се, заглавието го успокоява, че това са човешки работи, да не му сее корен на ряпата, ама ний на заглавие може ли да вярваме (С. Василев. "Яли, пили, па се спогодили"). Едно сравнение с шуменския сборник "Виното в литературата", излязъл преди 2-3 години, показва известен дефицит откъм културни единици, но какво да се прави: остава надеждата, че качеството на включените в тази последна арбанашка рожба текстове ще успее да компенсира заявените липси.

Естествено е купонът да започне с два-три битови анекдота с герои - събеседници на разказващия, в които не достоверността е най-важното, а свидетелството, че нашенецът съумява да обагри хумористично всичко, което се среща в живота на човека - в този топъл промеждутък между раждането и смъртта. Както и простата истина, че водата не е за пиене, а за миене. (Н. Даскалов. "Живях грешно, умирам смешно"). Така си е: човекът не е бъчва, че да си стяга обръчите, той трябва да ги отпусне, да си разпасва от време на време пояса... А напиването-реч е дарба, която не всеки притежава, защото чрез нея се прави послание за добро или за обич по прозрение свише. На другите, обикновените, простосмъртните им е дадено да попиват, за което не се изисква дарбата на словото, а само способност да се приобщават към вече казаното (Из "винената" афористика на Р. Радев).

Виното с лекота сближава голямото и малкото и въобще всичко, което може да бъде сближено - например бутилките и геополитиката. Да вземем бутилките... Всеки ще се съгласи, че с тях до голяма степен се конструират пространствата на българския бит-битие. Но баналното на пръв поглед шише участва в странни и дяволски сюжети... Зад "разносветните" си цветове то крие тъмни и тайни ходове, в които неусетно заклещва пожелалия да го има. В същото време няма нищо по-тъжно от празната бутилка: ненужна вещ, дом, изгубил своя стопанин (И. Петрова. "Бутилките в литературата").

Един от дълбоките кладенци в сборника е "Слово за въздържането от пиянство", в който опитът за приплъзване към шлагерното не може да прикрие, че гвоздеят тук е по-друг. Става дума за старобългарски паметник с "неясен" произход, който Анчо Калоянов приписва на Симеон. Според направеното тълкуване откровено дидактичното съдържание на въпросния текст (отношението към "винопийството") се явява важен аргумент в борбата между политическите партии в края на 9. век, борба, свързана с геополитическия избор на страната ни.

Вижда се, още от край време нашите държавни (учени) мъже използват винопийството като съкрушаващ политическо-литературен аргумент. Дори кратката разходка из одаите на литературата ще ни покаже колко много глаголи са нароени за "питиеупотреблението". Книжнината ни е създала редица плодотворни митопоетични конструкти: пия - пея - плача; робство-пиянство-забрава; изкушение - причастие - облажаване и т.н. Кой тук пие вино, кога и как - това е материал за няколко докторски дисертации. (Кой плаща - отделен въпрос!...) Твърдо може да се заяви, че сюжетирането на лозунга "Жени и вино! Вино и жени!" е много повече от епикурейско хрумване. То ознаменува великото присъствие на ангелски души из нашенски рай от ханове, кафенета и кръчми (С. Василев. "Винена попара за непослушни ангели"). Дори литературният образ на такъв висок феномен като национално-освободителните борби активно използва разглежданите културни единици и то в тяхната смислова полярност. В единия случай читателят се среща с метафората на освободения от страха дух ("Пиянството на един народ" в "Под игото"), а в другия - с неговата смърт (описанието на македонстващите в романа "Тютюн") (Д. Добрев. "Пиянство и смисъл в литературния образ на националноосвободителните борби в България").

Ще трябва да се съгласим с убеждението, че явно тъй е изкалъпен българинът. И на оня свят пита за кръчми, като е готов да замени Рая за Ада. Защото с помощта на виното той опипва вената и на греха, и на покаянието. Неслучайно има художници на словото, които онагледяват сто на сто диалектиката между пиянство и смисъл. Пръв сред тях е, разбира се, Елин Пелин. Дори неговият детски "Страшен вълк" показва, че с характерната си поетика на вътрешна самоопровержимост неговите текстове имат въздействие подобно на виното, което, ако си послужим с един стих на О. Хайям, е способно с абсолютна логика да опровергае противоположните моменти на 72 секти. Нещо повече: творчеството на този модерен Андрешко се представя в такава обвързаност с традицията, в каквато се намира ракията спрямо виното (П. Стефанов. "Страшен вълк" - социална сатира или апология на жизнения принцип").

Да, виното белязва стъпалата, по които човек се изкачва по своя път. От сакралната ритуалност в пиенето на провинциалния мъдрец до отчаяното и безнадеждно пиене на обезумялото човечество - това е рамката с цвят на вино, в която няколко лица изграждат нееднозначния портрет на непоправимия, вечния човек в лирическия свят на Б. Христов (Ив. Станков. "Огледалата на виното").

За съжаление - по всичко личи - днес културата на виното и ракията, подобно на много други неща, губи от традиционно укоренените си смисли. Ако вземем за пример варенето на ракия, ще видим, че то е загубило церемониалния си характер, тъй като вече не се осъществява от жени, както в доброто старо време. В резултат се губи от еротичната магия, творяща се на казана, част от огъня на която влиза в градусите на ракията. Тогава отпиването на ракия не е можело да се осъществи без "глисандо" на образите и смислите. А днес мъжете варят ракия и мислят за жената, вместо тя да вари ракията, а те да пият от тялото й, за да живее огнецът в тях (Р. Радев. "Жената, енергията на огъня и варенето на ракия").

*

Тук, в Арбанаси, в центъра на България шлагеруващите дадоха живот на "едно литературознание, което събира различията и постила с добри намерения пътя към Другия Свой". Рутинните тематични занимания с персоналии и текстове отстъпиха място на духовното приключение и играта. Шлагерният дискурс даде силен тласък на творческата инвентивност, стимулира съревнователността и стремежа към оригиналност. Той откри широк простор за нов тип многогласие на критическото говорене, за съчетаване на регистри, стилистики и жанрове - въобще за бягство от обичайната монотонна линия на класическия тип сборници, които въпреки свободата за научно изследване, остават общо-взето в рамките на една жанрова форма - на научната статия. В (чрез) шлагерния дискурс самата проблематизиция на литературната материя се доближава до постмодернисткия тезис, че играта на интелекта е не по-малко важна от играта на съдбата. Така езикът получава достъп до теми, които в друго време остават, ако не табу, то поне непрестижни и несериозни. Просветват неочаквани, неподозирани ракурси, в които иначе известното започва да се проявява в други, непознати дотогава облици. Всяко, дори най-незабележимото завъртане на шлагерния калейдоскоп ражда нови, неочаквани и красиви фигури - картини на литературната действителност. Всеки един от арбанашките сборници е такава картина, потвърждаваща, че в литературната критика и история има още много бели полета.

В тази среда критическата жанрология неочаквано намира нови пространства за себе си, вдъхва освежителния въздух на свободното формотворчество, незадължено на високата и хладна академичност. Тук класическата статия съседства с изящното критическо капричио, сериозното обиграване на една "ниска" тема - с изложение, в което "високата" материя е изразена по забавно-остроумен начин; строгият тон съжителства с по-фамилиарното общуване или иронично прикритата издявка. (По подобие на художествената литература шлагерният критически дискурс дава възможност за уж невинни, но много остри алюзии и оценки, особено по отношение на използваните критически езици.)

Някои автори се опитваха да смесват, макар и с различен успех, тези различни маниери на говорене - по-сериозни и по-игрови. Много последователен по отношение на игровото бе С. Василев, почти всички текстове на когото представляваха занимателно-закачливи обзорни екскурси из тематичната територия, очертана от "заглавието" на конференцията. Но най-високо на гребена на тази втора линия като че ли се издигна Р. Радев. Явно, отказал се да чете художествени текстове, той се стреми да анализира самата култура като текст. Предпочита да се съсредоточава върху банални, битово тривиални на пръв поглед културни единици, които се оказват неочаквано семиологично натоварени, отключващи важни ценностно-нормативни и духовни хоризонти на българския космос. Чрез фигурализация на тези единици той успява да съгради оригинални сюжети, домогва се до свой жанр в критическия шлагер - свеж и находчив, може би спорен в някои от подробностите, но верен в главното.

Освен че е прекрасен пример за ползотворно сътрудничество на сродни научно-изследователски формации, Арбанаси даде достатъчно доказателства, че шлагерното е със също толкова сериозно познавателно начало както високият академизъм. То разкри големите възможности на свободната от "авторитета" на изследователските стереотипи творческа мисъл, показа, че съдържащият се в литературознанието елемент на изкуство може преднамерено да увеличава своя процент. Стана ясно в крайна сметка, че критиката може да бъде не само академична или импресионистична, но и шлагерна - възможност, която, за съжаление, се проявява толкова рядко.

И така осем години...

Последните две срещи се проведоха в Каварна благодарение на любезното домакинство на Археологическия музей в града. Тази контаминация между Балкана и Морето имаше за цел да оживи емоциите в групата, да влее нова енергия в конференцията. Спорно е дали тя постигна това. Независимо от богатата и интересна програма, срещите в Каварна протекоха в намален състав, факт, който, без да показва отстъпление от установения ред, сякаш регистрира отслабване на отговорността към идеята. Приятелският кръжец като че ли започна да взема връх над литературоведския форум - тенденция не съвсем приятна, макар и разбираема. Уви, всяка идея се изчерпва, всеки порив се обезсилва, всяко желание се насища. Тук, разбира се, трябва да отчетем и факта, че много от участниците станаха през тези години лектори по български език и култура в чужбина, което несъмнено отслаби творческия потенциал и организационните ресурси на конференцията.

Позволявам си горните малко тъжни констатации, не защото не са безоснователни, а защото би ми се искало Арбанаси - този празник на приятелството и интелектуалната забава, да продължи. Убеден съм, че съществуват достатъчно възможности за това. Независимо от умората, конференцията все още е жива. Докога - времето ще покаже.

Настане вечер, месец изгрее... мило пиле, лека нощ!

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2009, № 2 (111)

Други публикации:
Алманах "Света гора" (Велико Търново), 2006.