ЕКЗИСТЕНЦИЯ И ФИКЦИЯ В "ЧЕРНИШКА" НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ И "БЕЛИЯТ ЗЪБ" НА ДЖЕК ЛОНДОН

Петър Стефанов

web

Историците на културата твърдят, че древните воини носели на себе си много гривни, пръстени, халки и всякакви талисмани от този род, за да се сдобият със здраво вкопчена в тялото душа, т.е. с правото да се завърнат невредими. И обратно - за да бъде пусната душата на мъртвите на свобода, сваляли от тях пръстените и гривните им, а на мистиците пък, чиято душа трябвало да се издигне към божеството, въобще се забранявало да носят подобни атрибути. В тази представа за кръга като средство за закрила на вършителя в най-уязвимите точки, на стабилизатор, поддържащ сплотеността на тялото и душата, както и на самия живот, можем да намерим достатъчно основание за съпоставка на творби, които се опират на подобен тип символика - като най-обща структурно-семантична матрица и философски концепт.

Основанията ни обаче да се обърнем към посочените в заглавието произведения са повече. И в двата случая имаме работа с жанрово-тематични модели, които можем да отнесем към т.нар. анималистична проза, за която е присъщ специфичен подход и знание за света. Освен това и двете творби съдържат ориентация към определен тип имплицитен читател, което дава възможност да бъдат приобщени към детско-юношеската литература. А и времевата разлика между тяхното публикуване е по-малка от половин век ("Белият зъб" излиза през 1906 г., а "Чернишка" през 1950 г.) - дистанция, подходяща за сравнителна типология на художествени изказвания с различен национален, исторически и естетически контекст, но с достатъчно общи подтици. Не на последно място като мотив за своя избор можем да посочим и контрастното сближение на "бялото" и "черното", метонимично акцентирани в заглавията на двете творби.

Най-общият въпрос, който предполага подобно сравнение, е: какъв е езикът, с който двете творби изговарят животинското, респективно живота, какво е природата за тях и с какви идеи те я свързват. Оттук естествено произтича и въпросът за това как се съизмерват в чисто естетически план двата "почерка", въпрос, достатъчно интригуващ, особена в контекста на все по-засилващия се диалог между културите и на легитимирането на отделните национални традиции в полето на заявяващата все по-ясно за себе си в глобален план единна мултикултурална общност.

При първо приближение се хвърля на очи това, че творбата на Джек Лондон, макар да носи определението "повест", носи по-скоро чертите на романа, докато творбата на Е. Станев остава категорично в рамките на своята жанрова номинация. Освен това, у американския писател уж реалистичната нагласа е съчетана с откровено романтична обработка на жизнения материал. Той взема някаква правдоподобна история от тежкия живот на Севера, но й навлича романтично дреха. Въпреки "научната" добросъвестност и актуалност на някои негови схващания за човека и обществото, пронизващи отчетливо изображението (не е трудно да се види, че авторът защитава художествени проблеми, инспирирани от дарвинистко-ницшеанския контекст на епохата), и въпреки достатъчно убедителната фактическа достоверност се натрапва усещането, че това не е разказ "едно към едно", а по-скоро някаква "приказка" за живота, способна да въздейства на духовния строй и жизнените убеждения на читателя. Тук по-скоро присъщата на този писател склонност да възпроизвежда крайните ситуации в битието на човека е получила някакъв вид анималистична трактовка.

Повестта на Е. Станев е издържана в едно спокойно, без особени моделиращи ефекти повествование, в модуса на оня тип презентация, за която казваме, че е "като самия живот". Освен това у нашия писател личи целенасочен отказ от приобщаването към някаква антропологична доктрина, от готовността за обслужване на философско-идеологически каузи, на стремежа за подчиняване на изображението на животното и природата на някакви външни спрямо тях идеи. На преден план е природата сама по себе си - автентична, сурова, вечна, освободена от бремето на илюзиите и "научните" концепции. Животното не е алегория на човешкото, а знак на самото себе си.

Ако все пак трябва да говорим за някаква концептуална нагласа, то тя е в стремежа към абсолютно безпристрастно, без каквато и да било оценка, изображение. По собственото му признание, писателят не иска да казва на подрастващите кое животно е добро и кое не, а оставя децата сами да решават това. В същото време, бидейки произведение за деца и юноши, изображението е продукт на ясно художествено съзнание, погледът към света е много съсредоточен, в него липсва каквато и да е следа от вдетиняване. Казано другояче, пред нас е произведение, удовлетворяващо напълно критериите и на "възрастната" литература.

Изображението на Ем. Станев издава съзнателно прокарана антиромантичност на художествената визия, която не търси преднамерено страшното и ужасното, не се опива от жестокостта, но и не изпада в каквито и да било екзалтации. Този настрой може да се види дори в облика на главната героиня - младата лисица Чернишка, която е дадена без каквато и да било расова изключителност. Тя е "черна", "кожата й не чини", "кюмурджийка", "опашката й е калпава, няма бяло". Преднамереността на този избор личи при съпоставка с великолепието на лисугера, някогашният й приятел, чиято зимна козина е мека и златисточервена, а връхчетата на космите му излъчват някакво сияние.

Това, че двете творби понякога влизат в резонанс (характерът на изображение на отделни епизоди у Джек Лондон, общността на отделни теми като раждане, първи уроци, отношенията в "семейството", повелите на инстинкта и т.н. въплъщават нещо от Е.-Станевата пластика) не отменя яркото им художествено своеобразие.

В "Белият зъб" изображението е подчертано стилизирано, сведено до образа на основните конфликтуващи сили. Тук всичко е в пределна, неистова форма: студът - убийствен, мускулите на вълците са тънки и здрави като върви, гонитбата е без отдих в продължение на дни, волята за спасение - безгранична, и т.н. Писателят сякаш търси не толкова природата сама по себе си, колкото идеята за нея. Тук и пейзажът е по-еднообразен, може да се каже дори, че цялостна пейзажна картина има само в уводния абзац - и то като описание на Дивата северна пустиня, образ на властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмива над празнотата на живота и неговите безплодни усилия.

В същото време сюжетният разказ има и свой пролог с характер на начален "родов" мит, който със своите символични импликации сложно обрамчва собствената история на Белия зъб - история, която издава чертите на инициационно-приказната матрица. След ярките кулминации на живота-изпитание, след фаталната среща със своя антагонист (Красавеца Смит) и щастливата поява на "феята"-спасителка (Уиндън Скот) финалът се успокоява в един сякаш неочакван, но закономерен хепиенд. В своя стремеж да се удържи в избраната поетика на места разказът даже забележимо олеква. (Имаме предвид историята с Джим Хол, която в желанието да онагледи максимално идеите на писателя за влиянието на средата определено надхвърля избраната художествена мяра.)

"Чернишка" също има своята авантюрна линия, но без посочените романтични екстремуми. Творбата грабва не толкова с остротата на конфликтите и състоянията, колкото с тяхната убедителност и жизнена достоверност. Писателят се стреми да покаже, че животът и светът се красиви и сами по себе си, без оглед на смислите, които човекът е склонен да влага в тях. Ако проблемното, общо взето, понятие "реализъм" може да се онагледи, то по наше мнение няма по-подходящ пример от изображението на Е. Станев.

Той сякаш вярва, че тайната на природата и на самия живот се проектира в проявеността на нещата и затова вниманието му е насочено към магията на видимото и сетивното. Тук няма протуберанси в света на идеите, на мислимото, това е празник на окото, на сетивата, на феноменалната фактура на съществуващото, изтънчена естетика на първичното и естественото. Всеки фрагмент в описанието на природата - портретът на животното или на човека, августовската вечер, дъбовата гора, зимното или есенно утро и т.н., е изпълнен с необикновена поезия. Знаем, че интелектът често се изкушава да се разтвори в света на идеите или в естетическата съзерцателност на видимото настойчиво да търси абсолютите, забравяйки за живота в неговата чиста първичност, за онова, което може да се изрази с думите: "Светът е толкова вълнуващ". Е. Станев остава в сферата на видимото и осезаемото, сякаш за да потвърди парадоксалната мисъл, че само повърхностните хора не съдят за нещата по външния им вид - защото загадката на нещата не е в невидимото, а във видимото.

Дори само в описанието на Чернишка можем да видим великолепно свидетелство за неговото наблюдателно око, за вкуса му към детайла, за чувството му за единство между външен и вътрешен портрет, единство, което в случая издава не само трепета на живота, но и разкрива вътрешно богатство, интелигентност и дори своенравност: "Беше женско и твърде дребно. Цветът на козината му бе сивочер с мътен, зеленикав оттенък, а бялата ивица под гушката и корема имаше сив, почти оловен цвят. Върхът на лисичата опашка е бял и заострен, особено у планинските лисици, но у него той беше тъп и лишен от бели косми. Така опашката му изглеждаше незавършена и къса, но затова пък очите му бяха най-хубавите и изразителни лисичи очи. Ту блестяха като седефени, когато светлината падаше право в зениците им, ту изглеждаха като направени от янтар, в чиято искряща бистрота се виждаха многобройни жички. Дори и сега те не бяха загубили своята бодра чистота. Пак изглеждаха хитри и весели, може би защото двете червеникави вежди под широкото изпъкнало чело и тънката, деликатно заострена муцунка засилваха тоя постоянен, присъщ само на лисиците жизнерадостно-лукав израз. То ходеше със ситни безшумни стъпки, слагайки грациозно мъничките си черни лапи в една линия, а през това време цялото му тяло се полюляваше в ритъма на стъпките му, както се полюлява тънка гъвкава пръчка в ръката на вървящ човек."

Докато в "Чернишка" основна тема е животното, а контактите с човека са някак фонови, вторични, то в "Белият зъб" животното е дадено в стремежа да се доближи до човешкия свят, да стане част от него. В този смисъл и образът на вълка придобива иносказателни валенции. На основата на пресичането на няколко смислотворни опозиции (север-юг, човек-животно, вълк-куче, диво-културно, пустота и живот) текстът формира богат и отчетлив символичен план, постига дълбоки вътрешни преображения на смисъла. По този начин анималистичното обраства с такива значения, които превръщат творбата не само в една история на характера, но в определена степен и в автобиографичен разказ.

У Е. Станев определено липсва този тип многозначност, всичко е съсредоточено като че ли в прекия план. Изображението ни заразява с красотата на единичното, в което се оглежда тайнството на общото. Тук пространство и време неуловимо преливат, рисунъкът става силно хронотопичен. И ако трябва да определим главния хронотоп на творбата, то той изглежда примерно така: "жизненият сценарий на индивида в битката му за оцеляване в света".

Но посочената едноплановост в Е.-Станевия реализъм е в голяма степен измамна. Тя има своите секрети, които определят по-друг тип естетическа съдържателност. Действието в "Чернишка" върви външно спокойно и обстоятелствено, но с достатъчно вътрешна напрегнатост, с онази тръпка на латентно неспокойствие, която характеризира битието. Още първата картина издава поетиката на борбата между спрелия миг и скритата потенциалност, заложена в него. "Леност и безразличие", "сладостна дрямка" се съчетават с изрази като "майчинските инстинкти я напуснаха", "ту лягаше, ту ставаше", "нови сивожълтеникави косми", "късното лято" и т.н. - маркери на една ясна диалектика. Това е неспокойствието на самия живот, в който състоянията се измерват с мигове, пълни със своите преображения-отрицания. Състоянията на природата и героите са устойчиво-самодостатъчни и в същото време бременни със своята потенциалност и изменчивост. Може да се каже, че на Джек-Лондоновия метафоризъм тук противостои Е.-Станевата диалектичност на погледа.

У автора на "Белият зъб" подбудите при изображение на човека са по-високи. Той е видян като отчаян смелчага, решен на безумен подвиг, вдигнал се на борба срещу един суров и безжизнен свят, сред стихийната игра на слепи природни сили. И само понякога той се проявява като отвратително животно, обида за природата.

Залисан в грижите на бита, човекът на Е. Станев не е надарен с подобни героически функции, а остава прост участник в театъра на битието. Той даже някак с труд се вписва в спокойния, но величествен ход на природното време. Отвоюващ непрекъснато нови територии в природата, той сякаш остава безразличен за красотата на вечните закони и скритата в тях тайна. В основата на неговото отношение към естеството стои елементарната целесъобразност, суетната амбиция да покаже своята сила. Неговите прояви сякаш внасят дисонанс в суровия, но неизменен и хармоничен ход на природното битие: дуетите на Фокасинов с грамофона "караха кучето да вие, а котаракът избягваше на спокойствие зад зданието и там търпеливо и презрително замижаваше в очакване края на концерта".

И у двамата писатели животът е осмислен преди всичко като движение на оживотворената материя. Съзнанието на героите е неотделимо от сензитивното, чувственото, телесното. Въпросът какво е да си жив е изяснен не толкова чрез някакъв вид рефлексия, колкото е онагледен чрез самоусещащото се тяло. Животът е нещо, което естествено произтича от материята, той е в самата жива телесност, в нейната уязвимост и ефимерност, и може би затова в екстремни миговетой се проявява преди всичко в чувствителността на кожата, в крехкостта на пръстите, в онези прости усети, в които се манифестира чудото на съществуването.

У Джек Лондон колелото на живота се върти чрез напрегната борба, битието струи с огромно напрежение, пробива си път през космическите студове на смъртта. Животът, разбран като жизнена сила, се шири само благодарение на своята непокорност, защото пустинята не обича движението, а той е преди всичко движение. Идеята за битието в изображението на американския писател се оголва в някаква архетипна формула, а самият разказ придобива митично сияние. Както стана дума, в смислопораждащия механизъм на текста важно място заема кръговата метафорика, при това в многообразни проявления: "Като взе шейната за център на въображаемия кръг, който Едноухото описваше при бягането си, Бил смяташе да пресече тоя кръг..."; "То напълно съзнаваше каква опасност го грози, но тичаше по външния, докато глутницата го преследваше по вътрешния, по-тесен кръг; "Те бяха навред около него и огъня, наредени в тесен кръг, и той ги виждаше, съвсем ясно осветени от пламъците"; "Но тоя обръч непрестанно се свиваше все повече и повече"; "Те му напомняха деца, насядали край сложена софра и очакващи разрешение да започнат да ядат"; "Те стояха в кръг около огъня и се държаха нагло..."; "Бяха го заградили от всички страни и се нахвърляха вече върху него"; "Разхвърли огъня в широк кръг около себе си и клекна в средата, като постави завивките си отдолу, за да го предпазят от топящия се сняг. Когато изчезна от погледите им, скрит в огнения кръг, цялата глутница се приближи с любопитство до края на огъня...".

Сцената, с която завършва борбата на Хенри с преследващата го глутница, е изумителна по своето въздействие, респективно по символно-асоциативния си смисъл. Внушенията, които тя излъчва, се свързват с усещането за нещо изключително - и култово-магично, и героично. Те отвеждат към представите за кръга като символ на Аза и неговата връзка с култа към героите, огъня, божеството. Човекът, стоящ в центъра на огъня и заобиколен от клекналите вълци, се възприема като своеобразна символична емблема, която странно напомня например великия ирландски идол (камъка на Фали Кром Круих), който бил заобиколен от 12 по малки камъка, разположени в кръг.

И у Е. Станев битието е кръговрат, резултат от извечната диалектика на живота и смъртта. Но макар движението и борбата и тук да са в основата на всичко, токът на битието е по-спокоен и хармоничен - той следва оная неизменна скорост, зададена от самите закони на мирозданието.

И у двамата писатели смъртта е тъй обичайна, че участниците в жизнената драма я приемат просто като миг в безкрайното преображение на материята - като крясък на птица, като счупено клонче. Тя е трагедия само за ония, които умират; за онези, които остават живи, тя не е трагедия, а тържество на осъществените желания.

Разликата е в това, че повествователят в "Белият зъб" преживява действието на този закон с необикновено вълнение, с някаква, може да се каже, оргиастична страст. Тъй като за него чудото е преди всичко в самия живот като вътрешна сила, той не може да бъде равнодушен - сякаш гибелта на едно същество ще бъде гибел за живота въобще. Докато за Е. Станев чудото е преди всичко в неизменността на природния закон, в неговата могъща и сляпа целесъобразност. Нашият писател е хладно, аполонически спокоен, неутрално "съзерцателен", защото е повярвал в разума на безкрайното преображение на съществуващото. Затова у него на преден план стои не толкова драмата, колкото диалектичността и хармонията в света.

Чернишка, прогонена от майка си, ще тръгне съкрушена по своя път, за да изживее отреденото й време. Ще изпада в опасности, ще съпреживее много смърти, ще води своя неумолима битка за оцеляване. Без да оставят читателя равнодушен, събитията на нейния живот ще имат своята интрига и кулминации, но няма да внесат в повествованието свръхдраматизъм и висока трагика.

А дори само напускането на пещерата от Белия зъб е пресъздадено като емоционален и светогледен шок. При описанието на пресичане на "светлата стена" на пещерата и заставането с лице пред широкия свят възниква мащабна метафора. Пред нас се разкрива не просто етап, макар и важен, в жизненото познание, а гранична ситуация със значението на екзистенциален потрес. Впечатляващо е разбирането на писателя за онази напрегнатост при първата среща на живото и разумно същество с непознатата и априори враждебна среда. Какво колосално усилие и напрежение на сетивата, нервите и тялото изпитва съществото, което влиза в света: колко вълнуващо-страшно и едновременно колко прекрасно е да изживяваш своята самост - вроден страх от неизвестното, неизбежната болка на живото тяло при съприкосновенията със света, но в същото време и опиянение от това, че може да се се бори, да побеждава. Защото, казва писателят, в живота няма нищо по-велико от това да оправдаваш съществуването си; животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предопределен.

Метафората със "светлата стена" напомня Платоновата фигура на пещерата с нейния вход като пролука към метафизичните светове. Но в случая тази фигура е по-скоро преобърната - "отвъдното" е широкият земен свят, пред който така неочаквано и зашеметено се изправя съзнанието.

Степента на очовечаване при Белия зъб е значително по-висока. Не случайно между зова на природата и зова на Човека той ще избере второто, с което ще повтори филогенетичната история на вълка и дивото куче. Качествата, постигнали неговите прадеди - да се промъкнат некръвожадно до човека и огъня, се оказват подлежащи на развитие. Джек Лондон утвърждава тезиса, че наследствеността е жизнен материал, подобен на глината, и крие различни възможности. Ваятел е околната среда, която дава форма. Това е идея, която се доказва, макар и с обратен знак, и от другото му произведение - "Дивото зове".

На предела, когато смъртта най-после се добира до Белия зъб, той ще срещне своя спасител Уийдън Скот, за да започне обратното броене на очовечаването. Новият господар успява да проникне дълбоко, до самите корени на неговата природа и с нежност да докосне жизнени сили, които са почти загаснали. Една от тия сили е любовта, която ще измести влечението - най-висшето чувство, което е познавал дотогава към хората. Тайната на прераждането се оказва толкова проста и толкова сложна едновременно - нежната галеща ръка и топлият глас на внимание и зачитане, които събуждат задрямали дълбоко чувства. Душата на Белия зъб се разтваря във взаимната любов, която се проявява у него като гладна, болезнена и жадуваща празнота, която постоянно иска да бъде запълнена. Любовта му се превръща в истинско обожание - сляпо, безусловно, безмълвно.

Писателят постига великолепна психология в образа на героя-животно. Пред нас е герой-характер, личност - мислеща, чувстваща, разбираща, обичаща, отмъщаваща. Без да го очовечава напълно, Джек Лондон се отнася с необикновена отзивчивост и уважение към животното, дава да се разбере, че то не е ръководено само от инстинкти, но притежава свой животински разум. Способно е на вярност и прилежание, изпитва горчивина, когато самият човек наруши законите, а животът, който кипи в него, е извор на непрекъснато щастие.

Боязън от страшното неизвестно, силата на предаността и ненавистта, жаждата за живот и вкусът на смъртта, непреодолимата тъга на раздялата, любовта като дълг - това е сложна смес от екзистенциални и нравствени въпроси, върху която писателят постига ударната сила на своите внушения.

Подобно на Белия зъб, и Чернишка следва свои собствени императиви. Но вътрешните гласове при нея идват само от една посока, тази на естествената й среда: "Тъмните гори наоколо я зовяха, реката и нашепваше същото желание и всички нощни звуци й говореха за отнетата свобода". Тя няма "илюзии" по отношение на човека. Затова нейните преживявания са най-често в модуса на преследвано същество, което е принудено да бъде винаги нащрек и което е изпълнено с желание най-после да достигне своето леговище, да се свие на кълбо и да заспи дълбок и спокоен сън.

И докато Белия зъб среща очи в очи смъртта в зенита на своята "демонична" кариера, за да почне от нея нататък своето прераждане, Чернишка ще се сблъска със смъртта още в самото начало, знак, че животът й ще бъде непрестанна и безмилостна битка за оцеляване и на надхитряне с човека. Това е борба предварително обречена, смисълът й е сякаш в по-дългото отлагане на неизбежната развръзка - до момента, когато ще открият на някое дърво одрания й труп.

Най-висока степен на драматизъм, жестокост и непримиримост борбата за оцеляване достига в епизода с пещерата, където Приходата открива лисицата и прави опит да я убие. В тази битка Чернишка е равностоен съперник, което хвърля в ярост човека, принуден да използва всички достъпни нему средства, за да докаже своето превъзходство.

Докато в "Белият зъб" пещерата с "бялата стена" се възприема като символ на раждащата утроба (на утробното състояние на индивида), а конфликтите са повече на терена на човека, който терен животното доброволно доближава, то в творбата на Е. Станев човекът идва с враждебни цели в самия дом на животното, превръщайки го в топос на смъртта. На мястото на "бялата стена" Чернишка вижда настръхналото от студа лице на своя преследвач, който се опитва да се пъхне вътре. Входът е мястото, където ловецът слага своите железни капани и което накрая запушва с големия камък, за да превърне пещерата в гроб.

Макар и не така патетично, Е. Станев прави същата апология на битката за живот, каквато виждаме у Джек Лондон. В тази битка Чернишка се доближава определено до интелекта на Белия зъб: "Разглеждаше я (желязната скоба на капана - б.м., П.С.) тъй внимателно и търпеливо, с наострени уши, че изразът й стана необикновено съсредоточен и по него биха могли да се отгатнат мъчителните усилия, които полагаше нейният мозък". А кулминацията на епизода - неистовите усилия на лисицата да се измъкне по тесния вертикален процеп на пещерата, определено кореспондира с най-високите човешки понятия за воля, борбеност и героизъм.

Писателят не се стреми да създава нарочен символно-иносказателен план, но художественото му чувство за универсалност на поведение, конфликтност и топика е такова, че в уж съвършено безстрастното, еднопланово, натуралистично повествование просветва определен тип метафоризация.

Разглежданият епизод способства например за избистряне на пространствено-символичната арматура на разказа - кръгът (сферата) с вертикалната ос с центъра. Грубо погледнато, маршрутите на Чернишка са някакъв вид радиални линии, чиито крайни точки образуват кръг, в чийто център е пещерата, нейното обиталище. Този топос е сякаш точката, около която става и календарната смяна на сезоните, и движението на небесните тела, а вертикалният процеп, по който Чернишка се спасява, се осмисля като самата ос на мирозданието. Оттук асоциативният механизъм лесно отпраща към идеите за безкрайното, циклично, универсално време, за вечното начало, за Бог като кръг, чийто център е навсякъде, за сътвореното битие и неговата причина и т.н.

Нещо повече: тук изображението странно отпраща към революционната теория на модерния психолог-аналитик Станислав Гроф. Ще напомня, че според този изключително актуален автор преодоляването на родовите пътища има характер на такова невероятно премеждие за раждащия се човек, че остава като подсъзнателна матрица в психиката на възрастния индивид и често се събужда под формата на различни фантазми, повтарящи и мъките на раждането, и настъпилото след това облекчение.

Става дума за това, че спасението на лисицата е нарисувано като преждевременно и насилствено раждане. Неистовата й борба за изтръгване през убийствената теснина, за излизане на свобода, напомня за оная мъчителна борба, съпровождаща появата на индивида в света. Буквално като новородена, Чернишка ще почувства разлятата по тялото й изнемогваща слабост, дробовете й жадно ще вдишат студения въздух. Това е вече наслада от повторно раждане след преживяна смърт, от завоюваното право на следващо късче живот.

В момента на спасението, на тържеството на живота пейзажът у Е. Станев се сближава с образа на Дивата пустиня у Джек Лондон: "Над прохода тежеше студена глухота. Отърсените от кита гори мрачно се чернееха. Отникъде не идваше нито един звук, като че самата земя бе вкочанена от ледната декемврийска нощ". Успоредяването на пейзажа и състоянието на героя настоява на алюзията, че смъртта е част от живота, че съществуването е редуване на смърт и ново раждане. Така неуловимо Е. Станев придава изключителност на героя - единичното става носител на общото, временното на вечното.

За разлика от своя американски колега Е. Станев не се впуска в обяснение за това защо и как лисичето "познава" и "разбира", а приема тези неща като даденост. Той не се старае да "види" в животното по-дълбоко, отколкото това е достъпно човеку, но намира ефективни начини да набави вътрешен живот на Чернишка в иначе съвсем бедния откъм вътрешен пейзаж разказ.

В асоциативния механизъм на текста работи най-напред това, че пейзажът, схващан в широк смисъл, е скрито одухотворен чрез богат набор от уподобявания: сипеите на голите хълмове се откриват като "черни рани"; под стряхата запрашеното стъкло "блестеше като мътно око"; "Прозорците на кантона привличаха неговото любопитство, защото му напомняха очите на непознат звяр"; "...заспалото ехо повтори и потрети страшния му вик"; "...двата бряга се отдалечаваха и като две огромни ръце обхващаха широка вълнообразна местност, прорязана от долчета и пътища, из чиито гънки се криеха махалички и селца"; "В дъното на прохода, над незамръзналия бързей, се чупеха блясъци, сякаш някой там въртеше саби".

Освен това, в пространството на всевиждащия разказвач гледните точки на автора и на героя не са ясно разграничени. Разказвачът сякаш гледа на света с очите на Чернишка. "Гората почерня и се издигна като стена", "осеяното със звезди небе откри дълбокия си свод", "от дола подвикна сова, обезпокоен кос зачипка край гората" - това е описание на действителност, която стои пред погледа и осезанието на лисицата. Но бидейки част от нейния възприемателен хоризонт, тази действителност неизбежно става част от нейния собствен живот. И почти неуловимо от елемент в общата панорама, от обект (макар и главен герой) на разказа, тя става център, субект, който сам вижда, чува, и преживява почти всичко от онова, което е привилегия на разказвача. Целият този изтънчено поднесен пейзаж, с който е наситено повествованието, неимоверно разширява образа на Чернишка, създавайки особен конотативен ореол около нейните грижи за оцеляването, превръщайки ги в някаква степен в "грижа" за битието.

Читателят е убеден, че тя посвоему умее да се наслаждава на живота, да съзерцава околния свят и да постига за себе си смисъла на съществуването: "Призори Чернишка се прибираше по същия път. Пред изгрева снегът ставаше стоманеносин, във въздуха прехвръкваха ледени кристалчета. После слънцето се показваше, грамадно и червено, и зарите му багреха снега с малиненочервена светлина. Скрежът облепваше горите с бисерни дантели и по всеки храст разцъфваха крехки цветчета. Козината на Чернишка се поръсваше със снежен прах и преди да се вмъкне в язовината, тя се отърсваше хубаво. После слънцето се издигаше - жълто и ослепително, скрежът започваше да се топи и да капе с тих шепот. Когато нямаше вятър, Чернишка се припичаше на слънце. Продълговатите й очи, дръпнати към основата на ушите, блажено се свиваха. Козината й лъщеше в обилната светлина. Сойки събаряха скрежа, крякаха и всяка багра на перата им се виждаше ярка и чиста."

В редуването на лято и зима, покой и преследване, благо и страдание колелото на живота бавно, но неотменно отмерва своите тактове. Съвсем естествено идва момент, когато властният и непреодолим нагон подтиква Чернишка да търси своята половина. Тя на свой ред ще роди своите четири лисичета, ще изпита всеотдайна нежност на майка, за да се появи не след дълго в очите й равнодушие.

Местата, в които е прекарала една година от живота си, година, изпълнена с толкова премеждия, започват да й изглеждат далечни и сякаш непознати. Нещо важно в битието на индивида безвъзвратно е изтекло. Един цикъл се е изпълнил. Не случайно повествованието завършва, образно казано, с рождения ден Чернишка. Всичко важно вече е споделено, приказката е разказана. Останалото е повторение, тавтология, вечно възвръщане на същото. Великата драма на живота ще продължи, но с други участници. Светът е открехнал нещо от скрития си смисъл, но най-важното си остава неразгадано.

В Белия зъб финалът също сключва кръг, но сякаш за да затвори една страница, която ще бъде продължена от един нов живот - на спокойно домашно щастие, на намерена истина, на постигната цел, на осъществена потенциалност на "личността". Освободил се от чувството за ужас и вечно грозяща опасност, героят почти проговаря, за да стане част от човешкия социум, да постигне висш, избранически, модус на съществуване, обозначен дори с титула "благородният вълк".

Макар богатата символика на кръга да поставя и двете произведения в една интерпретативна плоскост, все пак това са две достатъчно различни произведения. Ако "Белият зъб" е своеобразна "педагогическа поема", в която предаността към човека става закон и взема връх над любовта към свободата, рода и кръвта, то Чернишка е по-скоро философско-екзистенциален етюд на тема време и вечност.

Творбата на Джек Лондон е ситуирана в една епоха, все по-чувствителна към социалната дисхармония, отдадена на утопически проекти и егалитарни мечтания. (Неслучайно писателят е автор на романите "Желязната пета" и "Хора от бездната".) Е. Станев е в края на тази епоха, когато след катастрофични исторически колизии у нас започва да се налага един нов социален проект и то със средствата на принудата и догматичните предписания. Може би става дума повече игра на обстоятелства, но е факт: именно във време на жестоки поражения в изкуството и литературата - и за възрастни, и за деца, Е. Станев някак дръзко и не в крак с духа на епохата успява да се отчужди от ставащото наоколо, и в някаква впечатляваща незаинтересованост към повелите на деня да се обърне към тайната на самия живот. Той явно помни, че покрай всички свои функции поезията има една, от която никога не бива да се отказва - да възславя всичко, което може, за това, че то съществува и се случва. За него отношението към природата произтича не само от нейната "ненагледност", а и от ясното съзнание, че човекът е неразделна част от нея.

© Петър Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата (Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя). В. Търново, 2008.