Когато океанът се вълнува и аз вървя по пясъчния бряг,
сърцето ми се втурва да лудува със детската мечта да съм моряк.
Със отлива да бягам като яхта далеч от всеки риф и плитчина,
и всяка нощ на неизменна вахта да взирам поглед в бясна пустота.

Сърцето ми е черно и спокойно. Умът ми е във бездната троха.
Сега съм вече възрастен - и двойно по-силна става детската мечта.
Ала отвсякъде към мен протягат се, досущ клони на плачеща върба,
ръце любвеобилни, нежно стягат се и теглят ме към някоя скала.

И аз заседнах в ситен плажен пясък в една... цивилизована страна.
На яростта изригващия тласък едва прехвърли дюнните била
и моята мечта до мен приседна.

Напред или назад, значи нататък. Аз нямам воля път да избера!
Прости ме, Океан, че толкоз кратък бе повеят във моите платна...
Все пак щастлив съм, като те погледна.

Париж
05.10.2000

© Найден Цуколов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
zu.freeservers.com/.