Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖИВОТЪТ НЯМА СИНОНИМ
(Слово при откриване паметника на Иван Динков в Пазарджик на 1 октомври 2007година)

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Паметникът на Иван Динков в Пазарджик
Паметникът на Иван Динков в Пазарджик

С откриването на паметника днес, в деня на Поезията, Пазарджик изпълнява един дълг към паметта на почетния гражданин на града ни Иван Динков - един от най-големите български поети на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е преувеличение и притеснение. Иван Динков казваше, че е добре всеки творец да си има своя роден край и само той да му знае значението. За него този роден край бе Пазарджик и Пазарджишко. Десетки, стотици пъти той е минавал през алеите на тази градска градина на Пазарджик. Макар че в типичен ивандинковски универсален контекст казваше: "Тук са стъпките ми, аз съм на друго място". Сега той е пак на другото място, а паметникът, който откриваме, заедно с безсмъртните му книги, ще ни напомня, че той е и ще бъде неизменно тук, докато има унизени и оскърбени от властта и живота. Иван Динков ходеше по земята, но стъпваше внимателно, сякаш да не нарани някой мъртъв, защото в друга мисъл казваше, че "мъртвите са по-дейни от живите". В моменти на неодобрение, несъгласие и гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе записал, че мъртвите поети са под земята, а живите - още по-дълбоко. Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че "животът няма синоним" и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да даваме широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и смисли.

Иван Динков беше единственият голям български поет от втората половина на миналия век, който постоянно идваше в родния си край да се зарежда творчески. Всичко, което той сътвори, е белязано с присъствието на нашия край. Корените на всичко, което Иван Динков написа, бяха в Пазарджик и Пазарджишко. Тук бяха тайниците му, коренищата му, сирищата му, от които сътворяваше великото си изкуство и които не пресъхнаха до сетния му ден. Иван Динков бе сред основателите на Дружеството на писателите в Пазарджик и членуваше в Сдружение на писателите в града ни до самата си кончина. Беше много чувствителен към пишещите момчета и момичета от Пазарджик, помагаше им безкористно и се радваше на всеки техен успех. Склонен съм да търся символика и знак на съдбата във факта, че катастрофата, която според мен съкрати земните му дни, стана край любимия му Пазарджик. Иван Динков се прекланяше пред предходниците си земляци - Константин Величков, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев и Никола Фурнаджиев. Заедно с Иван Динков те дават основание и право на родния ни град да претендира за най-поетичния в България.

Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-високо изкуство. Още в началните си книги той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Неговото Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния ни суверенитет. Помага ни да съхраним личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Несъмнено този велик поет и писател е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението "Патент":

Който гризе решетката,
той остава жив.

Или пък с последния стих от "Победа", който е изписан върху паметника:

Никоя победа не връща мъртвите!

С един стих той анатемосва войни, въстания, революции, инквизиции, мракобесие, диктатури, насилия, убийства, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, тероризъм, атентати и всичко, което е заплаха и застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с подобен тотален хуманизъм. Те са неопровержими и вечни като живота. И когато светът бъде готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем по-сигурни и по-спокойни за бъдещето на човечеството. С такива стихове и с цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението си "Пролог" е записал:

Така - за себе си - поет съм - български.

Но веднага в следващия стих допълваше и доуточняваше:

По дух - без жителство...

Защото без съмнение той е европейски и световен поет. Неговата лична литературна мярка бе възможно най-високата - българската, европейска и световна класика.

Иван Динков казваше, че универсалното е регионалното и локалното без стените. Макар корените, зародишите и импулсите за всичко, сътворено от него, да са в родния му край, той като велик поет бе срутил стените в творбите си, тях просто ги няма. Мисълта и чувствата са безбрежни и странстват свободно по цялата земя и Вселената.

В поезията на Иван Динков няма да срещнем нито една чужда дума, нито една чуждица. С лириката си той доказа на всички модернисти и постмодернисти, че на родния български език само с български думи може да се изразят и предадат и най-фините и сложни човешки усещания, преживявания и състояния. Като древен мъдрец Иван Динков изричаше неопровержими истини чрез безсмъртни поетични формули. Той постоянно дълбаеше в себе си и изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Неговият незаменим приятел, големият български писател Никола Радев пише за Иван Динков: "При него всичко е омесено и изригва като лава. Животът и смъртта, величието и низостта, върхът и бездната. Тази огнена лава, втвърдена на белия лист, е с непознат химически състав... Той пише поезия от нов тип, нов вид. Тя е като нов вирус и още няма антибиотик за нея." Ще добавя, че между думите в неговите стихове прехвърчат не само искри, но и проблясват волтови дъги. Той изнамираше нов ред на думите и по този начин в неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и допълнителни смисли.

В лиричната му лексика няма да срещнем думата "враг". Защото творчеството му има за цел да обединява хората в името на личното и общо Добро, а не да ги противопоставя. Заедно с Яворов са двамата най-драматични и спазматични поети в българската класическа литература. Питал съм го дали има някаква мечта, а той ми отговори, че най-голямата му мечта е, ако може, като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и да не мисли за нищо. Той не можа, а и не можеше никога да я постигне. С цялото си творчество Иван Динков ни призоваваше да облагородим Ада, в който живеем и горим и за който човеците сами сме си виновни, защото иначе не ни чака нищо добро. В разговорите ми с него е ставало дума както за най-дълбоките бездни на човешката душа, така и за най-сияйните върхове на човешкия дух. С него често сме си говорили, като сме мълчали.

Несъвместимостта му с конюнктурата бе абсолютна. Той не направи никакъв компромис в торчеството си. Казваше, че от съвест също се посивява, а стихотворението му "Рецитал" завършва с поантата:

След съвестта и стиховете
едва ли има трети ад.

Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле той не се състезаваше с никого, защото си имаше лично своя писта. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век. Неговите стихотворения са като скулпторите на великия Хенри Мур - единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.

Ако някой е очаквал да получи от Иван Динков еднопланов, опростен, праволинеен и еднозначен отговор на свой въпрос, то той нищо не бе разбрал от и за него, то си е оставало за негова сметка. Иван Динков просто го съжаляваше. Ако пък някой би поискал от него да му обяснява творчеството си, повече от сигурен съм, че той щеше да престане да разговаря с него.

Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големите идеи, които идат направо от живота. Той бе високо културен творец, но в неговите стихове няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го изразява. Поезията на Иван Динков е всеобемаща универсална лирика. В материал за лирическо пресътворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на живота. Той бе изтъкан от поезия и болка и в свое стихотворение е записал, че "обратната страна на рана/ пак е рана - пак е болна плът", неговите поетични каверни бяха постоянно отворени, разранени и кървящи. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика и наука усеща както своето призвание, така и своята мъка и вечна неудовлетвореност. Тепърва литературната наука ще си блъска главата над забележителното му творчество, ще го тълкува, претълкува, анализира и разгадава.

Като всеки велик творец и Иван Динков бе изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на самота в стихотворението си "Календар" той споделя:

думите ми някъде, отвъд, напред,
хълцат като пингвини на дрейфащ лед.

И ние трябва да извървим пътя до неговите думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи.

След 1989 година Иван Динков съвсем заслужено получи всички най-стойностни и значими Национални литературни награди. Но през годините той неизменно имаше най-високата литературна слава - "подземната". Най-талантливите млади го приемаха за Демиург и Учител по поезия и го боготворяха. Удивително при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, личният му критерий не се снижи, не промени и не изгуби мярата си. Иван Динков се бе родил велик поет, живя и твори като велик поет и си отиде от този свят като велик поет

Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станало неразделно от безсмъртната и велика висока българска класика. Поезията му, "Почит към литературата", блестящата му новаторска проза са сред най-доброто, сътворено в българската литература. С творец като него би се гордяла всяка национална литература.

Дълбок поклон пред паметта на Иван Динков и безсмъртното му Слово.

Ето го изключителното му стихотворение "ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ", което е посветено на родния му край и е от кигата му "На юг от живота". Тя бе издадена през 1967 година, но не достигна до читателите, защото бе претопена...:

Тоя облак - като асо купа,
хвърли сянка върху моя край.
Майките варяха тлъста супа -
с овнешката мас на месец май.

Може би си спомняха невери
в черни снопи, в есенни треви -
красотата ги направи нервни:
вдигнаха ножове над глави.

Облакът си тръгна - но по пътя
тръгна като ас каро на път.
Може би светкавица без тътен
измени тревожната му гръд.

Майките, останали без празник
в сенките на грижи и деца,
плюха шумно в жадните си пазви:
точно върху своите сърца.

Облакът се върна - но по пладне
в тъмно асо пика запладни.
Може би почувства, че ще падне
някога от тези висини.

Майките извикаха бащите -
с оня вик - на невестулки в мрак.
Мръсна дума близна висините
и изправи кучките на крак.

Облакът си тръгна - но след малко
се превърна във спатия ас.
Може би залязващият залез
умъртви последната му страст.

Никой нито дума не отрони,
никой не разбра от тая смърт,
че обратната страна на рана
пак е рана - пак е болна плът.

И отново облакът повлече
гордата си сянка по света...
Синьото на есенната вечер
молеше кафяво от нощта.

И в "Опит за автобиография" виждаме нагледно локалното и регионалното без каквито и да е стени. Облакът тръгва от родния край на поета, но прескача всякакви граници и се рее по цялата Земя.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.