Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА БИОГРАФИИТЕ И БИБЛИОГРАФИИТЕ

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Повод за този текст са две статии на Пламен Дойнов в "Литературен вестник" (бр. 15, 18-24.04.2007 г.): "За езиковото поведение" и "Стратегии на отсъствието през 90-те години на ХХ век: Л. Левчев". В тях авторът повдига и разглежда важни литературни въпроси, пряко свързани с литературните манипулации на българските читатели от наши поети, писатели и литератори, които се отличават с неморално поведение, което винаги е противопоказно на най-талантливите. Общоизвестна и често цитирана е мисълта на Атанас Далчев: "Талантът е по-често явление от характера."

Този проблем с особена сила се откроява в биографичното поведение на Любомир Левчев, който съвсем не е лишен от поетична дарба, но поради огромен дефицит на характер пропиля таланта си. Общоизвестни са оправданията на слабохарактерните автори, че са правили своите компромиси от нужда, защото все пак трябва и да се живее, да се храни семейството и т.н. Но опитите на Левчев и подобни автори да се оправдават с времето не са никак убедителни, защото в същото това време и в такива времена изобщо, винаги имаше и е имало достатъчно достойни творци, които със схапан език пренесоха кръста на дарбата си по бодливия калдъръм на литературната Голгота, защото знаеха колко много е важно да не стигнеш до компромисите и слугинажа.

Тази "постмодерна травма", както сполучливо и находчиво я определя Пламен Дойнов, се изразява в изявлението на Л. Левчев, че не се отказва от нито една своя написана дума. Това твърдение на Левчев се превръща във фразата "няма нищо извън текста". Т.е., развива се тезата, че политическото и гражданско поведение и онова, което са вършили с унизителното за един себеуважаващ се творец сервилничене пред силните на деня, няма никакво значение, то не влияе върху литературните им текстове. Важното е какви литературни творби оставят, които ще ги овековечат и т.н., и т.н.

За съжаление, аз смятам, че подобни твърдения и надежди са напълно безпочвени. Защото гражданското поведение и творчеството са просто скачени съдове, преливат едно в друго. Няма как след като си подлога, лакей и слуга в гражданското си поведение, да си съвсем различен, честен и почтен в творчеството си. Азбучна истина е, че всяко творчество е автобиографично. Биографията се оглежда в текстовете, които един творец пише, тя рефлектира безпощадно в писането. Колкото и да иска, никой не може да избяга от биографията си. Не може биографично да си недостоен и това да не личи в текстовете, които пишеш. Колкото и да не го съзнаваш, то е неизбежно.

В първите си поетични изяви Любомир Левчев дава надежди. Поезията му е модерна, на фона на лирическата сухоежбина и политическите клишета, които преобладават през 50-те години на миналия век в литературата ни, той внася свеж повей, нетрадиционна поетика. И никак не е случаен фактът, че прави впечатление на талантливите млади, които имат афинитет и искат да се освободят от шаблона, те го харесват. Не че тогавашните му стихове са кой знае каква впечатляваща поезия, но изглеждат новаторски.

Още тогава обаче по-прозорливи критици като Цветан Стоянов, Иван Пауновски и някои други забелязват очевидни слабости в поезията му като неискреност, преиграване, бутафорност, позьорство, нова клишираност и т.н. Самото заглавие на първата му стихосбирка "Звездите са мои" е позьорско. Но... това са бели кахъри, той е млад, времето е пред него и т.н.

И властта се насочва към него, вероятно усещайки податливия му характер. Точно такива им трябват, нелишени от дарба, но властолюбиви, със слаби характери. И Левчев захапва властта, вероятно мислейки си, че ще я надхитри - точно "важен е текстът", аз ще им слугувам, но ще си пиша както трябва и ще се постигна като поет.

С времето творческото затъване на Любомир Левчев става все по-очевидно и драматично. Особено след като се настанява по високите етажи на властта. И се появяват негови поетични книги с "трудови" и "производствени" стихотворения за Кремиковци, поеми за Ленин, Г. Димитров и т.п. с непрекъснати компромиси, които окончателно го сриват като поет.

Всъщност, ако говорим за поети, които искрено са вярвали и възторжено са приели 9.ІХ.1944 година и са създали идеологически творби непосредствено след тази дата, то аз напълно ги разбирам, защото съм сигурен в чистите помисли например на Давид Овадия, Добри Жотев, Александър Геров, Веселин Андреев и някои други. Но при Левчев, Стефан Цанев и сие става дума за период след 1956 година, когато се изнасят факти за зверствата на култа към личността в СССР и у нас, много потресаващи неща вече се знаят, вижда се за какво става дума. С пълна сила обаче хора като Левчев го приемат, възпяват, възхваляват и манипулират обществото в угода на властта. Разбира се, с посредствени тезисни стихотворения, които нямат никаква литературна стойност, защото другото просто е невъзможно. И те го правят напълно съзнателно, а за всичко това властта щедро ги възнаграждава.

Тук само мимоходом ще отбележа поведението на Стефан Цанев, защото той непрекъснато ни занимава как бил репресиран, заплашван, забраняван и т.н. неистини. Но забравя и премълчава нагаждаческите си стихотворения, в които възпява вождове и чекисти. Твърде показателен е фактът, че в сп. "Пламък", бр. 2 от 1988!!! година той препубликува стихотворения като "Авточека", "Бумеранг", "А вам какое дело", които са от 1967 година. Иначе в неговата стихоподобна публицистика не виждам никакво бъдеще.

Падението на Левчев като личност и поет с напредването по стълбата на властта все повече ескалира, за да достигне своя апогей, когато през 1979 година го правят Председател на СБП. Ако съберем и калкулираме компромисите и униженията, които са правили и спохождали всички председатели на СБП в периода 1944-1989 година, Левчев многократно ги превъзхожда като количество и "качество", взети заедно. Лично аз се чувствам омерзен и отвратен от унизителните му изказвания и метани пред Тодор Живков, някои от които са станали реалистично-митологични и са се превърнали в писателски фолклор, но за съжаление са точна истина 1:1. Като случая, в който Първият демагогски хока неколцина писатели, че прекалено много го хвалят и трябва да спрат, защото му става неудобно, а Левчев скача и казва, че др. Живков може да му забрани всичко, но не може да му забрани да го обича! Един от присъстващите на случилото се, достоен български писател, казва, че в този миг е поискал да се отвори подът и земята под краката му и да потъне от срам! Левчев стига дотам, че унизително дърпа ръката на Живков, за да я целуне, а той гнусливо се съпротивлява! Това е чиста проба литературна проституция. Ами речите му на Априлските литературни дискусии или по други форуми! Ще цитирам като пример съвсем незначителна част откъси от слова и речи на Левчев по различни поводи. От словото му "Благодарност за вдъхновението" по повод 70-годишнината на Тодор Живков: "Фундаменталното теоретическо дело на яркия марксист-ленинец Тодор Живков включва стотици скъпоценни страници, оветляващи по новому или разкриващи нови философско-естетически и литературно-творчески проблеми. Отличителната черта, априлският почерк на този принос, който има наднационално! значение..."; "Ето с такива ярки искри на комунистическата правда др. Тодор Живков остава в нашия живот и нашето творчество. Делото на другаря Тодор Живков като проникновен и смел практически ръководител и на социалистическата ни културна революция - това е един чист път, който се изкачва по острата стръмнина на ускореното развитие."; "И ние, българските писатели, като вярна частица от своя народ, сме черпили с пълни шепи и винаги ще се вдъхновяваме от високия граждански патриотичен и интернационалистически пример, който ни дава др. Тодор Живков със своя живот-подвиг." От словото му "Април - символ на сила и вдъхновение" по повод 50-годишнината на самия Левчев и награждаването му с най-високия орден тогава "Георги Димитров": "Другарят Тодор Живков е човек, който излъчва вдъхновение. Той има способността да вниква в същността на нещата независимо от това колко бляскава или непроницаема е същността им.", за да завърши: "Благодаря Ви, другарю Живков, за вдъхновението, което сте ни давали. Благодаря Ви за мъдростта, благодаря Ви за грижите. Благодаря Ви, че сте ни търпели, когато сме грешили, или когато тъй често повтаряме Вашите думи и с това може би ги принизяваме. Във Ваше лице благодаря на Партията и на България." От встъпителното слово на Левчев на априлската литературна дискусия от 1986 година: "В това свое слово аз не мога да скрия гордостта си и огромното удовлетворение от изминатия априлски път. И тъкмо в този миг ние сме длъжни да изкажем своята признателност към нашата партия, към Централния комитет, който изкова априлската генерална линия, и лично към другаря Тодор Живков. През априлските години той не само ни даваше пример какво значи всеотдайност, какво значи постоянно човешко горене - през тези години той разви и изложи основни теоретически постановки, имащи пътеводно значение за цялата ни култура и по-специално за литературата. Така априлското тридесетлетие създаде нов тип отношения между творец-писател, партия и държава. Пред наши колеги от цял свят другарят Тодор Живков нарече българските творци на художественото слово най-близки бойни другари на партията и на Централния комитет. Такова е и нашето отношение към партията, към Централния комитет и към генералния секретар." И т.н., и т.н. То бива, бива, ама... Да се чудиш дали говори ОФ-деец, профсъюзен активист, партиен секретар на някое ТКЗС или ДЗС, завод или заводски цех, партиен функционер, или пък това е председателят на Съюза на българските писатели! Едва ли някой го е принуждавал да стига дотук, защото става дума за 1986 година, а не за времето непосредствено след 9 септември 1944 година, когато е имало осезаем натиск. Когато четеш словата на Левчев, просто си изумен как езикът му може да се обръща и да изрича подобни неща - все пак той е с претенции за поет, писател, творец. Като колега в такива случаи ти без вина се чувстваш лично виновен и омерзен от словата на твоя Председател. С подобни действия и изказвания Левчев направи СБП най-меркантилната и слугинска творческа организация, а лично той се превърна в недостижим шампион по слугинаж. При Левчев се наблюдава пълен дефицит, абсолютна липса на каквото и да е човешко и творческо личностно себеуважение. Той продължава да се отърква около властта, ще го видите в Народното събрание, около президента, министър-председатели или министри и т.н. При него това просто е непреодолимо, защото е станало неизлечима болест, за съжаление.

В книгата си за Людмила Живкова Богомил Райнов разказва подобни унизителни истини за Л. Левчев, на които е бил свидетел. Включително и за съчинението му "Мислете за мен като за огън".

Отсъствието на характер у Левчев проличава и в поведението и писанията му след 1989 година. Вместо да си посипе главата с пепел, да се смири и гузно да замлъкне, манипулативните му опити и морално нахалство достигат дотам, че прави усилия да се изкара репресиран!!! В книгата си "Ти си следващият" Левчев пише, че е изключен от Университета, без обаче да уточнява причината, като подтекстът е очевиден - желанието му е да внуши изключване по политически причини и непокорство. Но ето какво пише проф. Николай Генчев по случая с изключването на Левчев: "Само веднъж се опитах да ощипя леко Левчев, който стоеше заедно с Людмила до масата и здравата нагъваше фазанови филета. Любо беше вече назначен за главен редактор на в. "Литературен фронт", т.е. беше получил първото възнаграждение на своето лакейство. Аз познавах това момче отдавна, когато той следваше в нашия факултет специалност "Библиотекознание и библиография" и   б е ш е   и з к л ю ч е н   п о р а д и   с л а б   у с п е х" (разр.м., Н.И.). Ето я баналната причина за изключването на Любомир Левчев и тук няма никакви политически и репресивни мотиви. Виждате ли отвратителната манипулативна същност на Левчев - от една страна, фактът е верен, той наистина е изключен, но какво е внушението, което цели Левчев!

В същата книга проф. Николай Генчев пише, че след 1989 година среща Левчев, който му казва, че каквото било, било, вече политиката не го интересува, а само и единствено истинската поезия и т.н. Умният и прозорлив проф. Николай Генчев иронично подхвърля, че това просто е невъзможно да се случи и наистина е напълно прав. Който е чел поезията и прозата на Левчев, създадена след 1989 година, сам ще се убеди в това. Последните му поетични творби, публикувани по страниците на в. "Труд" от 2005, 2006 г. и особено поемата му "Островът и всичко останало" в броя от 7 април 2007 г., "блестят" със своята неубедителност и говорят най-вече за поетична безпомощност. Просто Левчев, според мен, трябва да спре да публикува творческите си опуси, защото ще стигне и под дъното. И тези, които го потупват по рамото и му говорят колко велики са творбите му, нека го пожалят и спрат най-сетне, ако са му истински приятели и доброжелатели. След като не може да не пише, нека си пише за себе си, но да не публикува написаното.

Левчев е инициатор и на прословутите поетични сборници "Априлски сърца" - едно дело за унизяване, омаскаряване и злепоставяне на българските поети. Тези, които са свидетели на случилото се, знаят за какво става дума.

Всъщност твърдението на Любомир Левчев, че не се отказва от нито една своя написана дума, е поредният опит за манипулация. В своето "избрано" Левчев едва ли би включил стихотворенията си за Кремиковци, Ленин, Димитров и много други глупости, които натвори през годините. Защото той не е глупак и разбира, че те тотално го демаскират и дискредитират като творец.

Прав е Пламен Дойнов в наблюдението си, че вероятно има напрежения между живот и творчество при Левчев, че някои негови стихотворения в известна степен носят нюанс на несъгласие с комунистическата доктрина, която той обслужваше. Но точно в това се състои и творческата драма на Левчев. Защото при него несъгласията са само донякъде, те са полунесъгласия, внимателно премерени, той знае докъде е позволено и никога не пристъпва чертата. Левчев винаги е писал и пише с едно на ум, с едно удово начало, никога не стига до края. Този начин на писане при него се е превърнал от условен в безусловен рефлекс. Пречи му манталитетът на лакея, слугинският характер, т.е. липсата на характер, защото той пише, но вътрешният цензор непрекъснато го контролира. Той винаги мисли какво ще кажат ония от горе, няма ли да навреди на кариерата си, да изгуби благините на властта. По този начин се стига до задънена улица, т.е. доникъде. По тези причини аз не познавам по-голям убиец на собствените си стихове от Левчев. Това се отнася дори за мистичните му и екзистенциални стихове. И аз смятам "Плач за разрязаните крачоли" за добро стихотворение, което ми е направило впечатление в ония години.

Що се отнася до опитите на Левчев да легитимира литературната си значимост в България чрез награди и публикации в чужбина, това също е част от манипулативната му стратегия. Пък и самите преводи в чужбина нищо не значат като факт, те съвсем не могат да бъдат оценка за значимост. Особено в последните години стотици съвсем посредствени български автори по различни пътища и пътечки си уреждат преводи в чужбина, напразно надявайки се с този факт в биографията си да си повишат стойността, но това е просто невъзможно. То е по-скоро иронично и смехотворно. Та кой ще повярва, че щом като Левчев е най-превежданият български автор в чужбина, значи е най-големият български поет!? Тази пушилка не може да заблуди и най-големите наивници, камо ли хора, които разбират от поезия. Защото всички изкушени знаехме и знаем как най-вече ставаха, пък и продължават да стават тези работи. Преди 1989 година с държавни пари и протекции. Сега обикновено на приятелска и реципрочна основа.

Наскоро вероятно приятелите на Левчев Уилям Мередит и Ричард Хартайс бяха организирали негово литературно четене в САЩ в литературен салон. Такива в Америка има със стотици, но авторекламата на Левчев и услужливата журналистика представиха случилото се едва ли не като световно събитие. По този начин всичко се опошлява и принизява, критериите стават махленски. Затова напълно прави са Георги Каприев и Невена Стефанова в своите твърдения и подозрения.

Левчев е толкова увреден, че в стремежа си да оригиналничи, не разбира какви глупости понякога изрича. Когато го наградиха за годишнината му с най-високия български орден, на въпрос какво ще каже, той отвърна, че "войниците не отиват на фронта с ордени"! В стремежа си да изоригиналничи, той изрече отново една позьорска и безсмислена формална метафора - неговата неизлечима болест. Разбира се, искаше да поскромничи, но по нелеп начин.

Не знам, вероятно и той си прави равносметка. Възможно е неговата оценка за собственото му творчество да е висока. Клакьорите около него са за това. Но реалността за Левчев в творчески смисъл, според професионалното ми мнение, е просто убийствена. Л. Левчев няма нито едно голямо, забележително стихотворение, изцяло изведено и завършено от началото до края, т.е. стихотворна творба, която да е за учебник! Той има постигнати отделни стихове или части от стихотворения, но то не стига за място в българската литературна класика. И причината е именно в това, че неговата биография е противопоказна на създаването на значими текстове. Защото, угодничейки и участвайки във властта, всеки автор в последна сметка се самоубива творчески, сам погубва таланта си със своя съдбовен избор. И Любомир Левчев е сред най-категоричните и най-страшните примери и доказателства за неразривната връзка между биографиите и библиографиите на поетите, писателите, литераторите и въобще на творците.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.