Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЯРНОСТ НА КЛАСИКАТА
(Милена Цанева)

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Милена ЦаневаПо силата на една неточна инерция името на чл.-кор. проф. Милена Цанева се свързва главно с творчеството на Иван Вазов. Всъщност няма спор, че Милена Цанева е най-добрият вазовед сред нашите литератори. Макар че написаното от нея за Патриарха само по себе си е достатъчна атестация за пълноценен и щедър литературно-критически живот и съдба, то далеч не изчерпва литературното й дело. Защото текстовете й, посветени на Народния поет, са само част от литературно-критическите й прояви - статии, портрети и т.н. Пък и тя започва литературната си дейност с литературно-критически очерк за Светослав Минков (1961 г.) - един нетрадиционен за българската литература, твърде модерен писател, доста различен по творчески и художествени особености от Патриарха. Следват книгите: "Из поетичния свят на Иван Вазов" (литературно-критически статии, 1965 г.), "Иван Вазов в Пловдив" (1966 г.), "Профили и етюди" (1968 г.), "Иван Вазов" (1973 г.), "Петима поети" (1974 г.), "По страниците на "Под игото" (1976 г.), "В търсене на героя - Иван Вазов на прелома между две епохи" (1979 г.), "Писатели и творби" (1980 г.), "Иван Вазов" (1983 г.), "Поет и общество" (1985 г.), "Автори, творби и проблеми" (1990 г.), "Иван Вазов - изследване" (1995 г.) и "Патриархът" (2000 г.). Самите заглавия на критическите книги на Милена Цанева създават представата за приоритетното място на Иван Вазов в текстовете й. От друга страна, броят на книгите й е също подвеждащ. Защото нуждата и интересът на нашето образование от училището до Университета през годините налага честото преиздаване на книгите на Милена Цанева.

Иначе имаме всички основания, без каквото и преувеличение да твърдим, че Милена Цанева е сред най-изисканите и солидни литератори в България и съвсем не е всеядна към автори и творби. Тя притежава едно много важно качество за литературния изследовател - прецизна е до крайност. От подбора на авторите и книгите, за които пише, до строежа на изреченията си и думата. Така че по-скоро можем да я приобщим към групата на литературните скъперници, отколкото към създателите на литературно-критически многотомници. Очевидно тя предпочита дълбочината пред широчината на литературно-изследователските си изяви. Милена Цанева е един от малцината литератори, при които "Избрано" и "Събрано" се припокриват. Т.е. всички нейни литературно-критически текстове са стойностни и могат да се съберат в три-четири средно големи тома.

Заедно с това, освен за по-"обективните" творци като Вазов, Захари Стоянов, Никола Вапцаров, Христо Радевски и други, със същия успех Милена Цанева пише и за творци като Смирненски, Багряна, Далчев. Много често в съпоставките и паралелите тя навлиза в творческия свят на Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов и символистите, което по неоспорим начин говори за многозвучието на литератора, за способност да интерпретира разнообразни творчески светове, школи, направления и индивидуалности.

Милена Цанева несъмнено е надарена с широта на критическия поглед, в текстовете й отсъства догматичният подход. Защото най-важната задача на литературната наука е да покаже цялото многообразие и дълбочина на националната ни литература. Да вземем например литературно-критическите й статии за български класици. Подборът на имената по безспорен начин говори за богатство на литературно-критическите подходи и инвенции - Христо Ботев, Иван Вазов, Захари Стоянов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Мара Белчева. Имената са достатъчно красноречиви. Освен това само на няколко страници в есеистичен стил Милена .Цанева е открила най-важните характеристики и особености на разглежданите автори. Това са образци на литературно-критическа есеистика, на съчетание на рационалното с емоционалното и философското.

Още първата й книга за Светослав Минков разкрива пред нас литератор със силна вътрешна съпротива към налаганите тогава стереотипи и постулати. Самият факт, че в онези съвсем нелеки години Милена Цанева се наема да пише за писател като Светослав Минков, говори повече от всичко. И наистина повечето от оценките, наблюденията и характеристиките за творчеството на писателя не са изгубили значението и валидността си повече от четири десетилетия по-късно. И днес книгата "Светослав Минков" е сред основополагащите, когато става дума за интерпретацията на творчеството на този писател.

Макар и не толкова често, Милена Цанева се занимава и с литературно-теоретически проблеми, доказателство за което е статията й "Поет и общество", където авторката акцентира върху представите за смисъла и задачите на литературата, за мястото и ролята на писателя в обществото. Тази статия е потвърждение, че литературата освен човекознание е и обществознание, история, психология, лични качества и характер на писателя. Всички тези понятия се съчетават, за да изкристализира образът на писателя като личност и творец. Убедително е твърдението на Милена Цанева, че особено важна роля играе характерът на писателя. И примерите с Иван Вазов и Пенчо Славейков, които привежда литературоведката, са пределно убедителни, за да защитят тезата й. Защото наистина Патриарха в творчеството си е непрестанно в обществото и народната съдба на българина, но в обществената си дейност е далеч по-слабо активен, докато при "олимпиеца" Пенчо Славейков се наблюдава обратният случай.

От критериите за ролята и мястото на писателя в обществото, от тяхното взаимодействие Милена Цанева извежда и писателските типове, характерни за различните епохи, започвайки от преди Възраждането: писател дамаскинар; писател народен будител; писатели строители; писатели народници; писатели критически реалисти; пролетарски писатели; писатели културни мисионери. Всички тези писателски типове Милена Цанева характеризира и типизира с предостатъчни аналитично-художествени аргументи.

Към отделните писателски типове Милена Цанева съотнася и писателските имена от съответния литературно-исторически период, които са носители на определени характеристики. Типични писатели народни будители за периода на българското Възраждане са Раковски, Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев. Към поколението на писателите строители са отнесени Иван Вазов, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Стоян Заимов, като са посочени типологичните и тематични сходства между тях. В групата на писателите народници авторката включва Алеко Константинов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, като със съответни примери са откроени някои различия между тях. Милена Цанева е достатъчно убедителна и в твърдението си, че типът на писателя културен мисионер е характерен най-вече за кръга "Мисъл", в чиято естетическа платформа се съдържа тезата за жреца, за "чистото изкутво" и по-нататък се появяват разклоненията, сред които водещо място в съседното време заемат символистите.

Твърде ценна в литературно-теоретическо, историческо и критическо отношение е работата на Милена Цанева "Поет, герой и читател", където основен проблем са лирическите проекции на субекта, обекта и адресата на поезията в самата нейна художествена тъкан. Много находчиво авторката отбелязва, че човекът в живота има различни социални роли, за да направи изключително точното си и проницателно наблюдение: "Не всяка от тях се проектира в творчеството му, ако е поет. Най-често доминираща е една. И ако тя изразява наистина основното начало на живота му, то значи - като поет той е намерил себе си. В такъв смисъл не прекият автобиографизъм, а именно тази изчистена от всичко случайно и второстепенно човешка същност на авторовата личност определя автентичността на нейните лирически превъплъщения." Тази изключително точна мисъл е в защита на художественото начало в литературата, срещу опитите за нейното елементаризиране, унизяване и профанизиране. В този смисъл е проследена еволюцията и трансформациите на творческото "аз" и личното усещане от Ботев до Вапцаров.

Приносен характер съдържа и статията "За нашите литературни шедьоври". Милена Цанева определя понятието "шедьовър" като "могъща творба" за сметка на определенията "образцова" и "съвършена". И примерите, които посочва със "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов или "Бай Ганьо" на Алеко Константинов са крайно красноречиви в потвърждение на нейното определение за шедьовър, което не изключва и не подценява другите определения, а заедно с тях доопределя понятието. Всъщност тук става въпрос за стесняване на понятието "шедьовър" с цел да се предпазим от дискредитирането и подценяването му с прекалено широк и щедър диапазон, както и с необосновани, неаргументирани и трудно отстоявани високи оценки, по-скоро плод на лични пристрастия, отколкото на обективност. Полемичният патос на тази статия, публикувана през 1980 година, се съдържа в призива за постоянно периодично преосмисляне и претълкуване на най-ценното от нашата литературна класика - българските литературни шедьоври. И мисля, че тази статия на Милена Цанева изигра важна роля и подтикна, макар и не толкова масово, нашата литературна критика към класиката.

В творческата биография на Милена Цанева много важно място заемат литературните портрети на Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Христо Радевски и Никола Вапцаров. Четирима от тях авторката познава твърде добре лично, което съвсем не пречи на обективната й оценка за творчеството им. Така например тя не отминава факта, че Фурнаджиев се поддаде на нелитературен външен натиск и извърши някои неплодоносни промени в стихотворенията си от "Пролетен вятър". Но в същото време трябва да се каже, че Фурнаджиев е една от стихиите на българската поезия. Милена Цанева цялостно и дълбоко преценява неговите извисявания и драми. Подчертава съществуващите различия между Смирненски и Фурнаджиев и близостта на последния с Багряна, Гео Милев и най-вече с Яворов. Солидно място е отделено на новаторството на Фурнаджиев. Същностно важно е наблюдението на Милена Цанева, че Фурнаджиевата поезия пресъздава по-скоро психологическата атмосфера, отколкото реалния ход на историческите събития. Неговият "Пролетен вятър" не е сюжетно описание на тогавашните събития, а преди всичко усетена атмосфера на апокалиптичното и бурно време, психологическа картина на цялата септемврийска драма. И друго особено съществено наблюдение за Фурнаджиевия поетичен свят, "...в който националната ни литературна традиция се трансформира спонтанно в духа на авангардните литературни течения." Това е точният извод за спонтанността и невъзможността за някаква особена логичност в развитието и проявите на таланта, за неговата непредсказуемост. Това е един открит двубой и спор на Милена Цанева с вулгаризаторите и социолозите в литературата. Категоричният извод на Милена Цанева е, че Никола Фурнаджиев и неговият "Пролетен вятър" са сложно художествено единство на социално и национално, историческо, психологическо и природно, които се развиват върху грандиозен природен декор с участието на почти космически образи.

В статията за Христо Смирненски Милена Цанева доказва, че този автор е много по-близък по творческия натюрел до Иван Вазов, отколкото до Ботев. Пишейки за традицията и новаторството, тя стига до извода, че колкото повече традиция може да пренесе и преосмисли едно творчество, толкова по-новаторско е то. Т.е. новаторството се изразява в способността на твореца да пренесе и съхрани традицията на ново, следващо ниво.

Докато, с пълно основание, в портрета си за Вапцаров Милена Цанева се опира на близостта му като биография и поезия с Ботев. И от тази позиция прави съпоставки и сравнения между двете "двойки" поети и доказва, че докато в поезията на Вазов и Смирненски срещаме "прослава" на героичното в широк обществено-исторически план, у Ботев и Вапцаров наблюдаваме "изява" в определени жизнени форми. Първите са пълномощници на своя народ, вторите се сливат със своите герои.

В българската женска поезия Елисавета Багряна заема средищно и непоклатимо място. В статията си за нейната лирика Милена Цанева акцентува на това, че Багряна е преди всичко дълбоко българска поетеса и е далеч както от революционната стихия на Гео Милев и Фурнаджиев, така и от интелектуалните прозрения на Далчев. Ярко са откроени и анализирани същностните черти на тази лирика - витална, земна, осезаема, радваща се на живота и усещаща неговото пълнокръвие, което е ренесансово, липсата на противоречия между дух и плът, нейната конкретност. Милена Цанева не премълчава и забелязващата се егоцентричност на голямата поетеса. Все точни, основни и прецизни наблюдения.

При Далчев Милена Цанева откроява основните символи в поезията му - прозореца, балкона, стените, пода и т.н. Подчертава, че Далчев не е социален поет и пише с "изящна простота". Той изчиства символизма, "приземява" го, проектира го, прави го осезаем: "И въобще цялата тази драма в социално-психологическата си основа всъщност не бе далече от онова, което се бе разигравало и в рицарските замъци на символистичната поезия. Но Далчев смъкна нейните екзотични воали, очисти я от мистичния й книжовно-литературен дъх и я показа в нейните реални жизнени форми и психологически измерения, в нейната социално-историческа определеност..." - пише Милена Цанева.

Вече споменахме, че Милена Цанева е най-добрият вазовед сред българските литератори. Няма кътче от Вазовото творчество, където проникновеното интерпретаторско перо на Милена Цанева да не е надникнало. Без каквито и да е уговорки можем да твърдим, че без нейните текстове изучаването на Народния поет би било съществено затруднено. По-късните интерпретации само допълват статиите й за творчеството на Вазов.

При Милена Цанева литературният историк е съчетан с литературния критик, като същевременно тя не пренебрегва и литературно-теоретичните проблеми и разработки. Особено се откроява умението й да преминава от конкретното към общото, от индивидуалното към типичното и обратно. И двата пътя при нея са еднакво познати и плодоносни.

Тезите, изводите и твърденията си Милена Цанева извежда и доказва солидно и аргументирано, без да изпада в мъгляво-неясни характеристики, мисли и изрази. Което съвсем не означава, че тя избягва да навлиза в сложни автори и проблематики. Напротив - няма "лесни" автори и проблеми, разглеждани в книгите й.

Милена Цанева съумява изключително добре да откроява и определя етапите в развитието на отделните творци, да проследява еволюцията им в идейно-художествено отношение, да избягва утвърдените представи и клишета. Твърде показателен в този смисъл е портретът на Христо Радевски, където за пръв път се обръща подобаващо внимание на интимната лирика на този поет, която дълго време бе премълчавана и игнорирана от догматични и тясно партийни интереси.

Крайно силно качество на Милена Цанева е нейният стил. Тя умее да е задълбочена и изчерпателна, без да е досадно дребнава, стилът й е дълбоко научен, без да е излишно терминологично претрупан, пише експресивно и емоционално, но не и сантиментално, логично, но не и студено рационално, ясно и достъпно, но не и повърхностно и елементарно. Изобщо стилът на Милена Цанева може да бъде посочен като еталон на литературно-критически стил. От начина на поднасяне на разсъжденията се убеждаваме, че нещата са избистрени и изяснени в нейното критическо съзнание и затова усещането за лекота и липса на съпротива е силно. Но точно това се постига невероятно трудно и е убедителен атестат за несъмнена литературна дарба.

Всъщност в статиите и портретите на Милена Цанева срещаме толкова важни и съществени неща, които не може да пренебрегне нито един изследовател, който има намерение да пише за същите автори и книги или за подобни проблеми. Защото техният приносен характер е несъмнен.

Прегледаме ли текстовете на Милена Цанева от последните й книги, ще видим, че статиите са писани преди доста години. Сега нямат никакви съществени поправки. И това е най-красноречивото и убедително доказателство за тяхната трайна стойност. Защото те са сътворени без извънлитературни съображения и от литератор, надарен с безспорен и забележителен литературно-критически и аналитичен талант.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.