ТВОРЧЕСКА ДОБЛЕСТ
(Иван Динков и неговата "Почит към литературата")

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Когато през 1981 година се появи книгата "Почит към литературата", лично за мен тя не беше изненада. Защото знаех, че Иван Динков не може да не напише подобна книга. С това не искам да кажа, че съм предугаждал със сигурност нейната форма, но като съдържание и внушение дълбоко в себе си съм предусещал същността й. Основание за подобно очакване даваше всичко, излязло преди това от поета. Творческият път на Иван Динков, тематиката и проблематиката на неговите книги, особеностите на стила му неизбежно и логично го доведоха до "Почит към литературата". Защото в последна сметка всеки голям творец, като че ли цял живот пише и дописва една и съща книга.

"Почит към литературата" е свидетелство за интензивната работа на ума и сърцето на Иван Динков през годините. Това е книга, в която един изключителен български поет във формата на максимална лаконичност споделя своите разбирания за литературата, нейната същност, роля и значение, мястото й в човешкия живот, творческия процес и личността на писателя, дава свои дискретни и полемични оценки за поети, писатели, литератори и книги.

Това е книга с отворена композиция, което позволява да се допълва и разширява, свидетелство за което е второто разширено и допълнено издание от 1986 година. Изградена е от впечатляващи афоризми, блестящи сентенции, великолепни максими и фрагменти, безценни мисли, които с поетична сила за пореден път потвърждават невероятната и изумителна способност на Иван Динков за синтез и полифоничност. Може би това са неродили се стихотворения (а защо не и написани!).

Както споделя поетът в предговора, тези текстове са писани в продължение на доста години и са започнати с чувството, че ги пише изключително за себе си, както се пишат предсмъртни стихотворения. Но с напредването на годините това чувство го е изоставило, и ето че той се е решил да ги предостави на нас, читателите, за да изразим своите съгласия или несъгласия.

Необходимо е и да се каже, че в нашата литература има друга подобна книга - това е "Фрагменти" на Атанас Далчев. Но в същото време трябва да подчертаем, че макар и да съществуват известни прилики между "Фрагменти" и "Почит към литературата", те все пак са и доста различни. Докато при Далчев преобладават културните асоциации, един малко по-дистанциран поглед, то в "Почит към литературата" силно подчертано е автентичното начало, наблюдава се по-категоричната позиция на Иван Динков, личните пристрастия и разголването са по-отчетливо изразени и откроени, социалните мотиви са особено характерни за същността на книгата му. Това идва и от факта, че двамата са различни по творческа природа и натюрел. Далчев е повече съзерцателен, работи с по-притушени тонове, докато при Иван Динков наблюдаваме повече острота, той влиза с жар в проблемите. Далчев е повече констатиращ - Иван Динков е непримирим, воюващ; Далчев е някак си по-сговорчив - Иван Динков е по-полемичен, по-императивен; "Фрагменти" са по-обективни и реалистични - "Почит към литературата" е по-метафорична и субективна, лична. Но и двамата са творци с висока култура и интелигентност и това дава своето отражение върху книгите им.

С това не искам, а и едва ли трябва да се правят някакви сравнения между "Фрагменти" и "Почит към литературата", но тези най-общи съпоставки са продиктувани и произтичат от мисълта на Хегел, който, тълкувайки Хераклит, казва: "Простото повторение на един и същи тон не е хармония. За да има хармония, е необходимо различие." И още: "Същото е и при тоновете; те трябва да бъдат различни така, че да могат да бъдат също единни... - и това са тонове сами по себе си." Или перифразирайки мисълта на философа и съотнасяйки я към тези две книги-явления в нашата литература, виждаме нагледно как се постига хармония в една национална литература на базата на различията. Подчертаната социална проблематика в "Почит към литературата", социалният й критицизъм, увеличава и подчертава нейната "мощност", ако ми е позволено да се изразя по подобен начин.

Макар че "Почит към литературата" по същество е дълбоко единна книга с главна тема ЛИТЕРАТУРАТА, все пак логически могат да се обособят няколко подтеми или тематични центрове (доколкото е приложима логиката, когато става въпрос за разглеждане на литературни произведения). Тези подтеми най-общо могат да се сведат до следната схема:

1. Същност на литературата.

2. Личен морал на писателя и писателска съвест.

3. Разбиране за поезията и словото.

4. Значение на родния край за писателя.

5. Свободата на твореца.

6. Темите на писателя.

7. Въпросът за оставане в литературата.

8. Спомени (фрагменти) за творци.

9. Лични оценки за писатели и книги.

10. Взаимоотношения между поколенията писатели.

11. Традиция и новаторство.

12. Определения за поезията.

13. Съдбата на таланта, отношението към него и търпението му.

14. Личният път в изкуството.

15. Псевдоизкуството, версификацията, сивият поток, многотемието, литературната манифактура.

16. Литературни примери и учители.

17. Литературна критика и критици.

18. Вярата в творчеството.

19. Хуманизмът на литературата.

И още няколко.

Разбира се, като всяка схема и тази е уязвима и аз напълно осъзнавам това. Още повече, че при творец като Иван Динков не може да се говори за рязко тематично разграничение и многотемие. Но в последна сметка това деление е съвсем условно и е продиктувано единствено от желанието все пак да се получи някаква прегледност, доколкото е възможно. Иначе "Почит към литературата" е единна и монолитна книга, каквито впрочем са всичките останали произведения на Иван Динков. В тази книга поетът пише за самота, гордост, чест, състрадание, разбиране, издръжливост, истина - все теми, за които си заслужава да се пише.

В последна сметка, хвърляйки общ поглед върху другите книги на Иван Динков, не е трудно да открием, че "Почит към литературата" е своеобразен синтез и обобщение на цялото му творческо дело. И тази книга се явява един от ключовете към цялото му творчество, един от шперцовете, с които можем да отключим тайните врати, секретните сейфове, където е заключен неговият вътрешен, интимен творчески свят. Това е една от книгите (заедно с "Навътре в камъка"), с помощта на които по-лесно можем да проникнем и разтълкуваме останалите негови литературни творби.

Известно е значението и ролята на родния край на писателя за творческото му изграждане, формиране и развитие, за неговото светоусещане и светоотношение. Това потвърждава и Иван Динков на няколко места в "Почит към литературата": "Плодоносно е за всеки писател да си има един далечен край и само той да му знае значението." Или: "С думите, дори с неизречените, писателят разказва своята биография, която е тясно свързана с родния му край и с хората, които го обичат." В родния край са творческите тайници на писателя, които го оплождат през целия му път в литературата. Зримо или по-незабележимо историята и географията на този край участват в писането му. Родният пазарджишки край на Иван Динков, Средногорието, оказват безспорно влияние върху неговите книги. Това е родният край и на Нешо Бончев, Константин Величков, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Никола Фурнаджиев. Пазарджишкият край е център на Априлското въстание от 1876 година, на събитията от 1923 година, на периода 1941-1944 година. Всички тези неща оказват силно въздействие върху тематиката и проблематиката в творчеството на Иван Динков. Книгите, които той е написал, са най-убедителното доказателство за това. Същевременно трагизмът на тази история и география подсилват някои вътрешни предразположения на поета към трудната страна на живота. Същата особеност се наблюдава и при гореизброените негови предходници - класици. Резигнациите, вътрешното самопознание, личната самовглъбеност, дълбаенето в себе си, характерни за предшествениците му, с напредването на възрастта стават все по-отчетливи в творчеството на Иван Динков. Така че, без да се вземат пред вид тези неща, едва ли е възможно да се разбере в дълбочина сътвореното от този поет, тематиката и проблематиката на неговите книги.

С родния край, със собствената биография, са свързани най-тясно темите на писателя, темите му са огледалото на личната биография и животът на твореца. Затова поетът казва: "Ако е възможно хронологическото проследяване на таланта, тогава неговата първа изява е в подбирането на темата." Собствената съдба на писателя има решаващо значение при избора на творческия му път: "От края на всяко село започва бездната. Това се усеща особено силно през нощта. Мнозина български поети обаче нямат чувство за това. И точно тая тяхна безчувственост издава тяхната бездарност. Тук не помага прочитът на много книги, както и многото задгранични командировки. Поетът се ражда с чувството за бездна." Или: "От сблъсъка си с неизвестното голямото изкуство се връща поне с един нов символ или поне с една нова представа за живота. Посредственото изкуство е тапицирано, то по принцип не усеща ударите на действителността." Очевидно, тук става въпрос и за първичността, автентичността, която е присъща и емблематична за всеки истински талант. Цитираните мисли изразяват категоричната връзка биография - тематика, която никой истински талант не може да избегне. Всеки опит за разкъсване на тази спойка, за отсичане на нитовете, с които е свързана, неизбежно завършва с фиаско, защото веднага личи. И опитите за разкъсване на тази връзка са безперспективни и безплодни, резултатът във всички случаи е окайващ. За таланта няма друг път, освен с цената на всичко да остане верен на биографията си, на тематиката си. Това го потвърждава и мисълта за творчеството на гениалния Достоевски: "Великите произведения на Достоевски са написани последователно: "Идиот", "Юноша", "Бесове", "Братя Карамазови"." Никакво пречупване и измяна на себе си, на живота си, на разбиранията си за изкуство, на никаква цена. Защото всеки писател има шанс в изкуството само ако бъде докрай верен на себе си, такъв, какъвто е.

Оттук иде и тоя непримирим бунт срещу всякакви опити за посегателство върху таланта. Иван Динков категорично и безкомпромисно заявява: "Изкуството измерва мракобесието с броя на темите, които се намират в изгнание." Или: "Колкото и да тръска термометъра, мракобесието постига такава ниска температура, при която замръзват само плюнките." Или пък: "Писателите на ония народи, които имат дълги робски периоди в историята си, обикновено създават произведенията си с чувство на недоизказаност." Недвусмислено пише: "Всеки автор трябва да е свободен да засяга всяка тема, стига да е достатъчно талантлив да я види и изрази в един общ контекст." И още: "В тоталитарното общество изкуството е призовано да насажда съзнание за продължително детство или продължен живот под крилото на държавата." Това са абсолютно универсални мисли и заключения, които са валидни за всяко време и за която и да е национална литература. Никой няма право назидателно да сочи пръст на писателя. Той по съвест, по собствен талант трябва да може абсолютно сам, без каквато и да е чужда намеса и съвет свободно да избира за какво и как да пише. Изкуството не търпи възбрани и външни намеси. Иначе за всеки талант е ясно за какво например не трябва да се пише положително: да се насажда национализъм, да се възхваляват фашизмът, войната и тоталитарните диктаторски режими и идеологии, да се втълпява омраза, античовечност, садизъм, насилие и т.н. Това са общо взето темите, за които би трябвало да има световна забрана. Всички останали ограничения са грубо вмешателство, диктат и посегателство върху творческата свобода на писателя, покушение срещу неговата личност и не заслужават друго освен позорния стълб. Болката и бунтът са толкова силни, защото литературната история е пълна с примери на опити за потискане на личното "Аз" на писатели. И тези рецидиви още продължават да се срещат. Това е особено вредно и грозно, защото изкуството влияе върху нравственото формиране на човека, създава и изгражда неговата чувствителност, заостря и шлифова сетивата му, дооформя психическия му облик. Затова и Иван Динков ще запише: "Свободата на писателя е ценност, необходима за независимото развитие на народа." Ясно, категорично и тотално заключение.

За подобни мисли в книгата вероятно решаващо влияние е оказала личната творческа съдба на Иван Динков. Неговият път в изкуството никак не е бил лек и безпроблемен. Някои епизоди от "Почит към литературата" разкриват опити за вмешателство и ограничаване на личната му творческа свобода. Но докато в епизодите с Ламар и Камен Калчев е проявено разбиране, то във фрагмента с Мария Грубешлиева не е така. Опитът за вмешателство и "поучаване" е доста безпардонен и обиден за твореца. Същото се отнася и за някои други епизоди от книгата. Затова Иван Динков с горчивина ще отбележи на едно място, че не посрещат много добре в българската литература.

Тази тема навява и някои други размишления. Известно е какво беше отношението към някои от нашите най-големи поети и писатели през култовския период. Вазов, Яворов, Йовков, Дебелянов, Далчев и ред други класици бяха упреквани съвсем незаслужено в какво ли не. Да не говорим пък за символистите. Поколения българи бяха лишавани от възможността за нормално общуване с техните произведения. А това са творци, които формират у читателя нравствени черти като чувствителност, доброта, съчувствие, топлота, морал, висок естетически и художествен вкус и т.н. Все неща, които са крайно необходими за всеки човек. И когато сега се тревожим, че тези добродетели са позагубени и попритъпени у новите поколения, то немалка е "заслугата" на това отношение към горепосочените творци. Защото е известна незаменимата роля на литературата за формиране личността на човека. Така че изводите се налагат от самосебе си, те трябва да ни бъдат като обеца на ухото.

С тази тема е свързан и проблемът за съдбата на таланта и търпението, което му е присъщо: "Освен всичко друго, талантът трябва да има и сили да чака своя час." Наистина изключително търпение е необходимо на талантливия, пред когото организираната посредственост поставя какви ли не бариери. Талантът е като трън в очите на бездарниците. И забележете - постоянното обвинение и клише бе упрекът в идеологически аспект. Той е отправян към почти всички значителни творци. В това отношение Иван Динков е само едно доказателство. Затова поетът пише: "Самата структура на съзнанието поражда митове. Това най-добре са разбрали политическите шарлатани. Силно развитото стартово чувство е присъщо преди всичко на посредствените творци. Талантът е нетърпелив единствено в обществен аспект." Основен белег на таланта е способността му да дочака своето време, своя час. Това може да е много трудно и болезнено, но е характерно и задължително за истинския талант, то е същинска негова черта. От друга страна, талантът сам си създава много проблеми поради своята непримиримост. Понякога се налага да се опълчи срещу крайно силна съпротива: "Истинският писател се ражда с чувството, че отрицателното настроение срещу него е правопропорционално на неговото присъствие в литературата, следователно, той няма друг избор, освен да живее до последния си дъх като истински писател." Тези мисли няма откъде другаде да дойдат, освен от личния творчески живот, те са потвърдени от него. Това са синтезирани изблици, дошли от собствената литературна съдба - с цената на всичко талантът е длъжен да отстои собствения си път и разбирания в изкуството. С болка и горчивина Иван Динков споделя: "В дни на сполука всеки писател се удивлява колко хора разбират изведнъж, че са му били приятели." Това е творец, болезнено усещащ всяка неискреност и фалш. Тази мисъл асоциативно напомня за един сатиричен фрагмент на литературния критик Светлозар Игов, който пише, че след като събрал всички спомени за Вапцаров след неговата смърт, написани от негови "приятели" и "доброжелатели", се оказало, че Вапцаров е живял... 427 години! И това влиза в съдбата на таланта, няма как, трябва да се изтърпи и тоя цинизъм.

А какво е това талантът? На този въпрос Иван Динков се опитва да даде отговор на няколко места в "Почит към литературата". Преди всичко той е човек от плът и кръв, а не някакво същество от друг свят. И когато поетът на едно място казва, че на таланта му е присъща и практичността, мисля, че това не трябва да се схваща и разбира толкова в чисто прагматичен аспект, а повече в смисъл подбора на темите, които ще го интересуват и които ще бъдат същността на творчеството му. В този смисъл истинският талант е практичен, даже прекалено практичен. Той бяга като дявол от тамян от дребнотемието, конюнктурата, сляп и глух е за маловажното, несъщественото, защото интуитивно усеща главното в живота, избирателната му способност безпогрешно го насочва към едрото и трайното. Талантът се ражда с дарбата и я носи в себе си, тя не може да бъде заменена от нищо: "Разочарованието може да изиграе ролята на катализатор, но в никакъв случай не може да замести таланта." И още: "Разрушителната сила на интуицията е позната само на големите поети." Никакви външни обстоятелства не могат да създадат от бездарника писател или творец. В същото време само драматичните възли, трагичните спазми като че ли са способни да родят сериозно и трайно изкуство. Ако го няма заложеното, ако липсва подадинето, няма никакви шансове за творчество, както навремето твърдеше вулгарната социология. И когато Иван Динков записва мисълта си: "Големият творец се ражда не изобщо с работна престилка, а с избеляла работна престилка.", то има пред вид, че талантът се ражда донякъде и професионално подготвен, генетично е заложен у него и той притежава шифъра за литературата. Затова в друга мисъл казва: "Големите творци са потомци на себе си.", имайки очевидно предвид, че всеки голям творец е уникален, неповторим и единствен, притежава своя органична и автентична творческа физиономия, която го отличава от другите художници.

Не остава настрана и въпросът за развитието на таланта, за неговото израстване, което се изразява главно в обогатяването на собственото мислене: "Талантът е ум, който постоянно поправя собствената си мисъл." - пише Иван Динков. На друго място ще сподели: "За талант, който притежава интелигентност и който добре съзнава недостатъците си, не може да няма надежда." Очевидно Иван Динков се прекланя пред Мислещия човек и творец, антипод на куклата-марионетка, готова да тръгне по заповед и без да се замисли, да изпълни чужда воля.

Освен това талантът е много чувствителен, лесно раним, уязвим за грубостите на живота, беззащитен и наивен. Затова може да завърши трагично земния си път, както нерядко е ставало. "Големите български поети умират с чувството, че пътуват боси към сърцето на България. Малко преди да издъхнат, почти всички разбират, че срещу тръните и копривата се отива поне с обикновени цървули." - е записал Иван Динков. А в друга мисъл споделя: "Големият поет е като хляба: до него винаги е ножът. Така сигурно може да се обясни самоубийството не само на Пейо Яворов, но и на Пеньо Пенев, който беше упрекван от някои свои съвременници, че постоянно цапа дрехите си с димитровградска вар." Иван Динков неслучайно споменава ситуации и моменти от живота на творци, когато са подложени на върховни изпитания. Именно когато поетът се намира в екстремни ситуации, колко неимоверна психическа и морална сила е необходима, за да се преодолеят разрушенията и да се премине през тях. Не винаги може да се издържи и не на всичко може да се устои. Иван Динков не съди нито издържалите, нито неиздържалите. Това е част от хуманистичния патос на "Почит към литературата" и разкрива способността на поета да разбира душата на творците.

В различни епизоди срещаме наши и чуждестранни поети и писатели. Всички са показани в невесели мигове от живота им, в трудни разговори и драматични ситуации. От една страна, виждаме многообразието на литературния живот, но от друга, се налага гледната точка на Иван Динков - характерното за него виждане на битието все откъм трудната му страна, защото той винаги остава верен на себе си, както е в безсмъртния завет на Бетовен: "През страданията към радостта!"

При това епизодите твърде често са придружени от дискретни и полемични лични оценки на Иван Динков за тези мъртви и живи творци. Той подхвърля свои оценки, чиято цел е и да провокират и предизвикат размисъл у читателите, насочва вниманието към утвърдили се клишета по отношение на определени автори или отделни литературни творби, към установили се шаблони и външно наложено почитане и тълкуване, осветлява от съвсем неочаквани страни известни текстове. Ярък пример в това отношение е фрагментът с безсмъртната народна песен "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово". Това е част от острия антидогматичен дух на "Почит към литературата". И същевременно навсякъде е подчертано уважението към предходниците. Спорът, който ражда истината - ето още един идеал за Иван Динков.

В отделни мисли от книгата се прави характеристика на различните поколения писатели и взаимоотношенията между тях. "В българската литература старото поколение живее със спомени, средното твори със значка на ревера си, а младото настоятелно иска ревер за значката си." - е записал поетът. Както всички литературни поколения, така и днешните се намират в единство и противоречие. Най-напред неговото поколение има различия с по-старото и те са изразени най-отчетливо в епизода с Фурнаджиев, Константин Павлов и Иван Динков: "Ама поети, а-а! Доживях да видя и стихове от лигнин! А съвсем друго нещо е стихът ти да подскача като пиле по зъбите на крокодила и да се храни с остатъците от плячката му. Аз понякога виждам в могъщата строфа хищник. Диша си това чудовище, дъхът му още малко, още съвсем мъничко и ще се превърне в пламък, а на теб кръвта ти възвира, дори изпитваш известно възхищение от себе си, че именно ти си го откърмил..." Така образно големият поет изразява упрек към по-младите поети, като същевременно им дава и урок по поезия. Вероятно припомняйки си тези думи на Никола Фурнаджиев, Иван Динков е записал следната мисъл: "Всяко писателско поколение вижда следващото поколение писатели като охлюви, пълзящи по соколови пера. С напредването на възрастта това чувство се притъпява, но окончателно никога не изчезва.", която е потвърдена и от друга в книгата: "Вярно е, че ръмжат, но дори когато ръмжат, така наречените млади сърдити автори създават творчество, което не е нищо друго, освен една обикновена кучешка кожа от агне." Упрекът очевидно е предизвикан от притъпяването в известен смисъл на социалната острота на младата ни поезия, от забелязващото се херметизиране и затваряне в себе си. Какво да се прави, възраженията се пренасят от поколение върху поколение...

Тясно свързан с тези взаимоотношения е въпросът за литературните примери и учители. За Иван Динков най-важни са уроците по гражданско поведение на поета, получени от първия учител Богдан Овесянин. А на въпроса на Иван Динков в какво се изразява най-голямото изпитание за един писател, Ангел Каралийчев му отговаря: "Най-трудното за един писател е да не допуска компромиси в гражданския си живот. И по-нататък продължава: "Компромисът е нещо като сън върху мокър пясък: простудата прониква в теб, след това залиняваш, а най-накрая отиваш при оная, която храни и магарешкия трън." Мисля, че такива уроци трябва да се препредават от поколение на поколение български писатели. И Иван Динков изразява своето крайно уважение към писатели, които са изживели живота си с големи материални лишения, в бедност и постоянен материален тормоз, както да речем Димчо Дебелянов или Шилер, но са останали верни на себе си, не са се продали, омаскарили и унизили. Той е горд, че в българската литература е имало и има писатели, които живеят с честност и айрян, както Добри Жотев. И тия мисли не звучат пресилено или съмнително морализаторски, защото при самия Иван Динков нещата стоят по подобен начин.

Много дискутиран въпрос във всяка национална литература е въпросът за традицията и новаторството. И това е напълно закономерно и естествено, защото става дума за развитието на всяка литература, за запазването на най-ценното от предходните поколения творци, както и за по-нататъшния път в изкуството на словото. Без традиция няма новаторство. Опитите за решително откъсване от традицията неизбежно завършват с провал. Въпросът е как и доколко да се използва традицията и как и какво да се развива, добавя и дообогатява. В последна сметка това го решава всеки творец сам за себе си. В "Почит към литературата" в редица мисли Иван Динков споделя и своето лично разбиране по този проблем. Според него изкуството се обновява чрез същността си, а не чрез формите и цитира мисълта на Шение: "Върху нови мисли да правим древни стихове." Очевидно Иван Динков търси някакво балансиране, някакво средно положение между традицията и новаторството, където вероятно е истината. Той изказва следната мисъл: "Ако съвременната българска литература продължава да се развива единствено по пътищата на старата българска литература, тогава България неизбежно ще падне... под българско робство.", което е несъгласие с крайните увлечения по традицията, при което спира развитието на националната литература, или още по-лошо - тръгва се назад. Но от друга страна, във фрагмента за Светослав Минков личи стремеж за предпазване от другата крайност - прекаления модернизъм и откъсване от традицията, което също е неплодоносно. Поетът се смущава от крайните модернистични увлечения в съвременната българска литература: "Съвременната българска строфа има вид на луксозна емигрантка. Това е вече опасно за националния ни характер."

Иван Динков се смущава от прекалените чужди влияния и крайните елитарни увлечения: "Чуждите влияния в българската литература обикновено създават прабългарска литература, която след това се превръща в мащеха на ония, които искат да създават българска литература." Или: "Стих, който е беглец от едно минало, цял живот се движи безцелно в свят на пълна морална деградация." Имитацията и ментето вече стават литературна мода и това е опасно. Очевидно това са страхове от силно нарушеното автентично начало в днешната литература. Съвременните писатели и поети са с високо културно ниво, с много знания и познания, но пък това крие опасност от, макар и несъзнателно в някои случаи, подражание на известни чужди образци, при което има стихове, а няма поезия, защото те са стъпили на хлъзгаво или празно място, нямат така необходимите трайни, силни и солидни поетични основи под краката си. И затова в някои мисли от книгата си Иван Динков дава "здравословни" съвети към съвременните, и преди всичко към най-младите автори: "Един от олтарите, пред които се прекланят истинските творци, са техните предшественици." Или: "При добро желание живите български писатели винаги могат да намерят в пределите на България един камък, който да им напомни, че техните предци са нещо повече от тях." Още: "Там, където има големи поети, там е имало големи поети."; "Литературната традиция е трудно преодолима, защото съхранява дълбоко в себе си и националните литературни завети."; "Стилът - това са предците."; "Всеки поет има предходник, който никога не е въпрос на избрано, а на онаследено родство." Цитираните мисли от книгата са предупреждение срещу всякакви опити да се прекъсне връзката с литературното минало, което ще бъде пагубно за родната литература.

В същото време има две мисли, с които, според мен, трябва да се съобразява и да ги има предвид всеки писател и поет: "В традицията постоянно диша желание за повторение на вчерашния ден, затова всеки писател, без да я пренебрегва напълно, трябва да си изработи своя собствена дистанция от нея." И втората: "Големият талант отхвърля традицията, без да забравя, че тя съществува." Явно става въпрос за опасността, която е налице при сляпото следване на традицията, за нейното задържащо влияние, когато се движим само в нейните рамки, за сковаващото й въздействие върху твореца. И тук идва въпросът за смелостта на поета и за риска, който трябва да се поеме с новаторството.

Творецът-новатор по правило среща неразбиране, оспорване, съпротива, но това не бива да го разколебава и депресира. Затова Иван Динков предупреждава: "Обществото трудно приема писател, когото не може да категоризира и комуто следователно няма доверие." Но е така - който не може да рискува, не трябва да се занимава с изкуство. Рискът е основна черта на таланта, това го доказва цялата световна литературна класика. В тази поредица от размисли ще цитирам едно изказване на Достоевски: "Изкуството е винаги съвременно и действително, никога не е съществувало другояче и, което е най-важното, не може да съществува иначе." Със защитниците на тезата "изкуството заради самото изкуство" Достоевски също няма общ език: "Ние желаем именно това - изкуството винаги да съдейства на целите на човека, да не се дели от неговите интереси." Това е високохуманният идеал на великия писател и проникновената му болка за човека. Очевидно той е за литература, отразяваща търсенията на разума без относителното обвързване към време и място, способна във философски смисъл да утвърждава и отстоява общочовешката система от ценности и по този начин да укрепва вярата в тях, защото какво сме ние без вяра? Отбелязвам тези мисли на гениалния писател, защото да се бяга от традицията, да не се зачита и уважава тя, е най-присъщо на защитниците на тезата "изкуство за изкуството".

С проблема за традицията и новаторството в литературата са свързани и въпроси като: единство между форма и съдържание, свободен и класически стих, литературна критика и критици. Темата свободен и класически стих доскоро беше широко и остро обсъждана и дискутирана в литературния печат и от време на време продължават да се появяват мнения по този въпрос, макар в световен мащаб отдавна да е решен. В нашата поезия той е свързан много тясно с националната ни поетична традиция, защото българската лирика е създавана изключително в класически стих. Едва в последните пет-шест десетилетия част от българските поети навлязоха в полето на свободния стих. Самият Иван Динков е възпитан от класическия стих и това не е необходимо да се доказва. Затова той пише: "От римата започва вярата в поезията." И същевременно: "Свободният стих се прави по рецептата за чирози." Ясно е изразено пристрастието му към класическия стих, който е по-сигурен показател за поетични възможности и лирична дарба, в него по-ясно личи талантът - дали го има, или го няма. Класическият стих едновременно е и известно ограничение, но и своеобразен изпит за поезия. И затова поетът казва: "Позволено е да бяга от римите само на оня поет, който е имал дългогодишни любовни отношения с тях." Чужд на какъвто и да е поетичен догматизъм и всякакви ограничения, Иван Динков не отрича правото на всеки поет да пише в свободен стих, но само след като е доказал възможностите си в класическата форма на стиха.

Единството между форма и съдържание прави от голата идея и теза изкуство. Известно е, че в нашата литература (макар че на думи това се признава), в практиката често се наблюдава склонност да се подценява художествеността за сметка на голата декларация. И като резултат - ефектът е обратен. Много силен и категоричен в този смисъл е фрагментът, който Иван Динков е записал в книгата си: "Предсмъртното слово също може да предизвика смях. "Ако загина - пише на майка си един български войник, - ще загина само аз и моята картечница "Гинка", ако спечеля, печели целият български народ." В жертвоготовността си тоя български войник е равен на Левски, но в словото си той е палячо." Този пример нагледно показва как разминаването между съдържание и форма може да срине и опошли и най-светлата идея. Въпросът опира до същността на литературата. Съвсем справедливо такива "автори" Тончо Жечев нарича "литературни обработвачи", макар че това е твърде мек израз.

С оценката на подобни "писатели" е свързана най-тясно литературната критика. Често тя хвали незаслужено посредствени автори, а посяга остро върху големи писатели и творци, водена от чисто конюнктурни и меркантилни съображения или неразбиране. Примерите са многобройни. Затова Иван Динков е записал за такива критици: "Литературната история по принцип балсамира мерзавците, но тя балсамира по особено траен начин ония литературни критици, които амбициозно търсят недостатъци в творчеството на гениите, за да покажат, че и дворците се правят от тухли." Връзката между писателите, техните творби и оценките на критиците е неразривна: "Както се отбелязват кръглите годишнини на писателите, така трябва да се отбелязват и кръглите годишнини на техните произведения, защото с недоумението си за какво става дума поколенията ще помагат на литературната критика да изхвърля всичко излишно от литературата." А ето как Иван Динков разбира същността и задачите на критиката: "Големият критик не само казва, че зад всеки символ се крие човешки дух, но и посочва точния му обем." И една мисъл, която е дискретен и ироничен намек към литературната критика: "След време всички писатели остават поразени от многобройните аспекти на своите произведения." Това, разбира се, е така, защото всяко поколение открива за себе си значителните литературни творби и им прави свой прочит. Сам Иван Динков казва, че големите литературни творби имат и последен дъх номер две. На друго място пише: "В изкуството винаги има място за нови тълкувания, стига те да защитават безкористно позициите на автора на творбата и да са стоплени от чистия пламък на творческата всеотдайност."

В поредицата на тези размисли съвсем естествено се явява и въпросът за оставането в литературата, за трайността на сътвореното от писателя. Кой остава, какво остава, доколко остава? Това са въпроси, които вълнуват всеки творец. "В изкуството не е достатъчно да имаме значение навсякъде, а да имаме значение винаги." - е записал Иван Динков. Само този писател, който е успял да надмогне временното, нетрайното и да проникне и прогледне в следващото време, само той има шанс да остане в литературната класика и история: "Днес за един писател е щастие да бъде преценяван сериозно, още повече пък да му се приписва способността да вижда отвъд вчерашното и днешното и да черпи от мъдростта на вековете." За да се създава голямо и трайно изкуство, вече не достига само талант, а е необходима и широка култура: "Който се позовава на дипломата на Елин Пелин, той рискува завинаги да остане в град Елин Пелин." Това не са елитарни изблици, а изисквания на времето. На друго място четем: "В посланията на голямото изкуство няма сезони.", или: "Изкуството няма средна възраст." Още: "Главен сътрудник на изкуството е времето." Истинското изкуство надживява своя създател и времето, то омаловажава физическата смърт на писателя: "Собствената смърт е единственият незначителен факт в живота на писателя", и: "Смъртта зачертава само смъртта на писателя, докато всичко останало подчертава." Подобни на тези мисли са разсъжденията на Константин Константинов за Димчо Дебелянов. Писателят казва, че съдбата е дала на хората на изкуството един неоспорим и вечен свидетел за вътрешния им, истински техен живот: тяхното творческо дело. В тоя катарзис, в това пълно духовно освобождаване от натрупаната вътрешна поетична енергия, каквото е всяко художествено произведение, авторът се изправя оголен и обезоръжен пред света и тук вече няма преднамереност, няма хитрини, нито лицемерие, защото с тия неща не се прави никакво изкуство. Така че изводът се налага сам - остава само онова изкуство, което е вярно на живота, истинско, изстрадано, честно, морално, доблестно. Всичко друго отива на бунището на времето.

От тези разбирания за изкуството се ражда и бунтът на Иван Динков против всяко псевдоизкуство, версификацията, сивия поток, литературната манифактура. Защото те не само че не помагат на човека, но го и развращават. С очевидна ирония поетът ще отбележи: "Ако възпяването на една земя увеличава нейното плодородие, тогава Тракия може да изхранва населението на Азия." Изкуството никога не бива да се принизява до тълпата, да се изравнява с нея, а да издърпва нагоре хората от житейската битова тиня, да ги въздига и възвисява духовно: "Колкото по-лесно се разговаря с тълпите, толкова по-тудно се общува с милионите." На друго място поетът е записал: "Посредственото изкуство е хоби на държавата." И: "Под звуците на тържествени фанфари винаги може да се демонстрира завиден професионализъм.", имайки пред вид лансирането едва ли не с "укази" на посредствени творци по извънлитературни съображения. Или пък: "Появата на гении без талант в една национална литература е първият признак, че тая литература е лишена от условия за нормално развитие." Още: "В периоди на диктатура подреждането на писателите е приблизително следното: Сульо, Пульо, Мульо, еди-кой си гений."

Версификаторството е друго опасно заболяване. Лошото е, че става все по-трудно да се открива: "Занаятчиите в изкуството се задоволяват главно с ония знания, които са достатъчни да се комбинира това, което вече е намерено." Версификаторите стават все по-съвършени и агресивни, борбата с тях и разобличаването им са все по-трудни, те стават все по-опасни за литературата: "Вълшебствата в модерната лирика имат този недостатък, че са овладени добре.; "Една от най-характерните черти на модерната лирика е непрекъснатото подменяне на творческата индивидуалност с поетическа интелигентност." Очевидно е, че за Иван Динков много важен и основен е проблемът за автентичността, за вторичността и литературната камуфлажност. Това са точни и тревожни наблюдения на поета.

Сивият поток залива литературните издания и издателства. Борбата срещу него е неефикасна, той се оказва жилав като троскота, намира не само пролуки, но понякога и цели врати са отворени за него и необезпокояван се разпасва. Най-лошото е, че в редица случаи се поощрява: "Достъпът до умрялата култура е платен." - заявява Иван Динков, имайки предвид фалшивите митове, които се създават около имената на някои писатели и книги без достойнства, и желанието за умишлено заблуждаване на читателите. Това важи особено за мемоарната литература, където на съвсем посредствени автори се предоставят възможности да проявят своите маниакални, но съвсем анемични "творчески" напъни. Повече от категорично е изразено отношението на поета към всеядните автори, които могат да пишат за всичко и чиито тематичен харман е безкраен: "Посредствените писатели са като водата: намерят ли дупка - запълват я." Много ярка и силна е мисълта: "Посредствените писатели доказват любовта си към Отечеството с помощта на свидетели." Изпитва органическо отвращение от всичко псевдо. Особено лошо и обезпокоително е, когато бездарието получава и временно признание. Ред автори си позволяват да пишат, без да познават темата и т.н., и т.н.

Затова голяма част от мислите са посветени на разбирането на Иван Динков за словото, поезията, същността на литературата. На няколко места в книгата авторът споделя и свои лични определения за поезията, които блестят със своята оригиналност и изумителна дълбочина, разкриват същностни черти на лириката. Например: "Поезията е вдовицата на живота."; "Поезията е цитат от забравено майчинство."; "Единствено лириката е нещо повече от езика." На друго място е записал: "Поетът е като лебеда - плаче сам." Или пък: "Думите също имат детство." Тези определения и сентенции показват и друго - че не може да се даде веднъж завинаги пълно, всеобхватно, универсално и уникално определение не само за, може би, най-висшето изкуство - поезията, но въобще за неща, които се отнасят за изкуството изобщо. И поетът заявява: "Всичко, което трудно се дефинира, след време получава ново определение." Докато в първото определение за поезията или мисълта за думите става въпрос повече за автентичността в изкуството, то в следващите се изразява разбирането му въобще за творчеството, за което на друго място казва, че голямото изкуство предполага не сълзи в очите, а очи в сълзите, т.е. голямото изкуство трябва да се интересува главно от социалните притеснения, драмите и трагедиите на човека, болките, мъките и страданията му, неговата слабост и ранимост. Състраданието е сред най-силните човешки и творчески импулси за Иван Динков.

В други мисли от "Почит към литературата" Иван Динков въстава срещу опростенчеството в литературата, против елементарното възпроизвеждане на действителността, което е повърхностно и никога не е адекватно на живота, защото битието е твърде сложно. Поетът е категоричен: "Трябва да пише само онзи, за когото реалността не е нещо, което се разбира от само себе си." Това е първата мисъл, с която започва книгата и тя може да се възприеме като мото на "Почит към литературата". Животът не е на две релси и пет траверси, в него винаги има подводни и подземни течения и дълбочини, непрекъснато ферментира, добро и зло са в постоянно взаимодействие и вечно противоборство. Двуцветното изобразяване в литературата винаги е съмнително и неубедително, защото не е вярно на живота. Иван Динков има записана в книгата и друга мисъл, подобна на цитираната: "В изкуството да и не се изричат едновременно." Пъстроцветното и многообразно изобразяване на живота е фундаментално изискване към голямата литература, в противен случай тя престава да бъде такава и изобщо изкуство.

Постигането на дадена тема е възможно само в случаите, когато творецът има собствено отношение към нея: "Външният свят интересува писателите по-малко от собственото им становище за него." Само личното отношение към съответната тема може да роди истински успех, иначе не е възможно писателят да напише книгата, която иска: "Произведенията на изкуството се създават не от материала, който е покорил твореца, а само от оня материал, който творецът е успял да покори."

В същото време, колкото и да е велико, изкуството никога не може да отрази напълно и изцяло многообразието на живота: "Може би изкуството е реставрация на череп по жива глава, макар че се иска много смелост, за да се каже това." Мисълта е, че изкуството е вторично по отношение на живота и никога не е в състояние да постигне неговото пълнокръвие и богатство, това се оказва практически недостижимо и невъзможно.

Особено важен момент в творчеството е разголването на автора, което е сред задължителните условия за постигане на въздействие върху читателя, за създаване на доверие между творец и читател, без саморазголване не може да се постигне убедително внушение. За това изискване към литературата Иван Динков говори не само в предговора към книгата, но е записал и няколко мисли. Например: "На голямото изкуство винаги не му достигат сили да протегне ръката си за още едно одеяло."; "Поезията не само трябва да разбира оня полъх в човешката душа, от който тя се срамува, но и да разчита главно на него."; "В голямата поезия движението на молива не само оставя видима следа, но и представлява жест на саморазкриване."; "Писателската фраза трябва да бъде не само уникална, но и издайническа.", както и във фрагмента за Самюел Бекет. Всъщност тук става дума за доверието между двете страни в единния творчески процес на опосредстваното задочно творческо общуване на автор с читател, което е немислимо да се постигне без саморазголване и саморазкриване на твореца. Това е един от най-ценните уроци на "Почит към литературата".

В редица мисли от книгата Иван Динков говори за необходимостта от полифоничност на внушенията на изкуството, чрез която се постига така необходимата универсалност. Той ще заяви: "Геният е непрекъснато плавателен." Или: "Без да е проститутка, литературата също има много погледи..." Още: "Поетичната идея прилича на лихтенщайнската войска от деветнадесети век: тръгва на война с петдесет и осем войници, а се връща от войната с петдесет и девет: петдесет и деветият войник е непременно от чужда народност и идва в Лихтенщайн като командир на останалите." Или: "В поезията съществува и такъв въпрос: един стих наистина ли е само един стих?" И една мисъл, която допълва последната: "Вътрешната ефективност на поетичното слово се определя от количеството мълчание, което съдържа в себе си." Поетичното слово трябва да поставя много въпроси, да провокира съзнанието към размисъл, към собствени разсъждения на читателя, лично преосмисляне и себеразнищване, да бъде отворено към света, само тогава то въздейства убедително. Подобно внушение съдържа и мисълта: "Восъчната пита е най-блестящият модел за поезия. Направена само от 39.7 грама восък, тя побира 1492 грама мед.", или: "В съвременната световна поезия не думите се изговарят на срички, а сричките се изговарят на думи." Словото, стихът трябва да имат изключителна концентрация, да бъдат нагнетени, пресовани, да се пише без всякакво разводняване и размиване. Очевидно това разбиране е еталон за твореца Иван Динков.

В процеса на творческото създаване много неща са въпрос на интуиция, не всичко може да се обясни, в творческия акт има много необяснимости. В една мисъл Иван Динков казва: "Думите в изкуството поддържат строго определена мимическа връзка помежду си, но тая връзка е неясна и за самия творец. Това е нещо като диалог между плодове, от които лъха ухание, но глас не се чува." Разбира се, това няма нищо общо с тенденциозната неяснота, за която поетът пише: "Тъмната поезия по принцип впечатлява и възбужда, но да се въвежда неяснотата в основен поетически принцип, това означава постоянно и сляпо плуване в лодка около нищото, както и да се подготвя още по-голямо нищо." Упрекът е към творци, които се опитват да "шашнат" читателя с поетически конструкции, ексцентрични, екстравагантни и претенциозни стихове, които просто са изпразнени от съдържание и смисъл. В последна сметка такива стихове показват творческа немощ и безсилие да се изрази нещо значимо и необходимо на читателя чрез стиха.

Възможно е наистина творецът да не бъде разбран от времето си, когато е сътворил нещо значимо, и тогава вероятно той се чувства много самотен, преживява го твърде болезнено: "В мигове, когато не го разбират, писателят изпитва чувството, че е стъпил в друга епоха." Така се е случвало с голяма част от световните поети и писатели. Разбира се, тук въобще не става въпрос и няма какъвто и да е апел за профанизация и елементаризиране на изкуството, какъвто е съветът на съпругата на Джеймс Джойс Нора Бернак, която веднъж му изкрещява в лицето: "Защо не пишеш романи като другите писатели, които всички да разбират? Така ще спечелиш и пари!" Това е опростителско и кретенско отношение към творчеството, което е обидно и унизително за големия писател и абсолютно неприемливо за самия Иван Динков.

Литературата в най-значителна степен създава и формира емоционалното отношение на хората към заобикалящия ги свят и покушението върху метафората, която е същността на изкуството, по същество е покушение срещу човека. По този повод поетът цитира мисълта на Орега-и-Гасет, че "Метафората ... е като работен инструмент, забравен от бога във вътрешностите на неговите създания, както разсеяният хирург оставя своя инструмент в тялото на оперирания." И я допълва с мисълта си, че след метафората започва магията. Това е несъгласие с така наречените "обективни" автори, които пишат в мащаб едно към едно. Същевременно подобни мисли са страстна защита на изкуството.

В последна сметка голямата литература защитава живота, защитава човека от явленията и фактите, които го застрашават, защото "Животът няма синоним", както казва на едно място в книгата си Иван Динков. Изкуството е призвано да издига и възвисява хората над калта и тинята на живота: "Всеки писател изпитва понякога странното усещане, че той е предопределен да изведе своите сънародници от пустинята, но съвсем малко са ония писатели, които включват в границите на пустинята и обществото, в което живеят." Това е главната задача на изкуството, която е подкрепена и от следната мисъл от книгата: "Това, което Достоевски казва като жив, Пушкин може да го повтори като мъртъв: "В поезията е необходима страст, необходима е вашата идея и непременно страстно вдигнат показалец. Докато безразличното и реално възпроизвеждане на действителността не струва нищо, а главното - не значи нищо." Това е хуманизъм от най-висша степен, както и мисълта: "В дългото и мъчително създаване на истинско творчество взема участие и вярата, че хората са невинни по призвание." Тази мисъл е израз на вечната вяра в доброто начало, заложено в човека, която е основна опора и крепи твореца в трудния му път. Без обич към хората е невъзможно да се пише, у всекиго от нас Иван Динков вижда спасителната сила на човечността. Това е мисъл, оплодена и родена от чисто писателско сърце, от крайна творческа хуманност. На друго място поетът ще заяви: "Първата строфа на едно стихотворение може да започва с изоставено скривалище, но последната строфа на всяка цена трябва да намеква за завръщането на хора в него." Мисълта е повече от категорична - изкуство извън или против човека няма, тогава то е не само безсмислено, но и вредно. И с космоса да се занимава изкуството, то пак се занимава с човека.

Освен всичко друго, литературата трябва да одързостява човека, да го подкрепя и опълчва в борбата му с всичко грозно, зло и уродливо в живота, ако трябва да го учи и на саможертва: "Литературата безспорно учи и възпитава хората, но тя не може да се принизява до текста на железопътния прелез, а когато й се наложи, тя го видоизменя така: "Спри, огледай се, ослушай се и ако идва влак - премини!" Или: "Тези, които искат да живеят човешки, искат твърде много. Въпреки това дълг на изкуството е да ги подкрепи." Връзката човек - изкуство е неразривна: "Когато изкуството боледува, човекът също е зле."

Изключителното значение на литературата за духовното здраве на хората предопределя и изискванията към личния морален облик на писателя. Неслучайно многобройни мисли и фрагменти от "Почит към литературата" са посветени на личността на писателя. "Признатият талант в тоталитарното общество покрива представата за любовник, който търси любовник на любовницата си." Или пък: "Писател, който позволи да направят от него абажур на централния полилей в гостната на обществото, може да измие лицето си пред потомците, като опише блестящо оригването." Безкомпромисни мисли, които тотално изправят на самосъд. На друго място е записал: "Творчеството на фаворитите е пълно с пърхот." Тази мисъл предизвиква спонтанно отвращение от всяка конюнктурна и продажна писателска съвест. Ще допълни на друго място: "Безчестните писатели не само завършват живота си като слуги на слугата на някой лакей, но оставят творчество, което всички следващи поколения възприемат като бедняшки спомен между две оригвания." Тези мисли могат да се родят само от неподкупна писателска и човешка съвест, от висше нравствено съзнание. Те са резултат от усложнения вътрешен живот на Иван-Динковата свръхчувствителна натура. От това се ражда бунтът, недоволството, протестът, непримиримостта срещу всички тъмни сили в писателя и човека, които го загрозяват и свалят от пиедестала. Това са моралните терзания на Иван Динков, неговите нравствени безпокойства, които той, разголен до край, тревожно споделя с нас. В края на краищата от истината никога не може да се избяга, нищо не може да се зачертае и скрие, в последна сметка всички компромиси, безчестия, гадости, лъжи, излизат наяве: "Между галениците на литературата и инвалидите от литературата има една обща слабост - неудобните спомени." Подобни мисли възбуждат нервите, смущават гузни писателски съвести, отекват като точни изстрели право в целта, адресът им е повече от ясен. Затова на друго място Иван Динков ще запише: "Поетът пречупва своята затвореност единствено с моралното си безпокойство." Или: "Гражданският морал е третото око на писателя."

Често в мислите става пряко въпрос за писателската съвест: "Голямото изкуство предполага и засегнатост на личната съвест на твореца."; "Абсолютното непознаване на мръсната римувачка "орден-ордер" е може би най-високият граждански подвиг на големите поети."; "Все пак българските поети трябва да могат нещо, а когато не знаят какво трябва да могат, трябва да могат да отказват поне почестите, които съвестта им подсказва, че не са съвсем заслужени..."; "Истинска е онази писателска гордост, която извира от непреклонна писателска съвест."; "В биографията на писателя трябва да се срещат и факти, които поне да намекват за "конфликт с краля."; "Биографията е житейският почерк на писателя."; "Изкуство, което нарушава с психологически шперцове такива понятия като честност, искреност и т.н., в последна сметка извършва покушение върху човешките добродетели."; "Писателите с имения са писатели без мнения."; "Заслужават поклон ония писатели, които мислят повече за правдата, отколкото за щастието."; "В челата на всички посредствени писатели е вградена плоча, набраздена от едни и същи думи. Думите: "Докато съм жив, няма да умра!" и т.н., и т.н. Цитатите могат да продължат на цели страници.

Подобно на гениалния Пастернак Иван Динков в никакъв случай не можеше да пристъпи от света на своите грижи, в света на любителското безгрижие. В "Почит към литературата" Иван Динков е записал и следната мисъл: "От държавните канцеларии също могат да се видят красиви пейзажи. Честният писател обаче никога не се прехласва от красотата, а продължава да търси ония скамейки, на които плачат хора, обидени от властта." Гласовете може би внезапно нахлуват в поета и е трудно из лабиринта в първия момент да се определят кои са тези, които в даден миг ще разтърсят душата му. Но при Иван Динков това винаги се оказват гласовете, които мълчаливо викат за помощ. Най-голяма нужда от отклик имат хората, които най-много мълчат, гордо понасяйки своето страдание, несправедливостите. Техните гласове се мъчи да долавя и чува Иван Динков. Но до него достигат и другите, кресливите и агресивните гласове, които вдигат неистов шум около себе си. Тези гласове също трябва да се чуват, творецът е длъжен и тях да чува, защото как иначе ще се бори срещу тях. Който е взел перото, той се е хванал за едно жестоко хоро и няма пускане. Затова Иван Динков пише: "Литературата на бъдещето се подготвя, без да се повишава тон.", макар че тази мисъл може и трябва да се тълкува в много по-широк аспект.

В "Почит към литературата" е изразена и вярата на поета в пречистващата и преобразяваща сила на голямата литература, в нейната вечност, в способността й да подбужда и активизира висшите сили у хората, да укрепва нравствените устои под краката им: "В мигове на отчаяние при твореца винаги идва едно копеле, което с малко циничния си поглед му казва, че колкото и голяма да е калта, след нея неизбежно следва земя." Също: "Единственото богатство, което един народ не може да разпилее, е изкуството." Литературата помага на хората по-лесно да превъзмогват болките и по-смислено да живеят.

Един световно известен литератор казва: "Аз, любезни ми господине, съм от онези, които не умеят да отделят човека от писателя, нито същността и живота му от публичната му изява, и колкото по-остарявам, толкова по-често търся в писанията, с които подхранвам духа си, всичко добро, що е имало или има още в душите на писалите ги. Ако прочета нещо и мога да си кажа: "Онзи, който е писал това, ми изглежда чист и благороден дух", оставам доволен, че съм го прочел." Мисля, че с пълно основание можем да отнесем тези думи на Унамуно към Иван Динков и неговата "Почит към литературата". Прав е Яко Молхов, когато казва, че тази книга е най-добрият портрет на Иван Динков като личност и като творец.

"Почит към литературата" е уникална книга в нашата литература. И не само в българското словесно пространство. Според мен това е най-дисидентската книга, появила се в националната ни литература по време на тоталитаризма. Тя не оставя никого безразличен, честните хора и писатели прави горди, а безчестните и безсъвестни вероятно се чувстват от нея гузно и неудобно, отдава всекиму заслуженото според делата и перото му. Прочитайки книгата, не можем да не потвърдим мисълта на Иван Динков, с която започва предговорът, че от такива текстове един народ не става по-беден. След затварянето на последната страница се чувстваме пречистени, озарени и възвисени. И горди като българи, повдига националното ни самочувствие, защото тази книга е сред националните ни литературни творби, които ни представят пред Европа и света по най-добрия, достоен и забележителен начин.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.