Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСАТЕЛ С УНИКАЛНА КНИГА
(Прозата на Никола Радев)

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

 

Разказите на Никола Радев

Никола РадевНикола Радев е преди всичко писател маринист, защото морето е свързано с неговата биография. А винаги лично преживяното и усетеното е залог за по-голяма убедителност и по-силно въздействие на словото. Книгата "Седем ключа на вода" излиза през 1979 година в издателство "Български писател" и включва седемдесет и пет разказа, в които писателят доказва своя безспорен белетристичен талант, защото успява да ни впечатли и развълнува с психологически верни образи, със способността да ги изгражда пластично, да ги индивидуализира, да ги направи запомнящи се. Суровият моряшки живот е главната тема на разказите от книгата.

Още първият разказ от сборника - "Щастливо плаване" - ни разкрива писателското майсторство на Никола Радев като способност да усеща и пресъздава различните чувства и състояния, в които изпадат или изпитват моряците. От една страна, е романтиката, изразена художествено-поетично: "Беше ноември - време за море, тъга и любов. Студът ме ободряваше и стягаше. Далечното плаване, движението към непознати светове, смътното усещане, че ще ми се случи нещо изключително, тогава ми стигаха, за да бъда щастлив." Това е жаждата на човека и душата му да види и срещне нови светове, които го мамят и привличат с тайнствеността на непознатото. Става дума за човешкия порив към откривателство, стремежът да се пребори с природата, да замени пердето с пейзажа, да смени удобствата и уюта на дома с изпитанията на рисковете, когато поривът е по-силен или дори неудържим, на моменти даже авантюристичен, когато мечтите надделяват над сивия прагматизъм. И от друга страна, мисълта за брега, който тегли моряците, стресът от необузданата стихия на морето, изразени в думите на капитан Йотов от същия разказ: "В морето са тези, които най-много обичат брега..." На пръв поглед парадоксална мисъл, но много вярна. Тази философия се допълва и от отговора на италианския капитан на въпроса на Фоса защо не плава: "О, господин капитан, морето е за рибите, а животът на хората е на брега, господин капитан!..."

Само с няколко изречения Никола Радев умее да създава обстановка. От отделните щрихи се изгражда цялостният образ на времето, на града, на държавата, на региона. И следва философското обобщение: "Нищо на този свят не остава безнаказано и човек тъй или иначе заплаща кратките мигове на щастие." Което в никакъв случай не означава, човек да не търси и да не се стреми към щастието, колкото и ефимерно да е то.

Силен антимилитаристичен разказ е "Маневри в Суецкия канал", който е свързан с конкретни и известни събития. Но Никола Радев е разпознал във войната и подчертава преди всичко грозното й, отвратително, отблъскващо лице и го е изразил чрез запомнящи се експресивни натуралистични картини. Войната е видяна като най-голямото зло, което разделя, противопоставя и ожесточава хората, превръщайки ги в непримирими смъртни врагове. В тоталното отрицание на войната е впечатляващият хуманистичен патос на този разказ.

Друго звучене откриваме в "Татуировка", един топъл разказ за Кольо Бадана, кръгъл сирак, целият татуиран, болен на тема приятелство, незаменим другар, който загива нелепо. Финалното изречение на разказа осмисля и подчертава съдържанието и хуманистичния му патос: "От човека все нещо трябва да остане, дори една татуировка."

Много фин и деликатен е разказът "Лов на газели". Изобщо недоизказаността, подхвърлянето, без да се доизяснява случката, отвореният финал, са сред характерните и предпочитани художествени похвати на Никола Радев. Авторът остава всичко на нашето въображение и то заработва, защото е провокирано и неусетно ставаме съавтори на писателя, защото се опитваме да допишем разказа. Какво ли се е случило през нощта между Джулия и разказвача?... Можем само да гадаем. Не чакайте отговор от автора, той си е свършил работата като разказвач. Никола Радев рядко отива до края и по този начин оставя магията. Ако искаме, трябва да си доразказваме, стига му това, че ни е заинтригувал и ни се иска нещо..., което трябва сами да допишем според собственото си въображение.

В някои от разказите психологически вярно Никола Радев ни разкрива как в мигове на изпитание или бездействие човек може и да освирепее от обстоятелствата, неусетно у него да вземе връх жестокостта и животинското, но в последна сметка човекът не трябва да допуска оскотяването ("Винтът не се върти").

На другия полюс много закачлив и свеж е разказът "Метър" с гола девятка". Сексуалният глад разпалва въображението, а присъствието на жена на кораба е в състояние да промени моряците, даже да ги дисциплинира, те се стремят да бъдат повече контета, за да направят впечатление на жената, която доскоро просто не са забелязвали. Изобщо разказите с намигване са сред типичните за Никола Радев. Характерното за него е точното и убедително предаване на психологическото състояние на героите му. Той е деликатен и фин писател, който владее до виртуозност художествената мярка. В "Кафе с кокалче" (кокалчето е коняк) художественият ефект е постигнат чрез моряшкия жаргон, който, ако не знаеш и не владееш, е по-добре да премълчиш, за да не изгубиш уважението на моряците. Това е част от моряшкото самочувствие, от особената и своеобразна гордост на моряците, която сякаш ги оразличава и ги прави някак си по-независими и автентични.

В "Окото на урагана" са разказани случки с кораби, които са попаднали в най-опасни ситуации. Тогава са необходими пределни свръхчовешки усилия, за да не рухнеш и да издържиш. Опасността за живота ти е съвсем реална, когато си в окото на циклопа и корабът, на който се намираш, е почти безпомощен сред морската стихия. Но именно екстремните, граничните преживявания показват и доказват силата на характера. И най-важното: писателят Никола Радев е поставил акцента върху моряшкото единение пред общата опасност - тогава няма българи, американци, руснаци, немци, японци и т.н. Всички при SOS се подкрепят, помагат си с информация, съвети и рискована взаимопомощ. По подобен начин е изразена и моряшката солидарност в "Южния кръст", особено във финала, подобен на Йовковия разказ "През чумавото". Романтика, хуманизъм, суров реализъм се преплитат в тези разкази. Това също е част от общохуманистичния патос на разказите от "Седем ключа на вода".

Моряците често ги гони полов глад и те си разказват спомени и сънища за жени - важното е да са красиви. В нуждата на тялото кой ти гледа руси ли са, или мургави - всички ти се виждат прекрасни. Вицовите намеци също са сред използваните изразни средства от Никола Радев.

"Белият чаршаф на смъртта" разказва за друго моряшко изпитание - изваждането на потъналия кораб "Шипка". Капитан Димитър Величков е разказвачът, а Никола Радев е писателят, който пресъздава спомените на капитана, едва спасил се от смъртта. Авторът е описал поетично смъртта, която идва към героя с желязна коса и загърната с бял чаршаф - един от възможните образи и символи на смъртта, който се запечатва незаличимо в съзнанието ни.

Никола Радев винаги разказва с уважение към другите страни и техните моряци. Неговият неподправен патриотизъм няма нищо общо с така познатото ни патриотарство. Той цени качествата и добродетелите на нашите моряци и сънародници, без да подценява, омаловажава, принизява или обижда способностите на другите. Например "Пътьом през Ротердам" е кратък разказ за холандския град и холандската история, за колониалната им политика в миналото, за хората от ниската земя. Но всичко е разказано с уважение към добродетелите на холандския народ.

Силно въздействащ е разказът "Бекярско общежитие" още със своето начало: "Когато съм дълго на море, най-често натрапват ми се мисли за минали неща, за близките ми, за някои от хората, с които случаят ме е събрал. Споменът за тях свети в мене и в тази горест има надежда и търпение, че животът е и щедър, и ще ме срещне отново с тях. Самотата в морето е тежка, но корабът се движи към някакво пристанище, пък и самото море е вечно движение, което, ако не довежда до някакъв смисъл тревогите, поне не ги обезсмисля." По-нататък писателят продължава размишленията си: "На море е друго. Общата участ уеднаквява съдбите и чуждата болка става и твоя болка. Човешкото милосърдие се преживява всекидневно в десетки нещица и усетеното му присъствие говори не за слабост, а за онази сила, която подхранва и саможертвата, и мълчаливия подвиг в битието на моряка. Милосърдието живее в спомена за ласката, за безмълвния възхитен поглед; в радиограмата, която те разнежва; в рамото на човека до тебе. С това милосърдие в душата от общуването с природата не вее пустота. Морето, което помита всичко и не оставя следи, не е толкова страшно. То е населено с хора - без хора морето няма измерение, няма съдба." Още: "Морето бе тихо, стигнах до бака, облегнах се на решетката - отдолу идеше шумоленето на приплъзващата се върху вълнореза вода, аз стоях потресен от величествената тишина на природата, от самотата в самия мене... Обърнах се назад и видях челото на надстройката, в която живееше екипажът. През завесите на филистрините прозираше слаба светлина, както прозира от прозорци на бекярско общежитие. И разбрах, че мога да тръгна към тези светлини, да извървя сто и петдесетте метра обратно, да прекрача прага на всяка кабина, да изпуша цигара с човека в нея, да си кажа две приказки..." Позволих си по-дълго внимание на този разказ, защото "Бекярско общежитие" е проникновен, дълбок, емоционален, философски разказ, дълбоко екзистенциален за Смисъла, човещината, милосърдието, другарското рамо, взаимопомощта при моряците, като противовес на отчуждението в големия град, където хората се разминават безразлични. Този разказ е емблематичен за същността на "Седем ключа на вода".

За Никола Радев човекът е едновременно едно чудо и чудовище, способен е на велики дела и саможертва, но и на отвратителни жестокости и гадости. Понякога поведението му, съпоставено с това на животните, съвсем не му прави чест и би било добре, ако вземе пример и се поучи от животните ("Джина").

Сред творбите, които бих определил като разкази-портрети е "Южноафрикански слонове". В този разказ става дума за най-славните морски капитани на България - капитан Дюлгеров и капитан Станчев. Разбира се, при писател от ранга на Никола Радев най-важен е художественият поглед към образите им, към нравствения им облик. Съперничеството между двамата е гордо и достолепието никога не ги напуска, никога не са си позволили лоша дума за другия, защото са истински мъже, макар и доста различни като характери - Станчев е темерут, докато Дюлгеров е ларж. Капитан Дюлгеров разказва с въображение и българско самочувствие, понякога измисля истории като тази за лова на африкански слонове, а някои развалят магията от историята, защото са сухари, лишени от въображение.

"Бразилска импресия" е разказ с размисли за Бразилия. Силни са социалните моменти в повествованието, виждаме богатство и нищета, социалното разслоение е видимо. Но в същото време е налице и романтика, съчетана с топлина и хуманизъм.

Много житейска мъдрост носят някои от героите на разказите, пък и самият Никола Радев. Често четем житейски сентенции, които звучат като афоризми и крилати мисли, извлечени от живота. Осмени са редица човешки слабости и пороци, понякога със сатира, друг път с незлоблив хумор. Когато писателското въображение на Никола Радев се развихри, впечатленията и въздействието са незабравими. Оригинални са асоциациите и писателските сравнения, образите оставят трайни следи в читателското съзнание. "Морето, колкото повече те ограбва, толкова повече те привързва към себе си" - казва Корсара. Зарисовките на портретите на героите си Никола Радев прави със замах - няколко щриха, някоя подробност, но много важни, и - готово. Запомнили сме героя и предугаждаме черти от характера му, досещаме се и предвиждаме, понякога и се питаме как ли биха действали при определени ситуации героите от разказа. Ценни, силни, нравствени и морални хора населяват разказите на Никола Радев. Но понякога и не толкова достойни - завистливи, алчни, подли, отмъстителни, жестоки, интриганти.

В някои от разказите основните герои не са българи. Такъв е "Хамсин". Това е проникновен разказ за съдбата на шведския капитан Кнут Ерихсон, когото след 40 години на корабите го пенсионират. Цял живот не може да забрави любимата си, която се омъжва за друг, а той остава сам. Капитан Ерихсон умира, без да вкуси щастието. Никола Радев достига до обобщението, че съдбата на всички моряци по света е подобна, моряшката участ, макар и индивидуално конкретна, е и твърде универсална и обща. В "Таксита" става дума за Ърнест Хемингуей, както и в "Кенийският бряг" - те носят своите значими послания.

В редица от разказите става дума за бездушието на чиновници и началници от параходството и министерството. Те се интересуват само от плановете на корабите и премиите, които ще получат от преизпълнението им, а моряците и техните нужди и съдби за тях нямат особено значение. Дори при здравословни нужди, когато моряците ни трябва да получат неотложна, наложителна и спешна медицинска помощ на брега по чуждите пристанища, те мрънкат, увъртат и протакат, защото това струва пари, а не им се дават. Писателят не може да се примири с тази социална несправедливост и категорично реагира чрез разказите си, без да се колебае и страхува.

Някои от разказите са съсредоточени около личните драми на моряците ("В живота"), които понякога прерастват и преминават в трагедии ("Още един грях" и редица други). Само на една-две страници Никола Радев е разказал и внушил неща, за които на други автори са необходими десетки. В "Човек зад борда" заради личните си проблеми се самоудавя Лещаров. Понякога моряците не могат да изпратят в последния им път най-близките си - майки, бащи, братя, сестри ("Радиограма").

Никола Радев има око и перо за природните красоти и забележителности по света. В "Маконди" разказва за Танзания. Описва запомнящо се резервата, красотата на дивата природа, племена, животни. Присъства и приключенският епизод със сафарито. Често прави находчиви сравнения и съпоставки между маниерите и поведението на животните и хората. Понякога тези паралели съвсем не са в полза на човеците, а по-нравствени и хуманни се оказват животните. Виждаме как делфините и морските лъвове спасяват от акулите моряци, паднали зад борда. Подобни са посланията и в "Мъжът уважава себе си".

Паралелно с описанията Никола Радев разсъждава за колониите, робството, за красивите африканки, които проституират, принудени от социалната ситуация. Писателят прави сравнения между бедните от различни страни по света и стига до извода, че те си приличат по съдба, защото всички са унижени и оскърбени от живота. "Мусонни дъждове" е остро социален разказ за индийските бедняци, за тяхната нищета, от една страна, и огромния лукс, от друга, в който живеят богатите. Пълно е с просяци и проститутки, а немските туристи се забавляват, хвърляйки монети и наблюдават как бедните индийчета се бият за парите.

Няколко разказа са посветени на известни личности и творци. "Звезда над голямата вода" разказва за мореплавателя ни капитан Георги Георгиев, който обиколи света с яхтата "Кор Кароли" и го вписаха в Гинес. "Тих" патриотизъм и национална гордост излъчва този топъл разказ. "Насаме с Паустовски" е свързан с посещението на Никола Радев в дома на големия писател и разговорите с жената на Паустовски. И тук Никола Радев разкрива умението си да наблюдава и описва природата като истински художник. Усещаме цветовете, уханията, красотата.

"Пропуснати шансове" е разказ за малайзийския пристанищен град Пенанг. И в този разказ силно е откроена и изразена социалната чувствителност на писателя. Той е изразил съчувствието си към хората, каквито и да са те. В "Траурен концерт" Никола Радев споделя свои впечатления от събития по повод смъртта на Мао Цзе Дун: "През деня бях на траурен митинг, гледах как се събира народът. Влачи се. Прочутата китайска дисциплина се е изпарила, сигурно от скръбта. Но няма плач, повече равнодушни лица. Уморени и унили хора, бледожълти, в окърпени рубашки. Само на огромните плакати лицата са румени, усмихнати, с гладки бузи. Откъдето минах, все ме оглеждаха - омразата към чужденеца е жива... С гърба си я усещаш. Храчат - млади и стари, масово. Туберкулоза..." Това е истината за Китай на Мао с културната революция, комунизма и хунвейбините. Държавата е разгромена.

Никола Радев е първият български писател, който пише реално за морето. Преди него морските ни сюжети са изпълнени със супермени, докато "Седем ключа на вода" развенчава мита за супермена. След него всички български автори, пишещи маринистика, създават подобни книги.

Разказите от "Седем ключа на вода" на Никола Радев са не само ценен влог в класическата ни маринистика, но са и сред представителните български разкази въобще.

Новелите

Първите две книги на Никола Радев са с новели. Дебютната му книга е "Матроска обич", която излиза през 1964 година, когато самият той е още матрос и включва новелите "Под пагоните на черноморския флот" и "Когато се завръщаме". Втората му книга е "Не се сбогувай" с новелите "Когато шинелите отесняваха" и "Не се сбогувай". Всъщност "Когато шинелите отесняваха" е новелата "Когато се завръщаме" от първата книга. Освен това новелите от "Не се сбогувай" може да се приемат като две части на една новела, защото ги обединяват общите герои, като събитията във втората "Не се сбогувай" се случват малко повече от година след тези от "Когато шинелите отесняваха".

"Когато шинелите отесняваха" е новела за живота на матросите, които три години трябва да служат във военноморските сили. По по-особен начин е сложена съдбата на матроси като главния герой на творбата Найден Дарински, които са женени и раздялата носи заплаха за личното щастие, особено когато любовта е налице и този факт подсилва драматизма в отношенията. Макар че приятелят Асен също е в подобно положение, на него все пак му е по-лесно да понесе раздялата с Валя, защото връзката им е краткотрайна и не са женени. Драмата на Асен е по-слаба и поради факта, че майката на Валя прибира писмата му и те не достигат до любимото момиче. Докато при Найден нещата са по-сложни.

Никола Радев е използвал класическия любовен триъгълник. Между Найден и красивата Мария застава лекарят, по който се увлича жената на Найден. Много убедително психологически писателят предава преживяванията на героите си. Това се отнася особено за Найден. Биографията на героя само е маркирана. Акцентът е поставен върху неговите размисли за отношенията му в един кратък период от време. Уверени сме, че героят на новелата ще устои на ударите, защото биографията му ни вдъхва сигурност в неговата издръжливост. Това не е първият удар, който той получава от живота. Доказал е, че е силен характер, който обстоятелствата няма да успеят да сринат. Найден няма да се моли унизително за домашен отпуск, когато отдельонният командир постъпва несправедливо и непочтено към него. Няма да хленчи и да се моли на Мария, защото мъжкото достойнство у него е вродено. Пък и той не обича да говори излишно. Писателят го е обрисувал без езиково разточителство и е намерил мярката. Затова Найден Дарински ни е симпатичен и интуитивно му вярваме.

По мъжки пестеливи са и разговорите между Найден, Асен и командирите. Писателят разчита не на пространните описания и обяснения, а на внушенията. В този подход е част от успеха на Никола Радев.

Не мога да отмина и стилистиката на творбата. Езикът е свеж, стилът е с необходимите акценти, подробностите са само там, където са необходими и носят значения, а не самоцелно да разкрасяват картините. Много важна е ролята на детайла. Образите са далеч от схематизма, характерен за тогавашното писане, особено на военна тематика. Една забелязана мимика, един подчертан или неволен жест, един характерен поглед и ние се досещаме и разбираме душевните преживявания и състояния на героите. Дори не сме убедени в изневярата на Мария - дали не е плод на фантазиите на Найден, или наистина се е случила. Интимните сцени са описани с впечатляваща деликатност, без натурализми и разюздана сексуалност.

Деликатната чувствителност на Никола Радев личи още в първите му творби. Липсата на схематизъм, отсъствието на литературни клишета, характерни за 60-те години на миналия век говорят за писател, който е далече от черно-бялото изобразяване на героите, което ги прави примитивни, без богат душевен мир. Неговите първи литературни произведения са в противовес на оценяваните тогава като "класика" елементарни творби от рода на "Селкор", "Село Борово", "МТ станция" и подобни.

Найден Дарински не е някакъв железен, нечувствителен и безкомпромисен комсомолски секретар, а пълнокръвен и дълбоко преживяващ личната си драма образ. Но той не намира сили да направи компромис в името на личното щастие и да прости. Защото не той, а ние, читателите, не сме, и не можем да бъдем сигурни в изневярата на Мария. И ако става дума за някои поражения на времето и идеологията, то в случая с Найден е именно в неспособността му да отстъпи, защото може би си мисли, че вероятно ще бъде упрекнат в мекушавост и презрян поради отстъплението пред нанесената му обида и рана от Мария. А тя наистина има чувства към него и го обича.

Най-силно боли, когато си морално предаден. Но равновесието се връща в края на новелата, когато Найден, с помощта на Асен и лейтенант Монев - братът на Мария, помагат на главния герой да премисли и преоцени поведението си, да "омекне" и да спаси брака си.

Стилът на новелата е много стегнат, няма словесно разхищение, характерни са кратките, но осмислени и заредени с психологизъм диалози и авторови размисли. Никола Радев се спасява от идеологемните калъпи не само с помощта на тънкия си хумор, но понякога с няколко сякаш случайно подхвърлени думи или изрази: "Омекна - разсъждава Асен върху реплика на мичман Данев. - Омеква и за нищо не го бива!" Толкова. Кремъците остават в читанките и по паметните плочи. В това се състои и част от хуманизма на творбата, както и в морала на новелата и разсъжденията за съвестта.

Още тук откриваме и един от обикнатите художествени похвати на този писател - само да подхвърли и да заинтригува. В "Когато шинелите отесняваха" Никола Радев не се интересува толкова от казармения живот, военното ежедневие е на втори план. То е само фон за разкриване на характерите и душевната същност на героите от книгата.

В новелата "Когато се завръщаме" моряшкият живот и ежедневие са останали на по-заден план, отстъпвайки място на чистата, но неосъществена любов между матрос Герасим Личевски и учителката му по литература във вечерната гимназия Лена Калчева. Новелата ни завладява с красотата на непохабените чувства, с романтиката и искреността на преживяванията на героите, дори с наивността им.

Всъщност читателската ни спонтанност се бунтува срещу морала на времето с предразсъдъците и пуританското му лицемерие, които погубват най-светлото чувство между двамата и те се разделят. Защото и двамата плащат висок данък "обществено мнение" на времето от 50-те години на миналия век, когато младите не могат да последват чувствата и зова на сърцата си, а винаги трябва да се съобразяват.

Новелата е убедителна и поради факта, че автобиографичният елемент отчетливо присъства в творбата. Първите литературни стъпки, матроската служба, любовта и отдадеността на литературата - всичко това е част от биографията на Никола Радев. Умението му на разказвач, който предпочита сложното психологическо повествование пред директното еднопланово изобразяване на героите и техните чувства, е характерно за тази творба. В новелата авторът е изповядал и своето хуманистично верую: "Спомних си един разказ, много пъти го бях чел, и виждах непознатата жена в черно, устремена по жълтите, втвърдени от ветровете пясъци към залеза и разбирах, че нищо не струва красотата на брега и морето без хората. Те бяха тия, които даваха живот на всичко мъртво наоколо."

Ще завърша с нещо много важно: за пръв път в родна литературна творба главни герои са обикновени матроси, а не морски офицери и командири. Затова едва ли е случаен фактът, че "Матроска обич" в продължение на три години е най-четената книга според тогавашната анкета на вестник "Народна армия".

Повестите

Никола Радев е автор на четири повести - "Маримани" (1971 г.), "Море на вторите бащи" (1975 г.), "Залезът на морските вълци" (1987 г.) и "Седмото весло" (1992 г.).

Заглавието на първата му повест "Маримани" означава "морски мъже". В "Маримани" главен герой е лейтенант Кирил Градев. Той е командир на торпеден катер, човек на дълга. Женен е за Доля, която е от влиятелно семейство и е секретарка на командира на флота. Доля живее във Варна, а съпругът й, лейтенант Градев, работи на 150 километра от Варна. В началото Доля периодично гостува на съпруга си, а Градев рядко прескача до Варна. Капитан Градев е от бедно семейство, но конфликтът в повестта се появява от властната майка на Доля, която иска да принуди зет си да се оттегли на тихата и уютна щабна работа във Варна и да живеят спокойно с дъщеря й.

Лейтенант Градев обаче е силен характер и не желае безличната щабна служба, защото ще измени на себе си, на разбиранията и на собствения си морал. Не иска да бъде заврян зет, наема си квартира и кани Доля да се установи при него, но майка й я учи как да го принуди да отстъпи. Лейтенант Градев обаче е решил да се посвети на морето: "Градев имаше морето за още много години и знаеше какво му трябва - жена, която ще му роди деца и ще му стопли къщата."

Съдбите на моряците като матрос Добри Добрев-Хамлета, Ацев, мичман Кръстьо Маринов, Георги Младенов - Гого Контесата, матрос Панчо, домакинът Спиридон са индивидуализирани, всеки е особняк посвоему, но имат и типичната обща моряшка съдба. Те живеят типичния моряшки живот - влюбват се и ги изоставят, любов, пиене, малките дяволувания заради отпуските - всичко това го има изразено психологически вярно и убедително. Срещаме войнишката солидарност, но и справедливото чувство за вина. Когато са виновни, всеки е готов да понесе отговорността върху себе си.

Лейтенант Градев не иска да е щабен плъх, който само козирува по коридорите, а е жаден за изява в морето. Зараждат се и отношенията между Градев и Яна. Яна носи нещо от Димитър-Димовите фатални жени. Никола Радев е успял да постигне впечатляващи психологически дълбочини в страниците, посветени на тази сюжетна нишка.

В повествованието героите на Никола Радев са чувствителни, но не сантиментално лигави и захаросани, мъжествени, но не мачовци, далеч са от мачизма, защото при тях във всички случаи протича интензивен духовен живот, те не са свръхгерои или безчувствени роботи. Лейтенант Кирил Градев размишлява за семейството: "... дали е виждал някъде щастливо семейство. Защото в живота на младите все нещо не достига и в тоя недостиг - нелеп и делничен - хората се изнервят, намразват се един друг и идва най-противното: през деня се карат и обиждат, а вечер лягат и по навик се любят..." Асоциативно се сещаме за първото изречение от Толстоевата "Ана Каренина". По-нататък продължава: "Той се съпротивляваше, защото дедите му, баща му, поколения наред мъже бяха преживели живота си само с една жена - живот безкомпромисен, труден и истински. Той беше издънка на тия мъже."

При лейтенант Градев моралът идва по кръв, той не е предразположен към развратен, разгулен и безпътен живот. Градев носи нещо здраво и устойчиво, моралната му имунна система не е деградирала, не е станал циник, защото неговата нравственост не му позволява.

Съдбите на героите в повестта са различни. В края лейтенант Градев заживява нормално, ако в случая може да се употреби тази дума, защото Доля проглежда за живота и приема да следва мъжа си в службата му и ние знаем как ще протече животът им, поне можем да предвидим. Но съдбата на старшина втора степен Добри Добрев е друга, трагична, той загива в катастрофа преди сватбата, Стефчето обаче ще продължи неговия живот с очакваната рожба, плод на любовта им с Добри. Дали пък Смисълът не е в това - да продължиш себе си и по този начин да останеш безсмъртен в гените на наследниците си...?! В този контекст лейтенант Градев разсъждава: "Човекът живее себе си и смъртта винаги отнася една загадка. Изживява се животът, секва. И ражда се друг живот. Пулсират слепоочия, плачат очи, мъжът пожелава жената. И няма смърт на този свят, няма!" - това е изстраданият екзистенциален оптимизъм и вярата на писателя, че все пак... има безсмъртие...?!

Освен размислите-монолози, за художествената убедителност на повестта допринасят и кратките съдържателни диалози с богат подтекст и възможно дописване от читателя.

Преди това казах, че в образа на Яна усещаме димитърдимовско майсторство и въздействие на неговите фатални женски образи. В потвърждение на тези твърдения ще цитирам описанието, което прави Никола Радев на героинята си: "Всичко у тази жена беше хубаво. И лицето й - такива лица бе виждал на репродукции от стари майстори: матова кожа и зелени очи. Очи ту с хладен блясък, ту леко мътни от непонятна, порочна страст. Тялото й беше добре гледано. Тяло, все още еластично с прохладен, леко тръпчив дъх. Движенията й бяха неволни и точни, каквито са движенията на душевно напрегнатите хора. Имаше нещо трагично в тази жена, нещо извън природните закони. Като че духът и тялото й живееха чужд един на друг живот, живот на непримирима борба, в която няма победител." Яна ни напомня с нещо едновременно и на Ирина, и особено на Фани Хорн.

В същото време някак си съжаляваме за жертвата на Градев относно Яна. Защото той пропуска може би нещо много важно, което се е случило в живота му, а трябва да му сложи край, страхувайки се от скандал заради пагона, заради хората около него. И ние сме разколебани, защото може би ни се иска Градев да избере Яна, без да плаща данък на криворазбрания морал на времето. С тази жертва лейтенант Градев става несимпатичен в случая за читателите. Но кой знае...?! Все пак в ситуацията Яна се показва по-силна и по-свободна от Градев. Отблъсква ни фалшивото целомъдрие и фалшивият морал, неискреността, намесата на "доброжелатели" и "моралисти" като Маринов.

Когато говорим за прогностичната функция на сериозната литература и значимите творби, откриваме и намираме достатъчно доказателства в техните послания, в предупрежденията им, защото в последна сметка те се оказват правите. Ето още едно доказателство от повестта "Маримани" на Никола Радев в размишленията на лейтенант Градев: "Защо усложняваме всичко? Душите ни са задръстени от лековати преживявания. В душите ни нещо постоянно се вмирисва и в същото време пониква. Моралните устои, останали от дедите ни, се пукат - в ролята на полуинтелигенти, ние сме нещастници..." С вродения си усет и чувствителност още тогава Никола Радев е доловил някои стихии като материалната, които са способни да принизят и унищожат човешката ни същност. Завистта, липсата на обич и приятелства, озлоблението, отсъствието на състрадание към ближния смущават и притесняват писателя. И накрая - огромната опасност всичко да се опошли: "Витрините грабват очите ти..., витрините, които те изкушават и ти пожелаваш толкова предмети, без които ти е много по-добре... И в същото време всеки ден ти отминаваш толкова други неща: недоизказана от някого сърдечна дума, тъжен поглед, едва забележимата усмивка на непознатата жена, усмивка, предназначена само за тебе...".

Ще продължа с цитати от "Маримани", които говорят по безспорен начин за изключителния хуманизъм на повестта и нейния автор: "Хората трябва да се приемат без взаимната уговорка, че ще се превъзпитават, трябва да се приемат такива, каквито са - с малките слабости, с дребните хитрини, с трогателната доброта. Без дебнене, без аванси и без лихви от фонда безсилие...". Още: "И въпреки това не е все едно какъв умираш - подлец или победител, - макар смъртта да обезсмисля всичко. И най-невзрачният, който пресича отсреща улицата, и най-жалкият е център на една вселена."

И накрая ще завърша: "Това, което трябва да крепи човека, е вярата в човека и на човека - от личната, до най-универсалния й смисъл: на какво ще се крепи светът, ако всички, и колко са тия всички, почнат да се съмняват, да премислят...".

В повестта "Море на вторите бащи" става дума за много "неща от живота", размислени и премислени през героите на творбата, и преди всичко чрез централните образи - капитан Николай Мартинов, жена му Бина, Светла и Иван. Сюжетът е обединен около размишленията и преживяванията на главния герой Николай Мартинов.

Службата във флота е тежка, но тя създава мъже. Мъже, свикнали с лишенията, които не знаят кога ще ги призове дългът. Флотският офицер често ще остави недолюбена жена, недопита ракия, недокосната храна, недосънуван сън, неизживяна любов. Той винаги е в дълг към най-близките си, те са най-често и най-много губещите. Във военноморския флот не е за баби.

Капитан Мартинов е женен за Бина, но бракът някак си не върви. Той се мъчи да си обясни причината за това, да бъде честен пред себе си и съпругата. Наистина Мартинов е малко темерут, не обича много да говори, предпочита да разговаря насаме със себе си, да дълбае в тежкия си характер. Чувствата му не са буйни, липсват емоционалните изригвания, характерни за младостта. Животът е приземил мечтите му, но и той е възел от нерви. Намерил си е свое заведение, свое място, където се чувства сигурен. Капитан Мартинов разсъждава: "Човек винаги е сигурен, щом в любовта му има смисъл. Дори и когато умира, след като цял живот е работил добре, ял и пил добре, деца отгледал, той е спокоен. Той е изпълнил своето предназначение и смъртта е логичен завършек на един неповторим житейски цикъл."

Някак си постепенно и неусетно в брачните отношения между Мартинов и Бина се настаняват умора и неприязън, защото и целите в живота им се разминават. Бракът им е пред разпадане. Едва ли в момента и двамата биха съжалявали. Но изведнъж в академията в Ленинград в живота на капитан Мартинов се появява Светла. Появява се и мъжкото и дълбоко приятелство с Алексей Елисеев, и още няколко, които ще му останат за цял живот, приятелството с Иван...

Любовта на Светла към Николай Мартинов е чувствена, изгаряща, отчаяна, но точно това буди резерви. Тя вероятно гони своята егоистична цел да го има само за себе си. Несигурността я хвърля в крайности, защото не може да получи докрай търсеното. И колкото и да се зарича и заклина, че той и само той е мъжът на живота й, тя е само на 20 години! В своите любовни излияния тя вероятно е искрена и си вярва, но е водена главно от своя егоизъм. Светла иска всичко или нищо.

Докато капитан Мартинов е по мъжки сдържан, силен характер, свикнал с малко думи да подчинява хората, повече с мълчаливо поведение и така да разпростира властта си над околните.

Великолепни са диалозите не само между Светла и Мартинов, между капитана, Иван и останалите персонажи, но и авторовите вътрешни монолози, които разкриват големите и богати писателски възможности на Никола Радев. Докато страстта при Светла е бурна, на места взривна, то при Николай Мартинов е овладяна, сдържана, макар че също е чувствена. И аз се чудя как повестта не е филмирана още на времето. В "Море на вторите бащи" става дума за приятелството, семейството, значението на житейския опит, страстта, любовта, предателството от страна на хора, в които вярваме, смелостта, отговорността, изобщо за цялото онова велико преживяване, наречено Живот.

Най-неприятни и драматични за капитан Мартинов са разочарованието от Иван и смъртта на Алексей. Силна е болката не толкова от постъпката на Светла, колкото от измяната на Иван.

Любовта на Светла носи силата на чувството при класическите героини от литературата. Само че нещо не достига на Светла, защото нея я гори страстта и макар да говори за разум и себежертва, не може да преодолее егоизма си. Това ще убие любовта й.

Но дали причината е само в Светла? Има ли вина капитан Мартинов, за да не завършат отношенията им с щастлив край? Мисля, че да... Защото при него е твърде силно неверието и съмнението. Не обещава на Светла това, което тя търси и иска. И дали е прав, не може да се отговори. Всъщност идва и основното разсъждение: ако започнем отначало живота си, с опита, който сме придобили, какво ще направим, какво бихме променили, как бихме живели? Въпрос, на който няма лесен, категоричен, ясен и еднозначен отговор. А и едва ли би могло да има.

В повестта усещаме силните чувства на писателя - болка, гняв, любов, страст, сила, смелост, отговорност, възторг. Егоизмът на капитан Мартинов е "чистокръвен" и когато се срещат два егоистични характера, разривът и раздялата са неминуеми и неизбежни. Именно защото Бина успява да му се изплъзва от стремежа да я подчини, Мартинов я презира, защото тогава той усеща собствената си слабост. Но точно собственото си безсилие Мартинов не е в състояние да понесе и тогава започва да презира другия. Това е и главната причина за самотата му.

Повествованието е много динамично. Никола Радев е майстор на словото, което носи вътрешно напрежение, на сгъстената проза. Тази напрегнатост на словото му външно някак си не личи, но затова е много по-въздействащо. Задъханите, къси, нервни изречения и реплики на Светла напомнят за диалозите и думите на героините на Достоевски, които са нагнетени до унес и ужас. Страх да не останат без ответ чувствата й, трескаво владее героинята, затова така бурни са поривите у нея.

И капитан Мартинов, и Светла са драматични герои. Според характерите Мартинов е по-издръжлив, докато при Светла има опасност от срив и срутване, и тогава драмата й би преминала в трагедия. Но за това можем само да гадаем. Тя е пламенна, но пък за това може и бързо да угасва. Забележителна е мисълта на Светла: "На този свят не е достатъчно да си добър. Трябва да си готов да понесеш и последствията от добротата си." Описваните сцени се запечатват задълго в съзнанието ни.

Това, което извисява човека, писателят вижда в умението до края да запазиш способността си да гледаш другите в очите. Важно послание, което откриваме по страниците на повестта, гласи, че няма нищо по-силно и по-голямо от живота. В символичната смърт на чайката можем да разчетем и друго значимо, но и страшно послание - за величието и жестокостта на човека. Велика е и саможертвата на Алексей. Хуманизмът на повестта е и в антивоенния й патос.

Повестта "Залезът на морските вълци" (1987 г.) е творба с много силно нравствено-социално съдържание. Никола Радев е предусетил процесите и симптомите на болестта на обществото, анализирал ги е и е стигнал до верния извод, че за всичко е виновна системата, която развращава хората. Разминаването между думи и дела е тотално. Главният герой Иван Герасимов разсъждава: "Ти говориш на децата си за труд и честност, за това, че всеки човек се ражда, за да пренесе през света една идея, да я материализира, да остави нещо от себе си, но те виждат други неща наоколо си - беззаконие и корупция, ренегатство и израждане, егоизъм и безочие - и ти го навират в очите, обвиняват те за съществуването на подобни неща, тебе и твоето поколение, и това те подяжда и подкопава твоята нравственост." Безпощадно точен в случая е писателят, защото през 80-те години нещата вече са отишли твърде далече. Системата и обществото неудържимо се сриват. Никола Радев описва неспасяемото положение, защото е разрушена имунната система на обществото: "Много гърчове бяха сковали душата му, много безотговорност и безобразия бе видяло окото му. Не обобщаваше, но повечето работници, които виждаше из завода и по кораба, не само че нямаха нищо общо с тези, за които пишем по вестниците, те просто не се съобразяваха с никого, не работеха, а си клатеха краката, наливаха се с бира и остроумничеха с тъпи вицове. Друго го измъчваше: всичко това се знаеше и виждаше от ръководителите, но те бяха безсилни да променят каквото и да е."

Капитан Иван Герасимов е морски вълк, отговорен и почтен човек, който не иска да прави компромиси. Никола Радев, както и в останалите си творби, цени истинските моряци като него, които обичат изпитанията, а не се стремят към топлите и удобни кресла из канцелариите на морските централи. Той не цени книжните плъхове като Калушев или пък комерсиални хора като главния конструктор Сиромашки, които се интересуват единствено от преизпълнението на плана и премиите. От повествованието на Никола Радев се убеждаваме как всичко е на автопилот, осезателно се усеща безперспективност и безнадеждност, защото постепенно и постоянно се убива желанието и инициативните и можещите се отчайват и отказват да се борят срещу статуквото. Няма сила, която да спре гибелта на системата. Властва лъжата да се изпълни планът на корабостроителницата, на окръга, важни са отчетите, а работата е през куп за грош, дори когато става въпрос за безопасността на живота на стотици хора. Човешкият живот се е обезценил, защото системата се е дехуманизирала. "А това, че можем да пратим кораба на дъното и да издавим хората от екипажа?" - задава страшния въпрос авторът. Лъжата и лицемерието от обществените и служебни отношения се настаняват в семейните и лични отношения. Затова рухва и семейството на главния герой с Елена и неосъществена остава любовта му с Марта.

Що се отнася до заглавието на повестта, то се съдържа в думите на един от големите началници Антонов към капитан Иван Герасимов: "Залезът на морските вълци е нейде в края на миналото столетие, когато е имало дървени кораби и железни моряци. А сега, както казваш и ти, корабите са железни, а ние сме дървени." Отчаянието постепенно е обхванало и най-издръжливите и свестните. Капитан Герасимов е един от последните мохикани, но и той се поддава на компромиса и по този начин писателят символично ни показва рухването на един свят, който се крепи на лъжата и живее в лъжа.

В последна сметка надеждата е, че въпреки всичко човешката издръжливост ще победи в лицето на отделни индивиди като капитан Герасимов и наследниците ще реанимират и възстановят общочовешките хуманистични нравствени ценности. Спасението е в силните характери, които винаги съществуват и на които се крепи Доброто.

През 1990 година Никола Радев продължава с нова повест със същия главен герой капитан Иван Герасимов и обединява двете повести в книга под заглавието на втората повест "Спасете нашите души" и подзаглавие - роман в две повести. Двете повести ги обединява не само главният герой и другите персонажи от "Залезът на морските вълци", но по-важното в случая ми се струва това, че прогнозите на писателя и предусещанията му се оказват изцяло верни.

Капитан Иван Герасимов спасява моряците, но корабът "Трявна" изгаря. Първата комисия, която разследва случая заключава, че капитанът е действал правилно, без грешка и прецизно, но от ОК на БКП назначават втора комисия, на която "подсказват" какви да бъдат заключенията и капитанът е обвинен за случилото се с кораба. Капитан Герасимов разсъждава: "Е, вярно, жертва не даде и можеш да се погледнеш в огледалото. Някои като че искаха другото - никой открито не ти го каза, но при разследването почна да се досещаш, почна с други очи да гледаш комисията на Инспекцията по корабоплаване: по-добре щеше да бъде да не изчакваш докрай евакуацията и да убиеш няколко души, но да спасиш кораба. На няколко души застраховката е към двайсет хиляди лева, а корабът е два милиона. Де го Киро на кирия? Държавата щеше да загуби един джоб пари, сега губи цял чувал. И нямаше да си задаваш въпроса колко струва един човешки живот и колко - един кораб. И да си припомняш, че сме хуманно общество и грижата за човека е наша първостепенна задача. Така е, и ти си го повтарял не само по събрания. Но има и друго - понякога тази грижа и шетането около нея стават по-важни от самия човек..." Това е драмата на един хуманист в държава, където хуманистичните ценности не съвпадат с неговите.

Иван Герасимов е снет от капитанския мостик за неопределено време. Възможностите пред него са да стане лодкар, в най-добрия случай помощник-капитан или просто домошар. Но тези перспективи са непоносими за него, защото за двадесет години той така е привикнал с морето, че не може без море. Затова и възможността за самоубийство се мярка като възможен изход пред Герасимов. Много убедително психологически са предадени преживяванията, размислите и състоянията на героя. Към случилото се се прибавя и раздялата с Марта, която се омъжва за неговия ученик в капитанския занаят капитан Павлов. На всичкото отгоре капитан Павлов поема мечтания от Герасимов кораб "Добруджа" и в първия момент, когато научава за това, капитан Герасимов е потресен, защото го смята за предателство от младия си ученик, но се досеща, че случилото се с "Добруджа" не е станало без участието на Калушев, за да го уязви и унизи.

Но капитан Герасимов е далеч от закостенялото догматично мислене, защото е хуманист по природа. Той разсъждава за младите с надежда, защото в тях е бъдещето, сред които е и синът му Пламен. В социално-психологическите си размисли за младите, за алчността и прагматизма им в повече, за позагубването на чувствителността и нарастващата бездуховност, той осъзнава вината на старите и лъжите им.

В повестта съдбата на морския капитан е обобщена в разсъжденията на шведа Кнут Ерихсон: "Ситуацията обещаваше банално развитие, но аз се сепнах от думите му - четиридесет години на море!... Четиридесет години синята бездна под тебе: величествена самота, ревящи ветрове и мятащо се сред жестоката подла вода желязо; изгарящо слънце и липса на ласка. И внезапни пристанища, след които се усещаш още по-самотен... Аз тогава бях трети помощник, плавах от няколко години и зад гърба си имах носталгията и солта на шест-седем рейса, а човекът срещу мене бе прекарал един живот на море. На такъв се пада в краката." В описанията ни впечатляват майсторските картини - морето, бурята, пристанищата, пазарите. Но най-важни са хората!

Социалните размисли на главния герой Герасимов са свързани и с ретроспекциите за собствения му живот и съдба. Спомня си униженията, на които се е подложил по настояване на жена си Елена, за да се сдобие с жилище. На Хубавата жена възстановяват и заплащат всички загуби, защото е от "голямото добрутро", а на моряците - нищо.

В повестта срещаме и обобщения образ на партийния чиновник: "Ако си му познат или жена ти е близка с жена му, може и без ред да ти уреди японски телевизор или хладилник. Или печка "Раховец". Иначе е принципен, дума да няма! И словото му се лее - дай му празен лист, пак ще чете. Такъв няма да сбърка линията - нито генералната, нито локалната. А пък проекторезолюция да ти изработи - грешка няма!

Но Съветският съюз, мислеше си Иван Герасимов, е голяма държава, с много население, той може да си позволи такава партийна администрация, да си я отглежда по живо, по здраво, да си я котка, да си украсява президиумите. Ние сме малък народ и малка държава, голям лукс е да въдим такива партийни началници..."

Ето ги и финалните разсъждения на капитан Иван Герасимов: "Какво съм аз? Един от многото неудачници, човек с изтерзана душа, за която няма покой, няма спасение. Каква ми е утехата, след като цял живот съм работил за държавата, за ведомството и със своя труд съм го издържал, а накрая няколко души от това ведомство, няколко ялови ръководители, взеха и ме смачкаха... Не защото съм съгрешил, а защото така налагат от "горе"..." В последна сметка системата рухва, защото победители са хора като Калушев. А с такива "кадри" всичко е обречено. Но Елена се връща, а надеждата са младите, като Пламен, които ще "спасят нашите души". Красивото стихотворение "Град на спасението" от Иван Радоев в края на повестта осмисля творбата.

В повестта "Седмото весло" (1992 г.) главният герой мичман Матьо Матев е от двадесет години на флагманския кораб "Дръзки". Той е много честен, работлив, почтен и отговорен моряк. По произход е балканджия, потърсил късмета и прехраната си в големия морски град.

Капитан-лейтенант Цветанов е командир на кораба. Много стиснат, циция, интересува го само ползата, използва подчинените да му работят, да му правят различни услуги, много е непочтен.

Всъщност героите и проблемите са типични за времето, в което се развива повествованието - 60-те-80-те години на миналия век, когато ерозират ценностите. Затова повестта е остра социално-нравствена проза. Главният герой разсъждава: "Всеки ламти за нещо, и никаква самокритичност! Защото всеки мисли другия за балама и като го мине и излъже, се усеща победител, щастлив човек. Докато един ден не разбере, че самият той е минатият и той е бил баламата...". Авторът търси причините за неблагополучията и слага пръст в раната: "... още в детската градина ги развращават, карат ги да доносничат един за друг, после в пионерската организация, в комсомола." Горчиви, но честни и правдиви са думите на мичман Матев. За да продължи по-късно: "... спомни си за един свой бивш заместник-командир по политическата част, който започваше всеки доклад, всяка лекция така - заставаше на катедрата и изреваваше: Какво беше България преди Девети септември? Пауза. Тишина. Той си отговаряше, само че малко по-тихо: Един обран бостан! Сега за един ден произвеждаме толкова, колкото произвеждахме за цялата хилядо деветстотин трийсет и девета година! Затуй в магазините няма нищо, каза си Митьо, произвеждаме красиви приказки и обещания." - демаскира демагогията писателят.

Не е отмината и на няколко места става дума за вината на родителите пред децата, които са оставени на самотек, на възпитанието на улицата. Безпощадни са болезнените разсъждения на писателя чрез мичман Матев: "Не бива този народ да се превръща в стадо, кипеше душата му, в тълпа, да го обезличаваш по най-курвенския начин, да го експлоатираш с недостатъчно платен труд, с огромни такси и данъци, а да не му предлагаш нищо - нито условия за работа, нито транспорт, нито лечение като хората, нито нормална пенсия! Лъжа и само лъжа наоколо, от първата страница на вестника, та до спорта. И там няма спорт, а политика продажна и гадна." Както виждаме, един безмилостен социално-нравствен обществен разрез. От повестта лъха на застоялост, гнилост и безперспективност. Такива общества са обречени на гибел, всичко е на автопилот. Социалният и нравствен скалпел на писателя е безпощаден и безпогрешен. Въздействието на повестта е силно и благодарение на свежия експресивен език, често афористичен. Мракът се разсейва от писателските сентенции и изрази, които се запомнят, както и от народния хумор и фолклор, използвани с мярка от Никола Радев.

Когато внимателно четем книгите на Никола Радев, ще открием и разберем, че за този писател няма по-социално нещо от семейството. В семейството на мъжа и жената рефлектира цялото човешко социално-психологическо битие, семейството представлява своеобразен минимодел на света.

Художествената документалистика

"Истина без давност" (1978 г.) е дъщеря на книгата на великия български поет и писател Иван Динков "Докосвания до България". Неслучайно Никола Радев и Иван Динков бяха неразделни и най-близки приятели през годините и никакви облаци не засенчиха нито за миг голямото им мъжко другарство. За мото на "Истина без давност" Никола Радев е избрал и мисълта на Иван Динков: "Винаги е опасно да се обобщава за едно цяло движение, но за неговите герои и за неговите предатели винаги може и винаги трябва да се пише изчерпателно". Към това се е стремял и това е постигнал и Никола Радев в книгата си.

Както сам отбелязва в предговора Никола Радев, в "Истина без давност" става дума за загиналите във Варненско през периода 1941-1944 година 104 жертви, преминалите през затворите 425 души и през концлагерите - 265. Самият Никола Радев е от Варненско и това обяснява интереса му към описваните събития. Никола Радев е написал, че тази книга не е история на антифашистката борба във Варненско, а е лична книга за недоживелите победата. Победа, за която в гениален стих Иван Динков е записал за вечни времена: "Никоя победа не връща мъртвите!"

Всъщност нямаме особени основания да се съмняваме в чистите намерения на повечето от избралите пътя на борбата за един по-справедлив живот - напротив. Но взирайки се в историята на изстрадалата ни България, трябва обективно да отчетем, че родината ни няма и миг на нормален обществено-политически живот през повечето от тринадесетвековната ни история. Да оставим настрана робствата, но ако разсъждаваме за периода след Освобождението от 1878 година до днес, не ще открием и ден нормално развитие. Говорим за Стамболов, който е най-адекватният и голям държавник, но горчивата истина е, че често той е действал съвсем недемократично спрямо политическите си противници. Опитите пък да се идеализира периодът преди 9 септември 1944 година са съвсем неубедителни. Защото историческите факти опровергават категорично подобни твърдения. Нито с националните катастрофи, нито със събитията от 1923, 1925, 1934 или 1944 година можем да се гордеем като българи. Напротив - всички те са трагични. Така че изводите сами се налагат.

В "Истина без давност" има много истини за периода и борбите, за които става дума, но книгата провокира подобни размисли и за цялата ни страдалческа история и национална съдба. Наред със саможертвата пред идеала срещаме и предателствата, подвигът и позорът вървят ръка за ръка. Майсторството на писателя в подобни книги е в способността му да открие и открои най-важното и същностното - в дума или жест, които характеризират личността. Защото само един епизод може да ни разкрие същността на личността много по-силно от десетки страници. Срещаме и жестокости до садизъм към заловените от полицаи и жандармеристи, винаги има и изверги. Понякога мъченията са нечовешки и натуралистичната им сила е неизличима. Книгата е от фрагменти с решителни мигове за съдбата на героите. Никола Радев убедително защитава разбирането си, че дори един детайл е в състояние да характеризира личността. Мерзавците са част от движението. Защо в последна сметка винаги и най-големите мерзости и жестокости се оправдават със стремежа и в името на Доброто. А както е известно, и пътят към Ада е осеян с добри намерения. Но пък коя власт би толерирала и търпяла въоръжена съпротива срещу себе си - такава власт няма!

Истинската същност на "Истина без давност" е синтезирана категорично в епилога: "През тези пет години, в които събирах дума по дума тази книга, живях с надеждата, че като пиша за мечтите, въжделенията и постъпките на загиналите, аз изправям на морален изпит оцелелите в борбата, които дойдоха на власт, т.е. победителите. След разговора ми с тях или оставаше очарованието от общуването с естествени и скромни хора, опазили нещо от младежката си дързост, или трябваше пряко сили да преодолявам мъчителни разочарования от "личности", събития и социална несправедливост. Бях на тридесет и осем години и вече знаех, че на този свят никога е нямало и няма да има справедлива власт, защото властта развращава човека и се изражда. А моралният изпит бе от един въпрос: колко от вас не измениха на партизанската клетва - живот в името на народа! До победата сте били борци за свобода и справедливост - след победата трябваше да въздавате братство и равенство между хората, да отхвърлите пагубната роля на привилегиите..."

Ще допълня, че всяка власт развращава, абсолютната - абсолютно.

Тази творба е смесица от сериозна човешка емоционалност и, в известен смисъл, публицистика. Никак не е лесно да се примирят и съчетаят двете начала, за това се изисква високо писателско майсторство. Пробемът в такива случаи е как публицистиката да премине през човешката душа и да се превърне във вълнуващо събитие, а не в дидактично произнасяне на политически и социални истини и присъди.

"Истина без давност" е етап в антифашистката ни проза. За първи път в тази наша литература няма героични лозунги, а дълбоки човешки драми и трагедии. Когато извеждат непълнолетния и нежен поет Стефан Йовчев от килията, за да го откарат към бесилката, той моли: "Разрешете ми да си обуя чорапите", а последното му съкровено желание е да погледа езерото... Детайли, които го характеризират много по-убедително, защото разкриват и показват човешката му същност. Колко неизживяна младост, колко погубени животи... Освен това за пръв път писател използва документи не само от полицията, но и от Народния съд, което е по-справедливо и убедително. Стремежът към власт е много по-силен при простаците и примитивите, отколкото у достойните и заслужаващите. Простаците и примитивите са и много по-жестоки. Книгата излъчва ярък хуманизъм, защото е насочена срещу насилието въобще.

Едва ли е случаен фактът, че всички книги на писателя Никола Радев са награждавани! И то напълно заслужено

Уникалната книга

През 1999 година в списание "Факел" излязоха откъси от книгата на Никола Радев "Когато Господ ходеше по земята". И за неизкушените стана ясно, че това е рядко талантлива книга, смесица от неподражаем автентичен хумор и трагични страници от живота и битието на най-великите руски класици и на големи имена от съвременната руска и българска литература.

Никола Радев е възпитаник на Московския литературен институт "Максим Горки" и разказва главно случки от пребиваването си в него. Освен това изразява своите и други гледни точки и преценки за творчеството на редица руски гении и за някои от най-големите български поети, писатели и литератори. Епизодите, в които главен герой е самият автор, се родеят с най-високите образци от нашата автобиографична литература от "Житието.." на Софроний Врачански, "Записките..." на Захари Стоянов, до "Преди да се родя..." на Ивайло Петров. Мисля, че в това твърдение няма преувеличение. И който прочете "Когато Господ ходеше по земята", сам ще се убеди в неговата обективност.

В книгата са разказани деветдесет и два епизода и няма нито един маловажен, случаен или незначителен. Текстът в някои от случките е толкова приятен, свеж, сочен и въздействащ, че читателят неволно се връща да ги препрочете. Ето го епизода "Закалката бе желязна": още с настаняването в общежитието при "нашия" нахълтват беларусинът Анатолий Данилченко, украинецът Иван Евсеенко, руснакът Георгий Баженов и лезгинът Хаджи Расим. И започва обучението на "нашичкия" по запой по руски - на екс. След няколко чаши нашият е под масата. На следващия ден - разкарване на махмурлука - отново с безпаметно пиянство. И така - няма край... Особено изразителна е бабката портиерка, която се пули и кръсти, предричайки, че този българин ще надмине техните по пиянство. И наистина познава - не скромничи авторът. Всичко това се повтаря по повод и без повод. Но поводи - дал Господ. Който издаде книга, черпи и запоите са юнашки - от три до десет денонощия нон стоп. Никола Радев е използвал както хумора на словото, така и хумора на положението. Образното и картинно описание на ситуациите е незабравимо и ни въздейства неотразимо емоционално. Иронията е толкова въздействаща, защото описва един стил на живот по онова време, когато за всичко мисли държавата и Господ ходи по земята.

Много шеги и анекдоти в книгата са свързани с изпитите в Института. Те са очарователни и незабравими, защото са автентични, по същество в тях няма нищо измислено, а ситуациите само са подредени и доукрасени от писателския хумористичен талант на Никола Радев. Пък и при толкова запои наистина времето за четене е оскъдно. И ситуациите са забележително смехотворни, но много симпатични, десетките вицове в книгата са незабравими. Вицовата страна се изразява не с примитивен и просташки, а с високоинтелигентен хумор с мярка. И винаги зад смешното Никола Радев разкрива драматичното и трагичното, защото неговият хумор никога не е самоцелен, зад подобен хумор откриваме дълбоки размисли и изводи, които съвсем не са само смешни. Неговите герои се усмихват, за да не заплачат. Ето например "Голям хладилник" по известния виц за чукчата, който е разказан майсторски, писателски, сочно, със салтанати. И някак между другото, мимоходом, писателят ще подхвърли, че Хартата за правата на човека още не е публикувана в СССР, макар че чукчи е бил и се връща от Хелзинки точно по тоя повод. Усещаме изтънчена чувствителност и смесеното поднасяне на трагика и смях. Вицовете в "Когато Господ ходеше по земята" така умело са вплетени в общото повествование, че естествено и неусетно са станали неразделна част от художествената тъкан на книгата и съвсем не изглеждат като външно и изкуствено привнесени, нагласени и ненужни. Защото едно е, когато разказваш виц самостоятелно като такъв, интересен сам по себе си, а съвсем друго е, когато вицът трябва да стане органична част от целия текст в такава дълбока и сериозна книга като "Когато Господ ходеше по земята". В такъв случай е много по-сложно и трудно, защото е необходимо високо писателско майсторство, за да се постигне тази текстова симбиоза. Точно това е постигнал Никола Радев в книгата. Вицовете са станали същностни и неотделими от общия дух, от художественото майсторство, с което е изградена творбата, органични елементи от нея, те придават и част от нейната полифоничност. Защото са по писателски майсторски допълнени, доразказани и доусъвършенствани, емоционално уплътнени и доукрасени, което значително е повишило художественото им въздействие.

Част от разказаните случки са от изпитите на студентите - техните дяволии и дяволъци. В "Който търси, знае" Хаджи Расим обръща билетите един по един, а професор Ерьомин го наблюдава изумен и заключава разбиращо, великодушно и опрощаващо: "Значи! - Щом търси, той все пак нещичко знае!" Зад шеговития тон при внимателен прочит ще открием стаена социална и нравствена болка, нежност и обич към човека. Това личи и в "Политическа грешка", където студентът хитрува, измисляйки и приписвайки статия на Ленин, която въобще не съществува. Какво да прави милият, трабва да изкара изпита и знае как да се спаси. Обикновено в критични моменти студентите търсят спасението при Ленин - Ленин така, Ленин иначе, така е казал Ленин, онова е написал Ленин, поголовно измислят те. Хем симпатично и смешно, хем тъжно и укорно към себе си, към студентите, но най-вече отрицанието е отправено към системата и към времето. Никак не е случаен припадъкът на преподавателя, защото знае какво може да последва... Или пък изказването в Хелзинки на чукчито: "- Преди, до Великата октомврийска социалистическа революция, чукчите имаха две чувства: чувството за глад и чувството за студ. След революцията съветската власт ни прибави още едно чувство - любовта към родината!" Иронията и сатирата са убийствени! Хуманизъм, съчувствие, състрадание, остра социална чувствителност съдържат тия епизоди. Осмени са догмите, безсмислените лицемерни правила, които трябва да се заобикалят и нарушават. Но и от социалния критицизъм на писателя, от социалната му сатира струи неподправен и топъл хуманизъм към съдбата на хората, независимо дали са чукчи или руснаци, лезгини или татари, или други. Например в "Словесен портрет" става дума за изостаналите в развитието си райони като Чукотка, за които цивилизацията е далечно и непознато понятие. Но авторовата доброта, добронамереност и състрадание никога не преминават в мекушавост, сълзливост или сладникавост, защото я спасява писателското майсторство. Впечатляващи в този смисъл са и личните преживявания на писателя като в "АЯ", където авторът не отговаря на любовта на туркменката и не изневерява на жена си.

Основната линия в книгата са епизодите, свързани с руските класици - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Тургенев, Чехов, Горки, Леонид Леонов и т.н. Никола Радев разказва известни, не толкова известни и някои направо непознати случки от живота и писателската им дейност и съдба. Тук преобладава високата трагика, характерна за тези колоси на руската и световна литературна класика. Животът на всеки от тях е драма, която почти винаги преминава в трагедия, или е на границата на трагедията. Щастието непрекъснато ги подминава, без да ги докосне.

В този смисъл "Когато Господ ходеше по земята" носи и чисто познавателен характер с оригинални авторови оценки, както и оценки и спомени за известни наши живи и мъртви класици. Тези оценки са ценен влог в литературно-критическата литература за тези класици. Никола Радев не крие симпатиите, обичта и пристрастията си към поета Иван Динков и литературния критик Иван Пауновски, които са сред главните персонажи в книгата. Той говори със симпатия и разбиране за тези значителни наши национални творци, както и за някои други. В книгата се мяркат Есенин и Маяковски, Федин и Паустовски, Залигин и Шукшин, Евтушенко и Вознесенски и много други. Книгата не само доказва богатата ерудиция на своя автор, но Никола Радев в случая е сътворил един завладяващ художествен свят.

Разказаните случки от живота на велики писатели, любопитни сами по себе си, нямат нищо общо с жълтото, нездравото любопитство, ровенето в бельото, клюката. Те в никакъв случай не са подбрани случайно. Епизодите правят пълнокръвни и убедителни образите на великите гении. Дори с техните странности, недостатъци, пороци, ако щете. Няма да срещнем вулгаризми, недостойни и ехидни подмятания, никакви цинизми и просташки изрази от рода на псувни и т.н. Езикът на улицата не присъства тук. И както разказва епизод или случка, Никола Радев сякаш случайно изтървава някакво изречение, което невнимателният читател може да отмине, но то носи същностни характеристики за твореца. Ето как започва "Тая не е оная": "А Толстой не пиел и пак не бил щастлив. Граф, а се обличал като мужик." Характеристика, и то каква! Морална, нравствена, социална... По-нататък репликата на жена му за него: "Той ми е противен със своя народ." Затова за Толстой "Тая не е Оная". Още за Толстой: "На шестдесет и осем години записал в дневника си: "Днес пак таковах Маша. На мъжа й подарих кон." И гениите са хора, но тяхната нива е Словото! Всичко друго са подробности от пейзажа, без особено значение. Дребните пороци и слабости не влияят върху величието на гениите, те не могат да снижат значението им за човечеството. Толстой губи 3000 рубли на карти и пали сто рублевата банкнота, за да свети на спечелилия, който пълзи като червей да търси изпадналата от масата рубла. Големият е голям и в жестовете си!

Случва се понякога и големи творци да изтърват нелицеприятни думи един за друг, но това не променя оценките им за таланта на другия. Личните отношения между великите писатели не всякога са безупречни. Не са били безоблачни отношенията Достоевски-Тургенев-Толстой-Лермонтов-Пушкин-Гогол. За това става дума в "Приятели" и "Разривът" - епизоди, в които се разказва за отношенията между Горки и Леонид Андреев, а в "Дингил" - между Горки и Есенин. Но великите в последна сметка винаги намират сили да потиснат неприязънта помежду си и ако не се опростят и сприятелят, поне да спрат да се презират, обиждат, нападат и нараняват. Каквито и да са по характер, големите всякога запазват уважение един към друг, макар и от дистанция, макар и различни, защото оценяват таланта на другия, изпитват респект пред постиженията на другия гений. Няма отрицание и творческа подигравка към другия талант. Такъв е епизодът "Дуелът с Тургенев", който разглежда отношенията между Тургенев и Толстой. Големият е, и трябва да бъде голям, длъжен е!

На Толстой са посветени и епизодите "Битие и страдание", както и "Ревност". "Битие и страдание" описва живота на гения със София Андреевна. Тя е властна жена, която обича да се налага, заплашва го със самоубийство и прави опити за това. Никола Радев цитира и част от дневника на великия писател, където говори откровено за похожденията си и разочарованието му от брака въобще. В "Ревност" се разказва за разправиите между Толстой и съпругата му, ревността на писателя към композитора Танеев, защото и това чувство не е чуждо за Толстой, понякога гениите са и егоистични.

Към недостатъците на характерите на писателите няма злоба, а осъдителните им пороци по-скоро се осмиват добронамерено, понякога вицово. Такъв е епизодът с Ангел Тодоров, който нарича Юрий Трифонов "добър евреин", след като се е изказал съвсем неласкаво за евреите и по този начин се измъква и замазва конфуза. Или пък в "Катер за Светлов", където поетът съкращава поемата "Гренада", защото се страхува да не го убият немците, докато рецитира. Не само трагиката, но и хуморът в тази книга Никола Радев превръща във високо изкуство. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат в зоните на високото изкуство.

От "Ана Керн" до "Словесна скулптура" става дума за любовта на Пушкин, но в невероятно синтезиран вид е казано почти всичко за гения Пушкин и свързаните с него хора - жени, деца, властници, приятели, Дантес.

Епизодите "Вечеря с Гогол", "Първи дуел", "Маса за шест души" и "Сам срещу всички" са посветени на Лермонтов, на неговото творчество и съдба. Трагедията на гения, на гордия дух, погубен от мизерника, нищия духом, отношението на обществото, царя, властта към него. Никола Радев стига до фундаменталния извод и заключение, че по отношението към гениите се съди за морала на властта и обществото, за неговото състояние и ценностна система. Защото и Пушкин, и Лермонтов загиват по идентичен начин, погубени от посредствени негодници и мерзавци. В късите изречения с акценти и синкопи ще открием дълбоки наблюдения и проникновения върху произведенията на Лермонтов, тънки анализи и оценки, прозрения и щрихи към творчеството му. А Русия погубва трагично и безсмислено най-големите си поети Пушкин и Лермонтов.

Няколко от епизодите са посветени на колоса Достоевски. Разказът се занимава със звездните моменти на гения, но и с бездните, драмите и трагедиите, които преживява. Геният е неуловим, непредвидим. А прозорливи критици като Белински веднага предусещат за какъв колос става дума ("Пророчеството"). Впечатляващ е краят на "Петрашевците": "Достоевски е каторжник четири години в Омската тюрма. След това е на редовна военна служба в Семипалатинск още четири години. Две след това - без право на Москва и Питер. Прибират го на двайсет и осем, освобождават го на трийсет и осем. Една шеста от живота му." В тези четири изречения е концентриран толкова невероятен промисъл и обобщение! Те отпращат мислите в посока на екзистенциални разсъждения изобщо за съдбата на гения. Ако бе живял в охолство и нормално, по-добре ли би писал Достоевски, и изобщо би ли написал безсмъртните си творби?! Аз лично нямам еднозначен отговор... По-скоро смятам, че без тези лични унижения, без ужасната нерадостна съдба, Достоевски не би бил Достоевски. Ето как в "Каторга" Никола Радев описва съдбата на Достоевски: "Омската тюрма. Непосилна каторжна работа на открито. Глад. Студ. Мръсотия. Въшки. Непостижими псувни. Бой. Ей тъй, за нищо. Просто скотът срещу тебе е по-силен и те млати. Веднъж майор Кривцов, понеже го цепи махмурлук, му поисква наказание с пръчки. По чудо се разминал с пръчките, сиреч със смъртта.". Всичко това преживява великият писател! Както и моменти на унизително безпаричие, когато е принуден да моли за пари - кошмар и ужас! Острият, проникновен, рентгенов поглед на автора разголва до дъно същностите, достига до най-потайните кътчета на писателската същност, до най-дълбоките бездни на писателските им души.

В разказите си Никола Радев достига до забележителни психологически наблюдения и проникновения, които са на нивото на творците, за които става дума. Много фини психологически разсъждения срещаме и в епизодите, посветени на Чехов. "Вариации" е история на Чехов за младия доктор и хазяйката, която винаги пита за чая: "с лимонче или с млекце". Генералът с навехнатия крак изтегля с препоръка лекаря, а със своя финес разсъжденията на Никола Радев са на нивото на изключителния разказ за живота и жената. С пълна сила същото важи и за епизода "Чисто чело" - проникновен размисъл за Чехов на най-високо литературно равнище, достойно за таланта на великия писател. Откриваме щрихи и акценти, които достигат до самата същност на писателското майсторство и магия. За да се уверите, трябва да цитирам целия епизод, но поради невъзможността ще си послужа с кратки откъси. Ето го началото на "Чисто чело": "Като всеки попарен от сланата на живота и Чехов се пазел от категоричното определение, от безпардонното. Присъствието му в онова, което е написал, е присъствие на свидетел - умен, тънък, точен. Толстой се вживява в героите си. Горки извайва, при това пресметливо. Прави ги по свой образ и подобие, както иска да ги види. А Чехов е около героите си. Между тях и него винаги има луфт. Той и в писането си е лекар." И по-нататък: "Малък разказ, няма и десет страници, а виждаш цяла една епоха." За да завърши внушенията си чрез челото на Чехов: "Като чело на кораб. Или на църковна камбанария." И Никола Радев ни е казал всичко.

В "Съпруга или любовница" разсъжденията са около прозренията и обобщенията на Чехов за живота и любовта. Цитирани са размисли на великия писател за литературата и живота. Описан е трудният личен живот на писателя в чисто битов план, посредствената Чехова жена Олга Книпер. А "Черна пеперуда" е разказ за смъртта на Чехов - една дантелена проза, направо фина белетристична бродерия.

Разказът "Горкий" е само две страници, а колко неща са казани в него! Но това е обща характеристика и особеност на "Когато Господ ходеше по земята". Много силни и оригинални са разсъжденията за "Шинел" и Гогол, както и за художественото майсторство в "Глаголни времена". Във "Ведро шампанско" всичко е по руски мащабно - жестовете, символите са безбрежни като самата Русия.

В "Доносник", "Скица с черен туш" и "Анекдот" главен герой е Сталин, който не се спира пред нищо, за да укрепи тираничната си власт. За него, както и за Берия ("Тъмно минало"), човешкият живот няма никаква стойност. Потресаващо е писмото на певицата Надежда Обухова до Сталин: "Убиецо! Бъди трижди проклет! Ако знаех, че ще ме слушаш, щях да си изтръгна езика от гърлото. Знам какво ще последва. Но отивайки към ешафода, на всяка крачка ще произнасям по едно проклятие към тебе. Поне едно от тях да те настигне!" Цяла трагична епоха за Русия се оглежда в това писмо, няма нужда да четем десетки томове! Епистоларните епизоди са на нивото на най-доброто в този жанр. Епизодите и случките акумулират напрежения и ние постоянно очакваме какво ще се случи по-нататък, с какво ще ни изненада писателят. Никола Радев не иска да предлага наготово полуистини. Литературата в крайна сметка трябва да ни "хване" за гърлото. Не трябва да искаме яснота и сигурност, щом можем да получим несигурност, която по всякакъв начин ни принуждава да мислим, и която не ни дава дори миг покой.

Не са отминати Ленин, Хрушчов, Брежнев и други. В епизоди се мяркат някои от прославените руски маршали и пълководци като Жуков, Рокосовски и други. Не е отминат и Хитлер, анатемосани са фашизмът и комунизмът, които са родени от една майка и са донесли най-много злини на човечеството. Не е пожалено и самодържието в Русия, причинило безброй страдания и унижения на редица руски класици. Ретроспекциите са незабравими, защото винаги носят акценти над важното, същественото, закономерното и характерното. Дори на читателя да са известни описваните случки, те се четат с интерес, защото гледната точка на Никола Радев е нетрадиционна и изненадваща.

Изпълнени с дълбок подтекст са великолепните епизоди, свързани с имената на Г. П. Стаматов, Станислав Сивриев, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Стоян Бойчев, Кольо Георгиев, блестящи са страниците, посветени на Иван Динков и Иван Пауновски. С повече ирония, отколкото саркастично Никола Радев говори и за някои конюнктурни български автори като Марко Недялков, Крум Григоров, Ст. Ц. Даскалов. Понякога на фона на разказаните случки за руските и съветски писатели се откриват алюзии за съдбите на наши големи творци или съвременната ни социална действителност. Например в "Трагически максимализъм" на фона на основните разсъждения върху Толстой и Достоевски, на особеностите на руската душа, някак между другото Никола Радев подхвърля за ситуацията у нас в началото на промените, които не носят само добри неща, защото се правят по български, пълно е с ментета в бита, живота и литературата. На място ще прочетем изречение, в което е отразен нерадостният социален хал на обикновения българин.

"Когато Господ ходеше по земята" е поглед от първо лице на българския писател Никола Радев преди всичко към Русия, историческата й съдба и най-вече за литературните й гении. Разсъжденията на писателя върху творбите на гениите запълват известни празноти, което освен всичко друго, задължава автора да бъде в максимална степен на нивото на тези, за чието творчество става дума. Това обаче са разсъждения писателски, на писател за сродни писатели, поети и литератори, които очевидно Никола Радев счита за творчески близки. Въпреки драматизма и трагизма от книгата лъха свобода, нещо жизнено, епикурейско, хедонистично, витално и бохемско извира от творбата. Дионисиевото начало, Бакхус, е на много страници от книгата. Ето как образно и картинно е описан славният руски запой в "Приятели": "Руският запой е шеметна фиеста на духа, нещо непредвидимо, с резки амплитуди на фабулата. Класическият запой, утвърден от вековни традиции, обикновено трае от три до десет дни. Понякога и повече. Пие се денонощно. Изпиват се несметни количества алкохол. Дремва се час-два в денонощието, но дрямката е заешка - за части от секундата. Заспиваш с отворени очи на масата, докато говорите. Или прав, с чаша в ръка, като антилопа гну, ужилена от мухата цеце." Такъв запой освен всичко друго е и смислен, а не безцелен, за наливане, защото всякога е придружен с проникновени разговори за литературата и творчеството. Смелият и смислен натурализъм при Никола Радев е съчетан с писателско майсторство от висока класа, достигайки до концептуалност. Ефектните сцени са съчетани с високата ефективност на словото на писателя. С невероятно майсторство на разказвач Никола Радев умее блестящо да нажежи очакването на читателя, да предаде с малко на брой и сдържани щрихи едно разтърсващо описание на човешките страсти, страхове и пороци, както и на духовната извисеност. В тази книга, както е във всяко истинско изкуство, битът преминава в битие, навсякъде битът е одухотворен.

Никола Радев чрез детайла неусетно преминава към голямото философско прозрение и художествено обобщение. Защото понякога и най-дребния и на пръв поглед незначителен факт може да ни подскаже и разкрие такива важни неща и дълбини, които и десетки страници няма да ни разкрият. С ярка сила е проявен психологическият усет на писателя, много важно място заема психологическият детайл. Чрез описанията той внушава големите и значими идеи за Властта, Свободата, Смъртта, Доброто и Злото, въпросите за същността на предателството, на устоите на личността, на човешкия и писателски ангажимент към живота в неговите комични и трагични явления. И в последна сметка за Смисъла, който в края на краищата се състои в Мисията на човека на словото - от присъствието му на грешната ни земя да остане някаква духовна следа за поколенията - един стих, едно съдбовно изречение, един разказ, една новела или повест, един роман или една мисъл - собственото му прозрение, което за миг го е озарило и ще озари и другите.

Тази книга на Никола Радев с голяма художествена точност и пронизваща емоционална сила пресъздава психологически вярно състоянието на литературата и нейните гениални създатели. "Когато Господ ходеше по земята" е страхотна смес от свеж хумор и висока трагика. Пределно нагнетена със смисъл, на места нажежена до бяло, тя е плод на богатото въображение и тънкото психологизиране на Никола Радев. Потапяйки ни в най-дълбоките бездни, писателят ни издига в безкрайните висини на човешкия дух. От наблюдението, преминаващо в съзерцание, авторът отвежда читателя към психологически проникновения и към философско обследване на света на писателя. Никола Радев вплита в жанрово многовалентното си повествование разнолики, но естествено допълващи се помежду си регистри, които изграждат една органична, полифонична, гъвкава и многопластова тъкан на книгата. Текстът ни всмуква и до такава степен ни завладява и покорява, че известната мисъл за прочит "на един дъх" излиза от шаблона и преувеличението и добива своите реални измерения, става реалност, точно от такива редки книги се убеждаваме в нейния смисъл и същност.

За да намали напрежението, на места Никола Радев вмъква сатирико-хумористични и иронични епизоди, фрази и изрази, които служат като буфери и чиято цел е да ни освободи от интензивността на преживяванията, да свали напрежението, да ни разведри, но и те са толкова съдържателни, че не успяват да ни отклонят и разсеят, а напротив - чувствата и преживяванията си остават все така емоционално напрегнати. Сякаш между другото, с намигване, писателят ще подхвърли без капка вулгарност и примитивна чувственост: "Каквото у царицата, таквоз и у магарицата."

В тази книга Никола Радев е блестящ разказвач на истории, майсторски разказани и в същото време моралист. Но същевременно моралист, който постоянно се предпазва да размахва назидателно пръст. В остроумната си и артистична проза Никола Радев достига до онези извисяващи ни мигове на разбиране и приемане на Другия - с всичките му слабости, странности и грешки. Писателят тънко и саркастично се присмива на идеологическата ограниченост и политическата слепота. Несъмнена е невероятната дарба на Никола Радев да улавя смешното, да го изобразява, да ни разсмива, натъжавайки ни. Писателят ни доказва, че смехът съвсем не е смешна работа. Хуморът, присмехът и иронията бликат направо от сърцето му. С широк замах и без притеснение писателят се шегува и подиграва със себе си. А самоосмиването е признак на самочувствие и силен дух. Всичките тези особености са част от несъмненото художествено майсторство на Никола Радев. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат във високите зони на голямото изкуство. В дъгата на Никола-Радевата проза от "Когато Господ ходеше по земята" има всички цветове и всеки може да открие в нея каквото търси. В тази литература диапазонът е от долно до горно "до". Но макар че книгата е за всички, тя далеч не е за всеки.

Специално искам да обърна внимание на езика на книгата - сочен, метафоричен, експресивен, богат, изразителен, тънък, великолепен със своята интелигентност, просто безупречен. Тази проза притежава висока пластичност и колорит, словото е с отсенки, полутонове и нюанси. Затова са впечатляващи и природните му описания. Никола Радев несъмнено има око и усет за природа. Когато е необходимо, природата е в съзвучие с настроенията на героите, друг път е в противоречие. Никола Радев е просто в стихията си като писател. Това е така, защото в "Когато Господ ходеше по земята" Никола Радев е постигнал най-важното - намерил е мярката, което прави и превръща автора в Писател. С малко думи писателят ни казва много неща, с минимум слово той постига максимум внушения и въздействие. Лиричните отклонения също влияят върху общото художествено въздействие на книгата, защото са на местата си и не нарушават дълбочината и хармонията на текста, а ги допълват. Символите, аналогиите, алегориите, притчите също подсилват и правят по-убедителни впечатленията от прочита. Никъде не изпитваме усещането за нагласеност, за преиграване. Нито за миг не се усъмняваме в автентичността на книгата и нейната уникалност.

Колкото и да сме професионално подозрителни, колкото и да сме обръгнали от литература, от четене на всякакви книги, включително и класика, "Когато Господ ходеше по земята" властно и неподкупно ни грабва от първата си страница, защото усещаме първичната сила на Словото - онова Слово, за което много по-често копнеем и мечтаем, отколкото срещаме. И това Слово поглъщаме жадно и ненаситно до последното изречение, до последната дума. И ни се иска да продължава, да не свършва. Това е една от редките книги, която ако си прочел, няма как да не я прочетеш отново - подобно приказката - без едно мога, но с едно не мога. Тази бляскава книга е истински пир за душата. В най-общ смисъл тя има сходство с "Елмазен мой венец" на Валентин Катаев, част от прозата на Паустовски, с "Време под линия" на Иван Динков. Но определено е съвсем, съвсем различна и физиономична със своята уникалност.

Никак не е случаен фактът, че през 2005 година "Когато Господ ходеше по земята" получи най-високата литературна Награда на Русия "Михаил Шолохов". А като знаем ревността и патриотизма в повече на руснаците, можем да сме сигурни в стойността на творбата. Защото такива книги не се пишат всеки ден, не се появяват често в българската национална литература. И не само в българската. Без притеснение определено ще кажа, че това е една от двете най-добри български белетристични книги, с които съм се срещал през последните две десетилетия. Това е висока литература в същностния смисъл на понятието с всички шансове за трайно присъствие в националната ни книжнина. Мястото на тази харизматична книга несъмнено е по рафтовете за най-стойностната и представителна българска литература.

И най-важното - Никола Радев няма книга, от която да се притеснява или срамува. Независимо дали е писана през 60-те години на миналия век, или днес.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.