Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ НИЩО НЯМА ДА СЕ ОТРЕКА...
(Лириката на Калина Ковачева)

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Калина КовачеваКалина Ковачева дебютира в нашата лирика в средата на 60-те години на миналия век и появата на стиховете й в периодичния печат дадоха сериозна надежда, че в литературата ни идва поетеса, за която тепърва ще се говори. И още първата й стихосбирка "Трябва да те има" (1970 г.) потвърди, че тези надежди и прогнози са били съвсем основателни. Критиката не само че забелязва първата поетична книга на Калина Ковачева, но в цялостната оценка за "Трябва да те има" отзивите са рядко единодушни. Съвсем основателно като особено сполучливи се сочат стихотворенията "Болката", "Жена", "Мое сестриче трепетликово", "Трябва да те има нейде на земята", "Той няма да се върне", "Ръцете ми отново те намират", "Един камък крайпътен", "Погалих всички твои вещи", "Беше бързеят силен", които безспорно очертават автентичния лиричен профил на поетесата.

В първата стихосбирка на поетесата любовта присъства като основна тема и мотив. Тази тема Калина Ковачева запази и доразви и в следващите си стихосбирки. Но в стиховете от "Трябва да те има" любовта не е лековата в естраден смисъл на "обичам" - "не обичам", а е нещо сериозно и е резонанс и отражение на обществения живот, на социалното битие. Общественият фалш и лъжа се пренасят и в съкровения свят на интимното. Лицемерието се настанява грубо и брутално на мястото на искреността. Защо е така? - пита и недоумява поетесата. Защо се опошлява едно от най-исконните и светли човешки чувства. Горчиви и печални констатации и изводи, които са в центъра на художественото внимание и пресътворяване от поетесата в част от стихотворенията. Калина Ковачева потвърждава, че обикновеното човешко щастие може да бъде само химера в едно ненормално общество, общество на лицемерие и неискреност. Зад най-достойните човешки чувства стоят съобразявания, сметчици, които унизяват човешката личност и тя се чувства непълноценна.

От стиховете на "Трябва да те има" лъхаше нещо ново от нравствено-психологическия облик на българката, което не беше познато за предното поколение български поетеси в лицето, да речем, на Багряна и Дора Габе, пък и на по-младите (а може би и беше просто невъзможно) - жената да бъде водеща в контекста на отношенията "той" - "тя". Жената в лириката на Калина Ковачева носеше една по-голяма обремененост и отговорност в личен житейско-биографичен план, за сметка на по-голямата волност и свобода на предшественичките поетеси. Силно и отчетливо се открояваше усещането за душевна стагнация, за душевен дискомфорт и това отговаряше на действителността. Свободното поетическо пространство и волност на Багряна започваше да се измества от тревожното напрежение на новото време. С камертона на своята поетична чувствителност и несъмнена дарба, с болката на наранената си и изтерзана душа, Калина Ковачева посрещаше ударите на реалния живот и не пожела да загърби действителността, да стерилизира лириката си в бягства по миражи и химери, защото съзнаваше, че главното призвание на таланта е чрез словото и дарбата си да прави всичко, което е по силите му, за да се променя светът към по-добро.

От всичко споделено за първата поетична книга на Калина Ковачева можем да направим извода, че в стиховете от "Трябва да те има" преобладават интимните нотки на личното преживяване и наличието на една нравствено-социална чувствителност - не толкова конкретна, колкото присъстваща като атмосфера, като общо усещане и внушение. Тази несъмнена чувствителност витае из стихосбирката, без да е артикулирана с конкретни поетични формули. Можеше да се очаква и предполага, че в по-нататъшното си творчество поетесата ще подсилва нравствено-социалните тонове в стиховете си и те ще стават все по-осезаеми. И наистина в следващите свои стихосбирки - "Бюлетин на времето" (1981 г.) и "Лични стихотворения" (1986 г.) - тези тенденции и предположения се потвърдиха и задълбочиха.

Както е присъщо за таланта, и Калина Ковачева се отличава с истинско творческо "скъперничество" - досега само три поетични книги, като в тях стихотворенията общо са малко повече от седемдесет. Но в същото време и тя е потвърждение на правилото, че не количеството е определящо за значението на твореца в националната му литература.

Всъщност като всеки откроен талант Калина Ковачева държи на творческото си "Аз", на личната идентификация, тя не се стреми да "се слее с масите", да се обезличи, а постоянно пряко или косвено държи да подчертае собственото си присъствие, да огласи личната си позиция, защото не желае да бъде анонимна, а в живота и словото да си бъде само тя - Калина Ковачева. И този постоянен стремеж за идентификация е подчертан не само в заглавията на книгите й, но в голяма степен в стихотворенията, в които думите "лично", "личен", "лични" и т.н. производни са ключови думи:

ВИЕ КАЗВАТЕ - лични?
Е, добре, но нали
лично аз ви обичам,
лично мен ме боли,...

заявява поетесата в първото стихотворение от третата си стихосбирка и го завършва с безапелационност, която не само ни е симпатична, но в нея наистина откриваме поетеса с характер:

Този свят ми е личен.
Не спорете със мен.
Безрезервно отричам
всеки ваш аргумент.
Има някой засегнат?
Може.
          Звънка капчук.
А в земята ще легна
лично аз.
А не друг.

Несъмнено това е гневът и бунтът на поетесата срещу обезличаването на индивида и унифицирането му, към което с всички сили се стремеше системата.

Обикновено сериозните поети и творци са самотници. Като че ли самотата им помага да се концентрират и достигнат до екстрасенсни творчески състояния, при което да отнемат част от болките на хората и обществото, да ги пречистят и притъпят. В последна сметка се оказва, че самотата е най-плодоносното творческо състояние. Но и стремежът към идеала подсилва предразположеността на таланта. И когато причината за самотата на твореца е отдалечаването и погубването на идеалите, нещата в обществото не са никак добри. Тогава творецът просто е длъжен да говори, за да не измени на себе си и призванието си. И при Калина Ковачева самотата и самотността са породени именно от захвърлянето в калта, погазването и поругаването на светлите идеали, които тоталитаризмът стъпка и набута в калта. Или както казваше Димчо Дебелянов, "Където всички са един и всеки все пак сам". Затова и усещането за празнота, самота и бездна е толкова силно:

Въздухът е празен. Празна е водата.
Празно е дървото - празно е сакото.

горчиво споделя поетесата. А каква унилост и безнадеждност лъха от "Плетка":

От секундите изплитам времето на свойто остаряване.
(Някои останаха на двадесет години!)
Заранта започнах рано - вече свечерява.
Плетката плета.
                                    Плета.
                                                  Неоспоримо.
Бързам я и тракат куките - момички кръшни.
(Плетката расте, набъбва, натежава.)
Някой ден конецът ще се свърши.
Днес?
                  Навярно утре?
                                           Наближава.

Колко силно и отчетливо е усещането за несигурна почва под краката, за потъване... В "На тридесет и две" пък поетесата заявява:

О, младостта си нося като изтъркана жилетка.

Навсякъде протест срещу потискащото отчуждение, което все по-силно настъпваше и настъпва. От стиховете лъха на мъртвило и безнадеждност, граничещи с отчаянието. Чувството за неизживяна младост, за прекъсваемост на живота, за изолация, за неадекватност и неприспособимост към пошлата действителност, за отсъствие на високи обществени нрави и идеали, за дълбоко замразяване са основните чувства в тези стихове. Обратно на инфантилно-оптимистичните твърдения на официалната власт, на казионната фразеология, че сме много доволни в нашата държава, че живеем в свободно, справедливо и хармонично общество, поезията на Калина Ковачева разкриваше една друга действителност: тревожна, мрачна, угнетяваща. Стиховете й изобразяваха човека самотен, потиснат, разпокъсан, деформиран, обитаващ един призрачен свят, лишен от сигурност, стабилност и равновесие, метафизически неуютен, студен и отчужден...

Сравнен с емпиричните видимости на всекидневието, този свят изглеждаше кошмарно преувеличен и абсурден, подобно на някои сънища. Точно сънят е един от средищните символи и състояния в нейната поезия. Така че сънищата на тази поетеса се превърнаха в най-дълбоката истина за нашето нерадостно битие, в автентични символи на драматичното ни съществуване през онова време. Сега вече можем убедено и спокойно да потвърдим, че като истински талант Калина Ковачева реално и интуитивно усещаше и чувстваше задушаващата мъртва хватка на системата и не се поколеба да го изрази със средствата на поетичното слово. Като пример ще посоча стихотворението "Днес се събудих" от книгата "Бюлетин на времето":

Днес се събудих между детство и старост -
на трийсет и три.
Мой живот, ти сия на някаква гара
и после се скри.
Обещава - какво не! - любовник нехаен,
любовник лъжлив.
Мой живот, все уж си към края,
а още си жив.
Ти, досадник зъл - завистлив и небрежен.
И красив - обожавам те пак.
Мой живот - сред омразата, бликнала нежност.
И сред светлото - ивица мрак.
Обожавам те - ти, недостигнат от мене.
И достигнат - омръзнал почти.
В топлината на август - вода заледена.
Изживях те.
Започвах отново.
Отново умирах.
И се раждах отново.
Мой живот, всъщност кой ли си ти?

Аз коя съм - не зная. Но те моля за теб, милия:
представи ми се, все пак:
                                              - Име?
                                              - Бащино?
                                              - И фамилия...

На пръв поглед стихотворение предимно в личен аспект. Но само на пръв поглед, защото, ако вникнем по-надълбоко, несъмнено ще откроим и общественото му звучене. Асоциативно идва съпоставката със "скандалния" филм "Една жена на 33". На пръв поглед различни като интерпретация и конкретна реализация на избор и пътища за оцеляване, но в същото време същностно еднакви в крайна сметка като изводи, оценки и отношение към действителността. Трудният оптимизъм на Калина Ковачева и отново стремежът за идентификация, за отделяне от масата, за личностна непримиримост.

Калина Ковачева често използва крайните, оксиморонни състояния и по този начин разширява обемите на стиховете си, предоставя възможности за разнообразни варианти на тълкуване и интерпретация на текста - омраза-обич, нежност-злоба, мрак-светлина и т.н. Чрез подобни семантично противоположни смислови двойки поетесата постига многообразие, полифоничност и универсалност на внушенията:

Къде е смисълът на думите,
когато смисълът на думите
се крие някъде зад думите?

без каквито и да е уговорки и предпазливост заявяваше поетесата. Повече от очевидно в случая, рабира се, е, че тук съвсем не ставаше дума за естествената и задължителна художественост и иносказателност на изкуството, без която то престава да бъде изкуство, а за принудителния езоповски език, който трябваше да използват талантите, за да заобиколят бдителното око на цензурата, за неприятното и сложно надхитряне между твореца и идеологемата. Такъв трябваше да бъде езикът на твореца - символен, иносказателен, зашифрован. Такъв беше езикът на ония, които чрез изкуството си отказваха да се приспособят и да утвърждават идеологическите митове на тоталитарната система. Несъмнено такъв е езикът в поетичните пространства на Калина Ковачева. И като всеки високоталантлив поет в края на краищата тя намираше начин да каже: вие лъжете, ето истината - но без опасност от директно разкриване, както се получаваше понякога при по-слабите таланти. Защото там, където бе необходимо нещата да се назовават директно, където на поета му се искаше да замахне и хвърли цялата истина направо в лицето на виновниците, той беше принуждаван да се съобразява и прикрива, предпазливо да опипва терена, за да избегне коварствата и жестокостта на отмъстителната система:

Момиче с поглед нисък, защо страни от погледа ти
бистрата вода на ручея?
Приятелю мой - старец,
спести ми половината от светлината
на дългия си спомен - тъмнината?

Неприятни, безпощадни и жестоко разголващи са тези стихове. От тях вее потискащото чувство на несвобода, неискреност, на полуистина и лъжа. Когато поетът можеше да пее, но стиснат за гърлото, както казваше Висоцки. Затова Калина Ковачева завършва същото стихотворение с мъчителен драматизъм и надежда:

А мойте думи чакат като момчета острооки
под острите бодили на дъжда
и искат да ви кажат Всичко.

И точно това "Всичко" с главна буква е надеждата и викът, символът на СВОБОДАТА!

Понякога поетесата се стряска от невеселата си лирика, от отсъствието на обилна светлина и надежда в нея. Поетичната чувствителност усеща пелиновия привкус на реалния живот много по-силно, отколкото обикновеният човек. Защото творецът не работи с критериите на черногледството и повърхностното отрицание, а с безпогрешните мотиви на интуицията, много по-верни и точни от наблюдаваните външни реалии. Затова поетесата ще заключи в "Сеячо на отрова":

Сеячо на отрова, продаваш ми боклуци!
Аз даром ти я давам -
ще стигне и за внуците ти.

Зад тази прекалена чувствителност и ранимост се крие и много по-силната драма на твореца, отколкото при неозарения от таланта. В лириката на Калина Ковачева има много повече дъжд и сянка, отколкото слънце и ведрост. И в стихотворението "Бюлетин за времето", дало и заглавието на втората й стихосбирка, добрият, идеалният свят, понятия като щастие, любов, мир, братство, победата на доброто, са само мечта, която граничи с химери и илюзии. Истината се съдържа в пълния обрат в поантата, който снема читателя в реалността на същестуващото битие. Поетът трябва да бъде не само оптимист, но и жесток реалист и с това в не по-малка степен да подготвя човека за предългия, труден и трънлив път към Доброто. Поантата е твърде показателна:

Пригответе топлите си дрехи (срещу студ, коварство, неуспехи),
че започва времето да се разваля.

Или както споделя поетесата в "Как всичко ме отнема от самата мен":

Едно убийство - някъде далече,
и майката, която ослепява,
и моят син, когато ме погледне
и каже "къх" на топлото - а иска
и дума за студено да научи.
Как всичко ме отнема от самата мен...
и толкова далече ме разнася,
че ако поискам да се събера,
не ветрове - тайфуни ще ми трябват.

Тези стихове за сетен път потвърждават заключението, че емоционалната доминанта в нейните творби е чувството за драматизъм и трагизъм. Това чувство живее в нея интензивно, дълбоко, неотвратимо: темите, сюжетите, мотивите са само средства, за да го изрази художествено. Ето защо има толкова много и чести оплаквания и разпятия, толкова много смърт и духовно насилие, толкова много безнадеждност в стиховете й. Дори когато мотивът, външно погледнато, и по традиция изглежда свързан с една "по-ведра" интерпретация, Калина Ковачева го насища с драматична атмосфера. Да, такава поетеса е Калина Ковачева - искрена, неподправена, тя не се страхува от истината във всякакъв аспект, затова стиховете й са силно въздействащи и внушителни.

По-горе казахме, че в поезията на Калина Ковачева е особено силна мисълта за смъртта. Може би постоянното присъствие на тази мисъл е пречистващата сила и напомняне, че животът трябва да се изживее честно и почтено, без лъжа, фалш и преиграности. Това е особено важно и просто е задължително за твореца, за да остави на потомците името си неопетнено. Мисълта за смъртта утвърждава живота, придава му смисъл и съдържание. Това в никакъв случай не означава омраза към живота - сам по себе си велик и трагичен. Напротив - жаждата за живот в стиховете на Калина Ковачева е силна и неунищожима, а мисълта за смъртта само го осмисля много по-пълно и цялостно ("Ще мине всичко"). Затова поетесата споделя в "Безлунна, бездънна":

Искам всичко да знам. Да го видя. И срещна.

В стиховете на Калина Ковачева присъстват образите и сенките на очевидно любимите й поетеси - Марина Цветаева и Ана Ахматова. Но не като диалог с великите поетеси, а като горчиви размисли за съдбата им и оттам за съдбата на таланта въобще в диктаторски, мракобесни и тоталитарни времена, която, за съжаление, всякога е нерадостна, тъй като истинският талант винаги е в постоянен конфликт с действителността, вечно е недоволен от реалиите на живота, защото, стане ли доволен, настъпва творческата му и гражданска смърт.

Бащата е един от най-впечатляващите образи в поезията на Калина Ковачева. Без идеализация, без излишна сантименталност пред читателя се разкрива съдбата на един почтен българин със здрави и солидни разбирания за живота, способен да ги предаде и "узакони" у дъщерята - с обич, която не е показна, а същностна, силна, дълбока и постоянна, с дълбока мъдрост, пример е със своя житейски стоицизъм. Наглед обикновени стихове, които ни покоряват със своята сила и неподправена искреност:

Баща ми е дете, което пие бира.
Той нищо не чете. И нищо не разбира.
Така върви - с каскет, с бастун и със усмивка.
Със нищо незает. Завинаги с почивка.
Не помни нищо вече - побоища, затвори.
От всичко е далече. Над всичко е - отгоре.
Безгрижен веселяк и скандалджия кротък.
Обичам го. И пак. Но не усещам болка.

Този мечтател с много рани е един мъдрец, прозрял смисъла на битието, спасил се от злобата и ненавистта на ежедневния живот. Поетесата не рисува пред нас светец, а един праведен човек.

Неотделим от лика на бащата е и образът на сина. Майчиното завещание не представлява някакъв катехезис за нравствено поведение, а стремеж да подготви сина за злините на живота - да им противостои с достойнство.

В стилистично отношение Калина Ковачева предпочита динамичния и накъсан, синкопиран стих със смислови паузи, които поддържат читателското внимание постоянно будно и очакващо. Стиховете излъчват напрегнатост, понякога по-явна, друг път по-прикрита динамика, заредени са с очевидна и осезаема вътрешна енергия.

Завършвайки разсъжденията и обобщавайки оценката за творчеството на поетесата Калина Ковачева, без каквито да е резерви можем да потвърдим правото й да заяви в поантата на стихотворението "Ако инфаркт ме прободе":

Ако инфаркт ме прободе - ще си отида пълна с заеми.
Дори и към самата мен -
                    живот достоен,
                                неразкаян.

А стиховете:

От лъжите се изприщвам
и ставам морава.

от интимното стихотворение "Обяснение", без капка колебание и резерви можем да поставим за мото на цялото творчество на поетесата.

Сред писалите за Калина Ковачева твърде интересно възниква един спонтанен въпрос: Калина безспорно е поетеса, но защо?! След Александър Геров и Минко Бенчев ще се опитам да дам и своя отговор. Лично аз виждам този отговор най-точно и отчетливо в един спонтанен образ на гениалната Марина Цветаева. Когато присъства на честване на 60-годишнината на поета Балмонт, става работник да прочете приветствен адрес до юбиляря. Марина Цветаева го слуша и наблюдава, а след това е записала: "Той не четеше текста, той преписваше с гласа си думите."! Просто, съвършено и гениално! И точно тук е същинската граница между изкуството и неизкуството. "Той четеше" не е изкуство, но вече при "Той преписваше с гласа си думите" веднага сме отпратени в зоните на Изкуството, в селенията на духа, в трептящите пространства на Поезията. Именно тези зони обитава със словото си Калина Ковачева. Затова - безусловно значима поетеса.

* * *

Този поетичен портрет на Калина Ковачева е писан през 1987 година и бе козметично редактиран през 1990 година. Но в следващите години излязоха и стихосбирките "Аз" (1993 г.), "Да не забравя" (1995 г.), "Какво за любовта" (2001 г.), "Стихотворения" (2001 г.), "Малки жестове на внимание" (2004 г.) и един том с избрано "Докато ме няма" (2005 г.), който е антологичен и включва стихотворения от всичките предишни поетични книги на Калина Ковачева.

Във всички тези стихосбирки Калина Ковачева е запазила своята дълбока и болезнена чувствителност. И тези й стихосбирки говорят, че самотата за поетесата е предпочитаното състояние, самотата очевидно е най-благодатното време за човека на изкуството, защото тогава вероятно сетивата са най-чувствителни и улавят и невидимото. При тази поетеса болката е началото, индикацията, творческият стимул за поезия. И това чувство белязва и по-нататък поетичните й послания към читателите и света, за да достигне до избистрените чувства на вглъбяването. Смъртта или представата за нея често населяват нейната поезия, понякога лирическата героиня изпада "в безпомощно-бездънна черна забрава". Поетесата постоянно усеща болка от преживяваното, дори небето изпитва болка в унисон с лирическата героиня. По забележителен начин Калина Ковачева умее да запази чувствителността на сетивата си, да проникне в емоциите на сивия ден - раздвижен от разделите, неразбраните думи, болката и суетата на околните. Поетесата постоянно дълбае в себе си и търси своята същност. Много болезнени са преживяванията, свързани с духовната нечувствителност на непознатия, който сам търси помощ:

Но какво да му дам? Виж на масата - там
къшей хляб и душа уморена.
Беше къшеят твърд. Но го взе и заръфа.
Към душата дори не погледна.

............................................................

После дадох и шал - вън дъждът навалял
като в стих от отминало време.
Ръкавиците взе. После хлопна резето.

Към душата дори не погледна.

("Беше някой среднощ")

Лирическата героиня се ужасява от душевното безразличие, от опасността да бъде неразбрана от другите, очаква отклик, а не го намира. Натуралистично въздействащи понякога са картините и образите в стиховете на Калина Ковачева, когато нагонът е взел връх в човека. За нея "Сянката на щастието е тъгата". Тъгата при тази поетеса впечатлява със своите измерения. Но не само тъгата, а и бунтът на непримиримостта с човешките безумия я тласкат да извисява своя поетичен глас, изпълнен с несъгласия към живота, който живеем и с който всекидневно се сблъскваме. Жаждата за повече топлина между хората, за човешка чуваемост, съчувствие и състрадание достигат до нашата чувствителност и надеждата за истинско съпричастие наистина покълва. Лайтмотивът на поезията на Калина Ковачева е философията на човечността, на съзиданието и на любовта не само в личен, но и в универсален смисъл.

Времето, в което се случват нещата в стиховете на Калина Ковачева е вечерно, полунощно или нощно. Плачът при нейната лирическа героиня не е сантиментално-лековат и лигав, а е сдържан и мотивиран от сериозни и дълбоки преживявания ("Дебелянов"). Тя предпочита да крие сълзите си, плаче само когато е сама, за да не предизвиква съжаление. И въпреки всичко у нея не умира Надеждата:

И все - голямата Надежда.
И все - голямото Очакване.
(Само пред хляба се навеждаш
и - да не те заварят плакала.)
Но може би ще стане чудо?
Ще блесне мълния разкошна
и сред деня ми полунощен
ще бъде хубаво - до лудост.
Ще бъде трескаво - от нежност.
Ще бъде горестно и сладко:

като в голямата Надежда,
като в голямото Очакване.

("И все...")

В лириката на Калина Ковачева прозира образът на жената, която върви крехка, но изправена сред всички изпитания, които й изпраща съдбата. Тя е нежна и интелигентна поетеса, която достига истинска зрелост и дълбочина на чувствата, изразени и описани с впечатляващ поетичен език, присъщ само на истинските поети. А "На поетесите...", посветено на Рада Александрова, обобщава автобиографичното в същността си:

На поетесите - вечност.
Вечно върви до тях
твоята болка, човечество,
и ги изгаря на прах,
на прах,
прах,
прах...

Затова Ахматова и Цветаева срещаме и в тия стихове.

Ето как поетесата самохарактеризира стиховете си, поетичното си творчество:

На нервите по опнатата тел
и в мозъка ми земетръсен - нощем,
се ражда моят стих, не звездочел,
а сгърчен, окървавен, лош и рошав.
И аз записвам страшни редове,
а няма на кого да ги изпратя.
Да, може би говоря с богове.

А си мечтая да пера чорапи.

Лирическата героиня не е пригодена за ежедневните битови проблеми, а за духовните неща, присъщи за човека. Не я задоволяват само материалните неща, защото поетичната й същност се стреми към себераздаване и отказ от тривиалното привързване към вещи.

Стихотворения като "Обичах го...", "Като юмруче малък...", "Вали...", "Ти легна...", "А смъртта..." и още няколко са изпълнени с носталгия и обич по бащата. С тях тя продължава и допълва тази тема в творчеството си:

Изваляха се всички звезди,
всички облаци, всички капки.
И по навик, отскоро добит,
на дъжда свалям шапка:
нека тя да е пълна с вода -
черешова или вишнова,
там ще има полуследа
от баща ми,
полуслово...

("Изваляха се...")

Смислените нощни диалози с бащата, който е в другия, вероятно по-добър свят, са силно въздействащи. Краят на "Нещо е станало" е характерен за подобни поетични творби:

И да си мисля: Отвъд е баща ми
и няма до него никакъв път.
А може би Там, край прозрачните кани
той мисли за мене: Тя е Отвъд.

Чувствата към бащата не са емоционално-бурни, а изглеждат някак си "кротки" и "спокойни", макар и вътрешно да са силно драматични. Това е така, защото са много дълбоки, смислени и изживени през времето. Подобни са стиховете, в които събеседник на поетесата е майката. Те също са смислени и дълбоки. Впечатляващо е усещането за майчинство у тази поетеса.

Мисълта за личната съдба, за неизбежния край, е сред основните мотиви в лириката на Калина Ковачева. Но колкото и парадоксално да изглежда, трагичността е съпроводена и от надеждата, че Там ще срещнем най-обичаните си хора и в това можем да търсим упование и смисъл, а не ужас пред неизбежното и неизвестното:

Ще умра. Ще вали, ще вали.
Ще натрупа два метра.
Под спокойните кротки ели
ще е безветрено.

...........................................

Ще вали. Да вали. Но дали
някой ден ще просветне,
да погледна навън - моя мил
да прегърна с очи

за последно.

Постоянна е мисълта, че когато се явим пред Него, трябва да отговаряме за всичко, сторено от нас на този свят, в земния си живот. С цялото си творчество Калина Ковачева се подготвя за срещата с Нея - смъртта, за да й е по-леко Тогава, и същевременно подготвя и нас.

Дори в интимно-любовните си стихотворения като "Казват...", "Той нарочно...", "Не мога вечно...", "Той каза...", "Мисля си за теб...", "Венчално...", "Той паметник...", "Ще дойде вечерта...", "Раздяла...", "Интуиция..." и другите поетесата изглежда в известен смисъл дистанцирана, но именно поради това е по-убедителна. Защото, когато прекалената емоция е преодоляна, се постигат по-големи поетични дълбочини и универсалност. Светът е "нелюбовен", затова неуютен. При Калина Ковачева любовта е с бодли. Щастието постоянно й обръща гръб, защото при нея очевидно превес има духовното начало. Въпреки всичко тя въздига любовта като важна и неотделима част и като върховен смисъл на живота в универсален аспект. Любовните стихотворения в тази лирика не са еротично-чувствени, а интимните изживявания са дълбоки, истински, органични. Те изразяват удивлението на поетесата пред тайнството на любовта, на любовта й към хората:

Той нарочо ме срещна тогава,
за да знам, че за мен е единствен.
Той нарочно сияйно ме гледа -
да ослепея за всичко.
После
той нарочно не каза дума -
да пресъхвам от жажда по нея.
Той нарочно прегърна друга -
да остана съвсем без надежда.

Интимно-любовните стихотворения на Калина Ковачева са толкова сдържани, свенливи, че донякъде даже не ни изглеждат тематично и мотивно откроени като такива. Получава се подобно усещане, защото чувствата са много деликатни и фини, разголването на душата е с мярка. За поетесата любовта е светло, свято, дълбоко и по-универсално чувство, а нагонът е в миманса. Нейната поезия е споделяне на нещо съкровено, едновременно обикновено и необикновено, видимо и невидимо, открито и скрито. Лирическата й героиня не е еротично разголена, разпасана и разюздана, както наблюдаваме при някои авторки. Минавайки за "модерни", те стигат до откровена порнография, вулгарност, пошлост и цинизъм. Всъщност в подобни случаи вместо модерност се постига псевдомодерност, която отблъсква интелигентния читател. Калина Ковачева не робува на литературни моди, а се съобразява единствено и само със собствените си поетични чувства и интуиция, дава простор на собствената си поетична и мисловна същност. Но нейната лирика по никакъв начин не звучи старомодно, защото е съвременна и модерна в същностния смисъл на понятието "модерност" - и като съдържание, и като поетика.

Темите и мотивите в стиховете на Калина Ковачева търсят обединяващото чрез личната ангажираност: семейство, близки, деца - светът в нас и връзката му със света около нас. Първоначалните лични впечатления, преживявания и усещания при тая поетеса винаги стават повод за по-дълбоки наблюдения и размисли, за неочаквани и същностни важни обобщения. В тази бездна от чувства често не прониква светъл лъч, няма много надежда и радост. И това не е поетическа поза, а действително състояние на една високоетична и самокритична личност. Тя улавя сълзите като звук и ни прави съпричастни на собствените си чувства, съзерцания и видения.

Страданието в поезията на Калина Ковачева е силно откроено. Поетесата се интересува преди всичко от сенчестите страни на живота. Природните картини в нейната лирика са съответни на душевните преживявания на лирическата й героиня. Времето в тази поезия най-често е мокро, дъждовно или снежно, влажно, сенчесто, рядко е слънчево в стиховете й, снегове и бури населяват лириката й, вълци, гарги, свраки, черен паяк се мяркат в стихотворенията на Калина Ковачева. Тя иска тъмното да ни свети, устремена е към светлината на тъмнината. Поетесата предпочита вътрешните обеми на словото, тя ни говори чрез мълчанието на тишината. Чрез гласа на тишината тя изразява възвишеното и низкото, грозното и красивото, нежното и грубото. Тази лирика разчита на недоизказаното, което носи магията на словото и в последна сметка е неговата същност:

Когато много говоря,
казвам това,
което искат
да чуят.
Когато мълча,
казвам останалото.

Макар че някои стихотворения на Калина Ковачева са отзвук от преживяното в чужбина (Катманду, Хималаите и други места), те носят същата тоналност, защото тази поетеса никога не изневерява на себе си, на творческия си натюрел. Затова е толкова физиономична и съдбовна поетеса. Поетичните пози, неискреността и словесното преиграване са непознати за нейната лирика. В стиховете на Калина Ковачева няма нищо лековато и случайно. В "Пътят" силно и много болезнено се откроява усещането за дехуманизиране на съвременния свят, което граничи с душевната деградация на човека:

Човекът, паднал в калта,
някога беше мой брат.
Сега ми крещят: "Прекрачи през него
и продължи пътя си."
Но защо ми е
този път?

Този поглед към света не може, няма как да е изпълнен с оптимизъм. В подобни стихотворения преобладава силно критичното отношение към действителността, която се оказва сурова, граничеща с жестокостта. Всъщност всеки истински поет и творец е критик на съществуващата действителност. Същевременно поетични творби като "Пътят" са доказателство, че оголеното публицистично поетично изразяване е непознато и недопустимо за Калина Ковачева, защото художествените й критерии са високи. В нейната лирика няма да открием прякото изразяване, декларативните стихове са й изначално чужди, защото творческата интуиция й подсказва, че това е пагубно за художествеността. Очевидно такъв начин на творческо изразяване е неприемлив и недопустим за тази поетеса. Сериозното изкуство никога не произнася посланията си оголено декларативно, пряко, директно. Така тя ни оставя чрез собственото си мислене, вълнения и съпреживявания да достигнем до посланията на нейните стихове.

В стихосбирките "Какво за любовта" (2001 г.) и "Малки жестове на внимание (2004 г.) Калина Ковачева е предпочела късата стихотворна форма. В творбите от тези стихосбирки поетичният синтез е забележителен, стиховете са максимално наситени с промисъл. Почти всички поетични творби са от едностишия до осмостишия. С тези стихотворения Калина Ковачева отново доказва, че за истинския поет количеството стихове няма значение, единствено важно е тяхното съдържание и богатството на послания, които ни предлагат. Например в "Пътека" става дума основно за неумолимите закони на земното ни битие и за неговия неизбежен край, за кръговрата и необратимостта на живота ни във времето:

Някой друг преди тебе е минал.
После - пак някой друг.
Някой друг след тебе ще мине.
После - пак някой друг.

Четиристишието е вариант на мисълта "Всичко тече, всичко изтича", но колко поетично оригинално и въздействащо е изразена! И неусетно се замисляме за земните си дела и за Смисъла от пребиваването ни на тази грешна земя.

А "В гората" е от един стих:

... с дъх на ягоди.

Само един стих, когато е достатъчно съдържателен и силен, е способен да задвижи сетивата ни. Някои от стихотворенията имат формално допирни точки с хайку и нава ("Новоселие" и други).

Човек може много да се учи от животните на хуманизъм, на съчувствие, състрадане и човещина:

Едно врабче ме погледна човешки
и ми направи място на покрива.

("Съчувствие")

Подобни послания носи и "Съвремие":

Кучетата подивяха и бягат от хората,
защото хората станаха зли и овълчени.
Хората вече също бягат
от хората.

"Безстопанствени" е вариант на същата тема, но носи и други нюанси. Дехуманизацията е свързана и с отношението на хората изобщо към природата. Подобни стихотворения в известен смисъл можем да определим като "екологични", но тази характеристика далеч не изчерпва полифоничното им съдържание. Защото в подобни стихове става дума в не по-малка степен за духовната екология. Най-важно е душите ни да са "екологични", защото от духовната екология зависи природната екология.. В поезията на Калина Ковачева винаги съществува втори, трети и т.н пласт на стиха, на лирическата творба, поетесата всякога проглежда, прониква и отива зад думите и затова отвъд тях проникновеният читател може да открива много и все важни послания. Тези смислови пластове на думите се разкриват постепенно чрез читателското ни проникване и ни показват дълбоките си и смислени послания. Както художникът реставратор разкрива пласт след пласт, така и читателят открива различни смисли на думите, те проблясват, постепенно заблестяват с допълнителни смислови нюанси и ги преоткриваме. Човекът често посяга неразумно, невнимателно и безотговорно на природата и затова плаща и ще плаща скъпо и прескъпо, ако не се осъзнае навреме, защото никой не е по-силен от майката природа:

Отсреща планината е изрязана
от тъмно върху светлото.
Като поезия ми се привижда.
По склоновете думите са легнали
една до друга,
докосват се, допълват се,
но никой никого не наранява.
Обичат се, как иначе,
нали изграждат цялото.
Най-горе на върха стои
най-хубавата дума,
сине.

Поетесата търси единение с природата, защото се чувства неотделима част от нея. Думите тя усеща като неразделна и същностна част от самата природа. Изобщо няколко стихотворения са посветени на Думите, основното градиво за поезия. В "Разговор на един и същи език", посветено на Иван Цанев, физически усещаме болката им:

Срещнаха се думите и се разминаха.
(Този срещу мен говори за Любов, а мрази.)
На раздяла дълго плакаха от мъка.

Думите могат да бъдат нежни, но и жестоки, да обичат, но и да мразят, това зависи от твореца. Затова Калина Ковачева се обръща и към друг майстор на думите Константин Павлов:

Към думите по-предпазливо, когато ги
произнасям, те стават
действие или предмет, или във въздуха
изчакват да им дойде времето.

.........................................................................

Та с думите - когато устните ги приведат в движение.
По-добре е днес да си мълчим, мълчим, мълчим...
Докато се научим
да говорим...

("Към думите...")

За поетесата, както е и при Константин Павлов, празните брътвежи са просто отвратителни, защото те са приоритет предимно за мерзавци и неморални хора, които менторски се опитват да манипулират публиката, да я развращават и деморализират, защото сред такова население се чувстват най-добре, най-спокойни. Словото трябва да се уважава, думите трябва да излъчват нови смисли и значения, да звучат полифонично, да ни сепват и тревожат, да ни правят по-смислени. В поезията на Калина Ковачева думите се заобикват, защото тя умее да ги сдобрява. В "Любов" поетесата предлага отговор на същността на това чувство:

Някаква клетка от тялото ми
трепти заедно
с негова клетка.

Толкова.

В последна сметка колкото и труден да е животът на човека, трябва да сме благодарни на съдбата, че ни е създала:

Малките жестове на внимание
са това, с което живея,
те сякаш извират отвсякъде
и ме задържат при себе си
(Жълтото птиче цвърчи и ме радва).
Големият жест на внимание
направи Животът,
щом ме избра
да съм жива.

Приоритет в поезията на Калина Ковачева винаги има духовното, а не материалното. Най-дълга е пътеката към къщата, която трябва да извървим. Ето ги големият Смисъл и голямата Надежда:

Остава ти надеждата, че ето,
преминала през миг, през вик, през век,
ще блесне твоя дума в битието
след твоето небитие.

Това е мисията на поета и смисълът от творчеството. В лиричните си послания Калина Ковачева търси отговор на екзистенциалните въпроси, сред които средищно място заема въпросът за смисъла на човешкия живот - защо сме се родили и осъзнаваме ли защо живеем, взирайки се с неспокойния си дух в същността на заобикалящия ни свят с едно непрестанно напрежение. Тя иска да очовечи не само човечеството, но и Вселената. Несъмнена е екзистенциалната дълбочина на стиховете у тази поетеса. Талантът й търси неизследвани глъбини на съвременния свят и ги изследва чрез дълбок анализ и впечатляващи прозрения. Към нейните поетични внушения трудно може да се отнеме или прибави нещо поради тяхната универсалност. Калина Ковачева е поетеса на метафоричната самовглъбеност, на безкрайните пътувания към вътрешните пространства на сърцето и подсъзнанието. Тя излъчва такива нюанси на съзнанието, които няма как да не забележим и да не съпреживеем, защото страданието е лично преживяно и след това пресътворено в словото й. Тя има усещането за скритите нюанси на думите, открива ги и ни ги внушава. Уж разговорен език, но невероятно поетичен, защото Калина Ковачева с безпогрешната си поетическа интуиция е намерила необходимия ред на думите и ги е принудила да се обичат. Своите тревоги и преживявания тя прави тревоги и изживявания на чувствителните и интелигентни читатели на стиховете й. При нея няма комбинативна поезия, изградена на теоретична основа, защото това е несъмнено неподправена автентична лирика. Това е спонтанно избликнала поезия, богата със страсти и нюанси, с извисявания, открития и впечатляващи откровения. Тази лирика е сред духовните синоними на времето, естествено се вписва в тях.

Напрегнато е словото в поезията на Калина Ковачева, стиховете са сгъстени, словесният синтез е очевиден и предпочитан, думите тежат на местата си. Словото при тази поетеса се слага така, както се е сложил животът й, то е изцяло адекватно на житейската й и духовна биография, напълно е автобиографично, равно на творческата й съдба. При нея няма нищо нагласено и изсмукано от пръстите, затова е толкова въздействащо. Чрез личните си изживявания и терзания тя изразява и тези на своите съвременници, помага им да ги усетят, осъзнаят и почувстват по-истински и дълбоко духовно. Нейната лирика изразява острите проблеми на съвременния свят чрез красотата и магиката на реалността. Поетичната й мисъл и творческата й фантазия виждат света от един друг ъгъл и себе си в един друг свят.

Непълно ще бъде твърдението, че внушителният глобален поглед към живота и човека, към дълбинния анализ на настоящето, болката и надеждата изчерпват тази поезия. Лириката на Калина Ковачева е толкова богата на теми, мотиви и нюанси, че постоянно откриваме нови светове, чувства, уловени образи, състояния и видения.. При внимателен прочит ще открием и нежни, но и жестоки стихове, сканиращи, но и тънки и фини стихове, стихове на възторг, но и на отчаяние - от целия спектър на човешките преживявания и изживявания. Стиховете са толкова наситени с поезия, че ги четем с истинско, неподправено естетическо удоволствие.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.