КАЛТА ПОД НОКТИТЕ, С НЕЯ СМЕ ЖИВИ
(Поезията на Борислав Геронтиев)

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Борислав Геронтиев навлезе в нашата поезия в края на 60-те и началото на 70-те години (на миналия век) някак си естествено, уверено и солидно. Някои от неговите връстници огласиха своята поява в лириката ни със звънки думи, рими и куплети, други с опити за псевдоноваторство и версификаторство, трети с трепет и страх, а той - спокойно, мъдро и премерено, като че друго не би могло и да бъде. Сякаш искаше да ни каже, че знае какви поети е раждала и ражда нашата земя, но че винаги има място за още един, стига той да бъде честен пред словото си, автентичен, да се движи по белия лист от морала на собствената си съвест. Още първото стихотворение от дебютната му стихосбирка "Име на песен" (1970 г.) - "Предисловие" - издава, че идва поет с характер и дарба, а това значи нова надежда на българската лирика:

При толкоз песни и поети,
земя,
ще чуеш ли и мен?
Във слънцето ти хляба свети
и озарява моя ден.
По-ведър от планински вятър,
от глътка изворна вода -
с безмълвието на житата
вървя към срещата с дъжда.

Не бързам -
                        всекиго да чуя
и всеки да ме разбере.
За всеки сбирам прости думи -
тъй както здравец се бере.

Наесен -
                        винаги последен -
като най-есенния клон:
от сладки плодове приведен,
ти правя мълчалив поклон.

Още в това стихотворение поетът определя и споделя своето творческо верую и набелязва открито пред читателя поетичните пътеки, пътища и магистрали, които го интересуват и които той ще се мъчи да следва по трудния, трънлив и мъчителен път към своите си собствени върхове в лириката. Въпросът, който задава поетът в началото на лиричната си творба, е зрял въпрос, защото, от една страна, издава съмнение, но от друга, осезателно се чувства личната увереност за своя дума, за собствена поетична територия. И най-открояващото се и хубавото в случая е, че Борислав Геронтиев е безкрайно далече от леснината и маниачеството, от нахаканите закани и прекаленото самочувствие на някои свои литературни събратя, които така и не са осъществили, а и едва ли някога ще осъществят своите литературни закани и преголеми амбиции.

Освен всичко друго "Име на песен" определено притежава своя лична физиономия и разкрива най-съществената черта на един талант - просто Геронтиев доказва, че знае какво е истинска поезия. С това не искам да кажа, че в стиховете му всичко е изрядно и прецизно и че липсват недостатъци. При крайно висок критериен подход такива могат да се открият - например прекалената оголеност на някои стихове или известна тематична повторяемост и преекспонирането на някои мотиви, което създава усещането за лека монотонност. Но определено можем да твърдим, че няма стихотворения, които са откровено слаби и незначителни, и които няма смисъл да се печатат. Т.е. Борислав Геронтиев още в първата си книга не е допуснал творчески компромиси със словото и това го е предпазило от художествени провали.

Но дори тези констатации в последна сметка се превръщат в негово предимство, защото го предпазват от твърде опасното тематично многообразие и разностилие, от конюнктурност и актуалност в лошия смисъл на думата. Защото тематичната вярност в най-общ и универсален смисъл създава и една своего рода поетична дисциплина, която също е отличителен белег на истинския талант. Образно казано, с поетичните си инструменти талантът упорито копае на едно и също място, защото интуицията безпогрешно му подсказва и посочва, че точно там някъде се намира собствената му златна поетична жила, а за най-надарените и тяхното поетично Елдорадо. И почти винаги стигат до тях. С други думи, и Борислав Геронтиев носи в себе си упоритостта и волята на най-талантливите си предходници.

Така че в другите си поетични книги - "Обреден хляб" (1975 г.), "Спомен за вино" (1981 г.) и "Кладенец в двора" (1985 г.) - този поет ще задълбочава, доразвива и доизгражда собствения си поетичен образ, ще надгражда лиричния си образ върху своята поетична основа, положена в първата му книга. И ако вземем и внимателно прегледаме съдържанието на книгите му по реда на издаването им, ще видим, че всяка следваща негова книга съдържа в себе си предишната и е своеобразна антология на творчеството му до момента на издаването й. А последната му книга засега - "Кладенец в двора" - е антология на цялото му поетично творчество. Образно казано, стихосбирките на Борислав Геронтиев представляват концентрични кръгове с общ център, като всяка следваща е с по-голям радиус.

* * *

И така, кои са най-важните особености на лириката на Борислав Геронтиев, кои са водещите теми, мотиви и проблеми в поезията му, какви са особеностите на неговата поетика?

Особено силно впечатление прави кръвната привързаност на този поет към традицията. И това при него идва естествено, нетърсено, ненасилено, автентично, сякаш не би могло и да бъде другояче. Като че ли известният повик на Пенчо Славейков "Напред към традицията!" с пълна сила може да се отнесе към поезията на Борислав Геронтиев. (Известен е изключителният интерес на тоя творец към фолклора ни и преди всичко към чудните ни народни песни.) Това се усеща особено осезателно в ритмиката, мелодиката и образността на много от лиричните му творби. То е предадено по кръв чрез майката и бащата и е неотменима и съществена част от поета. Той иска да пренесе това чувство у децата, защото закъде сме без памет и традиция. Паметта е тази, която следва да ни осмисля като българи и човеци, колкото и да сме напреднали, където и да сме по света. За поета българин и България са свети думи и той не ще позволи никога и никому да злоупотреби с тях, ще ги брани с всички сили, за да ги предаде кристално чисти.

Тези понятия са свързани с бащината земя, с родната природа, с българското жито. Неслучайно преобладаващи събеседници на лирическия Аз са дядото, майката, бащата, синовете, децата. Т.е. семейството при тоя поет се явява здравият символ и опората срещу настъпващата алиенация, която той така болезнено предчувства. Геронтиев е много чист поет, защото лириката му е с естествено подхранване, ако мога така да се изразя, в стиховете му лекарство са билките, а не концентрираните химични съединения на съвременната медицина.

Чувства се и се усеща една лека настръхналост и постоянна напрегнатост, защото поетът е убеден, че откъсването от корена обезличава човека. Затова в "Надгробен надпис" поетът горчиво споделя:

Духова музика свиреше,
                     аз - сам на себе си - казах:
намаляват мъжете, велики в едното и другото;
и дано милостив да е бог,
                     да ни праща поне по едно подражание,
инак няма с кого да се мерим
                     и макар да живеем изправени,
по-висока ще става тревата надгробна,
                                                               а ние -
по-горди с това:
                                          че сме живи.

Горчиви и печални са тия стихове, но и страстно протестиращи срещу стремежите на времето да ни обезличи и обезцвети. Това са и вечните велики примери, които всякога трябва да са ни еталон, който да не губим като ориентир от очите си, защото последствията ще са отчайващи. Подобни късове от лириката на тоя поет са твърде характерни, те са страстен повик за личност, за осъществяване на себе си в една съпоставимост с огромните фигури на великите сенки от миналото ни. Затова Борислав Геронтиев ще допълни в "Обръщение":

Не можеш да строшиш със зъби страха си костелив,
                                                                         не можеш,
а те пробожда острието на мисълта -
                                                               да бъдеш друг.
Посмешище си с твоя порив да дириш ласка под небето:
под тая - недопита още - горчива чаша на Сократ.

Животът е една постоянна борба - ни казва поетът. В него грижите са много повече от радостите, вечен и жесток е двубоят между добро и зло, мракът и светлината вървят все заедно, обетованата земя все още е мираж, по грешната ни земя се разхождат свободни и ненаказани мерзавци и злодеи. Защо е така? - пита поетът. И отговаря - защото ни притиска и пречи страхът. Главно на страха разчитат тирани, диктатори, злодеи, убийци, терористи. Основен и най-важен съюзник на злото е страхът, който принуждава човека да превива гръб и да не смее да се опълчи срещу бруталното насилие.

Стиховете искат да ни одързостят, внушават ни да се озъбим на живота и ако трябва, с високо вдигнати глави да изпием докрай горчивата Сократова чаша. Такива стихове са страстен зов за личност, за лично самопостигане и пълноценен живот на всеки от нас. Затова така мощно призивно Геронтиев завършва стихотворението си "Лов":

Но ти сред стърнището, равно и глухо, на камък не сядай,
не е за оплакване участ такава, а само за завист:
дори от сачмите, които ти глождят ребрата, усещаш
приятния гъдел,
                                 че още си буден
                                                               в тълпата от спящи.

Това е Ботевска покана с особена сила, драматичност и екзистенциалност, повик за пълноценен горд живот.

Или пък стихотворението "Романс":

Каква е твоята надежда?
На роб
                     или месия?
Закръглени деца отглеждаш -
бунтовници в кесия.

Сред толкова човешки драми
и толкова нелепост
плачът ти даже е измама -
провинциален епос.

Илюзия:
                      сега и тука
великото възкръсва.
Развявам главната си буква,
а не -
                     нарамил кръста.

* * *

Поезията на Борислав Геронтиев е драматична, тревожна, смущава съвестта ни, нито миг не ни оставя спокойни и безразлични. Тази поезия е бунтарска в най-чистия и хубав смисъл на думата, защото е далеч от лъжата, самодоволството и самоизмамата. Лириката на Борислав Геронтиев е остра, но не е агресивна, защото макар и мъжествена, тя е изтъкана от доброта и съчувствие към човека, защото поетът е наясно колко уязвимо и безсилно същество в последна сметка е човекът, че хората постоянно се нуждаят от ласка, добра дума, подкрепа и надежда в трудните мигове, които са ежедневие в живота им. И поетът споделя, че "всеки трябва да има една долина на скръбта". А началото на "Песен за добрия човек" е и автохарактеристика на самия поет:

Точно когато си мисля, че вече ще трябва да спя,
идва добрият човек и ми казва:
- Ти си толкова тъжен и толкова нежен,
колкото весел и груб ти се ще да изглеждаш.
Има хора - насън към звездите пътуват.
Ти си друг - ти потъваш, потъваш и чезнеш
все надолу:
                      море от прозрачно безсъние.
После очите ти трудно привикват с деня,
а на другата вечер потопът започва отново.

Да, такъв поет е Борислав Геронтиев - тъжен и нежен, макар че му се иска да бъде весел и груб. Това е поет на сенчестите страни на живота, главни негови територии са невеселите житейски проблеми, дълбочините на битието, собствените проглеждания и прозрения, една постоянна съсредоточеност, която е драматична главно за този, който я носи в себе си, т.е. за лирическия Аз в случая. Но именно поради това подобна поезия е силно въздействаща, защото не лакира и не мами, а е пределно вярна на живота. И дори посланието към сина в "Песен за сълзата на Волов" е зов към доброта, човещина и милост:

Целуни револвера и ножа,
не от сила и гордост пиян,
а от простата мъка -
                                 че може
да останеш докрай неразбран.

Не върти необмислена сабя
над главата на брат и другар.
Ако ще да е битка за хляба
и за друго -
                     подобно макар.

За каквото и да става дума, дори за най-свидни и свети неща, в този срещу теб никога не трябва да виждаш враг, а да съзираш и откриваш човека. Защото злобата и омразата никога не са били и не могат да бъдат съзидателни и хуманни. Това е доказано от цялата световна история. Конфронтационните исторически времена са носили на човечеството само нещастия и гибел. Конфронтационните общества до едно са загивали. Хуманизмът в тези стихове е впечатляващ, открояващ се, тотален. Подобни стихове са надидейни, надкласови, истински, в съзвучие с мисленето на поет, който интуитивно предусеща и носи в себе си общочовешки хуманистичен патос. И друго много важно: не всеки може да бъде герой, но всеки от нас е длъжен и трябва да бъде човек. Такива са посоките и главните послания в "Песен за сълзата на Волов".

* * *

Тоя поет никога не е изпадал в плен на конюнктурната еуфория да клейми "идейните противници" и "класовия враг", така характерно за елементарното поетическо (и не само поетическо) мислене, лишено от големите хуманистични общочовешки идеи. Също така никога не се поддаде на тематична предпоставеност и не се подведе да пише по поръчка, защото е убеден в предварителната обреченост и почти сигурното творческо фиаско на такива стихове. И от това, разбира се, само печели. Освен за характер и почтеност това говори за съдбовност и отдаденост на поезията, за мъдрост и прозорливост, за това, че Борислав Геронтиев има като обеца на ухото си поетичният опит и морал на значителните свои предходници от българската и чужди литератури.

Борислав Геронтиев е силен поет и защото е един от тези, които знаят, че несъгласията с действителността са най-сигурният път за доближаване до идеалите и най-силният импулс и мотив за творчество, което осигурява трайно присъствие в литературата и във времето. Съгласен или несъгласен, той всякога вижда в другия събеседника, стреми се да го разбере, да вникне в мислите, чувствата и поривите му, за да си ги обясни, да му прости и заедно да изградят общия човешки дом. А за всичко това са необходими духовно богатство и благородство. Затова гражданската му съвест е постоянно будна и тревожна:

Маратонецо, с твоята вест островърха къде се залута?
Ти забрави ли твоя едничък и праведен дълг:
известявай човека,
              един път поне го изпитай дали е достоен
да живей своя толкова кратък
              и толкова даром получен живот.

Не, недей ме оставя да зидам градеж,
              за който тротилът е вече приготвен;
да заспивам на камък,
              затиснал потулено змийско котило;
да забравям, че в мен невредим се спотайва
              най-неподкупният мой неприятел.

Именно при такива стихове откриваме и говорим за прогностичната роля на изкуството, за неговата несъмнена способност да предусеща и предвижда някои неща, тревожно да предупреждава за възможни трагични последици и апокалипсис, да отваря широко очите и ушите на хората, да ги подбужда към протест и непримиримост срещу злото. Същото стихотворение завършва с много силен и въздействащ финал:

Маратонецо, бързай!
Време винаги има
                   да сринем живота съвсем до основи,
време винаги има
                   да почнем да зидаме нов - по-надежден градеж.

Аз съм тука -
                   отглеждам деца, твърдоглави и буйни.
И те чакам -
                    не с клонка маслинова да ме застигнеш,
а с трънен венец.

Това е една подадена човешка ръка, автентичен поетичен порив за братство и човещина. В стиховете има протест и прошка, но най-силно е внушението и чувството за единение, за обща, взаимосвързана и взаимнозависима съдба на хората по грешната ни и многострадална земя, повик за братство и общ път, за опомняне и милост.

* * *

В стихотворенията, в които най-силно се откроява жаждата на поета за традиция, Борислав Геронтиев използва и разработва фолклорни исторически мотиви, обреди, стародавни народни песни и предания, за да свърже минало, настояще и бъдеще с непрекъсваемата нишка на паметта. Затова ще открием метрики, ритмики и мелодики, характерни за народните песни ("Задушница", "Матеев геран", "Надпяване", "Лазар", "Рефрен", "Чакъм"). Фолклорната форма Борислав Геронтиев запълва с драматична проблематика, силно въздействащи поанти, богати философски обобщения и дълбочини, както е например в края на "Надпяване":

Ще дораста ли
                            няколко пръста -
песен да почна с такъв въпрос:
щом не ни стига храброст пред кръста,
да отречем ли мита за Христос?

Голям въпрос, страшен въпрос, универсален въпрос, вечен въпрос, който ни изправя на самосъд и себеразнищване до край.

Или пък поантата на "Фолклор":

Във делник - гиздав,
                            гнидав на празника.
Зелени брулим черковните сливи.
Но има нещо недоразказано:
калта под ноктите.
                            С нея сме живи!

А в "Данък" основната мисъл отвежда към данъка, който взема съдбата от всеки творец, създаващ сериозно изкуство, и който всякога е прекалено голям, но неотменим. Какво да се прави, така е.

* * *

Когато казахме, че стиховете на този поет носят неподправено българското, автентичното, че Борислав Геронтиев е носител на съхранени съществени фамилни черти от предходните поколения български поети, с едно чувство към историята ни, към най-светлите и горди мигове от нашето минало, имаме пред вид и стихотворения като "Матеев геран". В тази лирична творба поетът се мъчи да влезе в диалог с войводата и поета Ботев, да изясни за себе си и за нас смисъла на великата му саможертва, мъчително търси отговора на фаталния въпрос:

Войводо, ти пътя си сам го избра.
Но - питам те - тука защо ли поспря?
Обратно - към Дунава - два часа път.
Към Враца - премеждия, изстрели, смърт.
Но - питам те - тука защо ли поспря?

И Геронтиев намира отговора в смисъла на Ботевата саможертва, в нейното непомръкващо величие, в Голготата на гения на България, която е колкото фатална и национално-трагична, като че ли и толкова предопределена и необходима на българите и България. И оттам идат неприятните въпроси към всички нас: ние какво правим сега след Ботев, доколко сега той би бил доволен от нас и България, достойни ли сме за него и т.н., и т. н. Въпроси, които ни разголват, смущават съвестта ни и ни притискат към стената.

Фатални проби, драматични въпроси, зов за жива и будна национална памет откриваме убедително внушени и в "Задушница":

Само съдбата пред бога
не е залъгалка
раните станаха много,
юнаците -
                            малко.

* * *

Борислав Геронтиев е поет с невероятно развито чувство за българска памет. В стихотворението си "Писмо от мама" той изразява това си чувство крайно силно. Непрестанно изпитва не само панически страх, но и истински ужас пред допусканата възможност, че може спокойно и хладнокръвно да приеме смъртта на бащата. От една страна, знае, че това е неизбежно, но в същото време възможната забрава го потриса като вероятност, като нещо чудовищно, защото той я вижда преди всичко като собствено обезличаване. Отчуждението, отродяването и изгубването на родовата и национална памет за поета е истинска катастрофа, равносилно на самоубийство. И хорското съчувствие е особено важно, но то не може да замени синовната обич, присъствие и съпричастие.

"Сбогуване с баща ми" е своеобразно допълнение и продължение на "Писмо от мама". В него поетът извисява образа на бащата с неговото благородство и го противопоставя на възможното отродяване, което се усеща все по-силно в днешното ни ежедневие. А Геронтиев е жаден за единение на поколенията, за традицията, за миналото и старината. Тези мотиви с особена сила звучат от "Предчувствие", "Елегия", "Припев" и въобще от целия цикъл "Обреден хляб". Тази поезия е чиста, от нея се носи мирис на чернозем, дъхти на жито и вино, чуват се и звучат народни запеви и мелодии, виждаме здрави селски ръце, честни и работливи, в стиховете неунищожимо присъстват доброта и човещина, тревога и надежда. Ето едно великолепно поетическо откровение на Борислав Геронтиев, което е и негово творческо верую:

Най-просто, най-ясно от всички изкуства е хлябът,
от ръцете на пъргава селянка снощи замесен...
Мене такива ръце ме отгледаха -
                            с дъх на тесто и на угар
мене такива ръце ме крепят и сега -
                            на техните жилести клони
гергьовската люлка на моята песен се люшка.

* * *

Нека спрем вниманието си по-подробно на стихотворението на Борислав Геронтиев "Мотив". Това е стихотворение-антитеза и контрапункт на Джагаровото стихотворение "Предпролет". "Мотив" е посветено на Г. Джагаров и е своеобразен поетичен диалог между двамата. Всъщност тук едва ли може да става въпрос за пряко противопоставяне, защото "Мотив" не е опозиция на "Предпролет". Но в съпоставката на тези стихотворения ярко личат разликите между поетичните поколения на Джагаров и Геронтиев. На наивната възторженост и стремеж желаното да се представя като действително, на наивния оптимизъм на "Предпролет" противостои реализмът и мъдростта на "Мотив". На пеещите птици в "Предпролет" Борислав Геронтиев отговаря в "Мотив":

Не е добре, поете:
не пиеш,
нито пееш.
А знае се, и двете
неща, че ги умееш.
Не е, не е до болест,
поете,
ни до старост.
Но кой ли днес разголва
най-святата си ярост?
Напрягане - до бръчки.
А в работа не влиза
магическата пръчка
за масов оптимизъм.
По клони и по жици
                      орляк един прогонен -
аз виждам:
                  птици,
                            птици...
Мълчат -
              като на помен.

Очевиден е лековатият оптимизъм на "Предпролет" и реализмът на "Мотив". Джагаров е подходил към историята и живота наивно-оптимистично. Убедителен може да бъде онзи творец, който винаги мисли и има предвид в изкуството си сложността на човека и живота и го въплъщава в творбите си. Разбира се, че хората имат нужда от вяра и кураж, но не по-малко от правда и истина. Най-много трябва да се съмняваме в несъмняващите се. Липсата на съмнения говори и за инфантилност. Защото човешката история е дело на човеците и никак не е оптимистична, изпълнена е с доказателства и примери, че в човека живее както геният на доброто, така и злодеят, че един и същи човек може да мине през смърт за определена идея, а след това същият този човек може за пет лева да я продава и да развращава хората. Прекаленото идеологизиране на изкуството никога не е било плодоносно. Изкуството винаги трябва да извлича уроци за себе си не от предпоставени тези и идеологически постулати, а от живота и големите си собствени образци от миналото.

Докато "Мотив" е много по-реалистична и мъдра и затова по-убедителна поетична творба. Разбира се, и високо поетична. Борислав Геронтиев видя замлъкналите птици и не се поколеба да изрази страшната си покруса от това. Той изрази в "Мотив" и други свои стихотворения драмите на творческия полет на своето време, чиито криле бяха прекършвани от недостойни мерзавци в името на лъжата, а творческата личност беше лишавана от полет и натъпквана в прокрустовото ложе на сивотата, еднаквостта и безличието. "Мотив", както и друго стихотворение на Геронтиев - "Денонощно" - са стихотворения от ботевско-яворовско-фурнаджиевско-ивандинковски тип. Това са творби, по които след време потомците ще съдят за времето на тоталитаризма, за неговия драматизъм и трагизъм. Изкуството трябва да вика и крещи, за да събужда заспали и нечисти съвести.

Вече споменахме за стихотворението на Борислав Геронтиев "Денонощно". Ето го и самото стихотворение:

Денем
              вият, извиват отляво-отдясно сирени
и тръба ненаситна нагоре-надолу тръби:
че епоха било на велики дела и промени,
че се водели битки, кипели епични борби.

Ние знаем:
              далеч е от нас урагана световен
и Септември един път завинаги станал е Май.
В тишина аптекарска приготвяме трайно отрови:
ти - за мен, аз - за теб -
                                          неуморно,
                                          неспирно,
                                          без край...

Нощем
              думите някак си стават напълно излишни
и всеобщо мълчание всички накуп ни души.
Ако може нощта да поглъща човешки въздишки,
ще изригне -
              вулкан изтерзани човешки души.

И се питам
              - и денем, и нощем -
                            напрегнат и трескав:
от какво на доброто така се нащърбва лъчът?
Туй, че шевове има животът?... Че то е известно.
Или често конците са бели и много личат?
И се плаша
              - дано е напразно -
                            пред час съдбоносен
(стръмнини, изпитни предстоят до заветния връх!)
да не би на душата костюма да бъде износен
и очите да бъдат без пламък, гърдите - без дъх.

Точно за такива негови творби приляга определението за "фурнаджиевския бяс" на Борислав Геронтиев - едно много прозорливо и точно наблюдение на Минко Бенчев. Стихотворението носи мощна социална проблематика, отличава се с екзистенциалност, дълбочина, безкомпромисност, висока поетичност. "Денонощно" е хроника на едно време, което е пълно с безвремие. Поетът не оставя на мира кухата патетика, стремежа лъжата да измести истината. Зад привидността на благополучието с неговата блатна тишина под повърхността протичаха неплодоносни гниещи процеси. Защо уж всичко бе наред десетилетия, а пък в последна сметка съвсем не е било така, защо и кой лъжеше дълги години, защо хората бяха възпитавани в покорство, единомислие и оттам в равнодушие, което е по-страшно от неверието? Всички тези и много други въпроси поставя поетът в тази изключително силна поетична творба. Тук става дума и за хилядите човешки драми и най-вече за драмите на най-талантливите и доблестните. Съшитите с бели конци неистини и полуистини с претенции за истини не можеха, а и никога не могат да издържат дълго и след това драмата става още по-дълбока.

Борислав Геронтиев е "ученик" в поезията на Иван Динков. Това личи и в стихотворението "Фолклор", посветено на големия поет:

Как стана всъщност -
                                          кой ме научи:
тъмния курник, тясната кочина?

Продължава поетичният диалог с Учителя:

Съдба в наследство - риза подносена:
гласа, с който плача,
                                                 с него да пея.

За да завърши по ивандинковски:

Във делник - гиздав,
                            гнидав - на празника.
Зелени брулим черковните сливи.
Но има нещо недоразказано:
калта под ноктите.
                            С нея сме живи!

Подобно на големия Иван Динков, който виждаше гроба си като белезникав хълм и вземаше от него пръст под ноктите, за да привикне приживе със смъртта. А по предпочитаните и припознати учители в литературата, изкуството и творчеството, се съди и за самия теб като поет, писател и литератор.

Мисля, че със стихотворения като "Мотив", "Денонощно", "Фолклор" и подобни всеки поет може да разчита на сериозно присъствие в националната ни лирика.

В стихотворението си "Послеслов", с което завършва последната му стихосбирка "Кладенец в двора" (1985 г.) и което по своеобразен начин рамкира и затваря поетичното му творчество засега, поетът споделя:

Във къща със загаснало огнище
прокуден и нечакан се заселвам
със думите и обичта си само.

Такъв е той, поетът Борислав Геронтиев.

1985 година

* * *

Стихосбирката "Триединство" (2007 г.) се появява след повече от две десетилетия поетично мълчание на Борислав Геронтиев, защото последната му книга с лирика е от 1985 година ("Кладенец в двора"). Той твърде рядко даваше индикации, че не е спрял да твори поезия, във вестници и списания. През годините този автор доказа, че не си позволява лековато и безотговорно отношение към словото, защото знае неговата стойност и значение.

И в "Триединство" поетът остава верен на себе си и съхранява проблемно-тематичния периметър на творческите си търсения. Поетичните му идеи в тази стихосбирка са не само успешно продължени, те са развити като философска мисловност и вглъбеност и същевременно са подплатени с наистина овладяно, ненатрапчиво и естествено майсторство. И в тази си стихосбирка Борислав Геронтиев е спазил една особеност - всяка следваща негова поетична книга да включва и стихове от предишни. Такива в "Триединство" са "Песен за добрия човек", "Отглас", "Мотив", "Фолклор", "Задушница", "Апокриф", които са емблематични за неговата лирика и определят поетичната му физиономичност, ситуират го в националния ни литературен процес със свое място. А тоя поет е определено физиономичен. Така че в известен смисъл и донякъде "Триединство" може да се приеме и като антологична стихосбирка на Борислав Геронтиев. Стихотворенията, за които стана дума, още с появата си утвърдиха името на Геронтиев сред най-талантливите ни поети не само от неговото поколение.

Много силно е усещането на тоя поет за самотата, защото тя като че ли е най-плодоносното творческо състояние, а в тази стихосбирка този мотив е особено откроен. На темата за самотата е посветено стихотворението "Единак", от което ще цитирам втората му част:

Напира глутницата гладна -
и гордостта броят за грях.
Ти единак ли ще останеш,
или -
              при тях,
                            един от тях?

Ни от светец,
                            ни от светица -
От Бог закрила не търси.

От самотата си орисан
и само тя ще те спаси.

Бягството в самотата е спасение за твореца, за да се съхрани от врявата на деня и измамните съблазни на фалша. Самотата като че ли е най-същностното и плодоносно творческо състояние. Само в състояние на пълна самота можеш да се самоизследваш до край, да достигнеш до самата си същност, до предела на собственото си Аз в психологически смисъл, до най-потайните кътчета на собствената си душа, да се разголиш до спазъм, да провериш духовната си устойчивост, да се самопостигнеш напълно. Да се възхитиш, но и да се засрамиш от самия себе си, от собствената си същност. Да бъдеш пределно откровен със себе си и околните. Ако стихотворението се разглежда в един по-широк контекст, то е и по линията: хорът на клакьорите и достойнството на единака-творец през годините. Защото гордото самозатваряне в едни непочтени времена винаги е било предпочитано от талантливите, докато при бездарните и непочтените е точно обратно. Мотивът за самотата е откроен и в стихотворението "Сам", свързано с жената на поета.

Поезията на Борислав Геронтиев е определено екзистенциална, вглъбена и дълбока, той се вглежда в себе си, но го вълнува и светът, който го заобикаля и в когото той не съзира особено място за радост. Не е много уютно място за живеене съвременният свят. А миналото го привлича също със своя драматизъм и трагизъм. Тоя поет има дарбата да чува гласовете, да усеща и разбира сърцата и душите на предците. Тази чувствителност е много силно развита при него, защото е вродена. Затова отгласите в този смисъл са така категорично откроени в творчеството му. Ето го началото на стихотворението "Отглас":

Жените със мотиките видя ли -
от бряста подслонени, под дъжда?
Пръстта по загрубелите им длани
попиваше дъждовната вода.

И краят на творбата:

Тъй също - като капки дъжд - умират
прегръдки, длани, думи в моя път.
И все така - под бряста, на баира -
жените със мотиките стоят.

Изключително поетично и съдържателно стихотворение, пластична и фина лирика, която впечатлява със своя драматизъм, хуманизъм и проникновение. Тази поетична творба покорява със своята съкровеност, човещина, синовност и сърдечност. В нея Борислав Геронтиев е достигнал до предела на своята чувствителност. "Отглас" предизвиква асоциации с Дебеляновото стихотворение за майката на поета, която замислено чака своя син на двора и с блестящото стихотворение "На мама" на Иван Динков.. И въпреки всичко трябва да чуваме и да вярваме в "Химна на петлите":

И без петли нощта отлита
и ражда се денят красив.
За теб
е химна на петлите.
Чуй:
пеят, че осъмваш.
Жив.

Всъщност новото за "Триединство" са кратките лирични творби, които не бяха характерни за по-ранната лирика на Борислав Геронтиев и в които поетът размишлява за най-важните неща от Живота - Добро и Зло, Животът и Смъртта и в крайна сметка за Смисъла. В тях само в няколко стиха поетът успява да внуши и интерпретира важни екзистенциални теми за човека. Да се сещаме да благодарим на Господ за всеки подарен ни от него ден, въпреки изпитанията и несполуките, които ни спохождат:

За всичко има време,
освен за благодарност -
че всеки божи ден е
от Господа подарък.

("Еклесиаст")

За вярата в Доброто, без която не можем да живеем, и злото:

Застига ме от зло по-зло,
а тя ми шепне с глас отвъден:
доброто
              - дето е било -
то пак ще бъде,
                            пак ще бъде.

("Вярата")

За Надеждата по мотив от Дантевия "Ад":

Надеждата крепи човека -
тя в края на тунела свети.
На входа на тунела -
                                    надпис:
"Надежда всяка оставете!"

За Любовта, която въпреки всичко е вечна като живота:

Защото все очаквам
тя
отнякъде да се обади,
не ме наляга самота
и чувствата ми са си млади.

("Любовта")

Както и стихотворенията "След това" и "Жена". Това са своеобразни поетични формули, притежаващи проникновена промисъл и сила. В тези лирични творби Борислав Геронтиев е станал още по-лирично вглъбен и философски мъдър. И всичко е изразено високо поетично. Такива са и "Хвърляне на кръста", "Призори", "Логика", "Отиваш си".

А ето го и четиристишието, дало заглавието на книгата:

Тъй, както бе висок, безгрижен, ясен,
денят над залеза си се навежда,
снишава се, смалява се и гасне -
като любов без вяра и надежда.

Без Любов, Вяра и Надежда не бива да се живее, защото е невъзможно за мислещия и чувстващия човек.

Ще приключа със стихотворението "Сиромашко лято", с което завършва и стихосбирката:

Дали не може Бог - твореца,
да попроточи есента?
Не много -
              колкото щуреца
да си допее песента.

Когато и да си отидем от този свят, все е рано. Най-важното е да оставим духовна следа след себе си, за да ни има и след това. Така, както се стреми да го прави Борислав Геронтиев.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.