Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЛАДАТА НА ВИКТОР ПАСКОВ

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала. Книга втора

Виктор ПасковВиктор Пасков направи силно впечатление още с дебютната си книга "Невръстни убийства". Но се утвърди солидно в националната ни белетристика с великолепната си повест "Балада за Георг Хених" (1987 г.). Освен тези книги той е автор и на новелата "Мартина", книгите "Ций Кук", "Германия мръсна приказка", "Аутопсия на една любов" и сборника с разкази "Гледната точка на Гоген".

Още с разказите си от "Невръстни убийства" Виктор Пасков се открои и наложи в нашата литература като един от водещите автори от новото поколение млади български белетристи. Той заяви своя талант и предразположението си към по-нетрадиционните форми на повествование. Още в първата си книга писателят показа стремежа си да прави изкуство на границата между реалното и имагинерното. И през годините успява да спази тази граница не с някакви условности, а защото постоянно живее и твори на нея. А граничните състояния са най-интересни и плодотворни, защото там някъде се намира истината. Виктор Пасков не е сред авторите, които не пристъпват чертата на тайнството и остават на територията на обективното.

Същността на "Невръстни убийства" е реакцията на главния персонаж - петгодишния Александър - срещу несвободата. Всъщност всички издевателства и "убийства" на малкия Александър са по същество самоубийства на част от нещо човешко, хуманистично. Реакцията на героя е против гнета на родителите, срещу естеството на живота и отнетото му детство. Александър се ожесточава и реагира по своеобразен начин спрямо паяка, костенурката, учителката по цигулка и останалите персонажи.

Родителите непрекъснато му отнемат детството с уроци по цигулка, четене на книги, подготовка на уроци и т.п., а игрите и нормалното детство стават невъзможни за Александър. При внимателен прочит не е трудно да направим аналогия и да се досетим, че семейството на главния герой е минимодел на обществото ни през 50-те-60-те години на миналия век, когато индивидът, човекът, живее в система, която тотално му е отнела личната свобода. И тази безнадеждност и безперспективност поражда съпротивата, бунта срещу обстоятелствата.

За да ни отврати от случващото се, Виктор Пасков широко използва натуралистични картини, от които ни се гади, те ни отвращават. Главната мечта на еснафския дом е да "произведе гений" от ненадареното си дете. Резултатът от прекалените амбиции на родителите е убийството на човека в детето. На границата между реалното и фантазното писателят категорично доказва способността си чрез конкретното да обобщава и универсализира.

Постепенно невръстният Александър се превръща в малък садист. С каква наслада издевателства над учителката по цигулка. Сатирата тук преминава в гротеска, интелектуалната хипербола се превръща в апогей на насилието. Изчегъртаната музика е по-сигурен убиец за Мадам, отколкото ножът в ръцете на Александър. Много тягостни и потискащи са сцените в разказа, те отблъскват със своята отвратителност, но се отличават с психологическа дълбочина и сила. С творбата си Виктор Пасков цели катарзис на обществото, защото то е толкова болно, че само безпощадният скалпел може да помогне.

Тъпченето с храна, с ненужни витамини са също част от издевателствата върху невръстния Александър. Заплахите с ужасните последици от неизпълнението на препоръките на възрастните са хиперболизирани в кръвожадния вампир Дракула. Въображението на детето е деформирано до предела. То очаква само лошо и зло от околните, било то възрастни или връстници. Психологическите деформации само подсилват внушенията и посланията на автора..

Неискреността, фалшът, лицемерието, символичните убийства при излета на хижата са отмъщението на Александър. Петгодишният Александър ще бъде копие на тридесетгодишния Александър. След тридесет години малкият ще бъде със същите комплекси. Творбата е дълбок социално-нравствен разрез на обществото. Очевидна е вината на възрастните за проявите на жестокост и насилие от децата. С това, което те четат, гледат от телевизионни репортажи и по филми, постепенно започват да изпитват удоволствие от садизъм, възбуждаме долните им страсти вместо красивото и хуманистичното. Александър символично убива принца, за да запази красотата на спящата красавица, тя да не се превърне в грозна старица.

В края на творбата Виктор Пасков сваля маските на героите си марионетки и Александър обяснява мотивите за извършеното спрямо другите, които всъщност са авторските мотиви и послания. В последна сметка малките са копия на възрастните, които ги убиват, принуждават ги да се самоубиват невръстни, превръщайки ги в невръстни убийци.

Двайсетина разказа съдържа сборникът "Гледната точка на Гоген" (2008 г.). Както сам споделя авторът, само два от тях са по-стари, а останалите са писани за Дойче Веле. Същественото, което обединява творбите, е техният хуманизъм, който се изразява във всеки разказ по специфичен начин. "Христофор" е разказ за необратимостта на живота и откъснатия от природата човек. В същото време и най-миниатюрното животинче е способно да предизвика съчувствие у човека и той да се привърже към него. Другият акцент е върху силата на инстинкта за продължение, чиито апогей е любовта.

Посланието в разказа за изоставеното куче "Плюшкин" ще открием в мисълта: "Бъди благословена, територия на човещината!", както и във финалното изречение на творбата: "Со лонг, мили хора! Обичам ви, където и да сте!". Разказът импонира с тихия си патриотизъм, който се изразява в преклонение пред красотата на българската природа, едно благоговение, което преминава в съзерцание, вечност и екзистенциалност.

Алиенацията е главният проблем в "Да бъдеш или да не бъдеш". Философията на самотата ще открием в символиката на изоставения стол. Писателят ни внушава, че човекът без цел в живота е обречен, а светът - безсмислен.

"Хаймве", което означава "боли за вкъщи", е прочувствен разказ, в който властва носталгията. Дори "студеният" немец мечтае за своята Саксония - да се върне в родното място, където му е по-уютно и да дочака края на земните си дни.

"Сбогом, Господи" е разказ за силата на вярата, за Смисъла да живееш, ако си нужен някому, преплетен с всички отвратителни жестокости в реалния живот - насилията, локвите кръв, катастрофите, антихуманизма и безбожието, което развързва ръцете на злото. За антихуманната същност на атеизма става дума и в трите Коледни истории: "Откраднатата Коледа", "Вайнахт, Вайнахт" и "Коледа за несретници". Разказите са зов към доброта и хуманизъм. В ония години Коледа бе Дядо Мраз, а хората вместо да посрещат празника са по работните си места. Крадецът се оказва по-добър от останалите, а най-малкият подарък от сърце е по-голям от всички останали подаръци и намерения. "Вайнахт, Вайнахт" разказва за Коледа в Берлин, който разтваря сърцата на хората и ги прави по-добри и великодушни, а "Коледа за несретници" със заглавието си подсказва посланието на писателя. Докато "Чуваш ли воя" е метафора и алегория на тема отношенията Европа-България.

Животът в махалата е описан в "Лъжецът". В последна сметка махалата е разбита и всеки поема своя път в живота. В този разказ става дума и за силата на изкуството. Тази тема е главното послание на Виктор Пасков в "Гледната точка на Гоген" - разказът, дал и заглавието на сборника. Това е разказ за съдбата на гения на изкуството, отдаден му изцяло, без капка рационалност в битово-житейски смисъл, обрекъл му се и оставил настрана мисълта за успех, слава и богатство, но в последна сметка оставащ в историята на човечеството. Творбата е апотеоз на Смисъла, на Гения. Такава е съдбата на много гении на изкуството от всички области, а често наследниците ползват материалните благини. Подобни размисли предизвиква и "Играчка-плачка", защото и в него става дума за Творчеството и Смисъла от него, за мъдростта на годините, за Еклесиаста, който ни учи, че който трупа знание, трупа тъга.

В "Конкретни чувства" писателят ни призовава да бъдем такива, каквито сме. Да сме откровени, но с мярка, за да не обидим другия, да не огорчаваме околните с нетактичност, което е нехуманно.

Сборникът завършва с шест приказки за принцеса Яник. Главното послание в тези приказки е нуждата от повече хуманизъм в реалния ни живот и силата на любовта, която е в състояние да преобрази човека, защото чувствата са по-силни от всякакви догми, забрани и граници, без тях животът е скучен, сив и безсмислен. Някои от приказките носят и антивоенни послания. В приказките се преплитат реалност и фантазия. Мяркат се хора на изкуството, исторически личности. Писателят е използвал иносказателността, алюзиите, аналогиите, мистификацията, сатирата и симпатичната ирония. Част от разказите от "Гледната точка на Гоген" са в по-топли цветове, други са издържани в по-студени нюанси, трети са по-жизнерадостни, а четвърти - по-вглъбени.

В повестта "Мартина" на фона на библейския сюжет Виктор Пасков изразява своите страхове и отправя предупрежденията си към човеците. Чрез натуралистичните описания в отделните сцени писателят цели да ни отврати от случващото се, да ни отрезви. Вижте само имената на персонажите извън главните герои Мартина, Йов, Бог и Евангелиста: Принцът на плъховете, Кардиналът на язовците, Принцесата на майските бръмбари, Баронът на джибровката, Инфантата на склерозите, Графът на мухозола, Херцогът на мишеморката, Богът на скорпионите, овчарят Лапнимуха, Тинк, Танк, Тонк и т.н. Няма що - отвратителна компания. Някои от тях изразяват само нечленоразделни звуци. В диалозите между Йов и Бог откриваме страх и ерес, Бог не винаги е справедлив и добронамерен, представен е в нелицеприятна светлина. В "Мартина" "Бог е старата цинична свиня". Писателят пародира и други библейски образи. Въобще пародията, фарсът, гротеската, гротескната деформация са сред използваните художествени похвати от Виктор Пасков.

Всъщност става дума за главния въпрос на битието - вечната борба между злото и Доброто и съдбата на човека, пречупена през призмата на този двубой вътре в него. В това е и главният хуманистичен патос на "Мартина". Само злини вършат един към друг героите, омразата е движещата им сила. Искат да угоят Йов, за да го изядат, а той повръща скришом, за да се спаси. Злобата и жестокостта им се изливат и върху животните. Селяните от Я. "безогледно се грабят един друг, без мисъл и без нужда." Достига се до оскотяване. Мартина е като светъл лъч, но Йов разсъждава: "Как да обясня, че на тях не им е необходима никаква Мартина, че тя никога няма да стане общоселско достояние, че те са обречени на изчезване, както са изчезнали триглотите! Че имат два изхода: или да удвоят силата на омразата си и да се самоунищожат, или като мен да презрат тялото, което води до същото. Как да им кажа: късно е за Мартина и за вас, и за мен, гнийте да гнием! Яжте да се изядем! Само не я преследвайте! Само не се мъчете да я надхитрите! Как да им го кажа?" Още думи на Йов по същината: "Първо, ще ме изядат. Второ, ще се самоизядат един друг. И на това място, както е казал пророк Захария, ще се белеят кости в лунните нощи, бухал и кукумявка ще пищят, кучета ще вият и така нататък, и така нататък, и така нататък." Жестоки, тягостни мисли...

В центъра на писателските проблеми е и отвратителната жажда за печалба. Когато е хипертрофирана, тя е опасна до жестокост, защото тогава човек губи разум от алчност и не се спира пред нищо. Йов богохулства подобно Прометей от древногръцката трагедия. Героят на Виктор Пасков Йов е прогонен от тираничния Бог и е наказан да живее сред човеците, които да го измъчват и той стига до отчаяние, до проклятие: "Проклета да е нощта, в която за първи път детски писък е раздрал нейния мрак! Проклет да е нейният мрак и проклет - детският писък! Тази нощ да не види ден и нека в нейната утроба всичко е мъртво: трева да не поникне в нея, плодът да вехне на дървото, бухал, прилеп и невестулка да я населят, от край до край да се разнася кикот на хиени." В този смисъл се откроява проблемът за Съдбата и съпротивата срещу тиранията на властта. Твърде показателен е езикът на Бога в разговорите му с Йов

Хората трябва най-сетне да се вразумят и променят морално, да изградят един нов свят на Доброто и Любовта в най-универсалния им смисъл. Изключително важна е ролята на светлата Любов в живота на човека, която е призвана да му носи радост и удовлетворение и да му помага да живее. Идеята за Доброто и Любовта е чиста, но човекът безумно я опошлява и разрушава.

"Мартина" е обобщена метафора и символ на идеята, че човекът и светът, в който живеем, се нуждае от коренна промяна към повече хуманизъм и любов, за да избегнем апокалипсиса.

В "Ций Кук" (1991 г.) Виктор Пасков прибягва до потока на съзнанието, при което реалното и нереалното, действително преживяното и въображаемото се преплитат. Писателят изобразява един свят на отчуждение - неуютен, студен, свят на хаос и на случайности, където човек трудно може да усети твърда земя под краката си. Любовта и Доброто са по-скоро илюзия, химера, отколкото надежда действително да ги срещнем и преживеем. Любовта на главния герой към Мария е само представа за любимата. Голяма е вероятността да преминем през света без следа и смисъл.

Обстановката в градчето, в хотела, във влака, в ресторанта, изобщо навсякъде в държавата, е до болка позната за живелите в социалистическа България. Сивота, скука, мръсотия, неподреденост и т.н. са преживяванията в соцвремената с акцентите в безсмислието на съществуването. Интимните отношния са по-скоро механика, отколкото страст. Натрапчивото чувство, манията, че винаги и във всичко си втори или следващ, че някой друг живее живота ти, който трябва да е само твой и единствен, и в който липсва автентичност, не ни напуска през целия прочит на творбата.

Животът е сух, скучен, унил, захабен до безнадеждност, хората не намират смисъл и цел, всичко е оставено на самотек, на инерцията. Нищо не се случва, а това, което все пак се случва, не води до значими последици.

Криминалният сюжет само потвърждава безсмислието чрез бездействието и апатията на милицията. Обстановката навсякъде е тягостна, достигаща до гротеска. Ще приведа цитати, за да се убедите в същността на творбата: "Че животът тече, но според мен е застинал в нулева точка. Че във вестника пише как някои се борят с всевъзможни стихии и ги побеждават, но аз не вярвам вече в това, не вярвам и толкова, и че случката със супермаркета доказва, че няма смисъл - разсъждава главният герой. Никакъв шанс в борбата - написах накрая, - сивото наглед е неразличимо дотам, че човек може да си помисли, че не съществува." Още: "Той повдигна увисналия си поглед и го закачи на стената. Погледът му висеше там, между портретите, съвсем безсмислено впрочем. Не съм виждал по-безнадежден поглед." И още: "Благодаря ти, че съм жалко интелигентско леке в твоите очи, в гълъбовосините ти уморени очи! Че ме изрита от своята малка, уютна, провинциална милиция. Че ми разреши да продължавам да живея жалкия си, хаотичен живот, нямащ нищо общо нито с твоя живот, нито с този на твоите стенни патрони, нито с живота на кокошкарите - ами с кой тогава има нещо общо!"

Всичко е като кошмарен сън. Изводът и писателското послание се налагат категорично: нужни са коренни промени и обрат в живота на хората, на обществото. Безусловно наложителни са нови стимули, които да събудят инстинкта на хората за живот, да реанимират и възбудят желанията им. Това може да стане чрез незабавна смяна на съществуващата обществена система с демократична.

"Биг бизнес" е разказ за писателските проблеми, сред които най-важният е характерът на писателя и позицията, която трябва да избере, за да не се размие и да не допусне творческо самоубийство. "Народът, Паскоу, има най-голяма нужда от морален пример. Отчаял се е тоя народ. Липсват му личности." - говори Колефф. Но всъщност в началото на промяната нахлуват нискокачествените криминалета, мелодрами и други елементарни четива, които развращават вкусовете, или дисидентска литература

Румънците превземат Париж като жертви на Чаушеску, изтикват всички несретници от местата им и безцеремонно се заемат с просия. Нашият Тодор Живков не може да се мери като диктатор с Чаушеску и българските емигранти са някак си подценени, не предизвикват съжаление като румънците. И нашите започват да се представят за румънци, за да имат по-голям успех в просията.

Ето пасажа, който е безпощадна сатира на писателската гилдия у нас: "О, Тодор Живков, Тодор Живков, Тодор Живков, лайно такова! - ами ако наистина ми бе предложил биг бизнес преди две-три години като милионера Колефф - какво щеше да стане? Щеше ли да ме изпратиш в творческа командировка в Капри (и Максим Горки е бил в Капри!) - да опиша твоята борба? Малко ли безмъди литератори се въртяха около тебе (нали обичаш литературата), ходехте на лов (нали бяхте ловци?), лаеха ти като кучета (нали бяха кучета?), пееха ти народни песни (нали произлизаха от народа!) - нямаше ли в крайна сметка да отвориш уста и да налапаш дребната ми писателска глава, както питонът гълта зайчето?

В България му готвеха процес. Но кой щеше да осъди Тодор Живков? Опекъл си бе работата. Милионите му бяха на по-сигурно място от милионите на Колефф. Внуците му и внуците на техните внуци бяха осигурени до второ пришествие..." Този откъс е не само писателски верен, той е и реално истински. Имената на тези недостойни писатели, поети и литератори са широко известни. Виктор Пасков отива до край, без да спестява нищо на българските писатели. Продажните родни творци бяха дребни по дух, със слугински манталитет. И книгите им бяха такива - възпяваха комунизма и властта, продаваха съвестите и таланта си в името на облаги и служби. Затова нищо няма да остане от тях във времето, те нямат бъдеще.

В "Лот в Ексил" библейският мотив се съотнася към действителността, в която живеят хората по света и в България и аналогията сама се налага: "Господ започва да руши Содом много преди онова утро, в което Лот и семейството му тръгва в ексил към Сикор. Големият взрив е един финален акорд. Много преди това Йехова наказва Содом с тъпи и корумпирани управници, с развратна система на обществено управление, с един прогресивно дегенериращ народ без морал, без чест, без идеали. Народ, който предава и убива своите праведници." Никак не са случайни отпратките към Ботевото "В механата". Не се търпят честните и почтените от тълпата, която е готова да ги унищожи.

Библейският мотив се конкретизира като се включват съдбите и поведението на световноизвестни интелектуалци, мислители, философи, писатели - Томас Ман, Ницше, Киркегор, Рембо, Солженицин и други. Персонификацията води до алюзии и аналогии.

Виктор Пасков споделя своята гледна точка. Разсъждава върху разликата между ексилантите и политическите емигранти, които са зависими и искат или не искат, трябва да се съобразяват с правилата в новата си родина. Чилийските политически емигранти бягат от тежката родна диктатура в бившата ГДР и България, но попадат в също толкова недемократична обстановка, обаче я приемат и й служат, за да просъществуват. Писателят изразява своята позиция за поведението и възможните мотиви за действията на Лот и Господ. По този начин Виктор Пасков отправя своите писателски послания към читателите.

Действието в "Германия - мръсна приказка" (1993 г.) се развива в периода непосредствено след събитията в Чехословакия през лятото на 1968 година, когато с "идеологическата диверсия" на капитализма се оправдават репресиите и потискането на свободата в България и целия соцлагер. В Югославия на Тито, която се възприема едва ли не като Америка на Балканите, положението е почти същото като у нас, има само някои привидни козметични свободи като джинси, уредби, плочи, западна музика, пътуват сравнително свободно, порносписания и т.п. Световният младежки фестивал в София активизира милицията, която следи за прояви на младежите, но не е в състояние да попречи изцяло на дрогата, пиянството, западната музика и Бийтълс, налаганите ограничения подсилват още повече интереса на младите към другия свят на свободата. ЩАЗИ, Държавна сигурност, КГБ, Секуритате и всички сродни служби в соцстраните са проникнали навсякъде със своя агентура. Доносите, компроматите са повсеместни, за да се държат под контрол непокорните. Разказът на бащата на главния герой за личната му съдба е по-скоро типичен, отколкото изключение: "Той разправяше за униженията, на които са го подлагали цял живот, обидите, които е бил длъжен да преглътне заради мен, заради майка ми. Как бил принуден да влезе в партията им заради парчето хляб. Как на онова партийно събрание взели решение да изгонят колегата Шиков от театъра и как той отишъл в два през нощта да го предупреди да си даде оставката, защото Шиков имал две деца. Как Шиков го е предал, защото ние сме народ от предатели, и как са го изключили от партията, как..."

Събитията основно се развиват в тогавашната ГДР, но те са типични за целия соцлагер. Писателят подлага действителността - минала и настояща - на преки безпощадни атаки. За същността на ставащото ще си послужа с няколко цитата от книгата: "Тина нямаше ни майка, ни брат, ни баща. Никой. Когато върнаха Тина по етапен ред в софийската лудница, само на мен ми домъчня. Доносът бе изпратен от тенора и сопраното. Тогава за всеобщо учудване Киро излезе в коридора и изкърти радиатора от стената.

Кореспонденцията на Тина бе най-невинната. Всички други кореспонденти пишеха доноси до Хайман и Градския съвет, до легацията и Държавна сигурност - всеки срещу всеки, а Хайман срещу всички. Така се живееше през 1968 година в ГЕСТЕХАУЗ. Не бях виждал по-уплашени, по-объркани и по-разсипани хора от виртуозите. Най-свестните от тях все пак бяха Семо и Нина. Те имаха абсурдната си мечта: ДАНИЯ.

За другите времето бе спряло. Бъдещето не съществуваше. Те не искаха бъдеще. Не го желаеха. Смъртен страх изпитваха от него. Те искаха да е сега, да е сега до края на света!"

.....................................................

"Телефонът на Чоке бе директно свързан с телефона на Хайман. Всеки ден по жицата му изтичаше инфомация за скандалите, изневерите, напиванията, търговията, посещенията и интимните контакти на всеки един българин в ГЕСТЕХАУЗ. Хайман отсяваше тези сведения, съставяше досиета, подреждаше ги в папки и ги тъпчеше в своя кабинет. При нужда сведенията потичаха от кабинета на държавния Хайман към полиции, министерства, легации и дявол знае къде. Тогава балонът на съдбата ти бе спукан."

......................................................

" - Геносе Жорж - прошепна Хайман. - В тази институция единствено партията назначава и управлява кадрите. Не аз. Не ти. Партията поощрява, наказва, взима решения или ги отменя. Погледни стената зад мен. Какво виждаш?

- Геносе Валтер Улбрихт...

- Не! Не геносе Валтер Улбрихт! Партията! Ако партията пожелае, ще те зачеркне с едно драсване на тази писалка!

Хайман извади дебелата писалка и рязко драсна с нея яден кръст върху белия лист пред себе си.

- Ето така!"

........................................................

"Ти мислиш, че си някаква личност. Всъщност си един глупак. По-лошо: суетен паун. Ето дори в този миг ти се залъгваш с мисълта, че можеш просто ей така да си идеш в България. Ти не си паун, Паско. Ти си щраус. Знаеш ли кой решава кога ще си идеш и кога - не?

- Партията - вдигнах очи към портрета на Валтер Улбрихт.

Хайман завъртя писалката пред очите ми.

- Това решава нещата. Дали ще работиш, дали ще се въргаляш в канавката. Дали ще следваш, дали ще те изгонят от ГДР. Не аз. Още по-малко - ти. Вземи писалката и пиши!"

А ето как е описан високопоставеният Дрешер, от когото зависят хиляди съдби: "Костюмът му бе метален. Гласът му от стомана. Походката - пружинираща. Хайман седна встрани от него. Държах писалката между пръстите си. Не можех да откъсна поглед от това лице. Челото бе грамадно, квадратно и отвесно. То излизаше напред, извън лицето, като на екран, на който ще се прожектира филм. Дълбоко в основата му тъмнееха ямите на очите. От тях струеше мрак. Сякаш нямаше зеници. Тънки черни косми лепнеха върху мощно гладко теме. В центъра бе вкопан триъгълен нос. Хлътнали бузи. Този човек можеше да хипнотизира питон." Тръпки ни побиват от това описание. Човек не може да се надява на никаква милост и състрадание от този функционер, от когото лъха на сивота, безчувствен е до жестокост, защото е по-скоро робот, отколкото живо същество. Подобни са Хайман, Дице, Чоке, Жорж и останалите персонажи. Такива са "пазителите" на соцсистемата от "идеологическата диверсия". Тежко и горко на държавата и нейните поданици от подобни защитници.

Приведените цитати разкриват една безперспективност и безнадеждност, породена от потискането и несвободата. Всички герои са хора без бъдеще - потиснати, унизени, принудени да се молят и съобразяват, да пишат доноси и компромати, във всеки миг животът им е тотално контролиран. Семейните отношения са нетърпими до отблъскване, до оскотяване. При това става дума за хора на духа, на изкуството. Дори най-талантливите стават социални аутсайдери. Това подсилва безнадеждността и обречеността на тази обществена система. Къщата ГЕСТЕХАУЗ е клоака. Обстановката напомня на тази от антиутопиите на Оруел. А ГДР бе витрината на соцлагера.

Книгата е смесица от реалности - лица, прототипи, география, и въображение на писателя. Главният герой е с името на писателя Виктор Пасков. Всички герои в "Германия - мръсна приказка" - главният герой Паско, Гофи, Катя, Крейзи, Буби, Люпи, Вик, Атанас Пасков, Семо, Чака, Христо, Сия, Драгомир Аврамов, Киро, Мими, Илона, Гизела, Курт, Нина, Тина, Жорж и бившите пандизчии и останалите - са ярки и запомнящи се, драматични и трагични. Писателят често прибягва до обобщението, хиперболата и деформацията. Творбата не е тенденциозна, а по-скоро реалистична, обективна и справедлива. Безпощадната социална и морална сатира често преминава в гротеска. Макар че по-старото и средното поколение сме преживели периода, то прочитът ни е интереен, защото книгата е писана от автор с доказан белетристичен талант. Под перото на Виктор Пасков публицистиката се е превърнала във впечатляваща художествена проза, защото е охудожествена, без каквото и да е елементаризиране, сухо заклеймяване и лозунги, затова посланията на автора са убедителни и въздействащи. Стилът и езикът са експресивни, бих ги определил по-скоро като "постнатуралистични", отколкото "постмодернистични", тъй като дарбата на разказвач е предпазила Виктор Пасков от преминаването на мярката.

Действието в "Аутопсия на една любов" (2005 г.) отново се развива в по-голямата си част в Германия, но след промените. А основните персонажи са главно хора на изкуството, предимно музиканти, или са свързани по някакъв начин с него. Разсъжденията на писателя за съдбата на феноменалния флигорнист Серги Скелета са всъщност обобщение на съдбата на таланта в тези времена: "Може би трябваше да се върне и да стане рекламен агент на някоя фирма за тенджери и тигани, както Ина? Или - най-вероятното - да се налива по кръчмите с бира и мастика и да чака някой дебеловрат изрод да го покани да свири на рождения ден на метресата му, като Йоси? Какво е това свинско време, дявол да го вземе, което обрича страхотните таланти на разкапване, унижения и в крайна сметка - на смърт, а разни долнокачествени типове - царе, принцове, външни министри, мошеници, крадци, убийци, самодоволни негодници и затлъстели аналфабети, крякащи пред затъпелия от умора народ лозунги за някаква несъществуваща тяхна Европа - са каймакът на обществото?" Ще продължа с още един цитат, който е своеобразно допълнение на предишния: "Обединена Европа може да е шик, но на мен и на такива като мен ни излиза през носа. На нас и обединена Германия ни излезе през носа. И еврото, с което цените скочиха двойно. И всичките им шибани реформи. От нас се иска да приемем необходимото зло в името на светлото бъдеще, но когато някой ми фантазира за светло бъдеще като гнусен воайор, гледащ през ключалката как шейсетгодишната му жена се чука с осемнайсетгодишен, ми иде да изпържа бъдещето в сух тиган и то да се превърне във въглен, черен, реален, неапетитен въглен, който в миналото е бил шницел. Резултатът от цялата глобална шашкания е, че източната част на Германия се обезлюди, западната се пренасели и започна да мигрира в други страни, безработицата се удвои и утрои, народът освирепя, квотата на самоубийците проби разумния таван, а аз останах без работа на четиридесет и пет. И без никакъв шанс да си намеря на тази възраст ангажимент в някой оркестър. Да се върна в България?... И в коя България да се върна? В България на обергрупендемократите? Страната, готова да цопне слугински в Европа след някоя и друга година, да възприеме всички реформи, за да може богатият да забогатее, бедният да освирепее, крадецът да се накраде..." Позволих си този по-дълъг цитат, защото той показва част от социално-моралния патос на книгата и говори за писателското майсторство на автора. Публицистичният патос е изразен по художествено-емоционален начин. И това, което всички виждаме и преживяваме, писателят ни го поднася в синтезиран и обобщен вид и ни въздейства убедително.

В книгата немалко страници са отделени на секса, дори на определени места срещаме допирни точки с порното, но веднага бързам да кажа, че става дума за, бих казал, "свенлива порнография". Сексуалните сцени не са пошли, вулгарни, разюздани и пълни с извратености и насилия, не ни изглеждат груби, арогантни, примитивни и безцеремонно просташки, не дразнят, тъй като в тях няма агресия и бруталност, защото са плод на взаимното желание и съгласие на участниците в тях. Това важи и за епизодите с групов секс в книгата. Сексът е естетически, писателят разчита на естетиката и благородството в сексуалните картини и описания. Те са изразени по един максимално интелигентен и фин начин, същото се отнася и за натуралистичните сексуални моменти. Пък и сексуалната революция, сексуалното разкрепостяване така или иначе съществува реално. Хомосексуализмът, лесбийството, бисексуалността са вече показни и търпимостта на обществото към различната сексуална ориентация е вече забележителна. Сексът не е маловажна част от човешкото съществуване, та ако щете и във вродения инстинкт у човека за продължение на рода. И не е необходимо да се правим на лицемерни пуритани и моралисти и като щрауси да си заравяме главите в пясъка. Писателското майсторство в случая е в това натуралистичните картини и описания да бъдат съдържателни и с мярка. В тази книга е постигнато точно това, защото чувствената любов, еротичната чувственост придобиват духовност, духовен смисъл. Сексът и сексуалните преживявания Виктор Пасков превръща в духовност. Защото в края на книгата, когато сексуалната страст и привличане между Чарли и Ина заглъхват и остават на заден план, любовта остава и привличането е само в духовен смисъл. Нирваната може да се достигне и изживее само чрез пълното сливане на плътското и духовното, чрез хармонията. Усещаме магията на сливането между Ина и Чарли. В края на романа сексът в натуралистичния си смисъл изчезва и остава само духовното привличане и сливане. Само любовта може да върне на Чарли Абсолютния тон. Когато Ина я няма, той просто блокира. Ето диалога за любовта между главните герои:

"- Ти май наистина ме обичаш, Чарли?

- Ако имам талант, то той се изразява точно в любовта.

- Може би си прав. За любовта е нужен талант. Помниш ли какво ти казах? Любовта преди всичко е дълбока болка и смирение.

- А аз ти казах, че това са клишета.

- Сега виждаш, че не са. Значи си готов по-скоро да се откажеш от мисията си и славата, отколкото да ме загубиш?

- Бих казал, че ти си истинската ми мисия. Музиката, която чувам, и ти, сте една и съща субстанция."

Главният герой е обсебен от прекрасната музика, която непрестанно звучи в душата му като празнична мелодия, превръщайки се в тържество на духа.

В творбата става въпрос и за избора дали да си свободен музикант и въобще артист, като гониш върховете, или пък да робуваш на сигурността, рутината и чиновническия манталитет, способен ли си да приемеш риска, който те примамва с върховете си. За манталитета на твореца, артиста, на свободния артист, който е чужд за творците и хората на изкуството от тоталитарните общества - най-трудно се променя мислене и манталитет. И в този смисъл закриването на театъра се възприема от тях едва ли не като край на музиката, те изпадат в безтегловност и не съзират перспектива, изживяват го като трагедия.

Човек не подозира какви демони, бесове и бездни крие душата му, те са се стаили и могат да излязат всеки момент. Самопознавайки се, можем да открием съвсем недобри неща в характера си. И когато тези черти се проявят, никак няма да сме за похвала.

Всъщност в "Аутопсия на една любов" става дума за психологията на човека на изкуството, главно на музиканта, както и за психологията на самото изкуство. А Виктор Пасков наистина професионално познава живота в музикантските и въобще в артистичните среди. Изкуството като главния смисъл, като Абсолютния тон. Става дума и за разликата между "безсмисления виртуоз" и оригиналния майстор-импровизатор, гения - това е в известен смисъл проблемът Моцарт и Салиери.

Превъзходни са описанията на танца на Ина във връзка със смъртта на Хари Милинката, на природните красоти на Канарските острови и на други места. Ина ни говори с езика на тялото. В сцените с музикалните изпълнения и интерпретации пластиката на словото е в своя апогей. Виктор Пасков използва в максимална степен изразните възможности на езика. Изразяването на музиката със словото е рядко въздействащо, защото писателят е успял да изрази трудно изразимото, дори неизразимото, ирационалното, имагинерното, донякъде да "обясни" магнетизма на джаза. Словесното извайване на музиката, тоновете, на музикалната чувствителност са напълно адекватни. Срещаме невероятен синтез на двете изкуства - слово и музика, те просто се сливат и ни въздействат в пълна хармония. Езикът е толкова картинен и въздействащ, защото е изключително богат и нюансиран. Епизодите са незабравими, защото са върховни. Виктор Пасков е зрял разказвач, автор, който познава цвета на думите, умело и пестеливо гради с тях едно мащабно платно. Той е прецизен пред думите, за разлика от много литературни далтонисти, които в името на "сензационното" четиво демонстрират страховито пренебрежение пред езика. Така авторът достига до един оригинален, само негов си стил, който обаче съвсем не е самоцелна заигравка. От това не страдат фабулата, четивността, умелото композиране на сцените. Книгата е наситена с напрежение, чете се на един дъх от първата до последната страница. Мисълта и речта му текат мигновено, като ток и същевременно са с богато нюансиране.

Героите в романа - Чарли, Ина, Кристофър, Зиглинде, Сара и останалите - имат харизма, магнетизъм, повечето са страстни, силни характери, всеотдайни са на талантите си. В хода на действието героите му заживяват своя живот. Бъдещите юпита са по-приспособими към реалностите на живота и материалните му измерения. Главните герои изгарят в страстите си, граничат с лудостта, те са на границата на предела, защото са обсебени до фанатизъм. В случаите на най-голямо напрежение някои от героите му израстват като монументални изображения-символи. В своето изложение писателят се движи методично от обичайно човешкото в посока на доизграждането му. В повествованието сюжетното развитие, доколкото го има, играе спомагателна роля. В неговия текст клокочат и доминират огромни глъбини на мисъл и чувство, изведени на преден план, и те обемат всички човешки добрини и злини. Събитията и случващото се са преситени с психологически пълнеж. И тоя превес на психологическото обследване се прониква в смисъла на времето и на нещата. Със своите психологически задачи Виктор Пасков се справя със сигурност и лекота, стигащи на места до виртуозност. Той се движи между реалност и видение, между съзнателно и подсъзнателно, преживяно и премислено. Спира се многократно на най-съществените детайли, които изтласкват напред и подчертават ядрото на образа.

Една творба може да се напише със средствата на чистото въображение и въпреки това да изразява много по-силно истината, отколкото самата реалност, самата истина. Аутопсията, която прави Виктор Пасков на любовта, в последна сметка надраства натуралистичната чувственост и еротика и преминава в сферите на чистата духовност, присъща за човека. Писателят смесва реалното с фантазното и се получава един своеобразен фантастичен реализъм. Разказаните истории наподобяват истинския живот, но са родени от измисления свят на Виктор Пасков. Книгата е възторг и страст, копнеж и разочарование, горест и надежда.

Най-добрата книга досега на Виктор Пасков е "Балада за Георг Хених" (1987 г.). Като истински майстор на подтекста в баладата той е изразил същността на изстраданото творческо убеждение, направил е обобщение на сложната природа на таланта. Писателят влага в живота на героите си автобиографични елементи, но винаги се стреми към универсалното обобщение за същността на нещата. Виктор Пасков успява да създаде атмосфера, в която реалните неща изчезват и се превръщат в един нов свят, като се докосва до състоянието на отвъдното. Това е един в голяма степен метафизичен свят, понякога сякаш застинал, но изпълнен с много невидимо движение и интелектуално напрежение. И въпреки това, или именно поради това, този негов свят ни привлича, защото е отворен и в него можеш да влезеш и да се чувстваш уютно, да изпиташ динамиката на душевното напрежение.

В тази книга Виктор Пасков е изразил идейно-естетическото си кредо, разгърнал е максимално големите си художествено-аналитични възможности и е доказал по забележителен начин непримиримостта на таланта към фалша, към бутафорната страна на живота. Разкрива онази крехкост и финес на таланта, на сетивата му, които са призвани да устоят на тотално настъпващия прагматизъм.

Главният герой на книгата Георг Йосиф Хених е чешки майстор на музикални инструменти, който пристига в България в първите десетилетия на двадесети век с жена си Боженка и въпреки историческите събития решава да се засели трайно в новата си родина, така става основоположник на лютиерството в България: "Не знам къде се е настанило семейство Хених и как е преживяло всичките тези дълги, мъчителни и трудни години. Знам само, че Георг Хених е свирел на контрабас в Царския оркестър, че е изработвал майсторски цигулки и че около него е имало куп ученици - кой от кой по-талантливи. Знам също така, че тогава са се поставяли основите на българското лютиерство.

Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелени ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?

Няма да те питам защо си останал. Нито как си преживял мъчителните години. Нито какви обиди и огорчения си понесъл. Важното е, че си останал." Виктор Пасков има безспорен талант на разказвач. Той съчетава онзи "старомоден" ритъм на уютното разместване на една история - ненатрапчиво, леко дистанцирано, но и съдбовно ангажирано. Светът, който изгражда, е преживян от него, но спомените са само детайлизиран постамент на фантазията му - тази, която придава на бита смисъл, фантазия, идеи. За мислещия читател това е една многопластова творба, в която между драматизма и вглъбеността ще открием своята тъга и тъгата на света. А това е достатъчен повод и достатъчна вина за размисъл. Писателят разчита на изтънчените психологически анализи, на артистичната грация на стила. В "Балада за Георг Хених" езикът е изключително музикален, съответен изцяло на високите духовни изживявания на главния герой, хармонията между посланията и езиковото им изразяване се доближават до Йовковата проза.

Майстор Франтишек и майстор Ванда са много различни като манталитет, психология и цели от своя учител. Те са прагматични и за тях магията на лютиерството не е съдба, а занаят, от който главното е да се печели добре. Те дори не искат да свидетелстват пред властите за своя учител. Единствената цел на Франта са инструментите на Майстора. Старецът е захвърлен и изоставен, но за него битът не съществува. Неговият свят е съвсем друг, той се рее в селенията на духа. Георг Хених тлее в забвение и нищета, един излишен за рационалното мислене човек, който очаква края си. И в същото време се оказва, че огънят на изкуството съвсем не е угаснал и появата на цар Виктор и баща му Марин събуждат стареца за нов живот, защото трябва да изработи цигулка осминка за петгодишното дете. Смисълът за Майстора е да намери последователи, на които да предаде изкуството си, за да е сигурен, че ненапразно е живял на тая земя. Сандъчето с инструментите трябва да попадне в сигурни ръце, които след време всеотдайно да възкресят Смисъла. Виктор Пасков отразява и описва изживяванията на Георг Хених с такава проницателна артистичност, която ги прави да изглеждат напълно приемливи и убедителни до достоверност. Този писател владее вълшебството да направи читателя дълбоко съпричастен към всичко онова, което може да бъде само почувствано. В тази творба авторът се итересува преди всичко и главно от необичайното, сгъстеното, извънмерното, изведено от дълбочините на човешките преживявания, от безграничния ход на човешките мисли и чувста, чиято сила може да твори чудеса. Писателят убедително ни внушава как поривите на духа могат да преодолеят физическите болки и страдания, биологичната немощ на изтощеното тяло.

Авторът дава сили на героите си да надскочат ежедневната болка, да преодолеят и забравят раните си и да продължат. По-конкретно или по-завоалирано Виктор Пасков изразява стремежа на човека да преодолява земната прикованост и да се извисява. В това е разбирането на писателя за Смисъла: "Георг Хених, питам те сега, къде е смисълът? Няколко дни след като попаднах на писмата ти и ги прочетох отново, аз взех влака и отидох до село Хайредин. Бе мокър, сивкав ден: като раздърпани мръсни памуци висяха есенните облаци над гробището. Тръгнах от гроб на гроб, разглеждах кръст по кръст - твоят гроб и твоят кръст ги нямаше, майстор Георг. И за какво? Гроб и кръст майсторът носи приживе в душата си. Какво е станало с твоите цигулки? Какво ще стане с моите истории? Побиват ме тръпки, Георг Хених."

Докато бащата Марин е музикант, който мечтае синът да го надмине и да стане забележителен цигулар, фикс идеята на майката е да има бюфет, с който да натрие носа на рода си Медарови, които са се отрекли от нея, защото се е омъжила за бедняк. И музикантът, за да задоволи манията на жена си, решава собственоръчно да направи проклетия бюфет: "Онзи, който ставаше в пет сутринта и тичаше да се разсвирва с пиеси за виолончело в Музикалния театър - правеше бюфет. Той, който транскрибираше цигулкови концерти и живееше с тромпет, за тромпет и от тромпет и чиято глава денонощно бе замаяна от ноти (затова изглеждаше малко зашеметен и не на себе си) - заряза инструмента. Докаран от бедността до лудост, уязвен в гордостта си, ранен в мъжкото си достойнство - започна да строи бюфет. И аз се питам: ако не е порок бедността - то какво е? Този бюфет като някакъв зъл мюнстер седи и пожълтява вкъщи: паметник на бедността. Никога няма да го изхвърля! Всеки ден минавам покрай него, презирам го до дъното на душата си, но ще продължавам да го лъскам с хладка вода и вълнен парцал, да стягам ръждясалите му винтове и да ги подменям с нови, да смазвам вратите му, за да не скърцат от старост, да го лаская, да му се кланям, да го величая, да го дебна нощно време под око, да му шептя приятни думи, да се грижа за него като болногледач. И някой ден, когато се издигна високо в духовно отношение и почувствам, че правото е на моя страна, ще взема една брадва и ще го нацепя на трески. Най-безмилостно ще го убия. Но той, подлецът, е тъй здрав, че има всички шансове да ме надживее." Бюфетът убива творческите мечти на човека на изкуството и го връща в ежедневието на бита, макар че Марин се опитва да вложи творчество в изработването му, но то не надскача сръчността на механиката. Срещаме се с един Гоголев свят, свят на абсурдната хипербола, на гротеската, но с изключително силно социално-нравствено внушение. Светът на Георг Хених и малкия Виктор и светът на майката и махалата - два противоположни свята. Злобата и омразата на бедните и недуховни съседи към успеха на другия достига до оскотяване. Върхът на омразата е въплътен в отношението на Рижия и жена му към Георг Хених. Те достигат дотам, че насъскват кучето срещу беззащитния старец, който е благородник по душа, всеопрощаващ. Твърде кратки са описанията на картини от живота на обитателите на голямата къща, бивше посолство, а по-късно публичен дом - социален израз на обществото ни от 50-60-те години на миналия век. В социалните зарисовки царят скука, дребнава завист, баналност, сиво ежедневие. Тези моменти са само контрастен фон на духовността, която изпълва по-голямата част от повествованието.

Макар и музикант, духовен човек, бащата Марин е завладян от фикс идеята да се докаже, че струва нещо, с изработването на бюфета. И когато го завършва, с речта си предизвиква съжаление в очите на Георг Хених: "- Ти богат, кога с тромпет. Кога без него - съвсем беден." И докато дървото за бюфета е просто един материал за изработването на вещи, то за стареца дървото има душа и разум, подобно на човека: "- После с дърво говори. Има весел дърво, тъжно, умно, спокойно, хитро, силно, тихо. Колко човек, толкова дърво. Кажеш му къде отива, при кого изпрати. Кажеш - дърво, тебе направи цигулка, изпрати при добро човек. Той обича те, пази те, служиш добре. Дърво чака сто години свой господар! Така, майстор Марин!" Предметите се одухотворяват, защото носят души според Георг Хених. Виктор Пасков е писател, който има дарованието убедително да "препредава нещата".

Под въздействието на стареца сетивата на малкия Виктор достигат необикновена чувствителност: "Дървото бе леко и топло под пръстите ми. Като пластелин. Като жива плът. Не смеех да отворя очи. Стори ми се, че в стаята се разнесе нежен, мелодичен звън, който идваше под пръстите ми. И някакъв полъх идваше оттам - дървото въздишаше." Малкият Виктор е погълнат изцяло от света на Георг Хених, той става най-близкият му човек, негова надежда. Старецът е обсебен напълно от изработваната цигулка, тя е неговото пределно дело, което ще осмисли живота му. И никакви житейски битови проблеми и несгоди не съществуват за него: "Комисията отново дойде да го търси. Той не ги пусна вътре. Молеха го да излезе за момент, колкото да подпише - и пак ще го оставят на мира, - но той бе сложил райбера на вратата и само повтаряше: "Остави мен работи! Кога свърши, тогава говори!" Георг Хених бе изпаднал в транс. Движенията му бяха сигурни и пъргави. Като го гледах отстрани, имах чувството, че върши всичко под чужда диктовка, тъй замаян бе погледът му, тъй прецизни движенията му, тъй странно бе осветено отвътре лицето му. В тези дни Георг Хених обитаваше друг свят. Сигурен съм, че в него се чувстваше несравнимо по-щастлив." Старецът е глух и сляп за увещанията на Марин и жена му, дори на малкия Виктор. За Георг Хених голямата, безсмъртна музика без любов е невъзможна: "Ако нема любов у гърди, ако не гледа любов у лице - музикант не майстор. Може виртуоз, ала не майстор. Разбира? Глава слепа, а гледа музикант право у сърце. Але ако нема сърце?"

Виктор Пасков не поставя героя си сред искрящи цветове, въплъщение на самия живот. Той предпочита сиво-черното, но осветено от сиянието на духа. Него го интересуват моментите, миговете на пълното тържество на духа. Няма обаче значителен момент от преживяванията на героите, който да не е потопен в хармонична или контрастна атмосфера на психологическите преживявания на героите, които изпъкват още по-ярко и впечатляващо. Авторът търси физическите белези на душевното. Чрез тях той постига ярка визуална изобразителност, поставена в сиянието на неповторимо излъчване, на покоряващо поведение.

В образа на Хених откриваме оная немара, незаинтересованост на таланта към житейската суета, към празната шумотевица на дните, защото за него най-същественото е естетическото средоточие в себе си, което носи най-голямото удовлетворение на твореца. Талантът по природа, по душевно устройство е непримирим с обикновеното, с рутинното. Мълчанието е израз на обърнатите ни очи навътре в нас, в заслушването ни в други гласове. Мълчанието е спътник на големите мисли и дела, които са безмълвни. Детайлите в творбата са носители на най-същественото. Писателят ни учи, че хората би трябвало да се разбират без думи, защото един поглед, един жест, казва всичко. Писателският израз е кратък, семпъл, на места с дълбочина на афоризъм.

Ето и философията на Георг Хених за изкуството: "- Фанта и Ванда! - строго каза старият. - Слуша мен! Съжалява, де учил вас на добри стари занаят! Нищо вас не научил Георг Хених, много жално ми. Работи, кога нема нищо, кога сам и стар, и болен. Кога знае - живот отива си - как работи майстор. Жал ми за вас! Учили, але не научили - занаят по-голем от най-големи майстор! Занаят най-велик на свет и майстор щастливо, защо работи... Нищо, че нема пара, нищо, че сам, стар, болен и гладен. Работи за занаят! Не знае цигулка каква е? - каже вас: виола д'аморе! Каже се на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! - Защо любов на майстор голема! Никой виола д'аморе не свири? - Не свири, защото забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича."

Божествената и съвършена "виола д'аморе", "цигулка за любов", предназначена за Господ, цигулката-чудо, неизработвана дотогава, е главният смисъл за Майстора. Георг Хених е изпълнил мисията си на земята, създал е съвършеният музикален инструмент, шедьовърът на мечтите си, който ще го надживее във времето, осигурил е бъдеще и сигурно място за лютиерските си инструменти и спокойно може да умре. Покъртителна е картината, когато старецът заминава за старческия дом, за последната си земна обител, където ще дочака сенките на мъртвите си близки, с които много пъти е разговарял в нощната самота и които ще го отведат в царството небесно: "После вратата се отвори и те наизлизаха - петдесетина стари мъже и жени, които си приличаха: всичките облечени в широки, не по мяра дрехи, подарени от някой милостив човек, всички прегърбени, с изпити и тъжни лица, всичките ужасяващо безпомощни. Една купчина човешко нещастие. Спряха пред сградата, събраха се плътно един до друг и наведоха глави. Струва ми се, беше им безразлично къде ги водят. Санитарят излезе пред тях, каза нещо и те потеглиха. Повлачиха се примирено и кротко. Оставаше да се държат за пешовете, за да приличат съвем на беззащитни деца. Вървяха към гарата в редица по трима. Аз - на няколко крачки от тях. Георг Хених бе в средата на втората тройка, стискайки инструмента под мишницата.

...........................................................

После ги качиха на влака. Не дочаках той да тръгне.

Скитах дълго из кварталите около софийската гара, стисках зъби да не плача и си повтарях "цар, цар, цар!", и си повтарях още - ето. Сенките могат да дойдат тази нощ да го вземат, колкото по-бързо, толкова по-добре. А утре или вдругиден ще се видим. Ще седна като него на кревата, ще втренча поглед в срещуположната стена и майка ми нека трака на машината. Така и няма да го види. Когато дойде, тихо ще каже нашето "Аве Мария, грация плена". Ще си говорим, докато се наситим.

Сбогом, Георг Хених."

Въпросите-разсъждения на Виктор Пасков в края на баладата са забележителни: "Георг Хених, стани! Отговори ми - каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов - единствените, които сме в състояние да създадем? Занаятът ли е по-голям от живота, или животът - от занаята? Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите? Спомняш ли си онзи бюфет? - той продължава да седи вкъщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък - стоп! Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт! Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни? Кое ни унизява и принизява?"

А финалът на творбата е апотеоз на изкуството - най-висшата, възвишена, благородна, фина, красива и осмисляща живота човешка дейност: "А аз - ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава - тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? - най-обикновен буквар. Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!

Георг Хених, ти, който си на небето!

Цар Виктор говори!

Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска - ти там сигурно си на почит и уважение - тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:

- Майстор тръгва! Време няма! Господ моли - книга не забравя!

Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:

- Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!

Алелуя!

Алелуя!

Алелуя!"

Зад образа на главния герой прозира самият автор. В творбата Виктор Пасков е вложил и въплътил своите собствени прозрения, които са едно изключително богатство. Наситил ги е с висока духовност, която респектира и облагородява. Чрез главния герой писателят произнася присъдата си към обществото и проправя светла пролука към бъдещето. Авторът вярва в божествената същност на човека, съзнателно или не, той носи Бога в душата си. В това главно се изразява забележителният хуманистичен патос на "Балада за Георг Хених". Човекът е създаден да лети, нему е отредена небесната вис. И когато животът му предлага антинебе, то само от него зависи да избере по кои закони да живее - по законите на еснафското ежедневие, което чудовищно ни притиска, или по законите на Духа. Материалният свят убива нашата духовност. Но Духът не търси и не се задоволява с битов комфорт, а желае да разпознае ангелското у човека. В баладата става дума за психология на естетичното, това е психологическата задача на Виктор Пасков в тази творба. С присъщата си способност той анализира и прониква в естетическия порив на бунтарството срещу общоприетото, срещу рутината. Става дума за чудото на дарбата, за участта на таланта, за неговата крехкост и изнеженост, които го правят уязвим и до болезненост чувствителен към бруталността на заобикалящата го действителност. И същевременно за неговата непреклонност да служи на великото Изкуство, въпреки всички обстоятелства, когато е убеден в мисията си. Творбата се занимава и с кръстопътя, на който се срещат единият творец с другия. Баладата възпроизвежда съдбовната необходимост от обмен на духовното наследство между живи и мъртви. Същевременно Виктор Пасков изобразява индивида, и преди всичко човека на изкуството, в неговата неизбежна самота.

В тази повест Виктор Пасков вгражда тайната на своята привързаност. Търсенията в "Балада за Георг Хених" носят патоса на философско-естетическо есе, написано на един дъх, органиката на тази белетристична творба е забележителна. Писателят се движи в един извисен естетико-психологически план. Баладата е написана на красив и дълбок език, притежава изразителен словесен тембър, който достига до сърцето. Това е най-добрата повест в българската литература от последните десетилетия, която кореспондира с "Бариерата" на Павел Вежинов. Баладата бе филмирана под заглавие "Ти, който си на небето" по сценарий на Виктор Пасков.

В трите най-силни книги на Виктор Пасков - "Германия мръсна приказка", "Аутопсия на една любов" и "Балада за Георг Хених" става въпрос главно за музика и музиканти. В тях автобиографичните елементи и моменти са най-силни, защото авторът е свързан с музиката по образование. Това е помогнало на писателя да достигне до такива дълбини в повествованията си, които предопределят и тяхната уникалност.

Виктор Пасков е определено сред най-добрите съвременни български белетристи и заема водещо място сред своите връстници. Неговите книги се раждат от обществените недъзи и от тънката чувствителност на словото на писателя, който не иска да се примири с тях и да ги отмине. Този писател е сред малцината съвременни наши автори, които се отличават с проникновен до болезненост психологически анализ, със способността да разказва с психологически финес. В прозата на Виктор Пасков конфликтността много рядко е външна, защото тя е преди всичко в духовния свят на героите му. Той навлиза фино в съкровените импулси на психиката на героите. Това забележително умение на този творец ни дава възможност да усетим социалния, политически и морален климат на времето, пречупен през една дълбоко чувствителна интимна човешка призма. В книгите си Виктор Пасков мечтае и търси равновесие и баланс на социума в един универсален свят. Сложните тоналности са част от него. Дори абстрактните внушения са обозрими за читателя. Прозата му внушава доверие, излъчва особена нега, примесена на места с меланхоличност, на други - с фанфарен звън, и ние изпитваме неизмеримото удоволствие от съприкосновението си с нея. Той ни кара да се чувстваме комфортно с богатата палитра на творбите си, да търсим смисъла на всяка негова творба, да откриваме своите сънища в тях..

В известен смисъл прозата на Виктор Пасков е в една по-нетипична проблематика и стилистика за нашата литература. Става дума за традицията на писатели като Светослав Минков, Георги Стаматов, Димитър Димов и Павел Вежинов, за които е типично онова сложно, изискващо голяма литературна култура изследване на "душата на художника", на съдбата на таланта, на съдбата на творческата личност. Той е "градски" писател. Неговите книги ни представят един творец, който следва сърцето си, който претворява сънищата си в магическия калейдоскоп на времето и върви по пътя на неговия кръговрат.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2009
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Книга втора. София, 2008.