Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА И ОЩЕ НЕЩА

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

Има ли през последните петнадесетина години литературна критика в България? Ако я има, в какво състояние е тя? Може ли да й се вярва и да се доверяваме на преценките й? Създава ли обективна и вярна представа за постиженията и недостатъците на съвременната ни художествена литература? Подрежда ли и степенува ли по художествени критерии, проверени и изпитани от практиката? Притежава ли достатъчно характер, който е необходим, колкото самия талант?

Тези и още редица въпроси и подвъпроси би следвало да вълнуват преди всичко литературните критици и да бъдат дискутирани постоянно, а не епизодично. Тревогата е продиктувана и от особено важната роля на литературната критика за самата литература.

Според някои мнения в този период литературна критика в България изобщо не е съществувала и това е естествена последица от промените. Според други става въпрос за умишлена манипулация с някаква цел. Мисля, че истината е някъде по средата. Една от причините е, че в последните години си отидоха, Бог да ги прости, едни от най-изтъкнатите критици като Кръстьо Куюмджиев, Иван Пауновски и Тончо Жечев например. Преди години преждевременно починаха Цветан Стоянов и Минко Николов. Други предпочетоха да отидат при литературната история, където нещата са по-улегнали и спокойни. В последно време все по-рядко, по една или друга причина, литературно-критически работи публикуват Светлозар Игов, Атанас Свиленов, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов, Валери Стефанов, Александър Панов, Георги Цанков, Огнян Сапарев, Николай Аретов и др. Като че ли по-верни на критиката, и то относително, останаха Димитър Танев, Благовеста Касабова, Вихрен Чернокожев, донякъде Владимир Янев, Константин Еленков и още неколцина.

Друга причина е минималният брой литературни трибуни, което рязко снижава възможностите за печатане на критика. Прекратиха дейността си сп. "Летописи" и в. "Литературен форум". "Литературен вестник" е малко херметичен. "Пламък" също е с ограничено поле поради издаването на цели броеве за чужди литератури по финансови причини. Списание "Език и литература", както и "Литературна мисъл", са повече академични. "Факел", "Съвременник" и "Панорама" печатат предимно преводна литература. Малко са прегледите и обзорите, почти липсва книгописът - месечен, годишен. Няма ги литературните дискусии, добри или лоши, каквито имаше едно време. Регионалните алманаси, литературни и културни вестници също изживяха и преживяват сътресения. Ежедневниците предпочитат повече рекламния подход.

Допустимо е да има и умисъл за създаването на ценностен вакуум с цел да се получи ценностен хаос и умишлена манипулация. Затова казвам, че причините са комплексни и истината е някъде по средата.

Функциите на литературната критика са две - аналитична и оценъчна. Критиката извършва началното отсяване на зърното от плявата, която всякога е била много повече. Винаги трябва да реагира внимателно и премислено. В никакъв случай критикът и критиката не трябва да бъдат обслужващи нечии интереси, а да са максимално обективни. Критикът при всички случаи трябва да е с характер, да не се съобразява и пригажда. Това ни го е завещал още Нешо Бончев. Спомням си като прохождащ в литературната критика един урок на академик Георги Цанев. Бяха двамата с академик Петър Динеков и стана дума за прословутите тридневни обсъждания на романа "Тютюн" на Димитър Димов. С цялата си наивност аз ги попитах защо не са станали да се изкажат по време на обсъжданията и да защитят забележителния роман на големия писател. Те сякаш не ме чуха и разговорът продължи. След малко аз отново зададох същия въпрос, но пак не последва отговор. И като току-що пръкнало се литературно-критическо пале за трети път попитах. Тогава големият критик ме погледна и каза приблизително следното: "Виж какво, младо момче, ти тепърва започваш, а аз съм към края, но запомни: понякога трябва да замълчиш, по една или друга причина, за да не навредиш. Много е важно да прецениш момента, за да може след време с двойна сила да удариш и да помогнеш. Един критик трябва да може да премълчава, но реши ли да говори или пише, трябва да бъде само и единствено истината, така както той я вижда и усеща, и както е убеден!". Това е един от най-големите уроци, които съм получавал като литературен критик!

Сред най-сериозните недостатъци на литературната ни критика в последните години е тази, че не се разграничават достатъчно и категоризират стойностите. По приблизително еднакъв начин се пише и за добри, и за очевидно слаби книги, без да се анализират и доказват нещата чрез текстовете им и по този начин твърденията увисват във въздуха. Така се получава едно литературно плато, което още повече обърква читателите. Силно са нарушени и ерозирали стойностните художествени критерии.

Критиката трябва да подреди съвременните стойности в една национална литература. Това са и рисковете за критика, но той затова е и критик. Аз например съм си изработил своя си оценъчна стълба за литературните стойности. Според мен има: 1 - стихоплетци; 2 - слаби поети; 3 - средни поети; 4 - добри поети; 5 - много добри поети; 6 - отлични поети; 7 - големи поети; 8 - огромни поети; 9 - велики поети; 10 - гениални поети (съответно белетристи, есеисти, публицисти, драматурзи, критици и т.н. - стълбата може и да се прецизира). Последните четири категории са в групата на класиците. И критикът трябва да може да вижда и открива разликата между отделните групи, която понякога е много тънка и трудно забележима. Лично за мен например Никола Вапцаров е голям поет, но Никола Фурнаджиев е огромен (велик) поет. Вапцаровата поезия е по-камерна, докато Фурнаджиевата лирика е могъща стихия. Но и двамата са безспорни класици.

И понеже стана дума за Вапцаров, във връзка с 95-годишнината на големия поет в редица статии и слова за него отново се очерта идеологическият уклон, че е бил "комунист", "социалист" и т.н. твърдения. Отново и Чавдар Добрев, и Любомир Левчев и други унизиха и принизиха, съзнателно или не, личността и поезията на Вапцаров. Вместо да се пише и говори нещо смислено и оригинално за поезията му, Чавдар Добрев, Любомир Левчев, a и в другите текстове се акцентира на идеология с неубедителните и безсмислени твърдения, че видите ли, Пол Елюар, Луи Арагон, Лорка, Ернандес и еди-кои си поети били "комунисти". Това е толкова нелепо и глупаво като доказателство (за какво!), вероятно се има предвид талант!? Нали за Левчев бездарието е фашизъм. Което е така, но какво е комунизмът?! Същото и по-голямо бездарие. Защото могат да бъдат изброени имената на десетки не по-малко стойностни световни и български творци, които съвсем не са били "комунисти" или "социалисти" и са създали безсмъртни шедьоври. Достатъчни са само имената на Шекспир, Достоевски, Сервантес, Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Йовков, Елин Пелин и на още колкото искате имена. Така че и в количествено, и в качествено отношение те твърдят неща, които са в ущърб на собственото им идеологическо битие. Политическите пристрастия и обвързаности на всеки значим творец, според мен, въобще нямат връзка с художествените им постижения и достойнства. Малко е да се каже, че това е последното, което ме интересува. То изобщо не ме интересува!!! Защото да си привърженик на комунистическия постулат "диктатура на пролетариата", т.е. "диктатура", и то на неукия, на необразования, на неталантливия и т.н., не говори твърде добре за теб като позиция. Защото съвсем не е необходимо и задължително да си "комунист" или "социалист", за да си на страната на бедните, онеправданите, унизените и оскърбените от живота. Това е друго понятие и то е : "ХУМАНИСТ". Разбира се, не лишеното от съдържание "социалистически хуманизъм". Фазил Искандер казва: "Истинският писател пише така, че да се понрави на онзи, който разбира смисъла на вечността. А идеологизираният писател се старае да пише така, че да се понрави на главния носител на идеологията." Пък и социалността в никакъв случай не може да се отъждествява с комунизма или социализма, социалността не може да бъде техен монопол. И това го доказва общественото развитие.

В тази връзка ме изумява още нещо. В началото на XXI век да поставяш политически квалификации на писателите, говори за пълната ти художествена несъстоятелност и безпомощност. Какво значи да си писател-социалист?! Ако някой от тези, които го твърдят и употребяват, пък и изобщо някой може да обясни тази върховна глупост, то би трябвало да му бъде присъдена Нобелова награда за литература. Може би безпомощните пред Словото Лъчезар Еленков или Васил Колевски например? Или пък поет-земеделец! По-голяма глупост едва ли може да битува, но я има, за съжаление. По едно време известна литераторка прокламира, че мисли да разгледа творчеството на Йордан Йовков като радикалдемократ. Изпадам в истински ужас от такива намерения. Защото да вкарваш и обясняваш с партийна идеология писател като Йовков, достоен за Нобелова награда, е наистина за съжаление.

Предполагам и знам за неимоверния натиск и принуда в периода след 1944 година върху литературознанието и литературната теория да се въведе и наложи понятието "социалистически реализъм". Чел съм текстовете на много способни и талантливи учени как се мъчеха да го ситуират и да му създадат гражданственост. Това просто е невъзможно, защото тогава би трябвало да имаме "робовладетелски реализъм", "феодален реализъм", "капиталистически реализъм" и т.н. Сложиш ли политическо или идеологическо определение на естетически термини и понятия като "реализъм", "критически реализъм", "психологически реализъм", ти го взривяваш, унизяваш и в крайна сметка го обезсмисляш и окарикатуряваш.

Не знам защо някои пишещи се определят като "критици" и се занимават с критика, след като очевидно това не им е работата. И то става дума за "критици", които постоянно са по страниците на литературния печат. За тези "литератори" срещата с по-значителните и значими, по-художествените и по-дълбоките текстове е истинско табу. И те започват да пишат глупости за тях и да ги отричат, защото не могат да се оправят. Да се чуди човек защо се занимават с литературна критика. Те разбират само от елементарни текстове, които са на нивото на куплета или илюстрацията 1:1 и ги определят като "големи", "класика" и т.н. глупости, но не са в състояние по никой начин да видят, разберат и вникнат в наистина стойностното, то им е пълна мъгла. Лесно е да "обясняваш" поезията на Матей Шопкин например, където просто няма нищо за обяснение в тези елементарни текстове, освен една смешна и куха патетика, позната ни от "даскалския" период на нашата лирика от средата на 19. век, но и по-слаба от нея. Трудно е с Константин Павлов например. Примери колкото искаш...

Типичен пример е Александър Спиридонов. Във връзка с годишнина на Георги Караславов той продължаваше да твърди, че епопеята "Обикновени хора" била "класика" и връх в творчеството на писателя, докато очевадно това е неуспех за Караславов. Впрочем и самият Караславов си го признава и оценява като неуспех, но не и Ал. Спиридонов. Едно си баба знае, едно си бае... Но като Спиридонов са десетки "критици".

Точно те бяха през годините (и сега) слугинажа и литературните цербери на властта. Тях винаги са ги интересували само постовете на авторите и тяхното влияние в момента. Те никога не са проумявали това, което казва Алберт Камю в Нобеловата си реч през 1957 г.: "Писателят не бива да бъде слуга на онези, които правят историята, а на тези, които я изтърпяват." Всъщност то каквито авторите, такива и "критиците" им. Тази закономерност е повсеместна. По правило те хвалеха и хвалят "избраниците" по най-неубедителния и нескопосан начин, като посочват за постижения далеч не най-добрите им творби, а пропускат и отминават тези, при които все пак можеш донякъде да се закачиш за нещо относително добро. Не че например в поезията на Любомир Левчев, Владимир Башев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов и много други има кой знае къде да се спреш на нещо художествено значимо и голямо, но все пак тук-там може да се срещне някой по-смислен стих и нещо по-добро. Но точно тези техни стихове са оставали и остават за тези "критици" незабележими, невидими, табу. Това би трябвало да обижда тези автори допълнително и да ги унизява, но не би! Защото да те хвалят по глупашки начин, за теб би трябвало да е притеснително, ако не си на нивото на съответния "критик". Но какъвто "критикът", такъв и поетът и писателят. Важното е да те хвалят, пък било смехотворно. В този смисъл е личната ми препоръка към Левчев да не публикува повече своите "прози" и "поезии", защото ще слезе и под дъното.

И понеже стана дума за Л. Левчев, ще се спра малко повече на неговата поезия, защото той е сред имената, с които най-често се спекулира, като неговата лирика се сочи за пример на голямо изкуство. И се заблуждават прохождащите в лириката, че това е то голямата поезия.

Лириката на Левчев е твърде често куха, при нея преобладават позата и преиграването, липсва й автентичност, съдбовност и искреност. Той разчита повече на стихотворен грим и поетическа пудра, отколкото на дълбоко изживяна и изстрадана поезия. В неговата лирика ще открием много повече показност и поетичен ефект, отколкото лирична ефективност. За това говорят и много заглавия на негови стихосбирки и стихотворения. От инфантилното и позьорско заглавие "Звездите са мои" до "Колко струва билетът за Кремиковци" и подобни, които не са кремиковска стомана, а истински кремиковски чугун.

Лириката на Левчев е в повечето случаи "направена", а не сътворена. Немалко негови стихотворения са писани "по повод", а това по правило влияе негативно върху стойността на творбите. Често при Левчев преобладава баналността и публицистиката, личи си предпоставената тезисност дори при екзистенциалната му поезия. Външно привнесеното и влиянията са повече от допустимото. Силно личи една предпоставеност, която той се мъчи и насилва да "облече" и да й придаде поетичност, а когато свалим литературните маски, лъсва празното и смешното. Ще дам един пример от многобройните, които могат да се посочат. Пишейки за войнишката си служба, ще прочетем:

...Тъй изреваха
ракети над тракийските траншеи.

Или пък "бисер" като:

Кръжат метеоритни сателити.

Вижте как насилва въображението си, горкият поет.

Поезията на Левчев е много повече от допустимото разхвърляна, хаотична, това е лирика на отскоците, на рикошетите, на словесната акробатика, лишена от дълбок смисъл. Няма задържане в поетична височина, а наблюдаваме бързо слизане в ниските лирически терени. Словото му се движи някак си на зиг-заг. При Левчев поетичната стрелба обикновено е във въздуха, а поетичният въздух отива почти изцяло в свирката. В лириката му се чувстваме като в поетична дискотека. Присвяткванията в тая лирика няма как да се превърнат в постоянна светлина, защото битуват в една нездравословна и несериозна лирична атмосфера, понякога бутафорна. Просветват стихове - поетични находки, които бързо се гасят от следващи стихове.

На Левчевата поезия й липсва концентрация, няма достатъчно плътност и поради отсъствие на поетично уплътняване между стиховете му зейват пробойни, процепи и отвори, през които постоянно духа. И нахлуващият неприятен вятър гаси бързо и безжалостно припламналите поетични свещички на сполучливо намерените метафори, образи и хубави стихове. И това създава усещането за самоцелност на неговата поезия, тъй като поетичните находки са захвърлени някак си в общия словесен поток.

Затова Л. Левчев няма емблематично, голямо и значимо стихотворение, което да го ситуира в националната ни лирика. Да не говорим за цикъл стихотворения или пък за цяла стихосбирка. Левчев има постигнати отделни стихове или части от стихотворения, но няма постигнато цяло голямо, значително и запомнящо се стихотворение. Като споменем например името на Андрей Германов, веднага се сещаме за "Изсичането на Лонгоза" и за още няколко значими негови стихотворения, които са емблематични за Германов. При Левчев такива стихотворения няма. Левчев няма сериозен шанс във високата българска лирика и литература, защото го компрометират и опровергават самите му поетични или други текстове. Той не е сред "тежката артилерия" на съвременната българска поезия и литература. Лириката му е под нивото на редица български поети от така нареченото априлско поколение, пък и от по-младите поколения, които не му отстъпват поетически, и които създават престижа и определят облика на националната ни лирика и литература през последните няколко десетилетия. Левчев съвсем не ги превъзхожда като поет. И никакви аргументи колко го превеждали в чужбина и т.н. не могат да променят реалността, защото се знае как става това.

За същността и очевидната липса на характер ярко доказателство е и манипулативната му книга "Ти си следващият", където героичните и "мъченически" пози са многобройни. Ще посоча един пример от тази книга на Левчев. През 1963 година литературният критик Иван Пауновски си позволи доблестта да публикува статията си "Позиция, която никой не атакува", в която казва много истини за слабостите в поезията на Л. Левчев и обективно я оцени, което беше в несъгласие с масовите хвалебствия и превъзнасяния на този поет. Отбеляза склонността на Левчев и постоянната му мнителност някак си да вижда и да не може без противници и врагове. Ще допълня, че в последна сметка по този начин Левчев се превръща сам в най-големия противник и враг на самия себе си, на поезията и собственото си творчество.

И ето че почти четири десетилетия по-късно Левчев се нахвърли в мемоарите си срещу отдавна починалия Иван Пауновски, като подхвърля, че бил зет на "могъщия агитпроп Жак Натан" и затова направил литературна кариера (в административен смисъл). Но не казва, че Иван Пауновски "достига" едва до редактор в седмичен вестник и в списание. Ще спомена и друг факт, който малцина знаят: бащата на Иван Пауновски е приемал в БКП самия Тодор Живков и е личен негов приятел. Така че с тези "връзки", ако И. Пауновски искаше да гради административна кариера в литературата, то самият Левчев щеше да му диша праха в гърба. Но за разлика от Левчев Пауновски предпочете да служи на литературата, а не на властта.

Цялата същност на "Ти си следващият" е подобна, но както се казва в един старобългарски текст: "Живи са още...". В тая книга Левчев е достигнал дъното и защо му трябваше да я пише и публикува. Но, както се казва, лошото дъно няма.

Едва ли е случаен фактът, че писалите и пишещите за неговото творчество, колкото и да се измъчват, не могат да намерят убедителни текстови и литературно-аналитични доказателства за творческата му значимост, а си остават с общи приказки и недоказани твърдения, които висят във въздуха, защото нямат реално художествено покритие. Това е така, защото просто е невъзможно, тъй като ги няма и трябва да ги изсмукват от пръстите си. Докато не представлява никаква трудност да се открият доказателства за обратното.

С казаното дотук за Л. Левчев съвсем не искам да кажа, че той е бездарник. Всъщност основният проблем при него е липсата на биография. Или по-точно неговата биография е политическа, т.е. антипод на творческа. Защото политиката и властта са изкуство на компромиса, изградени са върху компромиса, компромисът е тяхната философия. Докато компромисът е смърт за изкуството, защото те са несъвместими. Левчев винаги е писал и пише най-малко с едно наум, а тогава никога не могат да се постигат значими резултати. Лично аз смятам, че Л. Левчев е един от най-страшните примери в нашата литература как се погубва един поет, който безспорно не е бездарник, когато няма характер и стане слуга на властта. Но за това Левчев сам си е виновен.

Аз не споделям и схващането, че само времето ще определи стойността на авторите и творбите им, защото съзирам в него елемент на самооправдание. Разбира се, че времето е най-верният съдник. Но това е и задачата на литературната критика, нейната функция и рискове. Иначе може и без нея, тя се самоотрича и обезсмисля. Ще цитирам Вл. Василев: "Един редактор, един критик трябва да следва поколенията, да не остави да го отминат." Още повече, че литература в света има повече от две и половина хилядолетия и от Омир насам виждаме какво е останало и какво остава в крайна сметка. Същото се отнася и до националните литератури и в частност за нашата българска литература. Критериите са определени от хилядолетен литературно-художествен опит, остава да ги познаваме и успешно и обективно да се прилагат от критиката и критиците. Затова литературната критика можем да я определим като санитарят на литературата.

При всички положения без наличието на литературна критика литературният живот би изглеждал по-беден и едностранчив. Атанас Далчев казва: "Една литература достига - може да се каже - зрелост само тогава, когато в нея се роди един истински критик, в когото тя се самопознава." И още: "Големият критик е нещо много по-рядко от големия писател. Най-напред, защото представя един по-сложен възел от качества, често противоположни помежду си, и - после - защото предполага създадена вече значителна литература". Още: "Стойността на едно списание зависи, разбира се, от творбите на писателите, печатани в него, но критикът е, който създава единството и физиономията му. У критика се осъзнава едно литературно направление; негов е погледът и вкусът. В историята на литературата не е имало значително списание без един голям критик в него".

Не само Атанас Далчев откроява подобаващата роля на литературната критика. В литературната анкета, която направих с него преди години, Иван Динков споделя: "Отглеждането на един критик е цял подвиг в една национална литература. Според мен най-трудно се отглежда критик. И неслучайно те са най-малко в една национална литература. Струва ми се, че една национална литература се мери не толкова с писателите и с поетите си, колкото с отгледаните големи критици. Те дават лицето на една национална литература, тъй като критиката е много рядко качество". Убеден съм, че всички значими и големи литературни творци имат подобно разбиране, макар че някои не го споделят публично. Защото литературно-критическият текст, когато е написан умно и талантливо, притежава всички белези на художествена творба. И когато утвърждава, и когато отрича критикът трябва да си служи с достатъчно убедителни аргументи и съдържателно-художествени доказателства, а не с общи приказки от рода на: "Той е голям поет" и толкова.

Литературната критика, дори когато отрича аргументирано и справедливо, е достатъчно интересна. Спомням си преди години в "Литературен фронт" имаше рубрика под заглавие "Така не трябва да се пише", или нещо подобно. В нея се критикуваха, осмиваха и отричаха очевидно слаби творби и книги. Тя просъществува само няколко броя, вероятно поради реакцията на засегнатите автори, но и този факт е достатъчно показателен за ролята, значението и мястото на литературната критика.

Литературната критика е неприятна и главоболна работа. Моето разбиране е, че всеки автор заслужава окуражителна дума за усилията му, без първите две категории (стихоплетци и слаби автори), сред които има и най-много литературни маниаци и графомани. Добронамереността на критика е задължителна, но трябва да е в рамките на обективността. В оценките и изводите трябва да се спазва мярката. Без мярката няма полза, защото се получава уеднаквяване и нивелиране на литературната действителност, не може да се разбере в коя група е творбата или творецът, каква е тяхната истинска стойност, а критическият текст трябва да го подсказва отчетливо.

В последно време в литературно-критическото ни пространство се наложи една практика, която не е много препоръчителна. Редица поети и писатели започнаха да пишат критически материали за творби на свои колеги. Нямам нищо против това, но опитът ме е убедил, че авторите са повече от допустимото пристрастни към своя си творчески натюрел и регистър, което за мен е напълно обяснимо. В този смисъл те са и по-субективни. По-трудно навлизат, възприемат и признават "по-другите" автори, по-едностранчиви са от класическия литературен критик. Известна е неприязънта и неприемането между кръга "Мисъл" и Иван Вазов. Колко обиди е търпял народният поет от Пенчо Слевейков и другите от естетическия кръг. Довеждали са го дотам, че в невъзможност да се защити, той е писал под псевдоним положителни рецензии за свои книги и творби. Разбира се, че нападките срещу Вазов са тенденциозни и несправедливи. Защото в един или друг жанр някои автори могат да превъзхождат Вазов - и в прозата, и в поезията - но като цяло ние нямаме равен на него като мащаб творец. Той не само ни връща националната история чрез литературното си творчество, но запълва една почти петвековна литературна пропаст. Вазов е гръбнакът на българския литературен организъм. Той е като Стара планина за България - гръбначният й литературен стълб. Рила и Пирин имат по-високи върхове от тези в Стара планина, но без Хемус не можем да си представим България, а Стара планина е нейният символ. Така, както Иван Вазов е символ и Патриарх на българската литература. И опитите да бъде омаловажен и иронизиран от някои самозабравили се новоизлюпени литературни лилипути, автори на безсилни хилави стихове и текстове, да му посягат, трябва да бъдат отхвърляни абсолютно категорично.

Пък и какво си мислят те, закъснелите с 8-9 десетилетия. Вероятно не знаят, че не друг, а самият Димчо Дебелянов още през 1914 година пише, че Иван Вазов няма какво повече да даде като поетика на младите. И е абсолютно прав. Но той не отрича и не се подиграва на народния поет, защото е голям поет и може да оцени нещата. Вярно е, че да си служиш с поетиката на Вазов днес е наистина анахронизъм. За съжаление някои примитивни автори го правят, но то си е за тяхна сметка. Но Той е Патриархът на българската литература и ще си остане такъв, докато има България! Наскоро едно литературно недоносче в интервю в "Родна реч" тотално отрича поети като Николай Лилиев и Атанас Далчев. Пъчи се безпомощно и "оригиналничи" и не разбира, че не знае "а" и "б" от българската поезия и литература и отрича тези, които знаят цялата поетична азбука. Така че невежите "оригинални" мнения са си невежи и не водят до никакви знания и умения.

Лично аз гледам със симпатия и надежда на "модернисти" и "постмодернисти", но повече срещам безсмислици и инфантилност, отколкото нещо да ме впечатли. Творбите им са някак си нестабилни, неукрепнали, прекалено крехки, често измислени и недоносени, липсва им мощ. Струва ми се, че особено сериозен проблем при тях е липсата на биографии. Всъщност най-голямата грешка и заблуда на някои автори "авангардисти" е, че забравят азбучната истина: изкуството е преживяване, чувства, емоции, страсти. А те го изсушават и отнемат душата му с прекалена умозрителност, маниерност и студена разсъдъчност. Така лишават литературата от нейната същност. Ако мога да си послужа с една крайна метафора, бих им казал: От времето на Омир - нищо ново! Така че в никакъв случай литературата не започва от тях.

При поетите и писателите по-често позицията е "Или-или": например или Пенчо Славейков, или Иван Вазов. Докато за литературния критик правилото е "и-и", т.е. и Иван Вазов, и Пенчо Славейков. Отношението на Далчев, особено към символистите, също потвърждава тези констатации. Да не говорим пък за Кирил Христов, който се нахвърля върху мъртвия вече Пенчо Славейков. Не липсват и истински куриози, като твърдението на Пенчо Славейков, че Ботев не само не е велик поет, но едва ли може да се нарече и добър поет. Докато класическият литературен критик, поне по призвание, трябва да притежава сетива за стойностното от всеки творчески натюрел, при него е задължително литературното многоженство.

Литературният критик е своеобразен мост, на който трябва да се срещнат автор и читател, а не допълнително вторично да усложнява и затруднява прочита и тълкуването чрез повторно закодиране и по този начин да ги отдалечава още повече. Критикът трябва максимално да осигури пълноценния смисъл на тази среща като обясни по възможно най-разбираемия и достъпен начин и направи своеобразен "превод" на творбата от езика на автора на езика на обикновения читател и така го приобщи към творбата. Защото той притежава необходимите рецептори, усет и възможности за тази дейност.

Така или иначе за един период от 50-60 години в националната ни литература ще останат примерно двадесетина или малко повече имена на класици, и то от всички литературни жанрове. Литературната критика трябва да има смелостта да ги посочи, да ги анализира и да ги докаже. Разбира се, една национална литература не се състои само от класиката и шедьоврите си. В литературната история на българската книжовност свое място имат и десетки много добри и отлични автори от различни литературни жанрове, които също са обект на сериозната литературна критика.

Най-големите и най-успешните български литературни критици Георги Цанев и Владимир Василев именно затова са забележителни, защото най-много са рискували, но почти винаги са познавали. Защото притежават вродени критерии за стойности. И когато например такъв критик като Вл. Василев е подходил емоционално, е допуснал грешки в отношението си към Христо Смирненски и Атанас Далчев.

Според статистиката годишно в България излизат между 3 и 5 хиляди заглавия от български автори, повечето от които литературно-художествени. Не е по силите на който и да е литературен критик да ги прочете всичките и тук се проявява избирателната му способност и рисковете от пропуски, които са неизбежни. Но както се казва, шило в торба не стои. Макар че умишленото премълчаване и неотбелязването на определена книга или автор е също вид оценка.

С литературната критика е свързан и въпросът за:

ЛИТЕРАТУРНА ПОПУЛЯРНОСТ И ТВОРЧЕСКА СТОЙНОСТ

Какво остава и ще остане и има шанс да се приобщи към класическото литературно наследство? Каква е реалната, истинската, обективната стойност на това, което се издава, разпространява и популяризира в съвременната ни национална литература? Съществува ли адекватност между литературната популярност и литературната стойност на творците ни днес? Тези са сред най-сложните въпроси за всяка съвременна национална литература и за литературните творци, в частност поетите, убеден съм в това. Разсъжденията ми ще бъдат предимно върху поетичните текстове в най-новата българска литература.

Убеден съм и в това, че едва ли има истински сериозен поет, чиято най-голямата надежда да не е поне част от творбите му, дори едно стихотворение, след време да останат в литературната ни съкровищница и, ако може, да намери място в бъдещите учебници по литература, наредени до безспорните класици. Така както е при Стамен Панчев например.

Предварително искам да уточня, че под "голям" поет и писател и под "голяма" поезия и проза имам предвид класик и класика, а не девалвиралото понятие, с което като "големи" се определят двеста или триста от съвременните ни лирици и още толкова от белетристите ни. Това е толкова невярно и дори нелепо, защото просто не е възможно, макар че нашата поезия в лицето на най-добрите си представители наистина е силна и е на европейско и световно ниво, а в прозата също имаме с какво да се конкурираме с другите национални литератури. В телевизионно интервю от последните години на въпрос разминал ли се с нещо важно в живота си, и ако се е разминал, какво е то, Радой Ралин отговори: "Да, за съжаление се разминах с голямата поезия." Ето за такива критерии става дума! Според скромното ми професионално мнение в една национална литература за период от 50-60 години може да има и има десетина или малко повече поети-класици. Не прави изключение и българската поезия.

Тези, които по някакъв начин по-открито и понякога агресивно изразяват надеждата си, са популярни автори, които най-общо казват, че пишат за "народа", за да бъдат "достъпни и разбрани" от обикновените читатели и слушатели и т.н. Подтекстът е ясен. Ще цитирам Й. Бродски в нобеловата му лекция: "В днешно време е доста разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езика на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че "сапиенсът" трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата." И се самозаблуждават в радостта си от факта, че стихотворенията им се превръщат в хитови естрадни песни за широката публика, композирани от най-добрите ни автори на забавна и попмузика. Според мен това е сред най-големите самозаблуди на тези автори. Защото точно фактът, че поетичните им текстове лесно могат да се превръщат в популярни песни за забава и забавление и да се запеят от масовата публика, е сигурен залог, че те нямат реален шанс да се съизмерят и наредят до поетичната ни класика. Те могат да бъдат добри, много добри, даже отлични поетични текстове, но не са класика - голяма, огромна, велика или гениална поезия. И най-сигурният аргумент за това твърдение е фактът, че по никакъв начин в типични естрадни, забавни и популярни песни не могат да бъдат превърнати поетичните творби на класиците ни, проверени във времето. Може ли да си представим класическите лирични творби на Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Петко и Пенчо Славейкови, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Атанас Далчев, превърнати в типична естрада и попмузика, да не говорим пък за чалга или за рап. Споменавам само "твърдите" класици. Някой може да посочи опита с "Две хубави очи" на Яворов, но от него никога не може да се получи ритмична, забавна, ободряваща, танцувална мелодия, а една елегична и безкрайно тъжна музика. Това съвсем не означава, че ако един поетичен текст не може да бъде пригоден за естрада, чалга или рап, е голяма поезия.

Много пъти съм се учудвал на радостта и нескритото задоволство на поети от факта, че техни стихотворения стават обект на естрадата и попмузиката. Точно това по-скоро би трябвало да ги смущава и притеснява, отколкото да ги обнадеждава. Особено пък тези, които имат претенции за "големи" поети, като Дамян Дамянов, Бог да го прости, Евтим Евтимов, Надежда Захариева, Недялко Йорданов и много други. Може много "професори" и "литературни критици" да ги определят като "големи", но реалността е съвсем друга! Защото според мен и най-сполучливите естрадни текстове, и стихотворения, които стават за такива, не могат да бъдат повече от съпътстващи голямата класическа поезия. Да не говорим пък за чалга-текстовете или рап-поезията. Макар че те се запяват, тананикат и наизустяват от хилядно множество, те не могат да бъдат повече от една, бих я нарекъл "приложна" поезия. Фазил Искандер казва: "Времето на "хоровата поезия" остана в далечна Елада. Да се мисли, че поезията може да има познавателно значение, е оскърбително невежество."

Затова и някои от естрадните поети като Живко Колев, Иван Тенев, Александър Петров, Иван Ненков и редица други скромно се определяха като текстописци. Не упреквам и известни поети, които по различни мотиви пишат текстове за естрадни песни - предполагам, главно финансови. Знам, че изкарват добри пари, но мисля, че трябва да са напълно наясно по въпроса. Всичко това отминава и заминава и е обречено във времето, няма никакъв шанс, защото е откровена халтура. Става ли един текст за типична, същинска естрада, чалга или рап, той е безнадежден за класиката. Ат. Далчев казва: "Всеки писател, който търси успех, пише не това, което иска, а това, което искат от него. И напразно тълкува успеха си като влияние: тук той е повлияният." И в прекия, и преносния смисъл на думата важи тази мисъл. Още: "Аз бягам от успеха не заради самия успех - страхувам се да не (за)приличам на онези, които го имат."

Със засегнатата тема е свързан и въпросът за популярността и стойността на поетите и белеристите и тяхното творчество. Между двете не съществува никаква адекватност, а напротив - правило е почти пълното разминаване. Най-ярък и класически пример за нашата поезия са Христо Ботев и Стефан Стамболов. Известно е, че те издават обща поетическа книга "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова" през 1873 година. Всички знаят и запяват елементарните стихоплетства от рода на "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари" на Стамболов, докато гениалните Ботеви творби са недостъпни за населението. Нещо повече - четници на кораба "Радецки", предвождани от войводата Христо Ботев, пред него пеят текстовете на Стамболов. Геният Ботев гледа и слуша, разбирайки защо е така. Но каква оценка дават времето и литературната наука?! Класиците са трудни, те измъчват, изискват усилия, мисъл, познания, усет за стойностна литература, която притежават малцина. Но в последна сметка се оказва, че всяка класика си има своето достатъчно "малцинство". Всяко изкуство и всеки жанр си имат малцинството. Хубавите неща са малко. Истинското изкуство е винаги над модата. Колкото по-вулгарно и просташки звучат текстовете и литературата, толкова повече се харчат. В изкуството не значи, че колкото повече се харесва нещо, то е много хубаво. Точно обратното. Масовото изкуство винаги е било на най-ниското стъпало. Иначе би трябвало в часовете по литература да изучаваме Мишо Шамара и т.под. С което не искам да кажа, че изкуството е нещо аристократично, предназначено за избраници.

Томас Ман в есето "Художникът и литературата" казва: "И добре се вижда, че именно безсрамното отричане на почтеното в интерес на полезното му е непоносимо. Литераторът е порядъчен до абсурдност, почтен до святост, дори като мъдрец и съдник е сроден с пророците от Стария завет. Усетът му за красота, неговата чувствителност спрямо вулгарното, жалкото и недостойното води към унищожаване на всички духовни страсти: злобата, завистта, жаждата за мъст, властолюбието, ревнивостта.

Писателят по рождение е съдник, надарен и призван да назове нещата с истинските им имена. Това в последна сметка е мъдростта му, която се оказва по-силна от неговата любов към добродетелта. Познаването на сърцето, на многозначността и дълбоката противоречивост на човешките действия го правят разбиращ, опрощаващ, водят го към доброта."

Ще посоча и типичен пример по темата от съвременната ни литература. По всеки повод Недялко Йорданов е подчертавал, че не той, а Христо Фотев е големият поет на Бургас и един от най-големите съвременни лирици на България. И това е обективната истина. Но по 5000 души в НДК и вероятно хиляди по площадите събира на четене Недялко Йорданов, докато това не можеше и не може да се случи с поезията на Христо Фотев (лека му пръст!). Същото важи и за тиражите на книгите им. Октавио Пас в есето си "Литературата няма да загине" пише: "Логиката на пазара не може да бъде логика за изкуството и литературата. Добрата литература винаги е била в противоречие с пазара. Всъщност тя винаги е била адресирана към образованите, културните, духовно извисените хора, а не към бездуховните същества. Винаги е имало едно елитарно, неконформистко същество."

В този смисъл ще посоча още няколко имена от съвременната ни поезия, които красноречиво потвърждават изложената теза: Иван Динков, Константин Павлов, Иван Цанев, Борис Христов, Първан Стефанов, Николай Кънчев - списъкът може да продължи още. Тяхната поезия е органически противопоказна на попмузиката, естрадата, забавата, чалгата, рапа. Но те притежават най- важната и стойностна популярност, която наистина си заслужава - "ПОДЗЕМНАТА" - по блестящия израз и определение на гениалната Ана Ахматова за гения Борис Пастернак. И съвсем закономерен е фактът, че именно те се превръщат в Учители и Демиурзи за най-талантливите и съдбовни следващи поколения поети.

С изложените размисли е свързан и въпросът за народа и населението. Един изключително съществен въпрос, с който постоянно се е демагогствало и спекулирало и продължава да се спекулира. Само снизходителна иронична усмивка предизвиква у мен тезата, че "народът" бил определил Иван Вазов за "Народен поет". Колкото и Вазов да е достъпен автор, при една масова полуграмотност и частична неграмотност на населението тогава, колко от така наречения "народ" е разбирал от изкуство, за да се изказва по въпросите му! Това, че знаеш азбуката, може да сричаш или четеш, съвсем не означава, че разбираш от изкуство. Като "Народен поет" Вазов са го определили професионалисти литератори като професорите Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов и други критици. Захари Стоянов бе наложен в литературата ни като класик и наречен " българският Тукидит" не от някакъв имагинерен "народ", а от професор Александър Балабанов. Същото се отнася и за оценките и налагането на всички български класици и значими автори. Така е за цялата световна литература. Това определят хора професионалисти и зрящи със сетивата си за истинското изкуство. Защото изкуството може да е за множеството, но не и за всички. И защото мнозина са званите, но малцина са призваните. Същото е и сега. Мястото и стойността на даден поет и белетрист се определя и ще се определи от малцината истински професионалисти. Така е и за всички останали сфери на живота и тук съвсем не става дума за елитарност и подценяване на народа, а за обективност. Или както казваше един наистина много голям съвременен български поет и творец: "След като се изкаже народът, трябва да се изкаже и личноста". Другото са спекулации.

В тази връзка не мога да скрия скептицизма си по отношение на теорията как се е раждало народното творчество. Тезата, че едва ли не по седенки и празници са се създавали фолклорните ни шедьоври, от множеството насъбрано накуп, според мен е съвсем несъстоятелна. Повече от убеден съм, че невероятното изобилие от шедьоври на българското народно творчество е сътворено от изключително надарени поетични и литературни таланти, на които не знаем имената. Азбучна истина е, че изкуството е строго интимна и индивидуално-съкровена творческа дейност. Дори егоистична. Илф и Петров само потвърждават правилото.

Връщам се отново към естрадната поезия. Разбира се, че има място и нужда от хубавите, съдържателни текстове за естрадни, забавни и популярни песни. Не укорявам никого, но не мога да приемам опитите за агресивното им налагане като "класика", защото са далеч от нея. Още по-лошото е, че литературни и литераторстващи "критици" се опитват да заблуждават населението. Реалноста е много по-друга, жестока и сурова.

При прозата е същото. Бих посочил "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков и "Когато Господ ходеше по земята" на Никола Радев. Според мен в последните две десетилетия, сред по-големите литературни жанрове в българската литература, това са най-добрите книги. За съжаление около тези първокласни творби се пошумя малко при появата им и засега толкова. Много повече внимание се отдели и отделя на вулгарните романи на Христо Стоянов или Христо Калчев например. Те се тиражират и продaват много повече. Много по-силен шум се вдигна и по-голямо внимание се отдаде на Виктор Пасков около конфликта му с един министър-недоразумение, когото утре никой няма да знае и помни, отколкото на великолепната му проза. За повечето читатели Никола Радев е познат предимно като бивш Председател на Съюза на българските писатели, отколкото с творчеството му. Но лично аз съм убеден, че специално "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков и "Когато Господ ходеше по земята" на Никола Радев са принос в развитието на българската белетристика и ще заемат своето място по рафтовете за висока българска литература. И тепърва сериозната ни литературна критика и история ще се занимава с тях, ще ги анализира и ситуира в националния литературен процес. Докато романите на Христо Калчев и Христо Стоянов ги очаква забравата. И като потвърждение на разсъжденията и твърденията, които споделям, и на тяхната обективност, особено съм удовлетворен, че много високата ми оценка за "Когато Господ ходеше по земята" на Никола Радев бе потвърдена със знаменателния факт, че книгата бе наградена с най-високата, авторитетна и престижна литературна награда на Русия "Михаил Шолохов", която е и обща за страните от ОНД, бившия Съветски съюз. При това Никола Радев е първият чуждестранен писател, удостоен с Наградата!

Подобно е положението и при литературната критика. Неоценен по достойнство е един такъв литератор като Иван Пауновски, който е от поколението на Цветан Стоянов, Минко Николов, Кръстю Куюмджиев, Тончо Жечев, Милена Цанева.

Когато става дума за границата между обикновената, добрата и голямата литература, се изкушавам да посоча един пример, който, струва ми се, e крайно убедителен. На честване годишнина на големия руски поет Балмонт присъства и гениалната Марина Цветаева. Става работник, за да прочете приветствен адрес до юбиляра. М. Цветаева го наблюдава и слуша, а след това е записала: "Той не четеше текста, той преписваше с гласа си думите!" Просто, свършено, гениално! И точно тук е същинската граница и разлика между изкуството и неизкуството. "Той четеше" е зоната на обикновеното, на елементарното изразяване, докато "Той преписваше с гласа си думите" веднага ни отпраща вече в зоната, терените и селенията на духа и голямото изкуство, което в последна сметка увеличава броя на народа и намалява броя на населението, а не обратно. Защото който лесно общува с населението и тьлпите, трудно може да разговаря и да води диалог с народа.

В нашето литературно днешно, пък и не само сегашно битие, се наблюдава следната закономерност. Ако попитате Иван Динков, кои са най-стойностните съвременни български поети, то той без притеснение и завист ще ви посочи действително най-добрите - Константин Павлов, Иван Цанев, Борис Хрисов и някои други. Ако обаче зададете същия въпрос на Любомир Левчев, Стефан Цанев и други "популярни", но второстепенни и третостепенни поети, те едва ли ще споменат имената на горепосочените поети, или на самия Иван Динков, вероятно ще предпочетат да ги премълчат. Това е вечното притеснение и страхът на организираната посредственост четящата и интересуващата се публика да не ги знае и да не направи сравнение със собствените им "поезии". Аз не познавам по-откровено йезуитски думи и оценки от предговора на Л. Левчев към юбилейната книга "Стари неща" на Константин Павлов (1983).

Когато нямаш нито едно стихотворение за учебник, нито една класическа творба, нямаш шанс за дълготрайно присъствие в литературата. Затова такива автори изпадат в ужас, ако не са в обръщение по вестници, списания, телевизии, радиа и т.н., да не изчезнат от ежедневието. Неимоверно силен е страхът от забвението, да не бъдат забравени, да нямат бъдеще като творци. Те журират и SMS поезии, пишат либрета и какво ли не. Това показва колко са несигурни. Защото те не са маниаци, маниакът е глупав, но те интуитивно усещат, че нещо не е достатъчно в творбите им, не им достига стойност.

Вл. Василев е разпознал българските бесове и ги характеризира в статията си "Хулиганството в литературата ни": "Ако всяко време може да посочи едва десетина имена, останалите са готова армия срещу тях... Вместо благородно творческо съревнование, саморевността разгаря злоба и завист към останалите. Те стават истинско вдъхновение за ония, които са лишени от други вдъхновения. Никога хулиганството не изхожда от идейни мотиви."

Знам, че тези размисли волно или неволно ще засегнат редица литературни "критици" и агресивни автори, които постоянно са по вестници, телевизии, радиа, зали. Те непрекъснато се опитват да налагат творчеството си с постоянно присъствие, което е една огромна заблуда и самозаблуда. Тяхната теза е: "Докато съм, жив няма да умра", по думите на самия Иван Динков. Ще ми се да завърша с Нешо Бончев: "Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти." Впрочем и комплименти. Но за онези, които наистина ги заслужават.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.11.2006
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.