ПЪРВАН СТЕФАНОВ

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

Първан Стефанов е сред неколцината ни национални поети на своето поколение, чиято лирика харесах още преди години при първия прочит на поетичните му книги. Времето по категоричен начин потвърди високата ми оценка за неговата поезия. Разбира се, че оттогава до днес поетът претърпя развитие, но още в ранната си поезия той бе открил себе си, своята индивидуална лирическа същност. В неговите стихове-въздишки е уловена същността на естетическите вълнения, разшифровани са много красиви и тревожни преживявания. По неоспорим начин П. Стефанов доказва, че с минимум думи може да се нарисува лирична картина. Неговата поезия е лаконична, с изявена чувствителност и усет за най-дребните детайли.

Неслучайно през 60-те години на миналия век литературната критика прояви усет към тъй наречената "тиха" лирика. Тя бе реакция и опозиция на оглушаването от барабаните на предходното десетилетие. Самата "тиха" лирика бе своеобразна съпротива срещу гръмката и "модна" тогава поезия. Но "тихата" лирика бе сама по себе си поетична. Когато е стойностна и значима, тя кънти в душите ни много по-трайно и внушително.

Ако трябва да потърсим българска генеалогия на поезията на П. Стефанов, ще я открием най-вече у Далчев. Но П. Стефанов е по-лиричен, по-емоционален от Далчев. Твърде рано П. Стефанов намери и съответния поетически изказ на своите лирически изповеди - по-скоро бавна ритмична лирика, отколкото бързо-ритмичен песенен стил, който доминира в българската поетическа традиция. Неговата склонност към живописност е по-скоро бавна - импресионистка, но с определена вътрешна динамика.

Имаше моменти, когато в определението "тиха" лирика се привнасяше и един негативен нюанс, в смисъл безопасна, унесена в собствените си блянове, откъсната от действителността, неактивна и незасягаща силните на деня. Подобни разсъждения се опровергават и от нещо любопитно, но според мен показателно, в заглавията на негови стихосбирки. Предпочитано заглавие от П. Стефанов е "Насрещно време". Така е озаглавена негова стихосбирка от далечната 1966 година, както и последният му сборник "Избрано" от 2005 година. Винаги съм смятал, че кръщавките на книгите носят скрит смисъл и внушават определен подтекст. И замисляйки се над този факт, можем да открием известна символика в полза на същността на поезията и изкуството въобще - то винаги е насреща, т.е. срещу живота на своето време, всякога е срещу, винаги е "анти", иначе просто рискува да стане ненужно, непотребно. Това всъщност отличава истинския талант от нелишения от талант, който няма характер. А Първан Стефанов през годините постоянно е доказвал, че освен талант, има и характер.

Така че Първан-Стефановата лирика съвсем не е откъсната от действителността, а е изцяло в нея. Защото да въздействаш върху най-фините усещания на човека и да го осъзнаваш като хармония, винаги го противопоставяш на грубата действителност. И волно или неволно го подтикваш към ропот и бунт срещу тези, от които произтичат несъвършенствата - властимащите.

Ако трябва да си послужа с едно по-общо определение за тази поезия, то безспорно ще бъде с акцент върху нейната лирична същност. Първан Стефанов създава една непринудена лирична атмосфера в стиховете си, която подвежда, че лесно се постига. Това обаче е само измамно и привидно, защото зад външната й обвивка се откроява художникът на словото, който винаги работи с най-фините поетически инструменти и на места се получава усещането, че това е пределът, възможното за словото. Ето част от красивата картина в стихотворението "Гост":

Сама сред утринния дим
стоеше вишна разцъфтяла
и сякаш да се поздравим -
помахваше със клонка бяла.

Да рисуваш и изобразяваш красотата в едни некрасиви времена е преди всичко протест и несъгласие със ставащото около теб. А може ли някой да твърди, че човешката история е била красива, още повече пък днешната...?! Да призоваваш към хармония и красота, е да жадуваш Свободата!

П. Стефанов очевидно не е привърженик на поетичната бъбривост и многословие. Чрез лириката си той показва, че размерът и големината на стихотворението не играе никаква роля и значение, важна е неговата съдържателно-философска дълбочина, художествено въздействие и поетичност. Доказва го и стихотворението "Сутрешна прогноза":

Дреб от облаци.
И киша.
И нечисто...
Вятърът ще вее тънко, топло, обло...
Атмосферното налягане остава Низко...
Времето и днес ще бъде подло.

Или пък прекрасното "Светулки", от което ще цитирам само едно четиристишие:

И страшно ни е нужно да надникнем
в рисунките на нашите деца,
където с простите чертички никне
безхитростният образ на света.

Тези творби убедително говорят, че Първан-Стефановата лирика изобщо не е откъсната от действителността. От една страна, те ни показват един, в известна степен, съзерцателен натюрел, съхраняващ чрез впечатляващи живописни картини изтичащото време. Оттук и подчертаната живописност на тази лирика, склонността й да изразява "невидимото" време чрез "видимото" пространство. Картинно-живописното е в основата на лирическата поетика на П. Стефанов, но съвсем не й липсва социалност, заедно със съзерцателната й пластичност.

Природата е главен персонаж в лириката на П. Стефанов, но тя никога не е самоцел, защото е неразривно свързана с човека и неговото битие, той е неотделима част от нея. Красивите стихове са смислени, философски уплътнени, екзистенциално дълбоки. Тази лирика изповядва силна социалност на фона на своята висока поетичност:

Убихме Христа. И ония се върнаха в храма.
Възможни са всякакви грехове:
патриотите могат света да превърнат в пламък.

тревожно споделя поетът. И колко е прав! Страховете му са интуитивни, но безпогрешни. Загубването на доброто и човечността просто заплашва съществуването на човека и човечеството. Човешкият живот само на думи е абсолютна ценност. Иначе всекидневно сме свидетели на неговото опровержение. Поетът мечтае не за отчуждение, а за нежност и човешка топлина. Истинските поети са Дон Кихот-и на своите времена.

И едва ли е случаен фактът, че един от любимите световни образи на П. Стефанов е именно Дон Кихот. Неслучайно има две негови стихотворения, посветени на Рицаря на печалния образ. Особено въздействаща е поантата-въпрос в "Пак за Дон Кихот":

На шлема ти нащърбения гребен
се люшка в такт с унилия ти ход...
И ние ли сме смешни като тебе?
И накъде ни водиш, Дон Кихот?

Изобщо поезията на П. Стефанов много повече задава въпроси, отколкото дава готови отговори и рецепти.

Тоя поет има своите исторически и творчески персонажи, пред които сякаш стои на съд. В стиховете му се мяркат и бродят Константин-Кирил и Самуиловите воини, Пушкин и Анна Керн, Висоцки и други първенци на духовността. Покъртително е стихотворението "Жените на умрелите поети".

Интимната лирика е сред предпочитаните от П. Стефанов. Чувствата в тези му стихотворения са пределно чисти, творбите се характеризират със своя словесен рисунък и финес. Интимното чувство обаче често е унизявано, защото е принудено да среща стените на живота и от тия съприкосновения и сблъсъци човешката душа е наранена и насълзена. И поетът ни напомня за детската чистота, която не трябва да закърнява в сетивата ни:

    Не стига мъдростта на философите,
за да смекчи контура си суров.
    На нас ни трябва и сълза от строфите,
с които сме се вричали в любов.

("Най-трудното")

В това стихотворение емблематичната дума е "сълза".

При П. Стефанов изящната лирика е съчетана с дълбоки философски прозрения, с неочаквани асоциации, които предизвикват стиховете му:

Водата долу съществува в цвете,
в трева, във пеперуда, в слънчоглед.
Но щом се задържи по върховете -
изгубва пулс, превръща се на лед.

И съществува там по триста века
чрез блясъка и чрез студа.
Науката твърди, че у човека
осемдесет процента е вода.

В случая изтънчената пейзажна лирика на П. Стефанов е метафоричен размисъл за природата, рода, спомена, кръвта, свободата, истината. Лирическият Аз се стреми да задържи виденията, които преминават пред него, да запечати мигновенията като образи и състояния. И винаги посланията му са тревожни, макар че лириката му е по човешки топла и сърдечна, а сетивността му филигранна. Не можем да останем безразлични пред красотата, която ни разкрива поетът, а я съпреживяваме, той ни помага да я преоткрием и да я запаметим емоционално. И когато решим, в дни на радост или на тъга и униние, да я извадим от дълбините на паметта си и да я възпроизведем чрез сетивата си.

Въпреки разнообразието на състояния, на сезони, на пейзажи, в това многогласие можем да открием една доминанта - това е мъдростта, философската дълбочина на чувствата и преживяванията . П. Стефанов възпява природата, сякаш потъва и се разтваря в нея, превръща се в нейна неразделна част. Той прави от невидимото видимо, скритата красота става явна, извежда красотата от нейната прикритост и ни я поднася в цялото й съвършенство и божественост. Стихотворението "Планина" ни вълнува с красивата пасторална картина и връзката с миналото. Изобщо споменът играе много съществена роля при този поет. Впечатлява ни идиличната картина в "Пресекнала песен":

Слънце. Дъщеричката се мъчи
да обърне котката по гръб.
Мама, седнала до свойто внуче,
на престилката подшива ръб.

Поетичният свят на Първан Стефанов е релефен, ухаещ, звучен. Някак си те вмъква и включва в себе си, защото не те оставя безразличен, а възбужда сетивата ти. Живописните словесни пейзажи в тая лирика са красиви и въздействащи, често предизвикват читателското ни възхищение, защото носят впечатляващи послания и промисъл. Макар че природният свят на поета ни предлага и морални оценки, естеството се движи по своите закони, всичко е по местата си - вятърът, слънцето, водата, цялата флора и фауна изпълват сетивата ни. Но не ни напуска тревогата.

Първан Стефанов търси и вгражда визуално и звуково ключовите си художествени образи. Стиховете му ни допадат със своята изповедна интонация и топла образност, завладяват ни със своите художествени детайли. Поетът проявява възможностите си на художник, реди думи и образи с впечатляваща художествена мярка. Тайната на тази поезия е в нейната простота и естественост, музикалността в тази лирика е несъмнена. Неслучайно в заглавията на няколко стихотворения присъства и думата "песен".

П. Стефанов възкресява миналото като морален коректив на настоящето. Бащата, майката, дядото са сред персонажите в лириката му. Но в неговата поезия няма нищо дидактично. Лирическият Аз често съзерцава, мисли и съзерцава. Поетът не се хлъзга по повърхността на видяното и усетеното, пази се от врявата на външното и по този начин запазва собствения си по-духовен и по-ценностен свят. Изобщо лаконизмът и пестеливостта на тази лирика е неин характерен белег. Те произтичат от съдържанието и смисъла на стиховете. Поетичният глас на П. Стефанов е някак си приглушен, насочен към самия него, той не кънти, не се натрапва агресивно, защото поетът е една вглъбена лирична натура, на която е удобно в света на думите. Стихотворението "Крепост" например впечатлява с отсъствието на високи тонове, с далчевския си патриотизъм.

Поезията на П. Стефанов е лирика, в която лирическият Аз се съпротивлява на ставащото около него. С присъщата си деликатност поетът ни сепва, защото уцелва раната дълбоко в сърцевината й. Върви с тихи стъпки около проблемите, но изведнъж стъпва точно там, където трябва. Например в стихотворението "Отчуждение", което е от 1958 година:

Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.

Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на другите не ни боли.
И става тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.

И често пъти като зимен вятър
един въпрос плющи над съвестта:
защо и добрината на сърцата
ще трябва да захвърлим с бедността?

Въжето на войнишката ни служба,
полека се разнищва на влакна.
Ценим се повече по ранг и служба,
сдружаваме се по величина.

О, колко ме измъчва туй изкуство.
И се боя, че в тоя свят голям
на митинги и колективни чувства
бих могъл да остана страшно сам.

Причината за това вълнение е същата, която трепти в дълбочината на всяко лирическо дарование - свръхчувствителност към живота. Лирическият Аз преживява действителността като огромно събитие и усеща себе си като катализатор и негов център. Във всеки един миг могат да го ранят с толкова пронизващ импулс от ставащото около него, че поетът няма сили да понесе мълчаливо случващото се. Лирикът смята, че Вселената жадува да изкаже своя тайнствен смисъл за това, което смята за необходимо за човека и което я тревожи, чрез неговия глас, чрез неговите думи.

Актуалността на стихотворението "Отчуждение" е извън всякакво съмнение. От една страна, то бе реакция срещу фалшивия колективизъм на тоталитарните времена, когато е писано, а от друга, важи с пълна сила за модерния човек, защото алиенцията е сред основните световни проблеми, пред световния човек и човешката цивилизация.

Поезията на П. Стефанов разкрива деликатния лик на чувствителния, непрестанно драматично преживяващ проблемите около себе си творец. Нужни са му свобода и самота за самовглъбяване в неговия си свят, в който му е най-уютно. Той често търси дистанцията, по-страничния ракурс, обича да е сред естеството на природата. В този негов специфичен самотен свят се раждат стиховете му, често афористични и независимо от тяхната драматичност, той търси и намира своята лична хармония. Всъщност той си знае доколко спокоен и хармоничен е вътрешният му свят. Но това усещане, което създават творбите му, идва от натрупаната мъдрост, която провокира сетивата, душата и ума за прозрения, някои от които звучат с библейска мъдрост.

Преди това казахме, че лириката на П. Стефанов е неспокойна и драматична. Твърде характерно в този смисъл е стихотворението "Близост":

Защо най-близките си, боже мой,
най-лошо ги раняваме при допир.
Дали защото тъкмо срещу свой
те нямат за ответен удар опит.

Стои пред тебе близкият човек
незащитен като в библейско чудо.
И твойта грубост и при допир лек
го поразява и го мъчи лудо.

А двойно повече се мъчиш ти.
И взрян през космоса от теб до него -
от там долавяш своите черти,
от твоя глас в гласа му чуваш ехо.

На всички хора се усещаш брат.
И предпочиташ теб да са ранили.
Но как да върнеш камъка назад?
И чакаш благослов. А няма милост.

П. Стефанов предпочита молитвата и смирението пред плесницата и обидата, защото той е поет на доброто, а не на злобата и ударите под кръста и в гърба.

Някои от стихотворенията са преклонение пред любовта и жената. Чувствата в тях са много чисти, търси се близост и откровеност. На места срещаме и романтика, която е породена от вярата, надеждата и откровеността, макар да се усеща и лека резигнация.

С годините Първан Стефанов усъвършенства поетичния си изказ, образната си система, художествените му усилия се реализират на все по-високо ниво. Той е сред поетите, които опровергават утвърдилото се разбиране, че поезията е изкуство предимно на младостта, когато сетивата са по-свежи, чувствата по-неизхабени. Със стихотворения като "Пасторално" той оборва подобни твърдения:

Аз влязох в тоя свят като Исус,
повел дванадесет овце на паша.
Тревата имаше на утро вкус.
И цялата природа беше наша.

Денят светлееше от кукуряк.
Денят преливаше от оптимизъм.
И ние с гугли, бели като сняг,
за проповед с апостолите влизахме.

Но лятото ни би със прах и дъжд.
През зимата зад хълма виха вълци.
И забелязах изумен веднъж,
че сменяха овцете ми цвета си.

Едната посивя като вълче.
(Ах, страшно ми прилича да съм в сиво!)
И тъй поред... което ще рече,
че всичко към защитен цвят отива.

... Сега край асфалтирания път
и край масивите от тежко жито
дванадесет вълчета ме пасат
и ми е сигурно, и ми е сито...

Това е творба с невероятно силна емоционална, нравствена и социална енергия. С подобни стихове Първан Стефанов по неоспорим и категоричен начин доказва дарбата си за остра наблюдателност, защото силните и чувствени негови творби обхващат еднакво умело както най-съкровените и незабележими неща, така и хода на света в неговата цялост. Такива творби излъчват една будна етична тревога. От подобни стихове расте и се уголемява скръбта, увеличава се мъката. В този смисъл бих посочил и стихотворения като "По клона катеричка...", посветено на Иван Цанев, "Есен", "Мълчание", посветено на Христо Фотев, "Триптих за Атлантида", "Емигрантите ни" и някои други. Тези негови творби излъчват мекота, литературна деликатност, пастелност. И същевременно са проникнати от тревога за морала, за увеличаващата се грубост и абсурдност в живота. При П. Стефанов етичната непримиримост се слива с финеса на душата.

Поезията на Първан Стефанов се опира на онези "изконни ценности", към които човечеството ще се завърне след краха им през изтеклия XX век. Защото те са генетично и незаличимо заложени у човека и са неизбежна част от неговата същност. Това са ценностите, на които истинската литература никога не е изневерявала.

Значимият поет се отличава от редовия по своите емблематични стихотворения, които го ситуират в националната му литература и му отреждат и гарантират място в нея. Когато споменем името на този поет, веднага от паметта ни изплуват тези стихове. Няма никакво съмнение, че Първан Стефанов има такива лирични творби и това е най-сигурният знак за неговото трайно творческо присъствие в българската литература. Той е сред неколцината ни съвременни престижни поети, които бележат развитието на националната ни лирика през последните десетилетия.

ПРОЛУКА

Първан Стефанов

Така се случи, че със "стожерните" стихотворения на Фурнаджиев като "Пролетен вятър", "Конници", "Сватба" душата ми се размина. Просто защото първата ми среща с тях беше в учебниците по литература и трябваше да ги "зубря" за изпитите. А знаем, че такива срещи и в най-добрите случаи ни оставят на известно разстояние от очарованието на поезията. Истинските ми срещи с Фурнаджиев станаха по-късно, след Университета. В годините, когато аз, софиянецът със "селско жителство", трябваше да намеря трайни опори за себе си в един свят, който, поне емоционално, за дълго ми остана дълбоко чужд. И оттогава в паметта ми за цял живот са останали стихове като:

... Какво е есента? - Все облаци и вятър,
край селската чешма смълчаните стада,
навъсен влажен ден и дълга нощ, когато
дочуваш как плющи под стрехите дъжда.
И утрото - врабци на мокрите огради,
сред калното поле посърналият глог
и после къс небе сред облачни грамади,
небе като копнеж, сияещ и дълбок.

Тези стихове не съм ги учил наизуст, те сами зазвучаха в мен така, както навярно вярващия го обсебват думите на някоя молитва. Те бяха "прозорчето", през което виждах, просто изживявах отново и отново света, с който бях дошъл в големия град. В "смълчаните стада" край чешмата бяха и моите 10-12 овце, и козата, и двете крави, и конят, който внезапно умря от "пръсване на сърцето", както съм запомнил да казва баща ми. И дъждовете, и посърналият глог - също бяха "моите". В паметта ми отсъстваше само картината от последните редове - за онова късче небе, което наднича иззад облаците. Нямало е как да го запаметя. Селянинът запазва в спомените си само онова, което е изпълвало дните и нощите му с грижа и мъка по него. Той не се халосва нито по залези и изгреви, нито по други красивости на природата. Хвърля поглед към тях само доколкото могат да му подскажат какво ще е времето утре.

И ето, този мой селски свят стоеше сега под опушения връшник на града стъписан, уплашен... Сигурно едно от най-необяснимите неща в този живот е начинът, по който ни въздейства поезията. Индиректно, разбира се. И магически, разбира се. А, ето я тая нищо не казваща дума, в която се опитваме да напъхаме онова необяснимо за ума ни чудо, което поезията понякога извършва с нас. И това чудо няма определена дата, нито е свързано с определено събитие. То е като дишането. Няма как да запомним кога сме започнали да дишаме. И като съмването. Не можем да фиксираме мига, когато е започнало да се съмва. Естествено, когато съм търсил брод през една или друга безизходица, емоционалната ми памет е дирила опора в примера на много литературни образци или реални хора, чийто живот е будел възхищение у мен. Други импулси за живот са идвали от припламването в паметта ми на стихове. За такива припламнали стихове става дума тук!: "... и после къс небе сред облачни грамади,/ небе като копнеж, сияещ и дълбок." Сигурно в новото ми градско битие страшно ми е липсвала тъкмо онази пролука сред облаците, откъдето топло ме е поглеждало синьото божие око...

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.01.2007
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.