Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

По съдба големите поети като Константин Павлов почти винаги са във вътрешна емиграция. Това важи не само за тоталитарни времена като отминалото, но са правило за почтените и талантливите, защото те са винаги зрящи и не си затварят угодливо и подло очите, докато неталантливите нито виждат, нито искат, нито могат. Талантливите са с характер, докато по-неталантливите по правило са безхарактерни. Известна е мисълта на Далчев за талантите и характерите.

Често Константин Павлов е определян като поет-сатирик. И това се бе превърнало някак си като че ли в негова поетическа емблема. Тази характеристика дотолкова се бе наложила, че спрямо него имаше привкус и нюанс на известно подценяване. Дори самият Константин Павлов скрито възроптаваше и се съпротивляваше на клишето. Но ако погледнем в дълбочина нещата, смятам, че тук няма място за каквито и да е притеснения, защото всичко зависи от величината, от мащабите. Ако по същество внимателно преценим българската и световна литературна класика, ще се убедим, че големите творци по същност са сатирици. Голямата литература в основата си е сатира на действителността, нейно отрицание. Изкуството е несъгласие с реалността, това е движещото чувство и позиция на всеки значим творец. Какво е поезията на Ботев, Яворов, Дебелянов, Фурнаджиев и всички големи поети и писатели освен преди всичко невероятно дълбока и горчива сатира. Посочете ми голям творец, който да е съгласен с действителността, в която живее - няма да можете. И аз не бих могъл.

Така че в този смисъл К. Павлов е сред най-стойностните съвременни български поети - критици. Главното направление в неговото творчество е критическото, патосът на неговата поезия е критика на действителността, той винаги стига до сарказма и изобличението.

Сатирата е нещо различно от хумора, макар че те често съжителстват. К. Павлов има и отчетливо хумористично-сатирични творби за вестник "Стършел" например, или пръснати из периодиката и пресата, но тук въобще не става дума за тях, те не са предмет на тази статия. Тези стихове са само незначителен епизод и времеви паузи, понякога с цел да начеше поетичната краста, без да им отдава особено значение. Те са по-скоро едно упражнение по поетична сръчност.

Постепенно в края на 50-те и 60-те години К. Павлов изработва своя стилистика, която е в противовес на преобладаващата сред поетите тогава конвенционална поетика. Това бе и своеобразна реакция срещу банализираната чугунена поетика на соцреализма в ония времена и опитите за монополизиране на цялото поетическо пространство от тази поетика. Известни са дискусиите за свободния и класически стих. Той започва да разчита не на описанията, а на внушенията. При К. Павлов описанието е средство за внушение, той постига внушенията чрез описанията. Постепенно стилът му става все по-свободен и условен. Под въздействието на различни настроения у него зазвучаваше собственият му тон, той откриваше своята собствена традиция.

Константин Павлов е поет на гнева и на сърцето. Поезията му е лаконична, парадоксална, проникновена и силна. Изворът на неговото светоусещане има своите исторически основания, но безспорно то се корени в личния духовен опит на автора, натрупан в напрегнатото самопознание, в духовните му скиталчества.

Няма да изброявам поетичните книги на К. Павлов, макар че те показват изминатия творчески път от своя автор. И една от причините е в това, че всеки сериозен творец през целия си живот като че ли пише една и съща книга. Затова дори по-декларативните стихотворения (а при К. Павлов те са оскъдно малко) предизвикват по-скоро вътрешната ни читателска и професионална симпатия, а не съпротива. Защото и те са изтъкани от силна морална и етична социалност.

В потвърждение на аксиомата, че всяко творчество е и автобиографично, ще посочим стихотворението "Елегичен оптимизъм":

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.

Но от тоя миг нататък,
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.

Автохарактеристиката и описанието на собственото битие са в основата на това стихотворение. Втвърдяването и устойчивостта на характера се приближават до своя максимум и въпреки неимоверния и жесток натиск да бъдат унищожени, стават неизтребими и непобедими. И при К. Павлов ангелът и дяволът са във вечно противоборство и съжителство и фундаменталният въпрос е в последна сметка кой надделява в нас.

При К. Павлов имаме маниер на писане без маниерност, такава е естествената му стилистика, така е устроен творчески. По този повод Пенчо Славейков казва: "Яснотата" се свързва с близостта до живота. Ако тя липсва, неизбежно се настанява маниерността. Всичко, в което се откроява животът, е хубаво, е естетично." На пръв поглед малко хладнокръвно, сякаш дистанцирано, но и той е кълбо от нерви - неприспособим към окръжаващата го действителност, отвратен от нея. В неговата поезия всеки стих е нещо като миниатюра със собствен колорит и от тези миниатюри се ражда цялото. За К. Павлов важат и думите на Бенедето Кроче: "Изкуството е интуиция, интуицията е индивидуалност, а идивидуалността не се повтаря."

"Флотация" е една много силна алегория на обезличаването, нивелирането, уеднеквяването, за да си сив и униформен. Чувството за съпричастност към унизените и оскърбените от живота в тази поезия е неотразимо. Поетът иска някак си да бъде преграда, щит пред хората за ударите на живота, да ги предпази, ако може. Това чувство преминава в горчива ирония и сарказъм:

...Чукове ни биха,
сяха ни сеялки,
химикали ни размекваха душичките.
Страшно беше
и болеше.
Но сега сме чисти -
цинкови!
оловни!
няма разни златни примеси у нас.

Системата като атомна гъба, която сее смъртоносна радиация, успява да отрови индивида, да го унифицира и обезличи, да унищожи ценното, индивидуалното и личното в него, да го направи сух, отровен и безцветен. Всичко това е много вярно предадено и внушено, защото поетът е свидетел на случващото се. И това се превръща във важен световен проблем. Жестоко е това стихотворение, както и "Инцидент", където сатирата преминава в гротеска, защото демагогията приспива и унизява човека. Изобщо всяко стихотворение на К. Павлов е наситено с тъга, с болка, с раздразнение, но оттам и със съпротива. Защото действителността цели да смачка личността, така да я прегази и стъпче, че да не може да се вдигне, да се съвземе и изправи, да си възвърне достойнството. Психологическата деформация е хиперболизирана и е обикнат художествено-стилистичен похват. Нещо прорицателско и провиденческо има в тая лирика, както е във всяка значима позия. Лириката му се характеризира с една свръхсетивност. Много неща дразнят К. Павлов и предизвикват неговото недоволство и отвращение. В "Инцидент" поетът подигравателно и гротескно съветва ръкопляскащите да си мият ръцете, преди да ръкопляскат. Но когато миенето се превръща в епидемия - става абсурдно. При К. Павлов не толкова субектът е обект на абсурда чрез сатирата, а цялото общество, човечеството.

Горчиви са поетичните послания в "Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки":

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни -
будят долни инстинкти,
развращават духа.

Докато настъпва промяната и метаморфозата в декоративните рибки:

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи накрая),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.

И отново отчетлив автобиографизъм. Защото дълги години К. Павлов бе замразен в поетичния фризер на системата, според която той бе опасен за четящите, тъй като ги призовава към непокорство и свобода, към реакция срещу режима и статуквото. Тази поезия одързостява и нахъсва читателя срещу системата и затова тя бе опасна за нея.

В поезията на К. Павлов бушуват цяла гама от силни чувства - от възхищението до погнусата, от възторга до потреса, наред с утвърждаването срещаме и отрицанието. Диапазонът на тая лирика е от "да" до "не", изречени заедно. Те са като сиамски близнаци. Твърдото "да" и категоричното "не" се изричат едновременно, което е същностен белег на голямото изкуство. К. Павлов сближава антиподите без видимо усилие и това е обикнат похват за изразяване на бушуващите в лирическия герой чувства и преживявания. Тоя поет обича да оварварява стиховете си и по този начин да постига максимална експресивност и да ни стряска и стъписва.

Поезията на К. Павлов е пренаселена с животни, с фауна - славеи, кучета, котки, декоративни рибки, китове, и т.н., които носят символни послания и алегорични подтекстове. И ако приемем тезата, че всяка литература е повече или по-малко фантастична, това е по-скоро типичен авторски зрителен ъгъл, отколкото опит за иронична фотография на битието. Светът на голямото творчество е изграден от "късчета интуиция" и "парцалчета откровение" и в този смисъл то е оправдано субективно до крайност. В този смисъл всяко значимо творчество удивлява с невероятната си субективност. К. Павлов се опира много често на абсурда, парадокса, на парадоксални смислови обрати, обича личностната дисекция. Но той не е песимист или мизантроп. Ако обаче разгърнем писанията на неговите "критици", ще срещнем изрази като "сепия, която всичко черни наоколо", или "утайката на някаква лепнеща мръсотия". Тези "размисли" почти дословно повтарят мракобеснически казаното от А. А. Жданов за Зощенко, Ахматова и други съветски гении, или пък за нападките на "отговорни фактори" към Пастернак в края на 50-те, към Йосиф Бродски в началото на 70-те години на миналия век. Но те говорят и за стойността и качествата на тези "критици". Тук важат думите на А. Камю от "Разбунтуваният човек": "Аз протестирам, следователно ние съществуваме!"

Изтънчената чувствителност на К. Павлов моделира собствена стилистика. Своеобразният му ироничен демонизъм, оригиналното сближаване на интелектуалност и парадоксалното осмиване, отричане, окарикатуряване, демитологизиране и т.н. очертава оста, около която се подреждат стиховете и книгите му. К. Павлов постоянно пристъпва чертата отвъд разните скритости, с които грижливо ни заобикаляха или се самозаобикаляхме, и това е характерна особеност на неговата лирика. Неглижирането на късчета носталгии и сантименти и онова неизличимо впечатление за дисекция на съкровеното прави поезията му модерна или постмодерна, но наистина солидна. Затова и парадоксалният изказ е адекватен на житейските абсурди на времето, в което живя и живее К. Павлов. Поезията му грабва с мрачната атмосфера, с една модерна стилистика и похвати, с концентрираната поетична енергия.

Лириката на К. Павлов е поливалентна, поетичните валенции са насочени и действат на различни интелектуални равнища. Думите общуват по особен начин и се допълват, често противопоставяйки се. От контактите между тях се получава много устойчива поетична смес. Тази поезия е изцяло автентична.

В стихотворенията на К. Павлов се разчитат символики и знаци, даващи ключ към моделите на живота в тоталитарното ни мрачно общество. И не само за него. С поезията си К. Павлов доказва възможностите си за естетически поетически превъплъщения. Потресаващо е "Славеите пеят", където:

Над всеки труп
възторжен славей пее...

И ни става страшно, защото поетът търси гарвана, Ботевия символ, който да махне покривалото, за да се покаже истината - "страшната". Потресаваща е и жестокостта в "Едипов комплекс". Няма ли най-после да се намери един да извика, е лирическото послание в "На един предател". Или пък в "Надпяване", където може би котката олицетворява смелостта:

- Моята котка презира смъртта,
с котешки стъпки върви към смъртта.
И смъртта като плъх се отдръпва,
като гълъб гугука,
като врабче цвърчи.

Но... котката е убита. Т.е. за дълго време смелостта отива в моргата. Смелост ли? Моля... Какво беше това? За да оцелее, смелостта е натикана в ъгъла, обездвижена, принудена е да се преструва на безжизнена, на умряла, да имитира собствената си смърт, да преиграва, да се унижава със социална и обществена мимикрия, защото трябва да се пее през стиснато гърло. Излишно е да подчертавам, че котката носи символен и обобщаващ смисъл. (Котката има няколко живота, т.е. и смелостта е безсмъртна.)

При К. Павлов срещаме по-скоро словесна графика, а не живопис, можем да го определим много повече като поет-график, отколкото като поет-живописец или пейзажист. Не е пастелен, защото не разчита на колорит, тъй като е преди всичко остромисловен, философски, понякога кинжален поет, сякаш някаква могъща мълния осветява терена и душата няма къде да се скрие, тя е разголена и разгадана, излязла е като на длан без покривала, без игри и прикрития. Поетът не е очарован от човешкия характер, а по-скоро е скептичен. Творчеството на К. Павлов е "сок от нерви", безкомпромисна дисекция на света. Пределна е остротата на погледа и сетивата на нравствената му чувствителност. Неговото слово е невероятно наелектризирано и превъзбудено.

К. Павлов е творец, който преди всичко трябва да бъде усетен, което гарантира контакта с него. И именно този контакт е концептуализиран, защото, за да се осъществи, налага се да се влезе в конвенцията, която е неконвенционална и която той ни предлага. И макар че вещността на нещата присъства, те са някак си загърбени. Много по-важни са техните отгласи, които предвид маниера му на писане са в състояние на някакви прототипи с висока степен на недоизказаност, дори на имагинерност. Тази недоизказаност му определя твърде особено място в българската поезия не само сред неговото поколение. В типичния случай поетите от това поколение в много по-голяма степен като че ли залитат към известна директност. Тази тенденция аз я считам за не дотам позитивна, в смисъл на художествена. Стремежът е повече към двуизмерност на конвенцията, към яснота и разбираемост. При К. Павлов недоизказаността дава трето и следващи измерения, тук схемите не вършат работа, трябва да се намеси усещането. За да го определиш и обясниш, се налага да използваш и понятия като "излъчване", "странност" и т.н. Както и за всеки значителен поет и творец, критическата конвенционалност е недостатъчна при общуването с неговата поезия.

Така че К. Павлов стои малко самичък сред поетите от неговото поколение. Впрочем, това се отнася за всички значими поети от всяко време. Защото всички значими са и неповторимо физиономични. (Например един е Фурнаджиев, съвсем друг е Далчев, но и двамата са големи по своему.) Но именно "страничните фигури", които се отличават и стърчат със своята значимост, са най-интересните. Всъщност в литературата винаги е било така. Макар че има известно неудобство, защото критиката трудно може да ги категоризира, тъй като мъчно се намира място за отделните уникални случаи.

Поезията на К. Павлов винаги е многопластова, полифонична и универсална. Макар и трудно, след внимателно прочитане могат да се открояват основните послания на стихотворенията му. Например в "Поход на свободата" внушава колко ужасно би било нейното самоотричане вследствие на мазохистичната самозабрава, когато съществува само абстракцията, без да е конкретизирана като отношение към човека. За много кошмарни неща интуитивно предупреждава К. Павлов. Резигнацията в "Пасторално", както и цялостната обстановка в поезията му е като в антиутопиите на Оруел. Ужасът е естественото състояние в неговите стихове. "Гаден", "извратен", "налудничав" и т.н. са определенията в тая поезия. Внушена е цялата абсурдност на времето - безнадеждно, отчайващо, безизходно. Ето как поетът съумява да внуши абсурдността на съвремието си, изпаднал сам в безизходно състояние:

Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

("Капричио за Гоя")

Такива стихове предизвикват само отвращение със своя садистичен мазохизъм. "Амеба", "змия", "жаба", "свиня" и т.н. са животни, които не носят положителни характеристики, оценки и асоциации. Човек може дотолкова да се себеунижи от страх, натиск и липса на характер, че да заприлича на тези животни и даже да ги надскочи в негативен смисъл. Но в същото време съществува и е жива надеждата лирическият герой да се измъкне от собствения си ад ("Второ капричио за Гоя"). Тягостни са чувствата в неговата лирика. Понякога до такава степен са болезнени гледките в поезията на К. Павлов, че предизвикват гримаси на непоносимост, просто изпитваме желание да извърнем поглед от описваната и внушавана действителност и не ни се гледа. За лирическия герой непоносимо до отчаяние е обкръжаващото го и случващото се около него и с него.

Грозно и ужасно в "Адаптация" е обезличаването, което достига до оскотяване. Човекът, личността трябва да бъде вкаран в масовката, в единомислието, единодействието, унифицирането, да се приобщи към тълпите, да придобие стадната психика, което цели всяка власт:

Шествието в кръг ще продължава
до момента,
до момента, в който всичките усетим,
че не са ни нужни вече думите
и че не мислим двойствено,
и че мислите не ни измъчват,
че са ни достатъчни две, три желания.
И тогава ще ми стигне,
ако ти ми кажеш: бу-бу-бу...
И тогава ще ти стигне,
ако аз ти кажа: ву-ву-ву...
А едно мучене на щастлива крава
най-добре ще изрази
това, което
двадесет и толко века ни вълнува.
А сега -
да легнем на площада
и да дремнем колективно
два-три-пет-шест века.
Даже сънища не се полагат вече.
Някой друг от наше име ще сънува...

Кошмарно и страшно, по-страшно от самата смърт! Защото не тълпата се приближава, издига и адаптира към личността, а обратното. Реална е опасността, която съзира поетът за оскотяване на човека, за обездушаването му до нечленоразделното изразяване. За да не се случи това, е необходим характер.

В "Късно е да бъда развратен" акцентът е в наличието на изработени устойчиви, вътрешни морални задръжки, които са решителни да се издържи срещу опитите човешката личност да бъде развратена. Това е една социално-психологическа лирика с неотразимо въздействие върху читателя. При К. Павлов сатирата е примесена с неистова болка. Сам поетът нарича реакциите си срещу лъжата, демагогията, мимикрията и лицемерието "дивашки", в смисъл автентични, а не преиграни. Освен това съпротивата на поета срещу системата не е локална, частична, а е морална и космополитическа. Защото за К. Павлов "човек не трябва да обича властта повече от таланта си". При тоя поет основен е въпросът за Морала в най-универсалния му смисъл. Той притежава вроден имунитет срещу баналното, срещу развращаването и моралното себеразвращаване.

Чрез словото си поетът пресъздава и рисува апокалиптични и сюрреалистични картини в своите стихове. Явно К. Павлов е обременен от тези образи и се освобождава от тях чрез пресъздаването им в слово. Разчита на психологическото и емоционалното въздействие върху читателя, на дълбок психологизъм, в същностния смисъл на психологизма. К. Павлов е поет на екстремните ситуации, често е мазохист, дори автомазохистичен, гаври се със себе си, като по този начин самопроверява собствената си издръжливост и якост. И ако има повод да се самовъзхити, дори чрез цинизма към самия себе си, може да достигне и до шизофренични картини.

Невероятен и неистов е стремежът на лирическия Аз към собствена физиономичност, да бъде личност, да възкръсва като птицата феникс от пепелта, от собствените си разрушения. Но усилията си заслужават, защото след всяко възкръсване се самовъзраждаш и имаш шанса да се самопостигнеш като единица, като личност.

Сред основните теми и проблеми в поезията на К. Павлов се откроява разривът между света и духа, в който се отразява част от драматизма и трагизма на отминалото столетие. Много откроено е усещането на поета за заплахата на индивида от тълпата. Това особено силно бе изразено в основните социални движения на XX век в лицето на фашизма и комунизма. Всички те са много опасни за индивида, за автономията на личността. В потвърждение ще цитирам откъс от "Безкрайна поема":

Става ми досадно смешен вече
цикълът от смърт и възкресяване...
Всеки, който е умирал много пъти,
знае, че смъртта е безобидна бабичка.
Карнавалната й маска само
предизвиква суеверен трепет.
Страшно е обаче всяко възкресяване!
Болките на всяко възкресяване...
ужасът от всяко възкресяване...
Рискът да посмееш да възкръснеш пак...
Сам на себе си да бъдеш инженер,
да сглобиш от атоми и хромозоми
нещото,
което ще наподобява,
уродливо и комично,
бившето ти "аз".

К. Павлов изхожда от себе си, от самопознанието до собствените си атоми, до мозъка на костите си, до пределното саморазголване и оттам извежда своите нерадостни заключения за човека и моралните му опори, за етичното му битие. Лирическият Аз в тази поезия живее с нравствен максимализъм от собствен опит и разбиране. К. Павлов никога няма да се примири. В "Агонио сладка", както и в "Слушай гълъбите" се стига до идеята за победата на духа над тленното тяло чрез самоизяждане и след това отново до самосъздаването:

Не вия с вълците по вълчи.
Но с гълъбите също не гугукам.
Имам собствен глас.
Нямам стадо, нямам ято - сам! - съм! си!
Размножавам се от само себе (си!). Оцелявам -
чрез самоизяждане.

Толкова е несъвместим и неприспособим лирическият Аз с действителностите пред опасностите да не издържиш, да се опазиш такъв, какъвто си искал да бъдеш, тогава ти остава последният изход, който винаги съществува - чрез самоубийството, саморазрушението, самоизяждането, подобно на скорпиона. Дори мисълта за живеене не в пълния размер на собствения идеал, но доближавайки се до него, до известна степен адекватен на себеизградения идеал, е трудно поносима за лирическия герой. Докато разминаването е непоносимо. И тогава той мечтае и желае да се телепортира в други състояния.

Алюзиите в "Гръдна жаба" са очевидни:

Аз самият вече нямам сънища.
Как да имам, като девет петилетки,
нито аз преследвам блянове,
нито мен кошмари ме преследват.

Животът се е превърнал в блато, защото е станал безсмислен и застоял, хората са подвластни на жабата, а не обратното, защото в мъртвото блато господар е жабата, която се чувства много по-добре от човека. Очевиден е бунтът на лирическия Аз срещу статуквото. Неуютен е поетичният свят на К. Павлов, защото такава е действителността, която го заобикаля и сред която живее. А той иска да живее в мир и съгласие със съвестта си, да не лъже и заблуждава, за да угоди някому. Всичко преминава през поетичните му рецептори и нещата се осмислят и ни се поднасят, пресъздадени и уголемени често до деформация. Плаши го възможната деградация на човешката личност и превръщането й в аутсайдер и морален урод. К. Павлов създава у нас, останалите, чувството за собствена вина, заедно със собствената си вина, към примирението.

"Смисълът на текста е в подтекста" - казва в един стих самият Константин Павлов, с което самохарактеризира своето творчество и въобще истинското и значимо изкуство. Което е и упрек срещу възможните повърхностни тълкуватели, които недоразбират кодирания смисъл на поетичните послания и остават на повърхността и както птиците изяждат само плода, т.е. текста, а същността, която е в подтекста, т.е. костилката, изплюват и изхвърлят. Такова е посланието на К. Павлов. Птиците изяждат текста и изплюват подтекста като костилка. След време от тази костилка може да израсте дърво, което да роди нови плодове. Така се получава едно самовъзпроизвеждане на закодираните послания, върху които ще разсъждава всяко следващо поколение. Все повече и повече смисли ще бъдат разкодирани от бъдещето. С основание той носи неунищожимото усещане за присъствие, за значимост:

Времето,
моят единствен съюзник.

убедено и без маниащини ще заяви поетът, с което ще трябва категорично да се съгласим.

Изключително много алюзии и смисъл носи в утробата си "Документален разказ на воеводката Бецка" - едно саркастично и много симпатично произведение - със своя не толкова черен хумор и колорит, в който е налице и вицов смисъл. Поемата е и пародия на фолклорно-митологичната представа за юнака, за българската хайдутка. Тук в центъра на проблема е оцеляването в чисто биологичен план, за непобедимия инстинкт за продължаване на рода, независимо и въпреки обстоятелствата. Творбата иронизира историческите фалшификации на миналото и мита за чистата българска раса и от само себе си се налага оценката: малцина от нас и нашите деди и прадеди са живели в достойнство, целта на повечето е било оцеляването. Това е сериозният проблем. И докато не се промени това съотношение, доброто и достойното ще бъдат далече.

В тази творба, както и в някои други ("България 13"), при много внимателен и съсредоточен прочит може да се долови като ехо далечна и асоциативна връзка с фолклора, вероятно от родния му пернишки край. При К. Павлов това сякаш е подсъзнателно. Тези творби са реалистичен размисъл за драматичната и трагична наша национална съдба и са в противовес на, бих го нарекъл, мустакатия и космат национализъм, който някои творци продължават да изповядват и насаждат и който отблъсква, защото е анахронизъм и е крайно неубедителен. Или както казваше великият Фурнаджиев, много шум се е вдигало край Босфора, затова си е останал в турско.

Скепсисът на К. Павлов е разбираем, защото той отне на съвремения човек надеждата, че светът е способен да потръпне от ужас, когато види какъв е всъщност, да се погледне с потрес отвън и да се сепне от собствените си аномалии. Поетът споделя своя субективен опит по отношение на действителността. Като значителен поет и той я изживява остро по специфичен начин, по своему, според обстоятелсвата и настроенията, които го заобикалят. И всичко пречупва през собствения си опит и съдба. В "Безкрайна поема" поетът горчиво споделя:

А Коста (сиреч аз) -
не го печатат.
Не го печатат...
А съблазнителна е перспективата - надежда:
"Нашият скъп... От вечно скърбящите."

Много автобиографизъм има и в тази творба, много лична съдба. Очевидно тук К. Павлов има предвид факта, че него съзнателно не го печатаха литературно овластените на деня, защото се страхуваха от творческата му значимост и предпочитаха да го крият от читателите, за да не се набиват в очи сравненията с тяхното творчество и да се види истината кое колко струва като творчество. Това е вечният страх на овластената посредственост.

"Клепач" е символ на автора, който няма смелост за истината, да я види и да я покаже в цялата й грозота и уродливост. Но тогава защо се занимава с творчество?! Това е въпросът-упрек на поета.

От една страна, К. Павлов съзерцава действителността, каквато е, от друга, я вижда, каквато би искал да бъде, от трета, иска и се опитва да я промени. От света, към който се обръща, го отделя нещо като инат, предназначен не само за отбрана, но и за настъпление. И този инат е негово изобретение. Той не се притеснява да изкаже своята самопреценка-изповед, защото е уверен в устойчивостта на собствения си морал ("Хладна изповед"). Но тя е още от 1983 г., когато в "Полувек" без патос и фанфари поетът категорично заявява:

Не притежавам дар за равносметки -
било каквото е било...
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял -

Защото творецът е винаги сам, макар и:

Най-извратената самота -
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.
Тълпа от самотници -
смешно и страшно -
огледално размножен един и същи образ.

("Втора самота")

Драматично и печално стихотворение и отново стремеж към личност.

Не без самочувствие К. Павлов ще сподели в "Монолози на Орон П":

Живея заради морала,
предхождащ днешния морал.

още:

Не желая да бъда особен,
защото наистина съм особен.

за да е катогоричен в края:

Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност назад - при вас.

(Моят вчерашен ден е светлинни години напред)

На скъпоплатените трапезни патриотари дава отговор К. Павлов в трагичното стихотворение "България 13":

Тринадесет века -
Тринадесет братя.
Най-младият -
отцеубиец.

Толкова. Защото патриотизмът е едно, а патриотарството - съвсем друго. В българската литература има достатъчно и от двете, но много по-убедителен е премереният безпатосен, дълбоко изстрадан патриотизъм, без перчене, викове и карикатурни крясъци.

Повечето от стиховете на К. Павлов са родени от една сдържана вътрешна напрегнатост и болка. В тях сякаш се крие поразяващата тайнственост като досег с безнадеждното битие. Той сочи разпадането на предишните хармонични състояния, при него природата е като второ човешко аз. Тя е отпечатък на модерното отчуждение. Така се налага естетиката на фрагмента и парадоксално подчертаният езиков израз. Но той запазва съзнание за целостта на вътрешното зрение чрез разтърсващата емоционалност на болезнените си морални критерии. При К. Павлов особена роля играе "продуктивната болка", която е символ на силата на страданието и страхът за устоите на новата ценностна система. Защото светът е станал друг - само маска на истинските образи. И настоящето е неуютно, защото миналото е изтръгнато от него и е подиграно. К. Павлов разчита на овладяната емоция, тя стои в същността на неговото творчество. Подсъзнателното и несъзнателното тук играят важна роля.

Затова и К. Павлов е саркастично-разрушителен към реалното в търсене на вътрешен стил, който не просто досътворява света, а гради възможни екзистентни светове. Много години неговите иронични антиелегии престояха в утробата на кита, а някои са си все още там - неизчетени и недочетени. К. Павлов не се вписва лесно в литературния ни пейзаж, защото не се съгласява да бъде част от него, а сам го създава в обратен ред. Неговият стил трудно се поддава на филологическо разчленяване. При поезията на К. Павлов значение има и пунктуацията - тирета, скоби, точки, запетаи, удивителни, въпросителни, темпови стихови паузи, многоточия, стихова графика, повторения, звукоподражания, разредки и т.н. Те ще ни помогнат да усетим и открием смисловите нюанси, да откроим акцентите в стихотворенията, те ще улеснят общуването ни с реалистичната мистика и фантастичния реализъм на тази поезия.

Много тъга, болка, сълзи и плач Йеремиев срещаме в лириката на К. Павлов. "Тъга", "болка", "плач", "срам", "възмездие", "студ" и техните производни са сред ключовите думи на тая лирика. Но и техните антоними съжителстват в поезията на К. Павлов. "Извратено", "гадно", "сладострастно", "похотливо", "пъпчиво", "погнуса", "зловещо" са сред думите-съюзници, които подпомагат силата на тая лирика, те са сред основния словесен реквизит на К. Павлов. В неговата лексика почти няма неутрални думи, а предпочитани са крайните експресивни синоними. На това се дължи и част от въздействието на тази лирика.

Но в тази лирика има и светли думи, и то с главни букви: "Дух", "Правда", "Бог" и други, които ни обнадеждават и поддържат вярата ни, че все пак, въпреки всичко има Надежда.

Но най-силен в поезията на К. Павлов е хуманистичният патос. Въпреки всичко! Поетът мечтае за човешко възкресение на доброто у хората и около човеците, макар да знае, че ореолът е трънлив. Силен хуманистичен заряд излъчват "Скъб по Андрей Сахаров", "Дарители", "Вик за помощ", "Театрален призив", в които хуманистичните импулси са очевидни, защото К. Павлов несъмнено е човеколюбец. Ограбената душа на лирическия Аз в "Я по-тихо" ридае неутешимо от действителността. Подлостта е нещо, което отвращава лирическия герой в "Преди изгрев". Славата и позорът вървят ръка за ръка в човешкия живот ("Скъпи приятелю").

Апотеоз на изкуството, което е най-великата същност и смисъл на човешкия живот, е "Беше XX век". Човекът ще остане само в духовните си превъплъщения, които е постигнал в живота си. Подобно послание носи и "Небрежният ангел" с разбирането, че безсмъртна е само духовната следа, оставена от хуманистичен порив.

К. Павлов е враг на многословието. И това се доказва от цялата му поезия. Той не се интересува от броя на думите и стиховете, а от техния смисъл. Поетичният стил на К. Павлов е лаконичен и е далеч от словесното разточителство. С малко думи той внушава много неща, много смисъл и подтекст има в тая лирика. "Също така опит за кратко стихотворение", посветено на Александър Геров, е типично доказателство за подобна констатация:

Посаждам картоф -
пониква роза -
убиват ме като вещица
Здравей, Сашо,
прости многословието.

К. Павлов

Творческото и жизнено кредо на К. Павлов откриваме и прочитаме и в края на "Гласове":

П.П.
(Денят е кон.
Нощта - кобила.
Но аз ще яхна мулето на залеза
и ще препускам по ръба -
до пълна изнемога.)

Такъв е К. Павлов, винаги по ръба и аха...

К. Павлов е твърде любопитен творец, крайното любопитство разголва всичко. По повод на любопитството на Борхес, Емил Чоран пише: "Това е любопитство, превърнато в мания, в порок, подчертавам, порок, защото в пределите на изкуството и размисъла всичко, неозарено от донейде перверзен план, е повърхностно, тоест нереално." Привеждам тези мисли, защото любопитството на поета К. Павлов е основна негова характеристика. Той е прелюбопитен, неприлично любопитен, дори цинично-будоарно любопитен на моменти, но това е неговото саморазголване. А литературният теоретик Янош Лафицки споделя: "Още от времето на Бодлер и дори на средновековните поети на танца на смъртта, поетът има тази не особено благодарна задача да завира под носа на публиката си не само хубавото, здравото, омайващото, но и гнилото. И както в безупречното съществува вероятността за преходност, така и в разложението съществува отчаяното обещание за съвършенство. Ако не другаде, то чрез самоуправството на фантазията". И, струва ми се, че твърде често К. Павлов разчита именно на това самоуправство - на собствената си фантазия.

Част от творческото му верую откриваме и в "Закон за небето":

Искам да оплодя небето.
(Следи мисълта ми, мъртвецо!):
В двете му полусфери (нощ и ден,
                             бяло и черно, и т.н.) -
сетната семка ще сложа -
разцепена!

Тук всичко е в подтекста, в иносказанието. Очевидно е разбирането на К. Павлов, че без любов може да е жестоко, но без свобода - безнадеждно и безсмислено.

При К. Павлов можем да говорим за кураж, за мъжество от особен род, за смелостта да гледаш истината в очите, да си честен пред себе си, да осъзнаеш предела на собствените си възможности. Затова така внушително е въздействието на стихотворението "Отказана поръчка" - една много иронична и саркастична творба с тема Творецът и Властта. Лириката му провокира читателското въображение с необичайния си подход към явления в общокултурен, историко-философски и идейно-художествен план. С невероятното пътуване на словото през времето и пространството в необятните възможности на вечно търсещата човешка мисъл.

Поезията на К. Павлов е поезия на асоциациите и асоциативните връзки. Известно е, че колкото асоциациите са по-далеч от символа, толкова той е по-дълбок. При К. Павлов символът-знак, според определението на Ролан Барт, наистина е "по-скоро (афективен) инструмент на съпричастие, отколкото (кодифицирана) форма на комуникация".

Светът на К. Павлов е един друг свят и при внимателен прочит ще открием всевъзможни алюзии, които той се е опитал да прикрие, постигайки го чрез употребата на езика, чрез "обратното му въздействие", чрез играта понякога на различни езикови нива, разчитайки на връзките мостове в общуването. Затова критическият прочит трябва да разясни на читателя закодираното послание.

Понякога у читателя, дори при професионалния критик, може да се появи чувството, че К. Павлов сякаш се подиграва с него, иронично поставяйки го натясно, сякаш гледайки го с изпитателни очи: "Ха, сега да те видя, критико!" Простото, впрочем, е извънредно трудно. Но К. Павлов в никакъв случай маниерно и маниакално не замъглява текстовете си. Това просто е стил и разбиране при него. Влияние вероятно оказва времето, когато беше опасна директността и яснотата, а и навярно разбирането му за художествеността. Ролан Барт казва: "Какво е литературата? Всеки литературен текст става литературна творба само когато може да изменя, при известни условия, първичното си послание, което може би е: обичам, страдам, съчувствам. Същността на литературата е свързана само и единствено с оргиналността на вторичното послание. В литературата, както и в частната комуникация, ако искаме да бъдем колкото е възможно по-малко "фалшиви", трябва да бъдем колкото е възможно "по-оригинални", или с други думи "по-непреки".

К. Павлов не е явен поет на музикалното, нито езикът му е определено музикален в общоприетия смисъл на музиката. Стихът му е музикално свободен, ако мога така да се изразя, което в никакъв случай не означава непоетичен. Той си носи своята вътрешна музикалност и ритъм. Неговата поезия е пестелива и сдържана.

В повечето случаи пейзажът, към който е обърнат поетът, е неясен, наполовина въображаем, но кипящ от въображение, което те всмуква, обещавайки в дълбочините си да ти покаже едва ли не разгаданата съдба, предизвиквайки вълнението, което стяга гърлото.

Поезията на К. Павлов завладява с неочакваните импровизаторски слаломи на мисълта извън баналното. Неговите стихове подготвят поезията ни за ново съществуване отвъд думите. Тук думите са стъпала към други думи. Тая лирика се ражда от метафорите на образите, но те ще бъдат само блестящо остроумие, ако не са отгледани от болката. К. Павлов пише в бездна от страх, като само от време на време, доколкото може, се освежава с малко хумор. В силата на тази лирика можем да усетим странността на представата да я разбираме преди всичко като картина на безутешната трагичност, защото сериозното изкуство с нееднозначните си внушения надмогва себе си.

Всъщност К. Павлов търси един пречистен и светъл свят, но не може да го открие и намери и това не само го натъжава, но и вероятно го амбицира и засилва стремежа му към него, колкото и химерично да изглежда това му желание. Той много по-често говори за своите страхове, като по този начин окуражава своите надежди, колкото и крехки да са те. Пише, за да намери светлина и да я покаже на другите.

Видимо саркастичен и язвителен, той е вътрешно раним и добър, защото знае, че "Човекът е суетно насекомо". К. Павлов чрез поезията си прави мислите ни по-дълбоки, сетивата ни по-остри, чувствата ни по-изтънчени. Поезията му е интелектуална, насочена към философско осмисляне на света и мястото ни в него. Той не иска да се примири със Злото, защото то го унизява. Антитезата между красивото и грозното, между автентичното и фалшивото, между вечното и ефимерното пресича стиховете му. В тях никъде не заглъхва гласът на гражданската лирика в поетичния смисъл на това понятие. Той умее да поражда терзание в съзнанието ни, но умее да ни даде и лекотата, след като сме излезли отчаяни от лабиринтите на смисъла. Стиховете му не ни позволяват да изтриваме миналото.

К. Павлов често е баладично-ироничен, понякога даже зъл и до самотност гневен. Провокативно изпреварващи и предстоящи, стиховете му ни спасяват от еднаквите чекмеджета на лиризма, направени по познатите рецепти. Иронията им предпазва от лесното фалшиво позоваване на чувствата и произвола на деликатността.

К. Павлов преди всичко чете критично действителността с една пародоксална отдаденост. Това, разбира се, не е само негов приоритет, чрез този избор той безусловно се вписва и в една вечна българска традиция. Той сякаш най-успешно може да бъде разчетен между авангарда и хуманизма. Творчеството му е между традицията и постмодернизма. При него има една чувствителност и доброта, която не допуска авангардностите в чистия им вид. Съзнавам цялата нестабилност на това твърдение. Интересна разработка с остра социална насоченост е мотивът за смъртта като олекване, като желана друга действителност, различна от съществуващия "рай". ("Репетиция за гала танц")

Емблематично за К. Павлов е библейско-митологичното стихотворение "Интервю в утробата на кита".

- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

- Как прекара -
питат ме -
три десетилетия в търбуха му?

- И това го знаете -
комар играх
с оня комарджия... Йон библейския.

- Ама Йон излезе -
викат ми, -
теб защо те няма -
питат ме.

- Йон излезе -
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.

- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?

- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш -
Питат ме -
Следващото тридесетилетие?

- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.

То е изцяло автобиографично. Като всеки талантлив творец К. Павлов притежава способността да замълчи и да чака своя час в "Утробата на кита". Ако отидем още по-нататък в тълкуването и потърсим и други смисли, можем да открием една съществена, скрита тема в посланията на К. Павлов - аз не съм тук, но не съм и там. Когато съм тук, аз нося тамошното, когато съм там, аз нося тукашното. Аз нося драмата на битието, което отказва да се превърне в небитие. Йона сам се е скрил в утробата на кита и рибата се превръща в спасителен остров, в метафора на позицията на субекта спрямо действителността. Той е толкова неприспособим към действителностите, че е предпочел да е отшелник по желание, емигрант. В това е намерил единствен изход, то е болезнен инстинкт за самосъхранение.

И следва стихосбирката "Появяване". И в нея основен е страхът от собственото самопоявяване. Но когато всичко е достойно, лирическият герой няма за какво да се притеснява и страхува от погледа на Господа, защото доколкото е било възможно, той е бил това, което е искал да бъде - собственото си и гордо Аз. И след като се е появил от утробата на кита, Бог натиска копчето на магнетофона и чака... ("Бог обича своя секретар"). Това стихотворение, заедно с "Тематично разпяване", са сред последните (засега) творби на К. Павлов. Те носят обобщенията на горчивия творчески и житейски път на поета и човека К. Павлов. Жаждата за личностна реализация не утихва, равносметката - нея ще я получи заслужено.

К. Павлов винаги е бил обсебен от времето. Биографично и творчески той принадлежи към своето си време и същевременно е наясно, че времето всъщност не съществува, то е понятие, което човекът е измислил, за да реши определени практически неща или пък да оправдава компромисите си с времената. Озовем ли се обаче в Космоса, времето изчезва.

През всичките тия години и през това време К. Павлов бранеше и съхраняваше своята творческа независимост, пишеше само това, което мислеше, а в повечето случаи то не беше никак приятно за властимащите. Заедно с всичко останало в неговото творчество ще открием и "интелектуалната почтеност", тъй както се разбираше тя от Ат. Далчев и Ал. Геров.

Поезията на К. Павлов е костелив орех за всеки читател и изследовател. Тази лирика не е никак лека за възприемане и разбирам онези, които не я разбират. Но онзи, които издържи първите изпитания на духовността си при срещата с прозренията на поета, ще бъде многократно възнаграждаван за трудното пътуване към себе си. Защото отговорите на всички "вечни" въпроси са вътре, а не вън от нас. И ако повече от нас търсят отговорите им вътре в себе си, то по-малко място ще има за лъжата вън от нас.

К. Павлов е сред най-даровитите представители на своето поколение. Неговата надежда е подплатена с безспорно значимо творчество. И поетът има право да вярва. Не без самочувствие К. Павлов споделя:

Аз ли съм виновен, че над мен сияят
сто звезди.
И всяка -
Витлеемска.

или:

Искам да оплодя небето.

и още:

Аз разговарям лично с Бога -
по лично негова молба

А във "Всекиму своето" ще обобщи:

Властта на бездарника -
срещу славата на гения...
Нека!
Власт за бездарника!
Слава на гения!
Слава.

Константин Павлов в никакъв случай не е бездарникът. Тогава... Кой е Константин Павлов?!...

 

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ:

СЛЕДАТА

...Усещам когато говоря с хора от различни поколения как всички възприемаме Фурнаджиев с непроменена през времето възраст - сякаш се е родил 60-годишен, живял през цялото протежение 60 години и - напуснал ни в приблизително същата възраст. И останал завинаги с нас - все около същата възраст. Винаги е създавал представа за монолитност и непреходност. А като си помислим, че той е написал първите си две книги ("Пролетен вятър" и "Дъга"), когато е бил на възраст между 19-21 години (отнемам 1-2 години от датата на публикуване). Класик на 20 години! Има аналогии в световната поезия, макар че личната съдба е непроменима.

...Фурнаджиев не обичаше да говори за личната си (творческа и житейска) съдба. Но категорично ни внушаваше да се пазим от капаните на котерийните и партийните обвързаности. Усилията му в това отношение (съвсем закономерно) се оказаха напразни. След детското ни опиянение от обещанията за справедливост, честност и пр. дойде юношеският скептицизъм. Но и скептицизмът ни имаше лумпенски оттенък - ние гледахме на този откъс от време като на досадна просташка интермедия, която ще отмине и ще дойде истинската истина и същинската пиеса. "Усетихме се - беше късно" - интермедията продължи половин век. Но всеки заслужава съдбата си - още в най-ранни години бледоликите юноши от моето поколение се появиха на политическото тържище и кога свенливо, кога нагло започнаха да предлагат на властта неокосмените си все още дарби.

Това е положението, бачо Кольо. Знам, че няма да те изненадам особено. Беше ни предвидил. Сега ние предвиждаме другите. Оказа се лесно. Трудно е обаче човек да предвиди самия себе си.

...Не ми се иска да обяснявам човешкия живот, политизирайки го. Нито изкуството - чрез теоретични доводи. Слаб съм и в двете дисциплини. Но все пак - какво остава? Какъв е смисълът? Знам, че по-банални и по-трудни въпроси човечеството не е измислило. Може би има някаква еманация. А, бачо Кольо?

Ще се опитам да отговря стихотворно.

(С какъв ужас съм очаквал мнението ти за всяко мое стихотворение. Сега - двойно.)

СЛЕДА

Ще се изтръскам като мокро куче
и ще се втурна пак подир следата,
оставена от босите нозе.
(Следа, премазана от стъпки на копита,
замаяна от сяра и катран.)
Следа, която изпълзява до върха на хълма
и - възкресително - излита в небесата.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2007
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.