ИВАН ДИНКОВ

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

Иван Динков е толкова автентичен и физиономичен поет, че не може да бъде сбъркан с никой друг. Огромната му творческа дарба е извън всякакво съмнение. И както е при всеки изключителен творец, общуването с голямото му изкуство изисква известни усилия - един дълъг и предълъг размисъл върху книгите му. Защото, ако ми е позволено да употребя един не много поетичен израз, той бе една машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-високо изкуство.

Още с началните си книги той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Защото в творчеството му личности са само мъчениците, а мъчителите, пaлaчите и насилниците са грозно безлики. Мракобесието и насилието винаги са били дело на мерзавци, злодеи и нищожества, защото са безсилни пред Правдата и Истината, независимо в каква идеологическа и политическа дреха са облечени и с каква фразеология и демагогия си служат. Творчеството на този поет има за цел да обединява хората в името на Свободата и общото и лично добро, а не да ги противопоставя. В поетичната му лексика никъде няма да срещнем думата "враг", макар иносказателно или метафорично употребена, или пък в кавички. Още през далечната вече 1963 година, във време на почти тотално противопоставяне, в епопейно-баладични стихове за помирение Иван Динков с неистова историческа болка изстена и изплака в стихотворението си "1923":

...заглъхналата битка е създала
безкласови комуни на смъртта.

Както Атанас Далчев в стихотворението си "Надпис":

Всички, паднали за свободата,
дето и да е, са братя -
по кръв, но само че пролята.

Несъмнено тоя поет е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му - от "Лична карта", появила се през 1960 година, до последната му стихосбирка "Табакера" (2003 г.) могат да се обобщят с поантата на стихотворението му "Патент":

Който гризе решетката,
        той остава жив.

Или пък с последния стих на "Победа":

Никоя победа не връща мъртвите!

С един стих Иван Динков анатемоса въстания, революции, инквизиции, тероризъм, садизъм, диктатури и всичко онова, което заплашва човешкия живот, издигайки го като абсолютна ценност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература. С такива стихове и с цялото си творчество Иван Динков доказва, че е поет на България и света, както и техен достоен гражданин.

Иван Динков е автор на редица стихове-формули, заковани в националната ни литература като безсмъртни сентенции. Например:

Всяка ода става реквием.

още:

Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.

още:

Съвестта е чужда на инстинктите.

също:

Лесно е да се намери дъска.
Трудно е да се направи иконата.

и:

След като се изкаже народът,
трябва да се изкаже личността.

още:

Стих, който иска да няма двойници,
той не играе двойни игри.

още:

...че който го е страх,
е праведник напусто.

още:

Животът се заражда в локвите -
като писателското слово.

Примерите могат да продължат още дълго.

Подобни стихове показват, че за текстовете и книгите на Иван Динков не може да се говори и пише фрагментарно, на парче. Той винаги просто ни задължава и принуждава към по-задълбочени и фундаментални разсъждения. И ако е вярна мисълта, че в известен смисъл поетите днес могат да се причислят и към хората на науката, то сред най-убедителните доказателства за това наблюдение е лириката на Иван Динков. Още Бодлер ни завеща ред "уравнения" на човешкия дух, а поетите и критиците след него се помъчиха да ги решат, но всъщност само ги "литературизираха", т.е. заместиха ги с нови поетични уравнения и формули, които успяха да създадат. За да се осъществи естетическата същност на нещата, тя трябва да се изрази в математическа поетическа формула. Това значи нито един образ да не може да се промени, нито една дума да се замени, всички те да са в една желязна верига, цялата конструкция на стихотворението да е ненакърнима. Когато едно стихотворение се осъществи в математическа поетическа формула, то става самостоятелна ценност, независимо от това, дали някой го харесва, или не. Но това, разбира се, го могат само най-големите поети.

Поезията на Иван Динков е неимоверно тревожна и драматична, с пределна универсалност, изключителна синтетичност, висока поетичност. Яворов заедно с Иван Динков са най-спазматичните поети в новата българска класическа литература. Размахът на неговата лирика практически граничи с безкрая. И резултатът е повече от убедителен за него. Той е роден космополит в творчески смисъл, космополитизмът при него не е привнесен, а е дошъл с първия му плач при появата му на родната земя, с първото засукано мляко от майчината гръд:

Така - за себе си; поет съм - български,
по дух - без жителство, в развод с иконите.

Иван Динков е световен поет и в същото време български до мозъка на костите си, автентичен, с най-малко привнесена литературност. Чрез личното си страдание той страдаше за света, страдайки за България. В единствената си и велика "Поема", без каквито и да е поза и патриотарство, в съвършени стихове Иван Динков се врича:

Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.

България е вечна и неунищожима. А кои са зурлите, е повече от ясно. Тях винаги ги е имало, има ги и ще ги има, има ги и навсякъде по света, въпросът е да бъдат по-малко, да не им вярваме и да им се противопоставяме. Но те са непоносими за лирическия Аз.

Иван Динков е сред единиците в нашата поезия, които без притеснение можем да сравняваме директно с най-високите образци от нашата класика. Той не се страхува от сенките на гениалните си литературни предходници. Подозирам го убедено, че понякога като че ли нарочно и умишлено застава до тях, за да се съизмери текстово. Нещо повече - той е може би единственият поет от десетилетия в нашата литература, който си позволява да навлиза в най-важните и универсални национални и общочовешки теми, да ги отваря и да оставя свои знаци и следи в тях. И то в теми, които са космически, практически с неограничен обем. Иван Динков често влиза с "взлом" в темата, взривява я, от което следва разширяване на обемите й, след това всмуква от всемирните пространства допълнителни смисли, значения и енергии, следва ново "опаковане" на така дообогатената и разширена тема и "успокоена", той я оставя на читателите и тълкувателите да се оправят с нея, доколкото могат и успеят. Оставя я да чака следващите велики поети, сякаш ни казва: "Аз съм до тук, нататък се оправяйте сами, моето си го свърших." Оставя ги за следващите поколения творци, за следващите велики български и световни поети. Такъв е лирическият отговор на поета.

За да е по-ясно за какво става дума, ще приведа един пример, който ще изключи всякакви съмнения. До гениалните Ботеви стихове:

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена.
Очи тъмнеят, глава се люшка,
УСТА ПРОКЛИНАТ ЦЯЛА ВСЕЛЕНА!

спокойно и без притеснение можем да поставим Иван-Динковите:

Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и страници.
Ниско над върбите, обезлистени,
ВЪРХУ ПАНТИ СКЪРЦАХА ПРОСТРАНСТВАТА!

Усещате ли съпоставимостта на тези стихове, която е несъмнена?! В тях откриваме едновременно и боготърсачество, и богоборчество, смирение пред Бог и желание за съпротива, породено от несъгласието с нещастията и несправедливостта в живота и битието, греховността на човеците и ропотът защо са сътворени така несправедливо.

И още един повече от категоричен пример:

Нека носим йоще срама по челото
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича историята, века,
нека е трагично името ни, нека...
Нека! Но ний знаем, че в нашето недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди.

Разбира се, че става дума за "Опълченците на Шипка" на Патриарха Иван Вазов.

А ето ги до Вазовите и Иван-Динковите стихове:

Може да сме бедни българите - може.
Може да се въдим под коноп и лен.
Може да миришем на рачел и кожи.
Може да живеем само ден за ден.
Но зад нас Клисура мята гневен пламък.
Но зад нас Марица шава и шуми.
Но зад нас високо - върху Милин камък
свободата точи яростни ками.

Засега ще посоча още един пример със стихотворението на Иван Динков "1923":

Отмина битката - отминахте и вие.
Бащи и братя, лека пръст - и нощ!

Отмина битката - и тъмни бури вият
в дърветата над редник и над вожд.

Сравнението е със стихове от Вазовото "Новото гробище над Сливница":

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "лека нощ!" навеки си казахте -
                                до втората тръба.

Примерите могат да се множат. Те по неоспорим начин доказват творческата величина на Иван Динков. Съпоставени с великата поезия от посочените примери, поетичните колене на Иван Динков не се прегъват от гениалните Ботеви стихове, поетичните му рамене не се привеждат под колосалните стихове на Иван Вазов.

От тези примери виждаме и как Иван Динков в своето творчество съхранява, доразвива и дообогатява съществени фамилни черти от най-високата българска класическа поезия. Защото величината на един творец особено силно се изразява в количеството класическа традиция, която той е способен да пренесе на ново, следващо ниво. В този смисъл тези и много други творби на Иван Динков ще останат в бъдеще и ще илюстрират класическото, до което е могла да се издигне нашата съвременна поезия. Наблюдаваме благодатната приемственост, която съдържа сериозните доказателства за новаторско обновление, за автентична, а не подражателна принадлежност към световните явления в поезията. Това е поет от Ботево-Яворово-Фурнаджиево-Дебеляновски тип.

Аз не познавам поет с по-синтезирано и нагнетено слово в съвременната българска литература. Когато четем неговите текстове, постоянно изпитваме усещането, като че ли думите ще се пропукат или взривят от напрежение. Тоя поет винаги успява да задържи и контролира словесната плазма в желаното от него русло и граници, макар че Иван Динков е преди всичко интуитивен, взривен, спонтанен поет, който изригва като вулкан. Но той е поет на покорените думи, на овладяната поетична енергия.

Томас Елиът, говорейки за музиката на поезията, казва, че съществува един природен закон, много по-могъщ от тия променливи течения и влияния от чужбина или от миналото: законът, че поезията не трябва да се отклонява далеч от обикновения, всекидневен език, който слушаме и използваме, че всяка революция в поезията се стреми да постигне - дори понякога прокламира целта си - възвръщане към обикновената реч и че задачата на поета е да използва речта, която слуша наоколо си и която му е най-близка. В потвърждение на Т. С. Елиът ще цитирам и Е. М. Чоран: "Всеки писател, достоен за това име, си стои в своя матерен език и не си пъха носа в други наречия." Иван Динков въвежда в поезията си превъзходен разговорен език. Той е сред поетите, които владеят тайната да придават поетически черти на всекидневния, житейския език. В често навъсените стихове на тоя поет няма да срещнем чужда или особена дума. Стиховете му доказват, че на български език, с родни думи, може практически да се изрази всякакво душевно състояние, да се предаде и най-финото и сложно човешко вълнение, всичко. Това зависи единствено и само от величината на таланта.

Всеки голям поет изчерпва някоя от възможностите на езика, стигайки до нейния предел и оставя една възможност по-малко на последовотелите си. И в този смисъл Иван Динков е сред малцината ни "пределни" поети. Твърде чести са конвулсиите на словото му, думите вибрират с драматични и трагични вълни, излъчват един суров и неподправен драматизъм. Защото творческото Аз при тоя поет се изразява и разкрива чрез най-вътрешните и най-съкровените си пластове.

Иван Динков е в състояние само в няколко стиха да характеризира цяло направление, цяла епоха в българската поезия:

След смъртта на Димчо Дебелянов
Ангелите вече нямат хор.

В два стиха поетът е постигнал изумителен синтез между мисъл и асоциация, за да ни разкрие, от една страна, трудно постижимата "ангелска" лирика на Дебелянов, и от друга - ненакърнимото му място в нашата лирика и своя поклон пред прекрасните стихове, излезли изпод перото на един от най-големите и най-проникновени поети, които е раждала нашата земя. Защото Иван Динков е поет, който изразява и изобразява само активно съпреживяното, особено когато се чувства вътрешно сроден с другия творец.

В тая лирика изразът е мускулест и стегнат, динамичен, без каквото и да е разхищение на слово, всички думи в поезията му са емоционално и експресивно натоварени. Винаги поразява невероятната способност на тоя поет да намери точната дума. Това насамаряване на думата се усеща и чувства във всеки негов стих, дори в най-непретенциозните на пръв поглед. Като с лазерен лъч, събрал огромна енергия, се точкуват и запояват думите върху поетическата платка и не може да се помръднат. Думите сякаш са наелектризирани и при контактите между тях излизат искри, понякога и волтови дъги, до такава степен е силно взаимодействието им. Всеки опит да се замени някоя дума неизбежно завършва с крах, с неминуемо фиаско, защото силата и въздействието на стиха веднага отслабват, загубват част от енергията, която носят. Понякога се появява усещането, че думата ще се взриви от претоварване, обръчите, които я стягат, започват да се пропукват. Иван Динков подчинява словото и го принуждава безпрекословно да му служи, властта му над думите не търпи възражения. В определени моменти читателят изпитва усещането, че поетът е дори жесток във властта си над думите, даже деспотичен, тираничен, неговата власт е безкомпромисна и всесилна, тя не допуска несъгласие. В лириката на Иван Динков няма безкрил натурализъм, нито пък удачна имитация или версификация.

Това е поет на овладяната поетична енергия, на покорените думи. Овладяна е поетичната плазма, която не може, няма къде да изтича и да се разлива, а стои послушно там, където й нареди поетът. Еуфорията на чувствата се задържа в рамките на стихотворението, моделирането на лиричната творба става само по негово желание, затова стихотворенията му изглеждат монументални, макар и крайно полифонични. Оттук се получава и усещането за тоталност на неговата поезия.

Иван Динков е неоспорим майстор на поетичния психологически обрат. Тези словесно-рефлективни обрати постоянно държат нащрек читателя, принуждават го да размисля, тревожат и смущават съвестта му. Поетичните обрати се получават само с една или две думи. Например в "Традиция" чрез глагола "настръхвам", а в "Пейзаж" с наречията "Смешно е! Страшно е!" Читателят изпитва усещането, че се блъска от едната стена в другата и това започва постепенно по малко да го отрезвява. Особено силни са сравненията в "Пейзаж", където поетът припомня великите браилски Ботеви вестници и призовава великаните на българския дух:

Хорица.
                        Разни чиновници.
                                                Чинни са!
Пътници - с път през косата.
Чакат си хлебеца, чакат чиниите:
чакат хранителна вата.
Смешно е!
Страшно е!
                                Бирена пяница
кипне,
напомни за злоба.
Мои далечни, велики пияници,
плащам,
                                излезте от гроба!

Едно могъщо изригване на таланта, един спазматичен вик, породен от високи чувства, който отеква и кънти в българския поетичен Космос.

Иван Динков е поет на най-оголените и безпощадни душевни състояния, на най-значимите душевни рани. Невъобразимо емоционален и страстен, в същото време тоя поет е дълбоко рефлективен, мисловен творец. Когато го четем, изпитваме усещането, че нервите ни са на открито и някой болезнено ги пипа и от тоя досег изпадаме в конвулсии.

Един истински поет знае много добре цената на словото. Във всеки стих той оставя частица от себе си, клетка нерви, капка кръв, откъсва нещо много свято от себе си, получава се едно самоограбване. Всеки стих е едно умиране, изгаряне, изпепеляване, един отминал върховен миг, който никога вече няма да се върне:

Защо умирам. И защо отново,
смъртта приема образа на слово!

Още:

Всичко друго е:
                        шават пръстите
и на себе си правят кръстове.

("Поезия")

С всеки стих поетът умира, за да възкръсне отново в следващия стих, подобно птицата Феникс из пепелищата. Възкръсването идва пак със словото и така продължава до края. Има нещо много жестоко в това непрекъснато умиране и възкръсване, но е така: истинското, сериозно и велико изкуство е една постоянна жертва и саможертва, едно самоизяждане.

Собственият живот оказва най-пряко влияние върху тематиката и проблематиката на всяко творчество, защото от съдбата и биографията си никой не може да избяга, колкото и понякога да му се иска. Трябва да имаш смелостта, доблестта и характера да останеш верен на себе си, за да не завършиш скверно. Да си припомним Ботевата "Борба":

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде.

На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря...

Веднага ще направя съпоставка със стихотворението "Репетиция", което е особено силно потвърждение също на автобиографичното начало:

В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.
Така е - и до края - стар съм, стар съм.
В очите ми - депа - съвсем реално
лежат разбити щайги с мемоари.
В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.
Така е - и до края - стар съм, стар съм.
Перото ми - съдбата ми - скрибуца
по ниското на мъжките юмруци.

Такъв ме запомни - притихнал, млечен!
Такъв ме отнеси - безмайчин, вечен!
Това е моят черен сън - без възглас:
сънувам локва на преклонна възраст,
от нея тъжен еделвайс наднича,
разлюбен от последното кокиче.

Това е "горчивото пространство от талант" - по прекрасния и проникновен стих на поета Кирил Гончев, който по-късно литературният критик Светлозар Игов използва като заглавие на статията си за стихосбирката на Иван Динков "Антикварни стихотворения". Съдбата се гради едновременно и от външните обстоятелства, и от самия човек. Но в последна сметка като че ли най-важно в поезията се оказва поетът да бъде двойник на собствените си стихове, т.е. да бъде равен на себе си. Марина Цветаева е наричала поетите майстори на живота, толкова споени в едно цяло според нея са реалността на живота и реалността на поезията. Поезията е една втора реалност, в чиито предели се извършват събития, паралелни на събитията в живота.

Иван Динков е, ако мога така да се изразя, "ясен полифоник", в смисъл, че полифоничността при него е ясно очертана като полифоничност. Много центрирания и сондирания има в поезията му, водовъртежите на мисълта са постоянни и дълбоки. Неговата лирика е "многопоантна". При тоя поет внушенията никога не са еднопосочни и праволинейни. Това идва и от умението му да мълчи, а той е от поетите и писателите, които умеят да мълчат и с мълчанието си между стиховете и думите в тях да говорят много повече от всякакви думи. Той предпочита само да подхвърли, без да доизяснява и обяснява, и читателят трябва да се блъска и да разсъждава кое как е и защо. Огромните тревожни мълчания в тази поезия не могат да бъдат заместени от каквито и да е думи. Затова творчеството на Иван Динков е изпитание за всяко критическо перо.

Пароксичните състояния са много важни в изкуството, защото разтърсват човека, повишават неимоверно "температурата" на преживяването, тревожат и изваждат от равновесие, предизвикват катарзис. В поезията на Иван Динков пароксичните състояния са в основата на лиричните му творби. Например стихотворението "Репортаж" започва с дълбоко изстрадан вътрешен монолог:

Сигурно съм мъртвешки пиян.
Двама в мен си говорят по мъжки.
Изводът е:
                        под тоя Балкан
мъжкия юмрук не лазят въшки.

И по-нататък продължава, завършвайки поетичната си творба с трудните въпроси и жестоката мисъл:

Кой съм всъщност - от плът и кост?
Нужна ли е последната лудост?...

Всеки Юда си има Христос,
но всеки Христос си няма Юда!

Забележителна е мисълта в поантата на стихотворението за Христос и Юда, защото на принципа на обратното огледало човек може да провери себе си дали е повече Христос и няма ли нещо юдейско у всеки от нас. Кое преобладава в нас: Христос или Юда, и кога ще можем да отговорим на един такъв въпрос?!

Невероятно силни и въздействащи са поетичните сгъстявания в "Поезия":

Дъжд.
Безлуние.
Мъртви мигове.
Над бордюрите трепкат лампите.
Страшни гърчове:
                        сякаш лампите
ближат пликове,
                        пускат пликове,
скръбни пликове -
                        за повикване.

Усещаме и виждаме как стихотворението се надига мощно, властно и непоклатимо, как пред нас изправя ръст едно велико стихотворение, сътворено от един велик поет. Сякаш светът и времето спират своето движение, за да се роди стихът. А появата на стиха при Иван Динков е тежко раждане, поетическото съзнание болезнено е събрало в себе си човешките тревоги, тревогите на хората по земята.

Мотивът за верността и предателството, откроен с особена сила, срещаме и у гениалния Ботев, който изрича проклятието директно:

Запей как брат брата продава.

При Атанас Далчев има едно твърде характерно четиристишие в стихотворението му "Съдба":

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

В "Поезия" наблюдаваме впечатляващо развитие на мотива по-нататък:

Няма сънища за тревогите.
От ръката ми до устата ми,
от устата ми до ръката ми
фасът - старият - търси в погледа
незабравена среща с огъня.
Факт е сигурно - през годините,
там - при огъня, с някой - някога
сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.

При Иван Динков вече срещаме пълното обезличаване и обезцветяване от изгубването на корена и прерязването на пъпната връв. В неговите стихове липсва дори графиката на някакъв образ, макар и много размита, която все пак се улавя при Ботев и Далчев, чувства се и майчината анатема от отродяването. Белият цвят на млякото е унищожил всякаква личност, безродният човек е просто нула. Защото може да се допусне най-страшното: след като сме заличили и унищожили приятелствата, съчувствието, състраданието, топлината и човещината, остава да погубим и изгубим идеалите си, което ще е катастрофата.

В стихотворението "Победа" Иван Динков е полегнал в овесите, с българската и световна история в ръка, с човешкия живот, със собствените вътрешни разпятия и прави невероятно дълбок и съдържателен исторически размисъл:

Чугунен - есенен, лежа в овесите.
Вечер - по мръкнало, тъй както мъртвите:
тъй както Яворов, тъй както Ясенов,
тъй както българо-чешкият Мърквичка.
Под ъгъл - в корена, ъгъл - в короната,
изтича вечното - небето синьото;
и кротък вятър връща бонбоните -
там - от неделите, там - от годините.
Часът на лампите разгръща пазвата
на светли образи, на святи ликове;
и пак изчезват - в кладенци, в язове,
дълбоки, сенчести - с листа от мигове.

В "Победа" неистовата болка идва от преходността на човешкия живот, който изтича като миг и краят идва ненадейно бързо. Само този факт е предостатъчен, за да оправдае и осмисли хуманистичният взрив на поета, защото жертвите в човешката история са многомилионни - прекалено жестока и трагична е световната история.

Трите основни пласта: минало - настояще - бъдеще, са конкретно въплътени в дървото на живота: корен - стебло - корона. Нещо здраво, жилаво, неунищожимо, неизтребимо има в тази поезия, защото тя е оплодена от болка и вяра в доброто, а поетичните послания носят максимално универсален смисъл.

Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големите идеи, които идат направо от живота. Поезията му е изцяло вътре в живия живот, до съвременната реалност, но тя не е фотографско копие на действителността, защото жизнените факти са подбрани и подредени от твореца. Така той създава една друга реалност, по-висока, която е същата и не е същата, защото е превърната в поезия. Иван Динков е милосърден и великодушен, защото е способен на мъдрост и човещина. Той едновременно ни обърква, притеснява и освобождава. Това идва от изобилието на чувства, мисли и идеи, от размаха и единството на поезията му. Това е една Сократова поезия - с много въпроси и размишления.

В началото на срещата с лириката на Иван Динков стиховете му могат да се сторят малко студени, рационални, с по-особени метафори, полемични сравнения, предизвикателни епитети. Може да се създаде погрешното впечатление, че поезията му е стерилна, че той е поет на зъзнещите поетични структури, на ледената поетична форма, на заскреженото поетично пространство. Това, разбира се, ще бъде напълно погрешна представа. Напротив - при по-трайно общуване със стиховете му започваме съвсем ясно да усещаме допира на вулканична клокочеща магма, която топли. Защото тази поезия е оплодена от морална чистота и болка, от бунт и нетърпимост срещу лошото, грозното и пошлото в живота, от една прекалена чувствителност към човешките страдания, от стиховете му струи топлина и светлина като от най-светлата поезия. Защото има ли по-силна и ярка светлина от безпределния хуманизъм на едно творчество, каквото несъмнено е творчеството на този огромен български поет. Невероятно силна е вярата на поета в неунищожимостта на доброто в нас, че мръсотията в душите ни може да бъде прегазена, измита и погребана. В поезията на Иван Динков, макар и много драматична, и в някои случаи трагична, категорично присъства и живее топлата обич и грижа за хората, стремежът да бъдат подготвени да понесат всичко и дори смъртта да не е в състояние да наруши душевното им равновесие. Мотивът за неизбежния край и преодоляването на тази мисъл е същността на стихотворението "Празник":

Ден карнавален е - сестрина Цветница.
Църквите сричат: "Всич-ко е в жес-та..."
Кучето пъха и ближе ръцете ми,
болни от ямба и анапеста.

Казвам му: "Милички, близал си залеза.
Виж си езика - мъртъв, за риби.
Ах, остаряваме - а няма надлези
нито над старост, нито над гибел!"

Куче - разбира ли как си отиваме!
Куче - отпуснато, пъха, почива си!

Милвам го: "Милички, мъжките повести
свършват с трибуна или мълчание.
Аз не заслужих обществени почести -
кой ще ми каже: "Сбогом, Иване!"

Куче - разбира ли как си отиваме!
Куче - отпуснато, пъха, почива си!

Восъчен,
                месецът капе по троскота.
Виждам си гроба - хълм белезникав.
И правя крачка - и пръст под ноктите
вземам от него,
                за да привикна.

При Фурнаджиев имаше черен бивол, в "Празник" пред нас стои куче, отпуснато пъха и си почива, наблюдавайки безразлично и безчувствено човешката агония. Наистина няма надлези над старостта и смъртта, рано или късно ненаситницата земя ще ни прибере завинаги. В последна сметка всички сме сгодени за земята, само не знаем датата на сватбата. Едно могъщо съпротивление срещу биологичната несправедливост извира от това стихотворение. Въпросът за биологичното безсмъртие постоянно е занимавал човешките поколения, хората са измисляли какво ли не за успокоение. Човекът вече знае много и място за илюзии, поне на тоя етап, няма. В борбата си за безсмъртие в земното си битие човекът винаги е търпял поражение. Тогава какво ни остава?! Да изживеем отредения ни земен живот по съвест, да дадем каквото можем полезно и добро от себе си и да си отидем с високо вдигнати глави. А самият живот е един дар, но и едно върховно изпитание. И преодолявайки изпитанията, трябва да заслужим тоя дар.

Френският мислител Монтен казва: "Да размишляваш за смъртта, значи да размишляваш за свободата". И още: "Който се е научил да умира, той се е отучил да бъде роб". Свикне ли се с мисълта за смъртта, тя не е толкова потискаща, човек се разкрепостява, одързостява се, става свободен. В поезията на Иван Динков съществува стремеж да се омаловажава смъртта, същевременно стихове, които дори дръзко предизвикват съзнанието за трагизма. Тоя поет винаги остава верен на острия си, почти хирургически поглед върху битието.

Заслужава по-често да си задаваме въпроса защо смъртта или мисълта и представата за нея са родили едни от най-великите и безсмъртни произведения на изкуството. Именно мисълта за възможната и неизбежна смърт на майката е провокирала Иван Динков да сътвори едно от най-универсалните, дълбоки и разтърсващи стихотворения за майката. Ето стихотворението "На мама":

Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара "Отче наш..."
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб - но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие -
                                    бам - там,
                                    бам - там,
                                                    там,
                                                    там,
                                                    там.

И после ще запомня пръст разрита -
и лудата си мисъл в оня миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно -
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!

Яворовият мотив е многократно разширен и вдълбочен. Треперещите ръце на поета, трагичната камбана на родното село, провлаченият й ехтеж, разритата пръст на майчиния гроб, тъмният вик, всички тези представи влудяват лирическия Аз. И тоя камък, стоящ безчувствен и безсърдечен. Много, много далече ни отпраща тоя камък, още при мита за Девкалиоп и Пира. Поетът не иска да се примири с ужасяващата мисъл за раздялата, с природната несправедливост. Физически усещаме раждането, пъпната връв, кръвта на тая, която ни е дарила живота. Думите в това блестящо, изумително стихотворение съдържат огромна мъка, покорност пред смъртта. Зад тях виждаме отчаянието на хората, които безвъзвратно губят любим човек. По силната си скръб, по мъжеството, най-после по блясъка и силата на езика, тия стихове са истинска, неопровержима и голяма поезия. Любимите винаги ни изглеждат безсмъртни. Те не могат да се превърнат в нищо, в пустота, в прах, в блед, чезнещ спомен. Бихме могли да слушаме тия думи и сто, и хиляди пъти, защото в тях се съдържат всички белези на голямото изкуство. Преди всичко - неувяхващи думи за неувяхваща печал. Тия думи карат сърцето тежко да бие.

Във всяко голямо изкуство се съдържа онова, което никога не може да навява досада - съвършенството на човешкия дух, силата на човешкото чувство, отзивчивост към всичко, което ни заобикаля и отвън, и в нашия вътрешен свят. Тъкмо жаждата за покоряване на все по-високи върхове, жаждата за съвършенство движи живота.

Много особени и многопосочни са усещанията от това стихотворение. Струва ни се, че има ограничители поне в хоризонтална плоскост - отзад раждането, отпред смъртта, но тия бариери остават някак си незабележими, поне що се отнася до предната бариера, и се открива безкрайността: хем се чувства безизходност, хем в същото време някак си хоризонтът към безбрежността, безкрайността и вечността е отворен и мамещ. Това е неунищожимостта на живота, вечният кръговрат с телата си да храним земята и тревата, те пък да хранят децата ни, тия след нас, и вечно да живее човешкият род.

В българската литература доста поети са писали поеми, но единици са тези, успели да постигнат силата на художествено внушение, която е достигнал Иван Динков в своята "Поема". Конкретният повод е смъртта на бащата на поета, но поетичните натрупвания вероятно са били предварително готови и в трагичната нощ са изригнали като ослепителен вулкан, за да се роди творбата.

"Поема" е епично, трагично-оптимистично произведение. Епичността е постигната не само чрез поетиката на творбата, но е и резултат на майсторството, с което Иван Динков е предал живота, психологията, историята и житейската философия на народа си.

В изкуството много важни са фаталните проби, а в поемата тяхното присъствие е най-трайно. Личната трагедия от смъртта на бащата е намерила израз на няколко места:

Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.

Или пък сравнението:

...сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.

Сред червените макове сивото вълче няма къде да се скрие, така както смъртта ни прави напълно безпомощни, няма защита от нея.

А ето го опустелият роден дом, останал без бащата:

И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.

Ето и още изключителни стихове:

Високо над лицето ти - изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.

Нещо от Ботевата сила и внушение се усеща в тия стихове. Както при него природата е загрижена за героя, в "Поема" природата сякаш покрива и забулва тайнството на смъртта. Това е неразривната връзка между българина и земята, която го ражда и храни, а след това си го прибира завинаги.

Трагично-оптимистичните тонове достигат своя връх в края на поемата:

Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.

Гърбиците са отишли на гърдите ни! Почти невероятно, но колко нечовешки вярно! Просветва, полето се вълнува под снежинките, снегът заблестява, топлината расте, детски усмивки винаги ще има. Няма нищо страшно! "Поема" е едно от чудесата на съвременната българска поезия. С нея завършва изумителната стихосбирка "Антикварни стихотворения".

Последва дългогодишно поетично мълчание на големия поет. В края на 1988 година се появи стихосбирката "Признания пред Белла Цонева". Ще сгрешат тези, които ще очакват любовни стихове, тъй като книгата съдържа в заглавието името на поетовата жена. Иван Динков е отново горе в зоните на високото изкуство, в пространствата на истинската поезия. Всичко това още един път ни дава основание да направим извода, че Иван Динков е една от стихиите на нашата лирика. За каквото и да пише този поет, никога не му изневерява социалното чувство, което е доминиращо при него. Ето някои типични Иван-Динкови мощни социални зарисовки от стихосбирката:

В иглолистния поглед
на прозорците стари
сякаш Господ сред огън
прави нови олтари.

Чувството за апокалипсис, за разрушаване на несъвършеното и изграждане на един по-справедлив свят, за промяна, са така характерни и познати за този поет. Следва нов могъщ социален замах:

В кръга на тръпното съзнание
и още по-нататък
димяха моите въстания
за равенство и братство.

Не, непримирим е този творец и такъв ще си остане. Силата на неговата поезия се крие преди всичко в неимоверната й конфликтност. Социалната му чувствителност безпогрешно го насочва към социалните катаклизми, които той се опитва да развърже или разсече с помощта на словото, което е единствената възможност за един поет. И колкото по-голямо е разминаването между идеал и действителност, толкова е по-силна и драматична поезията. Иван Динков е сред най-ярките потвърждения на тази аксиома в нашата и световна поезия.

Този поет никога няма да си позволи да бъде социален отшелник, това за него би било подло и позорно, той всякога е по социалните творчески магистрали, които винаги са били място за изява на творческа доблест, морал и съвест. В едно от стихотворенията Иван Динков заявява:

Там някога живях
с езическото чувство,
че който го е страх
е праведник на пусто.

За да продължи със стихове, които напомнят и подчертават мисълта колко трудно постижим е идеалът, но освен борбата за него, какъв друг смисъл могат да имат изкуството и животът:

Един красив орел
гребеше нашироко
и всяка светла цел
поставяше високо.

Отношението към жената и съпругата той поставя също в социален контекст:

И също като героините
от гледаните филми
ти правеше от героините
предания фамилни.

Последваха стихосбирките "Маски", "Славянски псалми", "Поетични самоубийства", "Урна", "Дневник", "Спазми от отечеството". В тях, подобно на своя предпочитан поет Яворов, и Иван Динков е главно поет на нощта. Слънцето ще се мерне само тук-там из стиховете му, при залез, за да се превърне и то в съюзник на нощта. За много от неговите стихове важи градацията: черно - по-черно - най-черно - пълен мрак. Силни са чувствата, които терзаят и разкъсват душата му:

...и няма кой - поне страхливо, -
от чакащите, от стоящите,
не на хартия, не с мастило,
да каже "Не!" на настоящето.

Неистовата болка ражда и тежките укорни думи на поета:

И отново едно население
залязва в селата
с изумяващо примирение
пред съдбата.

А сатирата е убийствена. От такива стихове разбираме, че едва ли е случаен въпросът, който Унамуно иска да зададе на всички, които имат претенцията, че са поети: "Писали ли сте поне веднъж истинска дълбоко социална и гражданска поезия?" "Вече няма черно и бяло" - този стих е емблематичен за всичко, което се случи. Противното е за населението и предизвиква само съжаление и отвращение. Това е и целта на "политическите курви", за които е много по-добре да имат пред себе си население, стадо, пред организиран и възвисен народ. Тежки са укорите на поета, но справедливи:

...и майната му на един народ,
обречен да живее без живот.

Или:

Пълно е с рамене.
Няма глави.

Или пък:

На крак, о, роби без крака!

Още:

Как можа отечеството ни
да се падне в такава държава.

Стихове като мълнии!

Страдалческата съдба на Иван Динков е съдбата на беззащитната оголена лирическа душа, която е способна да се противопостави на тъмните сили и злото единствено чрез поезията. Но и лириката той свързва неразривно със съвестта:

След съвестта и стиховете
едва ли има трети ад.

По същия повод Блок споделя:

За другите ти си Муза и чудо.
За мен ти си мъка и ад.

Когато четем неговите изстрадани и тревожни, претъпкани с екзистенция стихове, разбираме, че нещастието не само в личен, национален, но и в световен мащаб го засяга лично. Дори болезнено го наранява. Той усеща, че трябва да се бори с нещастието, за да го отстрани, доколкото е възможно. Както голяма част от действителността е мрачна, така и голяма част от времето, в което живя Иван Динков и всички ние, е тревожно. В книгите си той изразява именно тази тревога. Защото живеем, привикнали със страха и нещастието. Чрез неговите стихове някак си намираме загадката на екзистенцията за нещо приемливо, но не приемаме загадката "зло". То е още по-неприемливо, когато е издигнато до закон. В неговата поезия ще открием и потока на съзнанието, и модернизъм, и постмодернизъм, изразени по неповторим и автентичен начин, а не преиграни и измислени.

Изключителното при Иван Динков е и това, че той съумя през некраткия си поетичен път непрестанно да поддържа невероятно високо ниво на лириката си. Потвърждение на тези заключения, твърдения и констатации е и блестящата му последна стихосбирка "Табакера" (2003). Ето го например стихотворението "Молебен", посветено на приятеля Никола Радев:

Прииждат и челата си оставят
на пясъчния морски бряг вълните:
безчерепна вода - без гръм и слава,
от своето безумие разбита.
На всички идиоти им подвикват:
извикайте високо на водата,
че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата.
Вълните отминават озлобени -
да търсят из морето вечен череп.
И бреговете падат на колене,
прекръстени от непозната ерес.

Цитирам го цялото, за да е по-ясно за какво става дума. Тук съжителстват ембрионът, биологичният ни природен зародиш, клетката, с най-високите селения на душата човешка. Прониква се в психиката на човека, докосват се най-потайните кътчета на съзнанието и подсъзнанието. Това е една спазматична поезия с огромни въздействия върху разбиращия и чувствителен читател. По-силни са усещанията, че тук не става дума за едно или две неща, а за цяла философска система, за битието въобще и за неговия смисъл. Защото размахът на тази поезия практически граничи с безкрая, с имагинерното, с необяснимото.

И в същото време изумителното е, че въпреки напрежението, въпреки драматизма и трагизма, стихотворението звучи някак си спокойно и епично. Това го могат само поети от величината на Иван Динков.

В потвърждение на казаното ще цитирам и стихотворението от същата книга " Пейзаж", посветено на Белла Цонева :

Из мрежите - или сред бурята -
умира рибата - и залез
прелива лодките, обърнати
по гръб из кървавия залив.
Картината е без метафори
И без тълковен речник - шумно
по мрежите се трупат гларуси -
крилати цигани - на тумби.
И никаква следа от кораби
из врящото море - отново
животът се заражда в локвите -
като писателското слово.

Тия стихове носят и излъчват една трогателна извечност, която насълзява. Изумително и почти невероятно е, че на 73 години може да се пише такава голяма поезия. Блестящо стихотворение, в чиято поанта Иван Динков утвърждава разбирането си за същността на поезията и изкуството, изразено и в мисълта от "Почит към литературата", че "Голямото изкуство предполага не сълзи в очите, а - очи в сълзите".

След кончината на Иван Динков съпругата му Белла Цонева-Динкова откри сред ръкописите му непубликуваното стихотворение "Реквием":

Има смисъл, може би,
не знам,
има смисъл:
                да останеш твърд
да изчакаш,
                да замръкнеш сам
и да вземеш десет грама смърт.
Тъжно е,
                след толкова злини,
гадно е,
след толкова любов,
да посрещаш трудни старини
не сред битки,
                а сред мухолов.
Българска история,
                        страстта:
да си честен,
да си талантлив,
стига до жестока самота,
сам,
без близки,
с господар - молив.
Българска балада:
                        има труп,
има думи,
                още с дъх на кръв,
а стихът изприда лен за клуп
не за заяк,
                за единствен лъв.
Вие,
още в чисти пелени!
С биберон!
До кръстчето в бакър!
Намерете нови добрини,
за да стане тоя свят добър!

Светът да стане по-добър - това е лайтмотивът на цялата поезия и творчество на Иван Динков.

Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големите идеи, които идат направо от живота. Поезията му е изцяло вътре в живия живот, до съвременната реалност, но тя не е фотографско копие на действителността, защото жизнените факти са подбрани и подредени от твореца. Така той създава една друга реалност, по-висока, която е същата и не е същата, защото е превърната в поезия.

Иван Динков е висококултурен творец, но в неговите стихове няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което той надниква в страданието, и още един език, с който го изразява.

Поезията на Иван Динков е всеобемаща универсална лирика. В материал за лирическо претворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на живота. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. Личността, вече като защита, може да противостои на Космоса. Тоя поет не познаваше творческата радост, а единствено мъка, печал, тъга и ад.

При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика усеща както своето призвание, така и своите мъки и вечна неудоволетвореност.

За мен няма никакво съмнение, че усилията при общуването с творчеството на Иван Динков в последна сметка биват щедро възнаграждавани, защото влизаме в съприкосновение с един пребогат творчески свят, който провокира към дълбок размисъл за същностите на живота и изкуството и за техния смисъл.

Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станало неразделна част от безсмъртната и велика висока българска класика. Той бе поет и творец - достоен за Нобелова награда. Иван Динков бе едно от белязаните от Бог чеда на България и на света. С творец като него би се гордяла всяка национална литература.

ИВАН ДИНКОВ:

ИЗ "ПОЧИТ КЪМ ЛИТЕРАТУРАТА"

Месестата ръка на Фурнаджиев е оставила следи по стихотворенията ми - "Черно!", "Много черно!", "Сгурия!", "Не впрягай кошута с вълк!", тия следи често ме викат на път, а когато ми е невъзможно да ги следвам, тогава ми се иска да кажа, че тоя, който ги е оставил, е може би единственият поет на социалистическа България, който успя да впрегне кошута с вълк.

* * *

Кръчмата се казва "Славия", а може би така ми се струва, намира се на улица "Граф Игнатиев", прозорците й гледат в църквата "Свети седмочисленици". Тази вечер, на 27 април 1959 година, Никола Фурнаджиев е жаден за ракия. Изпива една чаша, две чаши, три... Двамата с Константин Павлов се мъчим да му асистираме. След седмата чаша Фурнаджиев избухва: "Ама поети, а-а! Доживях да видя и стихове от лигнин! А съвсем друго нещо е стихът ти да подскача като пиле по зъбите на крокодила и да се храни с остатъците от плячката му. Аз понякога виждам в могъщата строфа хищник. Диша си това чудовище, Дъхът му още малко, още съвсем мъничко и ще се превърне в пламък, а на теб кръвта ти възвира, дори изпитваш известно възхищение от себе си, че именно ти си го откърмил..." Паузата, която настъпва, е като мечешка лапа. Позволявам си да подхвърля: "Много шум се е вдигало край Босфора, затова си е останал в ръцете на турците." Фурнаджиев се отпуска на масата, въздъхва уморено и бавно изрича: "Ах, как ви обичам двамата, ама на кого ви оставям!"

* * *

Известно време гледа през прозореца, след това се обръща, отива до бюрото си, въздъхва и едва след това отговаря на въпроса ми. Запитал съм го: "Другарю Каралийчев, в какво се изразява най-голямото изпитание за един писател?" "Най-трудното за един писател е - казва Ангел Каралийчев - да не допуска компромиси в гражданския си живот." Още съм съвсем млад и не мога да повярвам: "Наистина ли е това?!" Той се усмихва тъжно: "Според мен е това. Компромисът е нещо като сън върху мокър пясък: простудата прониква дълбоко в теб, след това залиняваш, а най-накрая отиваш при оная, която храни и магарешкия трън." В този миг в кабинета на Ангел Каралийчев влиза с "мълнии и грохот" Никола Фурнаджиев. "Драги Ангеле, драги Иване - избоботва Фурнаджиев, - тази вечер ракията е от мен, песните са от мен, стиховете са от мен, а от вас се иска по петляно време само да възкликнете: "Ама голям поет е тоя Никола Фурнаджиев: в спалнята на една жена му хрумва да напише "Конници", защото долу по паважа препуска един файтон!" Разговорът за писателските изпитания внезапно приключва. А може би тепърва започва!

ИЗ "НАВЪТРЕ В КАМЪКА"

(За стиховете от първата си поетична книга "Лична карта", чийто редактор е Никола Фурнаджиев - б.м., Н.И.)

Милите прощъпулници! Радваха ми се всички след публикуването им. "Ако идваш с мен на риба - прегърна ме Никола Фурнаджиев, - можеш и гений да станеш." "Аз не ходя за риба - отвърнах му като гений, - а за акули." "Виж го бе, Ангеле! - избухна в неистов смях авторът на "Пролетен вятър". - Виж го това черно момче!" "Амин! - прекръсти ме Ангел Каралийчев. - Не се плаши от нищо!"

* * *

Сядам отново в градината, закопчавам кожуха и запалвам поредната цигара. Рязък и неподкупен гражданин, такъв е Христо Радевски, но защо и той понякога болезнено потръпва? Защо Никола Фурнаджиев лазеше из лепкавата тиня на Перловската река? Защо ръмжеше? Защо отпускаше масивната си глава върху тънките си ръце? Виждам го в силно осветеното фоайе на Народния театър, лежи в ковчега, отрупан с цветя, устните му са леко отворени, два златни зъба непоносимо лъщят. Той умря през зимата на 1968 година, наскоро след Владимир Башев. Изпратихме го шепа хора. На гроба му говори Христо Радевски. Може би се готвеше и Валери Петров, но след Радевски словото беше "предоставено" на Божидар Божилов, който заяви, че българските поети не трябва да стават конформисти, а да следват пътя на Фурнаджиев. Беше колкото студено, толкова и тъжно. В гроба на големия поет изчезваше и амфората на младите български поети, не реално, разбира се, а по някакъв символичен начин.

През 1963 година Никола Фурнаджиев навърши шестдесет години. Младите поети събраха последните си стотинки, купихме му голяма амфора и отидохме в дома му. Той не беше весел, пиеше ракия и мрачно гледаше пред себе си. Не, не от многото години. Човешките години никога не са много. "Да - въздъхна Фурнаджиев, - а сега накъде?" Той беше тежък кораб, а водите не бяха особено дълбоки, често засядаше, не можеше да влезе в пристанище. По невидимата част на огромния му корпус понякога полепваха като мидени черупки и образите на доста плиткопишещи...

* * *

Собственото ми сърце сигурно не е ябълка, а ако е ябълка, сигурно е доста силно нагризана от живота. Баба Койка изчезва от колодата спомени, гостоприемно, както някога, ме приема домът на Ангел Каралийчев. Влизаме заедно с Никола Фурнаджиев, вътре са Ангел Каралийчев и Константин Паустовски. Всичко има на масата, разговорът протича непринудено. Става дума и за Есенин, за Царевича, както по-късно ще го нарече в спомените си Валентин Катаев. Паустовски говори бавно и приглушено за драмата на поета, доказва, че смъртта му в последна сметка е случайна. Фурнаджив внимателно го прекъсва: "Разбирам, но тази логика е неприложима, когато става дума за поети. Бележката, която по-късно се намира в джоба на момчето от хотел "Англетер", е по същество квитанция за смъртта, а не пиянска или полупиянска покана за любовна нощ. Сърцето на Есенин е изгризано от живота, когато той още не е навършил тридесет години. Това е страшно!" Паустовски не се съгласява, държи на своето, въпреки че се усмихва с пленителна усмивка. Българският поет изпива поредната чаша ракия на един дъх и категорично изрича: "Позволете ми да ги разбирам тези работи по-добре от вас." И като разтърсва тялото туловище, гръмва като току-що пуснат банциг:

Какъв възторг ще ни кърми сега?
Защо са пусти вече бреговете
и в родната, широката река
защо огромна светлина не свети?

Сега е паднал черен, лепкав прах.
Душите пуста чума ли удари?
Като след тежък и огромен грях
вървят в мъглата хора и стражари.

И спят отдавна всички знамена,
а вместо слънце нощна лампа свети,
и в нощната позорна светлина
строят си къщи всичките поети.

Каква любов ще ни крепи сега?
Каква река в нощта пред нас се плиска?
Каква е тази душна тишина,
която тук с години ни притиска.

Стиховете сякаш засипват стаята със сгурия. "Никола - усмихва се добродушно Ангел Каралийчев, - как да го кажа, все пак сме домакини. Аз те разбирам, но и ти трябва да ме разбереш. Хайде да пием, що е живот, пред нас е, има време и място за всички ни, така де." "Домакини, казваш? - потръпва и потъмнява Фурнаджиев. - Разбирам, много добре разбирам. Но това мургаво момче Иван Динков е написало стихотворение, в което заявява, че е домакин на собствения си гроб! Защо така пише един млад човек? Аз питам: защо?"

ИЗ "ВРЕМЕ ПОД ЛИНИЯ"

(След погребението на Владимир Башев с най-високи държавни и партийни почести, с речи, венци и духова музика - б.м., Н.И.)

Може би такива картини не трябва да се описват, но само след един-два месеца в същото фоайе на театър "Иван Вазов" беше положено голямото мъртво тяло на големия български поет Никола Фурнаджиев. Никой от официалната власт не му се поклони. Нямаше венци. Нямаше духова музика. В адски студения ден на гробищата дойдоха само младите поети, които по случай 60-ия му рожден ден му поднесоха амфора, пълна с троянска ракия. Тогава, преди да отпие от българския абсент, незабравимият поет се разсмя: "Ей, не знаех, че и в Перловската река имало средиземноморски амфори!" Той много обичаше ракията, особено зимно време, когато над София се спускаше отвратителна гнойна мъгла. Тъжно е, че и той си отиде травматизиран от живота. И не само той. И всички от "Нов път" - Георги Цанев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников.

ИЗ ЛИТЕРАТУРНАТА АНКЕТА С ИВАН ДИНКОВ

- Вие сте общували много с Фурнаджиев?

- Фурнаджиев е голям поет, "Пролетен вятър" е една от най-силните стихосбирки в нашата поезия. Фурнаджиев влезе в живота ми не само като голям поет, но и като жив поет. При това вече в един близък контакт с него, той в ролята на голям учител. Тъжно е, че си отиде неразбран, дори и непризнат от тогавашната официална власт. Още по-тъжно е, че такива учители по поезия вече няма. Срещу стихотворението ми "Тирада" написа: "Не впрягай кошута с вълк!!!" Когато му казах, че може би това е поезията, той ми отговори: "Да, ама добро няма да видиш." Времето потвърди думите му, думите му се оказаха пророчески.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.01.2007
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.