Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИВАН ЦАНЕВ

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

В съвременната българска литература хронологически Иван Цанев принадлежи към поколението, което дебютира през втората половина на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. Той се появи в нашата лирика, сякаш да потвърди още веднъж факта, че България винаги е раждала силни поети. Иван Цанев не само заема водещо място сред поетите от това поколение, но е и сред емблематичните имена на българската лирика от втората половина на миналия век.

След Далчев, Геров и най-представителните поети от така нареченото априлско поколение, Иван Цанев несъмнено е един по-късен, следващ етап в традицията на нашата поезия. И едни от най-силните доказателства за това са стихотворения като "Накрай света", "Три гълъба" и редица други, в които водещи са митологическите, културно-историческите и библейско-притчови мотиви, на основата на които се постигат пребогати поетически внушения, когато поетът е голям и значим талант от величината на Иван Цанев. По-късно тази линия продължи, разшири и задълбочи Борис Христов, а впоследствие към нея се насочиха и някои от по-младите и най-младите български поети.

В съвременната българска поезия Иван Цанев се откроява с изтьнчената си душевност, с високата култура на мисълта и с разбирането, че творчеството не е само биография, а и съдба. Неговият път в изкуството е белязан с болезнено преосмисляне, с продължителни мълчания и абсолютен отказ от приспособяване. Иван Цанев съчетава тънката поетична чувствителност с дълбоките прозрения на философа.

Още дебютната му стихосбирка "Седмица" (1968) очертава най-характерните особености на поетичния му профил и се откроява със специфичната си Иван-Цанева лирична атмосфера на топлота, активна доброта и нежност. Дори в драматичното стихотворение "Отсъствие от къщи" въпреки тъжното настроение силно се усеща вярата на поета в завръщането, в спомена за човека и неговото запазено място, което никой не може да заеме:

Когато много седмици те няма
във стаята ти - о, тогава тя е
една студена, празна и голяма,
неозвучена от будилник стая.
Над масата не се навежда никой
и е отвикнал молива да пише
цигара не дими във пепелника,
а столът, щом те няма, е излишен.

Въпреки отсъствието, усещането за присъствие е ненакърнимо, защото стаята и интериорът са пропити с духа на обитателя си и го очакват. Неотразимо е усещането, че той е край нас, защото може да ни е хладно, но не ни е студено, не зъзнем, не треперим от студ. Нищо не е в състояние да разколебае усещането ни за човешко присъствие и уют, за завръщане.

Много топлота и лирическа непосредственост излъчва поезията на Иван Цанев. Защото не само болката, но и пълнокръвието на чувството е белегът, който говори, че и при трагизъм на вътрешната ситуация има нещо по-голямо, по-силно от трагизма - самата жизненост на преживяванията, човешкият смисъл на преживяното.

Споменах думата "завръщане" и веднага асоциативно изплува пред мен стихотворението "Къща в сърцето". И преди всичко последните стихове:

- Здравей, мой дом, където съм роден.
Ти плачеш, виждам - мама е на прага
и трепетни ръце към мен протяга.
И знам, добре дошъл съм всеки ден,
дори да идвам с просяшка тояга
във тебе, дом, където съм роден.

Невъзможно е при прочита на това стихотворение да не се сетим за трагичното и незабравимо Дебеляново "Да се завърнеш в бащината къща". Даже майката също е на прага. Само че "Къща в сърцето" е типично Иван-Цаневско стихотворение - и по настроение, и по съдържание, и по поетика. Домът вече не е непостижим мираж, блян или химера, място за дочакване на края, а приятел от детството, където можеш да намериш пристан, уют и спокойствие, където винаги си добре дошъл и се чувстваш защитен и на сигурно място. И докато при Дебелянов майката е безнадеждна и унила, то при Иван Цанев тя протяга ръце да привлече и прегърне сина, сякаш го предпазва и закриля от болките, обидите, униженията и страданията. Това е новаторство в традицията.

Малко са поетите като Иван Цанев, които с такова благоговение обитават пространствата на стиха и го превръщат в свой дом. Поезията за него е последната възможност, може би, да се променяме и пресъздаваме неизброимо различни галактики в прегръдката на необятния Космос.

Иван Цанев отдавна знае простата истина - тайната на живота е в начина, по който мислим, чувстваме и извайваме света. Но в същото време съществува една неназовима отвъдсетивна реалност до ръба на пределното, която е истинският Творец. Мнозина наричат тази извънсетивна реалност Бог или Чудо. За Иван Цанев тя е поезията, която преодолява земното притегляне, за да открие неведомата "пета посока". Там някъде живее бялата магия на поезията, която провижда как диша всемирът.

Отстояването на белотата, на чистотата и детството, на автентичността на живота, бележат вътрешните ориентири на тази поезия. Постепенно нахлуват други понятия с друг емоционален и смислов оттенък: умора, болка, безсилие, горчива равносметка, въпроси към стъмняващото се безсилие: кога, защо, кой?

В "Седмица" срещаме и почти всички характерни образи-символи в поезията на Иван Цанев - Слънцето, Водата, Къщата и т.н. Както, струва ми се, и неговите символни средоточия - Щурецът и Пчелата. Но лично аз смятам и съм убеден, че предпочитан, любим и обобщаващ символ за тоя поет е ДЪРВОТО:

Дърво - тъй стройна
плът на мисълта ми!

възкликва поетът. Неслучайно и избраното му от поредицата "Нова българска литература" на издателство "Слово" носи заглавието на стихотворението "Дърво на хълма".

В първата му стихосбирка сe oчертава и отношението на Иван Цанев към природата. Тоя поет притежава невероятни и изумителни сетива и перо на художник, вродено чувство за природа. Някакво подсъзнателно усещане за много далечна връзка на човека с мирозданието и вечността излъчва неговата лирика. При Иван Цанев тази близост се превръща в естетическа позиция, чиито основи са в сливането на живот и поезия, в един модерен израз на преодоляване на литературността. Сетивното тук се превръща в поезия. Увеличил се е теренът на болката в драматичното сгъстяване, но едновременно с това се разширява и философско-естетическата и жизнена основа на скритото примирение със себе си и света и едно разширено съзнание за различните измерения на съществуващото. Иван Цанев естествено се чувства част от природата. Не е трудно да разберем, че той се прекланя пред нея, но в същото време отношението му към природата не е само съзерцателно, но и активно, с постоянен и непримирим стремеж към промяна, каквото е впрочем и отношението на поета към човека. Защото Иван Цанев смята човека за неотделима част от природата и нейно най-висше творение. Всички очертани особености на Иван-Цаневата лирика от "Седмица" са по-скоро маркирани, отколкото напълно обособени и откроени. По-късно те се превръщат в основна характеристика на неговата лирика.

Това е неговият свят - уютен, топъл и светъл, намиращ се под слънцето и в същото време болезнено реален и суров. Винаги ме е удивлявало и съм усещал способностите на тоя поет да общува с хората, начинът му да ги приобщи към своя мир и да ги накара да се почувстват стойностни и част от него.

Много и разностранни въпроси буди творчеството му. Пораждат ги стиховете, които ни карат да изпадаме в друго състояние на духа, с което проникваме в тях и се докосваме до същността им. В поезията му понякога думите се леят като камбанен звън - тревожен и осмислящ. Хармонията е навсякъде около поета, той предпочита естествените и възможни неща. Иван Цанев е отворен към света и хората, богат е със своите преживявания. Невероятно талантлив и ерудиран поет, той е подвластен на страстта си към природата и нейната красота. С високата си интелигентност Иван Цанев винаги успява да одухотвори творбите си със своето обаяние и жизненост.

Иван Цанев е майстор на промяната във вътрешния ритъм и динамика на лиричната творба. Често стихотворенията му на пръв поглед сякаш започват малко статично, по-студено, повече констатиращо. Постепенно и неусетно обаче се динамизират, напрежението нараства, чувството пробива привидната кора на "безразличието". В това отношение показателни са "Към щуреца" и други стихотворения. Смяната на ритмиката и промяната на емоционалното напрежение, темпото и интензивността на стиховете задържат вниманието постоянно будно. Това е много характерно за поетиката на Иван Цанев. Или пък в други стихотворения ("Ветровито време") още в началото динамиката е много висока, пред читателския поглед завесата рязко се вдига, след това темпото намалява и се успокоява, за да се увеличи отново в края на лиричната творба.

Това е един спонтанен и дълбок автор, физиомомичен, емоционален, образен и мисловен, с категорична позиция и ярка багра. Поезията му е естествена и земна, нещо първично, сочно и автентично я кърми със силните сокове на живота и делника на хората. Тая поезия никога не е дестилирана, безцветна и безвкусна, макар много често да е горчива. Нещо я извисява над фактите и явленията на деня, за да бъде тя съвременна, актуална, мащабна. Иван Цанев не заема пози, а ни говори топло, сърдечно, човешки.

Тази поезия е връщане в друго отношение към природата и нещата, в търсене на опора в автентичния живот на съществуващото през годините на онова сгрешено време, което наричахме "наше". Чрез лириката на Иван Цанев диалогизираме с един жив, правдив, човешки достоверен лирически "Аз", незащитен от ударите и болките и въпреки това цялостен и духовно несъкрушим. Самите неща и явления раждат в стиховете на Иван Цанев мотива за вътрешна съпротива, за преодоляване и упорство на установеното.

Иван Цанев има щастието и завидната поетична съдба да не разчитат стихотворенията му само на поантите и да не са написани само заради последния стих. Той винаги използва множество смислово-емоционални акцентни центрове при изграждането на лиричните си творби. И тези центрове са по няколко и се намират на различни места в стихотворенията. Т.е. той винаги си служи с много поанти, използва по няколко в стиховете си. Затова поетичните му творби са плътни и цялостно равностойни. По този начин постига универсално нагнетяване и полифоничност в лириката си.

Прекрасна е лирико-философската миниатюра "Водопад":

Във всяка твоя капка
                                слънце свети.
Вода, най-бистър дял ти отреди съдбата!
Превърната на прах, тук ти докрай усети
разпадането
                        болката
                                        и свободата.

Това е пределно изчистена лирическа импресия, в която философското внушение е постигнато чрез перфектна поетическа форма. В този лирически къс музика, четка на художник и слово са си подали ръка, за да ни внушат усещанията и чувството за истинска свобода, идваща сякаш и постижима само със смъртта. Това стихотворение е бисер, отломък от сърцето, намерен по мисловен път. И ако има хора и по другите планети, те ще го разберат като зряла мисъл, като поезия и дълбочина. Впечатляваща е виртуозността на Иван-Цаневия стих и пиететът му към формата.

Стиховете са брилятно шлифовани - тук няма излишна дума или неясен образ. Което няма нищо общо с елементарното или мъгляво неясното, характерно за така наречените (или самонарекли се) "постмодернисти". Литературоведът Янош Лафицки казва: "Единствената що-годе категория "постмодернизъм", вече е тълкувана по толкова различни начини, че има хиляди значения и точно затова нито едно от тях не е валидно. За мен най-симпатичните поети са тези, които по някакъв начин доближават гласовете си до човешката реч." Именно това е постигнал във "Водопад", пък и в цялата си поезия Иван Цанев. Прави впечатление изящната афористичност на всяка творба. Амбицията на тоя поет е да задържи поезията там, където си е нейното истинско място - далеч от интелектуалните игри и превземки.

Поезията на Иван Цанев не може да се характеризира като определено ведра. Тя е от онези четива, към които посягаме, когато сме сами и това ни харесва. Твърде много философски обобщения съдържат стиховете, за да бъдат възприети на един дъх. Рядко се среща автор като Иван Цанев, който да съумее да облече "тялото" на мисълта си в най-точната "дреха".

Или пък стихотворението "Шепнешком в нощта":

- По тези хълмове звънливи
какво събираш, лунатико?
- Ей тук едно щурче се счупи,
а утре ще ми трябва цяло.
- Там свършва пътят, спри, нататък
не е прекрачвал още никой!
- Два пътя в полунощ се сливат
и краят вече е начало.

Едно чисто и постигнато стихотворение, в което Иван Цанев е работил с най-фин поетически инструментариум. В неговите стихове се долавят различни изрази за чувствителност и ярък усет за цвят, звук, светлина и простор, за промените в природата. Иван Цанев е поет на необичайните образи, изненадващи със своята простота. Той е поет, за когото не е безразлична съдбата на човека, същността на неговото съществуване, неговата мисия, участ и отношение към света.

Иван Цанев е поет на делничния, на безшумния подвиг, на когото крясъкът е по природа чужд, помпозността му е противна, биенето по гърдите би го огорчило. В неговата лирика никъде няма да срещнем тезисни, плакатни стихове. Той не допуска в строфите си елементарността и веселяшкото викане на ура, при които изпъква и щръква лекомисленият удивителен знак. Привлекателното в стиховете на Иван Цанев е това, че те са жизнени отломъци, а не кабинетни композиции, затова са много устойчиви.

В стихотворенията на Иван Цанев с теми от революционното ни минало отсъстват каквито и да са шаблони, предпоставени и външно привнесени тези със съмнителна автентичност, прекаленият и отблъскващ патос, патриотарство и зоонационализъм, голите тезиси и декларативност, което определя и силата на въздействие на тези му лирични творби. Тези стихотворения без всякакво съмнение са извънконюнктурни и са свидетелство за интензивната работа на ума и сърцето на поета Иван Цанев. Да вземем например такава "опасна" поетична тема като тази за Апостола, в която безброй автори, и то амбициозни, са се проваляли с гръм и трясък. Ето го класическото стихотворение "19 февруари, пред паметника на Левски":

Плач на траурни гарвани смътно
се надига отново във мене.
Ти си мъртъв.
                        Живеят безсмъртно
всички болки от стари измени.
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
                        големите думи
непостижими за малките хора.
Този трънен венец ти прилича.
Ти си предан,
                предаден,
                                неженен
и изпълва света със величие
твоето мраморно продължение.
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста -
просто няма
                        къде да избягаш
от очите на поп Кръстя!

Това е истинска и голяма поезия, защото стихотворението е станало съдбовно за поета, негова вътрешна същност, неразделна част от Иван Цанев - премислено, преживяно, преминало през сърцето, кръвта и поетичното съзнание. В тази лирична творба става дума за отношенията: Историята и Левски - Левски и Историята; Историята и поп Кръстьовци - поп Кръстьовци и Историята; Историята и ние - ние и Историята; България и Левски - Левски и България; Левски и ние - ние и Левски; поп Кръстьовци и ние - ние и поп Кръстьовци; Подвигът и ние...; Предателството и ние...; и т.н., и т.н. Изброяването на внушенията, бликащи от недрата на това стихотворение, могат да продължат още дълго. Т.е. наблюдаваме един, бих го нарекъл, "монолитен полифонизъм". Защото в последна сметка всички тия отношения водят до едно внушение-символ. И то е: ИДЕАЛЪТ! Няма нищо изненадващо и случайно във факта, че това стихотворение получава най-висока оценка от великия български поет Никола Фурнаджиев, който безапелационно му присъжда първа награда за поезия, посветена на Васил Левски. И друг огромен наш национален поет - Иван Динков - през далечната 1965 година при прегледа на младата поезия публично изразява възхищението си от тази изключителна поетична творба на съвсем младия тогава Иван Цанев. По-късно Иван Динков сочи стихотворението като пример за висока поезия в свои книги. "19 февруари, пред паметника на Левски", заедно с "Апостолически обърнат сонет" са безспорен и огромен успех както за самия поет, така и за българската национална поезия, посветена на паметта на Апостола. Иван Цанев взема от житейския факт и ни повежда към богатото обобщение. Доказателство за това твърдение е и стихотворението "Паметна плоча".

Впрочем не мога да не подчертая, че лично аз чета с огромно удоволствие стихотворенията на този поет за деца и юноши. В това отношение Иван Цанев нагледно доказва колко подвижна и трудно установима е границата между поезията за деца и юноши и за възрастни. Защото при среща с неговите стихове читателят чувства и преоткрива истината, че просто или има Поезия в стиховете, които чете, или няма. И тук е мястото да отбележим, че Иван Цанев е автор на великолепна и класическа поезия за деца, която заслужава отделно изследване.

Поезията на Иван Цанев притежава повече чувство за продължение, за съвест, за отстояване на идеалите, отколкото показен героизъм, повече стоицизъм и мълчалива твърдост, отколкото куха патетика и поза. В това се състои тяхната сила и въздействие.

За лириката на тоя поет не са присъщи както агониите и гърчовете, така и безоблачната радост, но стиховете му винаги са вътрешно напрегнати и силно драматични. Иван Цанев не е шумен, не е площаден поет. Той е еднакво далече както от крайното черногледство, песимизма и лабиринтите на безизходицата, така и от оптимистичния екстаз и розовата еуфория. При това той рядко прибягва до оксиморона, до пълната антитезност, което показва, че разчита и на другите, вътрешните възможности на словото.

По-малко говори, по-малко говори
и ако можеш, истината само!

е съществената част от творческото кредо на Иван Цанев. В лириката си той го отстоява и следва неотклонно, абсолютно твърд е, устойчив и последователен, един от нашите поети с характер.

В лириката на Иван Цанев няма да срещнем и крайните цветове - гъсто и непрогледно черно и ослепително бяло. Отсъстват типично статичните състояния, както и словесните изригвания и фойерверки. Именно поради това неговата поезия ни спасява едновременно от прекалено черногледство и отчаяние, но и ни лекува от възможни леснини, утопии и химери. Странното в случая е това, че въпреки гореспоменатите ограничения, вътрешните пространства и обеми на стиховете му не се снижават и стесняват, не намалява техният универсализъм. Това още веднъж подчертава силата и автентичността на този поет.

Лириката на Иван Цанев носи и определението "тиха". Той разбира и знае: целта на поезията не е да надвиква крясъците на тълпите, а да изкаже истината на тишината. Да проникне в дълбините на човешката душа като в дълбините на смълчания и непознат за нас космос и да ни докаже, че смисълът на случващото се извън нас е скрит вътре в самите нас. Поетът ни прави съпричастни на своето дълго и необикновенно пътешествие в пространството и времето на духа.

Иван Цанев е от така наречените "мъдри" поети. Да вземем например великолепното му стихотворение "Накрай света". Началните стихове са крайно драматични, поетът има чувство за откъснатост от хората, за божие проклятие, за пустота и пустош, за забравен от Бога човек:

И оня чернозем, и тая глина клисава,
добрата угар, сипея с одрана кожа,
нас всички лудата съдба ни стопанисва
тъй както иска... или както може!
Когато ме захвърли тя да буренясвам,
бе сякаш урочасала щурците черни
по цели нощи да скриптят, че аз съм
накрай света, земя във заточение.

Но в края на стихотворението тонът е съвсем друг - по-ведър, вярващ, стопило се е отчаянието, защото лирическият Аз е окуражен и подкрепен от възземването и възкръсването от руините на човешкия дух:

А зазвънти ли с класове през юни,
да заскриптят на жътвен лад щурците
и заточеният накрай града мравуняк
да ме провиди като своя житница.

Това стихотворение говори и за наличието на конфликтност, и че конфликтността в лириката на Иван Цанев не е външна, показна, а вътрешна, същностна, което не я прави по-слаба или по-малко драматична, но тя е някак си по-ведра в сравнение например с поезията на Яворов или Иван Динков. При Иван Цанев няма тотално трагични стихотворения.

За онези, които познават творческите търсения на Иван Цанев, няма да е изненадваща посоката на това пътуване към дълбините на човешкия "Аз" с цел да се открият отговорите на вечните въпроси, "които никой век не разреши". Но не може да не бъдат изненадани от дълбочината на философските прозрения, белязани както от натрупания опит, така и от вече уравновесения лирически "Аз", прехвърлил "на попрището жизнено в средата".

С творчеството си Иван Цанев доказва, че извечните човешки тревоги нямат нито националност, нито народност. Толкова ли е важно дали Хамлет е датчанин. Това доказва великолепното му стихотворение "Почти епитафия" не само със своя край:

Световен мозък, напрегни се,
днес на последна дума си осъден.
Неистов петмилиарден писък
тресе противоатомните здания:
"Да бъдем или да не бъдем!"
И цялата земя е Дания.

Особено впечатляващ е нравственият императив на тези стихове. Негативните и позитивните поетични вибрации съжителстват и живо трептят в това стихотворение.

Иван Цанев е поет на съзидателното начало. Затова в "Пчела" внушава, че човекът и творецът трябва да бъдат като пчелата. Оттук произтича и неговият максимализъм, който не личи само при повърхностен прочит на поезията му. Тоя поет е непримирим максималист и това го доказват не само стихотворенията му за Левски, но и цялата му лирика. Неговата поезия е чувствителна и ранима, защото е в непрестанна борба за хармония. Иван Цанев не е отшелник от живота, а е вътре в живия живот. Неговата лирика не е анемична, а силна и завладяваща, защото по вените й тече и пулсира "нулева" кръв, която може да се прелее на всички останали кръвни групи.

В по-късен период Иван Цанев публикува сонети, посветени на други творци, които можем да определим като своеобразни мини-портрети на съответните литератори. Иван Цанев откроява най-същностното и характерното за всеки от тях. Смисълът на сонета се открива в самото заглавие или в мотото към съответния сонет. Това са своего рода индиректни разговори, спорове, съгласия, несъгласия или въпроси към събратя по перо. Длъжни сме да отбележим, че Иван Цанев е сред най-изтънчените майстори на сонетната форма в българската поезия.

А ето го и поетичният автопортрет на самия Иван Цанев в стихотворението "Роденият поет":

Ако се бе родил в мравуняк, би живял
щастливо като в рай за глухонеми -
кой би посегнал там заслужения дял
от общата вглъбена тишина да му отнеме?
Не е той мравка и за друго е роден,
но сред гъмжилото от книжници и фарисеи
ще го ограбват и убиват ден по ден
и ще му пречат нивата словесна да засее.
Ще сквернословят зад гърба му в хор
с пиянско грачене среднощ ще го измъчват,
а сутрин доноси ще чуруликат на ухо
за него словоблудците от кръчмата.
Той мълком ще преглъща злобните сълзи,
неотмъстен ще се прибира вкъщи -
защото заговори ли на техния език,
ще се погуби, няма да е вече същият.
Поеме ли греха да грачи с тях докрай,
подсъдно би живял до някой черен петък,
когато глухонемите от мравешкия рай
ще проговорят и ще му поискат сметка.

Тук е целият Иван Цанев - добър и непримирим, нежен и суров, милостив и непрощаващ. Особено характерни за това стихотворение са овладеният гняв, яростта през стиснати зъби. Усещаме както "Фурнаджиевския бяс", така и лиричната същност на Иван Цанев.

Връщам се отново на мисълта, че в лириката на Иван Цанев няма екстремни моменти и състояния, но са запазени глобалните универсални идеи, внушения и обобщения, съхранени са в поетическите послания и лиричната тъкан, което компенсира отсъствието на крайни състояния. При тоя поет гражданските и екзистенциални мотиви и проблеми са взаимно преплетени и си влияят. Гражданските мотиви и идеи в много отношения добиват екзистенциален израз. Или ако трябва да се доизразя образно, в случая бих казал, че гражданските и социални проблеми се изразяват и получават своеобразна екзистенциална форма (без, разбира се, това да се приема в буквалния смисъл). Ярък пример в това отношение е стихотворението"Три гълъба", което лично аз ценя много високо. Ето го апокалиптичното предупреждение:

Повтори се сякаш библейската вехта история,
но нямахме Ноев ковчег, нито мъдрост и опит,
когато злоустата паст изведнъж се разтвори
и плисна стаената злоба, започна потопът.
Прииждаха мътни вълни от сплетни и омрази
и все по-зловонно, растеше световното блато.
Признания тихи, честитки за весел празник,
подаръци коледни - всичко е вече залято.

Много силно е усещането за съдбовност, съчетано с космичното, за граничност и безпределност, за дълбочина и небе. Изведена до библейски интонации, човешката участ не ражда скепсис и нихилизъм, нито безразличие към ценностите и начина, по който живеем и умираме. Космичното, превърнато във вътрешни измерения, не води до краен релативизъм. Затова в края на стихотворението облаците се вдигат, защото човекът отново е намерил сили да се извиси над злото:

Когато прекрача през къщния праг и усетя
вкуса на сълзата, дъха на милувката скромна,
дано да изгукат и в мене три нежни гласчета
и аз първозданните думи, щастлив, си припомня.

Както и всяка значителна поезия, така и лириката на Иван Цанев съхранява възможността за различни тълкувания взависимост от дарбата и школовката на читателя да възприема поезията.

При тоя поет различните уклони на съвременното новаторство - асоциативност, символика, метафорични мостове, интелектуален коментар - се мотивират, доказват и утвърждават чрез върховната роля на непосредствения чувствен израз, чрез силата на страстта, чрез емоцията, която проговаря за човешките истини. Далечен е пътят на Иван-Цаневата поезия, защото не става за митингово скандиране и категорично отказва да копира пейзажи.

Поезията на Иван Цанев издържа проверката на времето. Изпитанията на годините показаха, че неговата лирика печели все повече и повече почитатели и последователи. За талантливите си продължители Иван Цанев написа великолепното си стихотворение "Самоучител", в което казва, че истинският творец трябва безкористно и докрай да се раздава на своите "синове". А наличието на последователи и ученици в изкуството е сред най-сигурните белези за творческа стойност и значимост. В това отношение Иван Цанев не може да се оплаче.

Иван Цанев отдавна вече има незаменимо място в модерната българска поезия. И това място никой не може да му го оспори. Той е сред неколцината ни съвременни престижни поети и се намира в талвега на днешната ни лирика.

 

ИВАН ЦАНЕВ:

КАКВО НЕ КАЗАХ ЗА ФУРНАДЖИЕВ

Някогашното списание "Летописи" посвети една от книжките си на деветдесетгодишнината от рождението на Фурнаджиев, а аз бях натоварен от Тончо Жечев и Коста Павлов да направя подборка от най-емблематичните творби на поета. Тогава не знаех, че съществува литературна награда на неговото име... и не можех да предполагам, че само след няколко години ще бъда удостоен с нея.

Когато ми я връчиха в Пазарджик, Иван-Динковият братовчед Иван Гарелов бе (все още) водещ на "Панорама". В предварителен разговор с Гареловата асистентка се помъчих да обясня защо не бих могъл да участвам в телевизионното предаване на живо (по причини, за които предпочитам да си замълча). Но какво можех да кажа в "панорамен" ефир, ако се бях отзовал на любезната покана?

...Че за мен наградата "Никола Фурнаджиев" е особено скъпа, че я възприемам като препотвърждение на онази първа награда за поезия в един младежки конкурс, която получих през пролетта на 1965 година с Фурнаджиевата благословия. Че за това мое "щастливо начало" в литературата аз се чувствам пожизнено задължен пред паметта на един от най-големите български поети.

Приживе така и не успях да изразя благодарността си... и страхопочитта към автора на "Пролетен вятър". Вече след смъртта му, през септември 1973 публикувах екзалтирано есе за "Сватба" и "Конници" със суетната мисъл, че изплащам поне част от своя дълг. А всъщност го увеличих! Трябваха ми още две-три петилетки, за да узрее в мен една по-късна "фурнаджиевска" тема (и лично моя).

Много стихове от "Дъга" можеха да ми послужат за епиграфи към "Единочната самозаблуда". Но пишейки този "посветен сонет", аз си представях как е преживял Фурнаджиев "култовското" десетилетие... От моя гледна точка годините на живковизма не бяха по-комфортни (в морален смисъл). През тези години "мълчанието по принуда" бе алтернатива на неискреното публично говорене...

ЕДИНОЧНАТА САМОЗАБЛУДА

...и в нощната позорна светлина...
...не ще мисля, ракия ще пия...

Никола Фурнаджиев

Когато бяха задължителни и общи
дори и думите, в луксозен общ приют
заселиха поетите - да словоблудят
или пък да мълчат и пият нощем.

Самозарекох се по-малко да говоря
и се опих от култовската си надежда,
че златни истини за семе ще отглеждам
вдън себе си, в най-скришния затвор.

Затворих се в мълчанието по принуда,
но скоро единочната самозаблуда
изхвръкна като пеперуда от пашкул -

и провидях, че докато мълчим и пием,
молци разточват свила, а лъстецът шие
копринена куртка за нов железен култ.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.02.2007
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.