Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОРИС ХРИСТОВ
(Поетът, който следва да получи наградата)

Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

Литературният дебют на Борис Христов е в сборника "Трима млади поети" (1975 г.), който включва още поетите Екатерина Томова и Паруш Парушев. Заглавието на неговата стихосбирка е знаково - "На седмия ден". Със заглавието поетът афишира, че водещи за неговото творчество ще са библейско-притчови мотиви, на основата на които той ще разкрива голямото си дарование на значим и знаков поет в съвременната българска литература. Лирическият универсум на Б. Христов изобилства от библейски образи, свързани с притчи от митологията. Заглавията на следващите му стихосбирки "Вечерен тромпет" (1977 г.) и "Честен кръст" (1982 г.) окончателно потвърждават творческото му верую, стиловите му предпочитания, задълбочават мотивната, тематична и жанрова нагласа, дооформят личния му облик на автентичен и физиономичен поет от първата редица на българската литература. В поезията на Б. Христов можем да открием и далечна връзка с майсторите на символистичния стих, със символистичния дискурс.

Едва ли е случаен фактът, че стиховете на Борис Христов от "На седмия ден" са придружени от похвалните думи на Иван Цанев с точната и проникновена характеристика за "ярки метафори с лека романтична обагреност". Впрочем тези думи могат изцяло да се отнесат и към лириката на самия Иван Цанев, защото те са поети, близки по натюрел, от една поетична "кръвна група".

Интересно е да се поразсъждава върху термина "метафоризъм", който се подема и откроява около появата на Борис-Христовата поезия. Защо "метафоризъм"? На мен ми изглежда малко излишно подобно определение, защото по принцип изкуството, и по-специално поезията, просто не могат без метафората. Тя е златно нейно оръжие, изконна и неотделима част от лириката, нейна същност. Метафоризмът не е характерен за примитивното и елементарно изкуство. Голямата поезия не търпи яснотата, едноплановите внушения, тя разчита на интелектуалния диалог, на нюанса, на полифонията и оттам на универсалността. На самата висока поезия нещата не са й изцяло ясни, тя подхвърля и задава въпроси, нейно оръжие е интуицията, тя няма и не разполага с еднозначни и готови отговори. За сериозното изкуство "метафоризмът" е задължителен и тази азбучна истина е изразена още в античността. Изобщо в значителна степен изкуството се крепи на метафората, едва след метафората може да започне поетичната магия. Ортега-и-Гасет казва, че "метафората... е като работен инструмент, забравен от бога във вътрешността на неговите създания, както разсеяният хирург оставя своя инструмент в тялото на оперирания". След метафората започва изкуството. В съзвучие е казаното от Марин Сореску в есето "Необработеният камък на поезията": "Следя развитието на лириката в много страни на света и забелязвам една нова тенденция - не към сравнението, а към метафората като отделен образ, към "стихотворението - метафора".

И в същото време мога да разбера логическия мотив и подтекст на използващите понятието "метафоризъм". Те противопоставят наистина значимото изкуство на литературната сухоежбина, която е преобладаваща в каноните на соцреализма. Съзряна е опасността за Борис Христов от очаквани реакции на литературните цербери. Наистина те се появяват при някои от участниците в дискусии, доклади и изказвания, предизвикани от появата на "Честен кръст" - през 1982-83 година. Все пак значително преобладават утвърдителните оценки за поезията на Борис Христов.

Така че в случая аз приемам определението "метафоризъм" като метафора на това, което искат да изразят употребилите го.

Иначе в това, че поезията на Борис Христов е пребогата на оригинални и дълбоки метафори, образи и символи, че лириката му е максимално метафорична, те са напълно прави. Защото метафорите, образите, символите, сравненията, епитетите в неговата поезия - разгърнати или кратки - са естествени и органични, а не маниерни и самоцелни. При Борис Христов те са като дишането на поета. Чрез сложната и въздействаща символика поезията на Б. Христов внушава чувството за дълбочина и обем. Очевидно е, че лирическият субект в тази поезия е духовно фин човек и поет, дълбок, дискретен и иносказателен, чиято оригинална метафоричност е извън всякакво съмнение. Тази поезия се отличава със своя финес, лиризъм и оригинална стилизираност.

Борис-Христовата лирика е модерна класика в хубавия и съдържателен смисъл на думата. Борис Христов се появява с първата си стихосбирка в поезията ни преди Христовата си възраст, но някак си библейски мъдър и проникновен. И са много точни и верни стиховете му от "Вик в тишината":

Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!

Страданията са постоянният му и неотменен спътник и това е споделено в цялата му лирика. Страданието в лириката на Б. Христов е издигнато до вселенски размери, неговият свят е обгърнат от "предвечна печал". Поетът и неговият дух бродят по грешната земя и непрестанно срещат страдащи, нещастни, оскърбени и унизени хора. Лирическият герой при Борис Христов е странстващ аед, който обикаля по света и сътворява своите тъжни песни. Това е поезия, поставяща големите въпроси на битието, като същевременно е ключ към познанието на човека. Това, разбира се, не може да стане без много размисъл - истински, дълбок, откровен. Самият поет е така предразположен творчески, такъв е по дух и натюрел:

С пети набити пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели

ще изстене поетът в "Затворено писмо". Това са неутешимите пътища на човека между греха и Христовата святост. Въпреки това тази поезия е пълна с енергия, и то позитивна, колкото и невероятно и парадоксално да изглежда това на пръв поглед.

Лириката на Б. Христов е пропита от хуманизъм, въпреки всичко, което поетът открива, което забелязват и констатират сетивата му за човека и неговия характер. Поетът броди по света и го възприема с всичките си усещания, с безпогрешните си антени, с цялата си тънка чувствителност и драматизъм. Тази поезия има своята космогония, която е приземена, неразривно свързана със земята, защото централни са отношенията Богa - човеците. По тия пътища поетът среща прокъсаните "делници жестоки" и въпреки трагедиите надеждата у лирическия герой не умира:

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста - след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

Замрелият живот го притеснява и тревожи, даже реката спира от скука, животът е безжизнен, мъртъв, обезсмислен, всичко е замряло ("Котва на пътя"). В стиховете му шества и властва тъгата. Поетът вижда в "Корабът" събореното си тяло като "една тъмна купчина от сълзи". Слънцето обикновено "сипе пламък", а не топли и милва с нежни лъчи човека, дави го в пот, задушава го, тишината е "съсирена", въздухът е "запален", "главите ни са пълни с беззаконие", защото това сме заслужили. Флората и фауната в тая поезия са белязяни с трагични знаци. Птиците не цвърчат с весели трели. Няма да срещнем лесни решения и еднопланови стихове. Смесва се натуралистичното с високото и поетичното, духовното и тленното са постоянно в конфликт. Човекът е разпасал до край колана на душите, обладан от низки страсти, загърбил е духовното и плаща и ще плаща, докато не се вразуми и изтрезнее. Земята се е превърнала в "плаващ ресторант", където властват коремите вместо главите и душите. Бог ни гледа с укор и непрестанно ни изпраща наказание и възмездие за самозабравата ни в злото.

Поезията на Борис Христов е магическа и магнетична. Тя носи тайнството, магията, ядката на голямото изкуство. Мисловният взор на читателя постоянно е ангажиран, напрегнат, защото е провокиран от тази лирика. Читателят неусетно е увлечен от философската дълбочина, става сътворящ на поета и по своеобразен начин дописва стиховете съобразно собствения си опит, познания и култура. Защото чрез поезията си Б. Христов само насочва и подхвърля, като оставя читателя сам да дорасъждава и дописва. Тази поезия опровергава модата и разбирането, че изкуството се ражда само от опустошената личност. Борис Христов доказва с творчеството си, че истинското, голямото и значимо изкуство се ражда от интелитентност, достойнство и талант. И че високото изкуство винаги надушва къде има сила, бързо я опитомява и й придава трайна, музейна стойност. Тази лирика е в съзвучие с определението на Атанас Далчев за поезията като придобиване - едно съкровено и драматично приобщаване към покаянието от грубостта и жестокостта на битовото около нас и в нас. Поетът изрича за тъгата на опошления човек по-истинските мащаби на съществуване. Именно тази тъга успокоява донякъде стиховете му. За каквото и да се говори в тях, в тях се говори наведнъж за всичко, за живота и смъртта. Тук става дума за особената и трудна дарба да усещаш света като едно цяло, цялата му протяжност и тежест, целият пречупен в човека трагизъм. Познанието и мъдростта общо взето не носят радост на човека, а в най-добрия случай тиха тъга и скепсис. Еклисиастът ни учи, че който трупа знания, трупа тъга, а парадоксът на Зенон гласи: колко повече научавам, толкова повече разбирам колко малко знам. С годините и житейския опит човек все по-често се изправя пред главния Въпрос на Битието - за Смисъла. И размислите по Въпроса не са толкова весели. С провиденческа дарба и изключителен талант Б. Христов открехва завесата към отвъдното и имагинерното. То винаги е тревожно с неясното и необяснимото, което носи в себе си. Непознатото и неизвестното винаги тревожи мислещия и чувстващия човек. Голямата поезия и изкуство не се занимава с бита, а с Битието, със Смисъла. При него битът-ежедневие преминава естествено и неусетно в Битието-Съдба. Но това го могат и го постигат само малцината белязани творци.

И при Борис Христов като при Далчев една от метафорите е прозорецът като поглед към света, към случващото се в живота. Така той постига дистанция и пространственост, които разширяват и задълбочават погледа, като същевременно се разгръща и развихря въображението. Чрез недостигнатия прозорец и невъзможността да види къпещата се женска красота се разпалва слухът и другите сетива, мъжката кръв възвира неудържимо, желанията достигат до екстаз. Както при слепците се развиват в много по-висока степен другите сетива, така и поетичната представа е по-силна в магията на въображението.

Неслучайно прозорецът е символ и във второто стихотворение от "Вечерен тромпет" - "Графика". Само че тук поетичният ефект е постигнат чрез отдалечаването на вдовишката красота с грация, която събужда възторга и възхищението на старците.

Прозорецът при Борис Христов е натоварен с други символни значения. Не като зазидан зад него човек, а като възможност лирическият герой да развихри въображението си или светът да се огледа в него, както е в случая с вдовицата и старците. Т.е. прозарецът при Б. Христов става активен, докато при Ат. Далчев е статичен. Прозорецът при Далчев навява определени песимистични асоциации, свързани с битието, повече говори за отчужденост, насочва мислите към смъртта. При Далчев преобладава умората, докато Б. Христов е по-жизнен, в случая по-витален, въпреки драматизма е по-хедонистичен.

Всъщност съдбата на вдовицата, вдовишката участ е сред темите в лириката на Борис Христов. От "Графика" тази тема преминава и прелива в следващото стихотворение "Сватбата на мама" - едно от най-хубавите, проникновени философски и представителни стихотворения по темата в българската литература въобще.

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Стихотворението покорява със своята синовност и човечност, със способността на лирическия герой да разбере живота в цялата му дълбочина и сложност, да прозре и прости, да оправдае и да се примири, защото животът иска своето. Всичко това е свързано с изконни човешки болки, драматизъм, страдание, за което са необходими обич и характер. Защото животът в края на краищата е по-силен от всичко, от всякакъв субективизъм. И колко сила е нужна, колко синовно благородство, за да приемеш новия човек до майката вдовица, вместо отишлия си баща. Поетичната атмосфера е красива, философските внушения са постигнати и чрез музиката на стиховете. В това стихотворение, от една страна, е уважението към паметта на бащата, а от другата страна на везната е синовното благородно разбиране за естеството на живота, защото трябва да си синовно щедър. Някак си многозвучни са усещанията и внушенията от философската мъдрост и позиция на лирическия герой. Да разбереш, да оправдаеш и да простиш - това е синовната философия на лирическия герой в случая.

Еротиката при Борис Христов е много деликатна и в същото време силно чувствена. Нюансите й са отчетливо откроени, чистотата на чувствата и еротичното желание съжителстват безконфликтно в лириката му, защото е намерена мярката ("Кълвач"). В "Къпане на самодива" еротиката ту набира сила на тласъци, ту еротичното чувство се прикрива по своеобразен начин:

Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.

Като върба изви горещото си тяло
и подир миг изчезнаха в реката
косите й от троскот и омара,
нозете й от злато.

Докато образът на жената се превърне в мираж и си остане представата у поета:

Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й - кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха,
въздишаше едно листо червено.

Красиво и поетично!

Тайнството на живота и смисълът му са сред най-интерпретираните екзистенциални теми в поезията на Борис Христов. Понякога всичко става на пепел. Женските гърди като белег на женственост, като полова оразличеност са сред най-често срещаните елементи по отношение на жената. Самотният човек е основен герой в лириката на Б. Христов. Образът на самотника е негов постоянен персонаж. Едноименното стихотворение "Самотният човек" е знаково за тая лирика. Този поет предпочита поглед към самия себе си отдалече, отвисоко, отстрани, от другия край на съдбата. И ако е самотен, то не е напук или въпреки, а подобно на всички, както всички, заедно с всички.

Скуката е друго състояние, символ и метафора в поезията на Б. Христов. В "Тъга", "На седмия ден", "Следобедно кафе" е възможна алюзията за времето, където царстваше застоят и безцветието, с което поетът не искаше и не можеше да се примири:

Ще трябва сам градината да прекопавам
и сам вода да мъкна към изпръхналата суша.
А как бих искал с някого да разговарям,
кафе да му варя и в болките му да се вслушвам.

ще завърши поетът в "Следобедно кафе". И в "Август" отчуждението, алиенацията е сред тревогите на лирическия герой. Защото той копнее животът просто да има смисъл, да е осмислен, да оставим някаква следа и знак след себе си, че ни е имало, че е било оправдано краткото ни пребиваване на грешната земя, в този живот тук. В своята лирика Б. Христов постоянно търси съпричастие и съчувствие. Изобщо мотивът за краткостта на живота е твърде силен и постоянен в тая поезия:

Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.

("Събота")

Или пък:

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден - само да извикаш.

("Конче мое")

Постоянно го тревожат разпадането на междучовешките връзки и самотата ("Петима музиканти").

Мъртвилото живот мечтае да промени поетът в стихотворението "Вечерен тромпет", дало и заглавието на цялата стихосбирка, за която стана дума дотук. "Искам", "трябва" и "стига" са ключовите думи в това стихотворение. Поетът неистово жадува за промяна на безцелния, бездушен и безсмислен живот. Търси смисъла, желае и мечтае да разсее скуката, да срути тишината, да запеят щурците, да се събудят заспалите:

Искам да гръмне горещия вътър
                        и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
                        след кръстоносния марш на щурците
................................................................
Искам над мъртвите като на стража
                        до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
                        че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.

Поетът въстава срещу човешката пасивност, срещу нежеланието да се променяме и по този начин да променяме живота си към по-добро.

Поезията на Борис Христов е изпълнена с тревожна тишина, той знае, че за да бъде чут, не е необходимо неистово да крещи, а да говори тихо, но непоколебимо и въздействащо. И го постига категорично, защото няма как да останем безразлични при прочита на неговата поезия.

Стонът и плачът в поезията на Б. Христов са твърде чести и отекват на фона на тишината ("Пренасяне гроба на баща ми"). Тъгата и сълзите са трайни елементи в неговата поетика, и те са сред ключовите думи от поетичната му лексика. Състраданието и съчувствието към ближния, стремежът да го разберем е основен мотив в "Човекът в ъгъла". Хората в тая лирика са неудачници и аутсайдери. Много показателна в това отношение е молитвата на поета в едноименното стихотворение.

Стихотворенията "Два портокала", "Пеперуда", "Спомен за живота", "Кост от глухарче", "Конче мое" и другите поетични творби затвърждават стиловата и идейна монолитност и физиономичност на стихосбирката "Вечерен тромпет".

През 1982 година излиза и третата стихосбирка на Борис Христов "Честен кръст". Тя съдържа 18 стихотворения и една поема. Тази стихосбирка предизвиква дискусия, която с по-голяма или по-слаба интензивност протича по страниците на няколко издания през 1982 година и продължава известно време през следващата година.

В "Честен кръст" Борис Христов обогати и вглъби тематиката си, без да се самоповтаря, изчисти и избистри поетиката си от предишните си стихосбирки и окончателно и категорично оформи стилистиката си, така че да не може да бъде сгрешен с други поети. В лексикално отношение също придвижи и усъвършенства поезията си, което доведе до нови нюанси и допълнителна полифония на лириката му. Стиховете от "Честен кръст" са образец на психологическа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафизичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, битийна безнадежност, чува се зовът на трансценденталното.

Стихотворението "Библейски мотив" започва почти натуралистично и сюреалистично:

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Погубването на мечтите е крайно драматично за лирическия герой, сгъстяват се неприятните и нерадостни картини, за да дойде дълбоко философският и силно експресивен финал на стихотворението:

Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

Има ли надежда, когато сме дом и на доброто, и на злото!? Лирическият герой непрестанно се губи и в тези пропадания достига до просветление и изводи, които въздействат със своята дълбочина, стряскат читателя и го озаряват със своята светлина:

Но ние нехаем - далечната смърт ни е чужда

горчиво ще констатира поетът. За да продължи още по-въздействащо:

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят, и ножа е вече в ребрата.

Поетът настойчиво зове да се опомним най-сетне, да помислим с грижа за ближния си, защото само тогава мислим и за себе си. Няма хуманизъм въобще, хуманизмът има конкретни измерения и това трябва да се проявява ежедневно в живота на хората.

Дълбоко драматичен е рефренът в "Жената Мария":

...Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.

Антитезата, противопоставянето е друга поетична стилистична особеност на тая лирика. Почти винаги в стихотворенията чистият порив, кристалните чувства и мечтите се стъпкват в калта от нерадостната действителност. Мрачните предчувствия на поета са основателно реалистични, защото тази лирика е камертон на земния ни живот, който ни върти както си иска, а ние не намираме сили да се оттласнем от калта, в която сме затънали до гушите си. Човекът има участие, роля и вина за нерадостното си битие, за това животът му да не бъде по-близо до ада, а да е по-добър. И от него самия зависи да е повече благородството, добротата и кое ще надделее - доброто или злото. Хората нямат право да твърдят и да се оправдават с някакво имагинерно статукво, че така е отредено от Бога, а от човека нищо не зависи. Затова твърде силен е мотивът за Христос и Юда в тази лирика.

Борис Христов е тръбач на истини, които ние не умеем или не смеем, страхуваме се да изречем на глас. Затова неговата поезия ни стряска и просветлява, безпрекословно ни подчинява и принуждава да се вслушаме в чистия му и самороден глас, защото интуитивно усещаме и разбираме, че Поетът ни внушава важни и съществени неща, изречени образно и художествено.

Поетичните видения на Борис Христов не ни засипват с радост, а с една драматична и трагична дълбока екзистенция, която идва по кръв от битието ни на българи и човеци. Диалогизираме с деликатния, чувствителния, мислещ и непрестанно съпреживяващ проблемите на човека и човечеството творец. Поетът постоянно търси дистанцията, от която нещата се виждат по-ясно, открояват се по-отчетливо, нужни са му свобода и самота за самовглъбяване. Затова поетичните му заключения са толкова обемни. Космосът и вселенските простори предразполагат към философски размисъл за нещата от живота и за самия негов смисъл. В стихотворенията му обикновено става нещо, подобно на излизането в открития космос, пробив извън границите на дадената първоначално действителност. Това е състояние на отричане, отчуждаване от зависимости и привързаности, от крайни, следователно обречени неща и чувства. Отказ от частното заради директния контакт с нещо несравнимо по-важно. С времето острите съмнения и житейския опит съвсем не се изглаждат и не затихват, а напротив - стават все по-актуални. Така вечните питания на посветения Поет говорят за лирика, отворена към другите, към тези, които искат и могат да я разберат. Същевременно това е дълбоко откровена поезия, в която уважението към словото е съпътствано с размисли и съмнения за смисъла от всепосвещението му.

Във връзка с тези размисли ще посочим апокалиптичната картина в "Страх":

Издъхва земята - остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека - с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Дълбока е драмата на Поета като човек с мисия, която няма възможност да осъществи:

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да скъса фитила към земното царство.

Впрочем Поетът, Творецът като възможен Спасител е чест мотив в лириката на Борис Христов, но вместо това той е като Йона в корема на рибата, защото е принуден "да се кланя на хора по-малки от лешника". Спасителят се бави, сякаш е изоставил завинаги човека ("Самолетът закъснява"). Поетът се бои от неактивността ни да се опитаме да направим живота си по-добър, хуманен и смислен.

Силно въздействащо е стихотворението "Дух". Конфликтът между духовното и тленното е изначален и вечен, кардинален и тотален. Тялото и Духът са във вечното противоборство в човека. Дълбок психологизъм намираме в представата и интерпретациите при Борис Христов. Ето го духът-вълк:

Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита,
лети духът ми като някой вълк небесен.

Kъде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш -
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?

Духът, символ на доброто, трябва да слезе на земята, за да се всели у хората.

А ето го и тялото:

А долу на земята триеше муцуна
охраненото мое тяло и препило.
И върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра... и жили.

Поетът е силно притеснен и смутен от духовната деградация на човека. Човекът постоянно е изправен пред изпитания и избор между морала и аморалността.

Интерпретация на същата тема Б. Христов подема и в стихотворението "Тяло", където срещаме "телесната джунгла" и рукналият дъжд е безсилен да измие калта, която се стича по човешкото лице. Толкова грешен е човекът, че не може да полети заради греховността си:

И цялото тяло трепери, решило, че трябва
да стигне изгрева жълт до престола...
Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.

И въпреки нелицеприятните заключения, винаги става дума и грижи за човека, за земното му битие:

И тук, захапал шепа пръст, извиках
към гордия синчец над бурена поникнал,
че няма за човека - земния работник,
по-сладка от калта под собствените нокти.

Защото изкуството извън живота и човека губи своя смисъл и става ненужно и излишно. В това е дълбокият хуманизъм на тази блестяща поезия. Правило за тази поезия е справедливостта, тя ни пречиства, трагично ни озарява и осмисля.

Затова и Борис Христов в края на краищата винаги се връща при хората, както в "Блудният син", към човешките драми:

...извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

("Стената")

Почти изцяло автобиографично е стихотворението "Христова възраст":

Аз не познавам друг човек направен
така набързо - с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.

Тъй както котката, подушила гнездото,
безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота -
видях, че няма нищо на върха, и слизам.

И ето ме сега - дивак учуден
от славата на своите дрънкулки,
не знам какви обувки трябва да обуя
и на коя врата в мъглата да почукам.

Дълбоко някъде в костта ми се укрива
желанието да опитам на богатия блюдата.
Но се срамувам от човека, който стрива
опечената чушка и се готви да обядва.

Обелих аз от себе си жената
като кора - с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат - за тия две петлета.

Единственото днес, което ми остава,
е да събличам болната душа от думи,
тъй както срамежливо панталона разкопчава
младежа, който е дошъл на плаж с костюма.

Но стиховете са отпадъците на живота -
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.

Метафората за доброто и злото, които като сиамски близнаци са със сраснали глави край човека и у човека, зазвучава съвсем естествено в светоусещането на лирическия Аз в тази поезия. Много силен е и социалният императив в тази лирика.

Потресаващо е стихотворението "Знак от небето", в което поетът поставя своите драматични и трагични въпроси към Господ. А отговорът на всевишния е в последната строфа на творбата:

Но Господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.

Всичко е на земята, при хората, сред човеците. Поетът не прави "скок в бездната", в нищото, защото е убеден, че писаните и неписаните, моралните закони нямат никаква стойност извън човека, ако не са станали неотделима и органична част от хората, от тяхната същност. Тази философска поезия и разбиране е още от "Христова възраст":

...аз изкачих дървото на живота -
видях, че няма нищо на върха, и слизам.

Всички най-трудни екзистенциални отговори трябва да ги намерим ние, хората, човеците, като станем по-хуманни и милостиви и дадем път на Доброто. Иначе следва Страшният съд. Това е генералното послание от поезията на Борис Христов. Предчувствието за скръбта от Христовата смърт е метафора, представяща самата смърт на Исус Христос като преминаване на материалното към по-висшето - духовното. Тялото е временно, а духът е вечен - внушава поетът.

Поезията на Б. Христов излъчва сигнали към Космоса и приема сигнали от Вселената, поставя въпроси и отправя послания към небето и получава послания от него. Понякога се смирява пред Бог, друг път роптае срещу статуквото и нрава на човеците. Поетичните сетива на лирическия Аз са насочени към трансценденталното, космичното, извънземното. Дарбата му да общува и контактува с божественото е несъмнена. Чрез неговата лирика Космосът някак си слиза на земята, при хората, и така човешкият дух получава възможност да се издига и докосва до космическото.

Стихосбирката на Борис Христов завършва с поемата "Честен кръст", определила и заглавието на книгата. В българската, пък и не само в нашата национална литература, стойностните поеми са оскъдно малко. Очевидно поемата е труден лирически жанр. В най-новата българска поезия са сътворени само две значими поеми за последния повече от половин век. Това е забележителната "Поема" на Иван Динков и "Честен кръст" на Борис Христов. "Честен кръст" е синтезирала в себе си всичко, което до тук бе споделено за лириката на тоя поет - философия, теми, мотиви, поетика и т.н. Б. Христов прави и собствена равносметка на сътвореното до момента. Затова екзистенциалността на поемата е основната й характеристика. Смисълът на живота и творчеството общо са тема за размисъла на Б. Христов в "Честен кръст". И решението и разбирането, че каквото е имал да сподели, го е изразил и слага край на писането на поезия. Писал е честно и почтено, въплътил е в лириката си това, което е трябвало, без да лъже, без да прикрива, без да манипулира, без да преиграва:

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето.
Поетът нищо не ни е спестявал:
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем юди.

Както и в "Христова възраст", в тази поема автобиографичното начало е съвсем осезаемо, даже във фактологически житейски смисъл. Б. Христов дава и характеристика на поезията и Поета:

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Навсякъде в поезията на Борис Христов можем да открием скрит смисъл, различни тълкувателни нива, анализаторски пластове и слоеве, по-явни или по-прикрити кодировки, които позволяват разнопосочни и разнообразни интерпретации.

Връщам се отново на мисълта, че в поемата "Честен кръст" Борис Христов се зарича, че повече няма да пише поезия. И поне до момента той почти го постига, защото след "Честен кръст" поетът публикува само тристишия ("Тилза натаил"), чрез които в максимално синтезиран вид изразява разсъжденията и заключенията си, много от които в разгърнат вид сме прочели в предишната му поезия. Пък и кой знае дали заричанията на Б. Христов ще се осъществят. Защото и Иван Динков в уникалната си "Поема" заяви същото, но после три десетилетия до последния си дъх продължи да пише и публикува блестяща поезия. Така че, дай Боже, и при Борис Христов да се случи същото.

Борис Христов е поредното доказателство за азбучната истина, доказана по неоспорим начин от Времето, че не количеството на книгите и стихотворенията определят ролята и мястото на един поет в националната му литература.

Рядко български поет е влизал толкова категорично в българската литература още с първата си стихосбирка. Със своя вечерен тромпет Борис Христов зае залужено място в оркестъра на най-високата българска лирика.

 

 

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.03.2007
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.