ПОЕЗИЯ НА СЪКРОВЕНИТЕ ДУМИ

Никола Иванов

web

Още първото стихотворение от книгата провокира със своето заглавие „Няма тайни”:

Искам да мисля за неща,
за които не може да се мисли.
Да стигна до места,
до които не може да се стигне.
Да понеса онова,
което не може да се понесе.
И когато отида там,
откъдето няма връщане,
да се събудя от съня,
от който няма събуждане.

То впечатлява със своята екзистенциалност и с творческото верую на Кр. Симеонов. Чрез стиховете си поетът иска да се докосне до неща, които са свързани със съкровените тайни на човешкото битие, да прогледне и провиди зад видимостта на нещата, да премине оттатък думите. Задача, която могат да решат само най-талантливите. Но той разбира и усеща, че до тайните може да достигне като дълбае дълбоко в себе си, докосвайки най-потайните кътчета преди всичко на собствената си душевност. И само тогава ще ни принуди да му повярваме, защото ще застане пред нас, оголен до предела на възможното:

отвъд нашия свят е празнота
отвъд празнотата е другият свят
отвъд доброто и злото е истината
отвъд твореца
е бог

който се стреми да познае света
ще разсипе живота си
няма надежда няма съдба
любовта е спасение

Терзаят го въпросите, които „Никой век не разреши” - по думите на великия Яворов. Главният въпрос е за Смисъла и Мисията на човека, дошъл по волята Божия на грешната ни земя.

Чрез поезията Красимир Симеонов се стреми към Неизвестното, той иска да разгадае това, което ни чака след оня Миг, когато се преселваме в другия свят, и какво друго ни остава, освен да вярваме и мечтаем, че той е по-справедлив, светъл и добър. Така както реката тече и някъде напред морето я очаква, а тя не знае това, така и човекът само интуитивно усеща и иска да провиди какво е мястото, където се отправя изстрадалата му душа, след като се отдели от грешното тяло. Той желае да се отправи към „Другата страна”, която го плаши, но и мами със своята неяснота, но и Надежда:

...и край тялото ми ярко ще премине
Във оранжева, полупрозрачна дреха;
и ще отекват като крачки думите ми
в зениците й от църковна пепел;

...и с писалката си - рядък инструмент -
ще отмервам детската мелодия,
със която ме обгръща тишината
и към другата страна ме води.

И въпреки всичко човекът трябва да е доволен, ако остави нещо след себе си - съградил е дом, посадил е дърво, сътворил е стих, мелодия, рисунка, в които е вложил своя дух, духовните си усилия, което винаги си заслужава. Осмислил е живота си и спокойно може да очаква края:

Погледни с едно око напред,
а с другото навътре.
Твоят ум е създателят
на живите и мъртвите неща,
но той е лъжовен
и непостоянен.

Така сме устроени, че вечна е жаждата човешка да се стремим към нещо и постигайки го, да продължаваме напред, приближавайки се с всяко ново дело към края, така както пеперудата неудържимо се треми към пламъка и изгаря в него. И все пак любовта е върховно човешко изживяване, чийто апогей е продължението в наследниците ни. Макар че безсмъртният Яворов е създател на безсмъртния стих „Немилостивата оназ, дето живота ми е дала”. В последна сметка любовта е над всичко. Става дума за любовта във всичките й проявления, в целия й универсален смисъл:

Където и да ида,
нося златно съкровищe.

Няма смърт, а обич -
дръж ме до себе си! (”Чуй ме”)

Защото, както твърди поетът в „Първи закон на Бога”:

Човекът спасява мравката.
Човекът спасява Бог.

Всичко е сътворено от Всевишния. А „Трети закон на Бога” е метафора и обобщен израз на хуманизма, без който хората престават да бъдат човеци:

Когато тук откъснеш цвете,
        някъде умира дете.

Когато тук убиеш куче,
        някъде умира дете.

Когато тук загине някой,
        някъде умира дете.

Сега разбираш какво значи
        Бог да е смъртен.

Стихотворенията от „Нищо повече” са мистични в хубавия смисъл на понятието. Защото вярата в отвъдното, в Бога, е преди всичко вяра в човека до теб, тя му помага да не се страхува и ужасява от неизбежното. А какъв по-голям хуманизъм от Вярата. Авторът вижда себе си като „едно черно мънисто”.

Поетичната книга завършва със стихотворението, дало заглавието й:

Не стигнах далеч.
Едва до последната къща.
Там на тавана
сред грозде, мед
и съхнещи ябълки
кажи две-три думи.
Нищо важно.

Това е Смисълът - две-три топли думи, които ще сгреят човека до теб и които ще останат у него и след теб. Толкова. Това е предостатъчно, нали?

Тази книга е собствената човешка митология и история на Красимир Симеонов, неговата поезия на съкровените думи.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2008, № 12 (109)