ПОЕЗИЯТА КАТО СЪДБА

Никола Иванов

web

Пред мен са двете почти едновременно излезли книги на поета Красимир Симеонов - “Езерни очи” и “Стоях и слушах”. Всъщност между двете стихосбирки съществува и фактологическо припокриване, защото част от стихотворенията присъстват и в двете книги. Но много по-важното и същественото е, че те са поетически и стилистично близки. И то не само поради предпочитанията и предразположението на тоя поет към свободния поетичен изказ.

Красимир Симеонов създава една “отворена” поезия в смисъл, че философската й същност е достатъчно асоциативна и позволява едновременно и съпреживяване, и преоткриване на света. Светът, който носим в душата си, и светът, който ни заобикаля. Но сега имаме възможност да го съзерцаваме и наблюдаваме през погледа на поета и това позволява на всеки читател, независимо от предпочитанията си, да открие своите стихове. А в тази поезия има стихове за всеки, който обича да общува с поетичното слово.

Това е безпатосна лирика, концентрирана, тя разчита на интелигентния читател. Защото Красимир Симеонов е сред поетите, които пишат нюансирано, с една деликатна чувствителност. Такива поети пристъпват сякаш на пръсти в Храма на изкуството и са готови да бъдат слуги в него (Борис Христов).

Кр. Симеонов е нежен лирик, по капилярите на неговата поезия тече пречистена поетична кръв без примеси и наноси, а лиричният въздух е озониран и свеж. Смирението и спонтанната болка са нейни характеристики:

От смирените ти рамена
извира силата ми,
като мъгла от
восъчно море.

Кладенеца съм, във който
си паднала.
И не плачеш.
И не търсиш помощ.

Това стихотворение в голяма степен е автохарактеристика на поета, ние му вярваме, ставаме му съмишленици и оставаме с него.

Ето как деликатно и философски-поетично е внушена неунищожимостта на живота в “Приказка за последната”:

Всяка нощ в аквариума
умираше по една рибка.
В началото бяха сто.
На последния ден умря
предпоследната.
Къде е последната? -
викнаха новите сто рибки.

Подозирам, че тоя поет сътворява поезията си предимно нощем, когато е самотен, вглъбен и концентриран. Кр. Симеонов не обича поетичното многословие и бъбривост, не е разточителен на думи, с което много поети ни досаждат. Защото даже и с един стих може да се изрази и предаде чувството и състоянието, което ни е обзело:

Ухая на теб. (”Обич”)

И толкова. Усещаме, че това ни е напълно достатъчно.

В тази поезия се чувстваме уютно като съмишленици, изпитваме сигурност и усещаме топлината, която излъчват стиховете. Тази лирика не ни се натрапва агресивно. При Кр. Симеонов са деликатни и любовта и социалността, и опасностите и рисковете, които съпътстват живота ни, и несъгласията, и природата, и смъртта и живота, и изобщо всичко, което е обект на лирическо изживяване, изразяване и съпреживяване. Поетът често разчита на неочакваните асоциации и оттам на полифонията чрез лирично-смисловия обрат. С част от цялото той изразява и характеризира цялото. Ето как по деликатен и фин начин Кр. Симеонов минава през тленното, за да го превърне в духовно:

ДУХЪТ МИ ПРОБИВА ТАВАНА
с глава
и на колесницата на слънцето
                                                се качва.
А тя сред другите коне в табуна
изчезва като сламка
в плевнята на татко.

Човъркам зъбите си с тази сламка
аз
и помечтавам за деня,
                                        във който
духът ми ще пробие със глава тавана
и ще ви смигне
вместо сбогом.

Екзистенцията за Смисъла е сред занимаващите поета Кр. Симеонов. Този мотив обединява стихотворенията “Построих каменна къща” и “Какво толкова”:

Поетите продават
камъни от пустинята.

По-късно някой разбира,
че били от храмове.

Когато си оставил нещо след себе си, някакъв материален или, още по-убедително, духовен знак, не си живял напразно. И тук се сещам за големия Иван Динков, който казваше метафорично, че камъкът е общият ни прадядо.

Кр. Симеонов често споделя своите страхове, които са преди всичко от нравствено-етично естество (”За страха при мъжете”, “Вълкодави”, “През меките мъгли...”, посветено на Константин Павлов). Очевидно е, че Константин Павлов е един от предпочитаните поети за Кр. Симеонов, от които той се влияе и учи.

Тоя поет умее да опоетизира ежедневието и бита и да го превърне в Битие:

                    Аз искам
в една безлунна нощ да се стопя
като тор във коренчетата
поне на още две такива маргаритки...
Детето ни ще спи.
Ти ще гледаш телевизия.

Способен е да опоетизира дори кошмарите си (”Кости”). Понякога стиховете му са самотни сирачета, които търсят дом и подслон.

Лириката на Красимир Симеонов е ефирна, поетът сякаш се страхува да не обиди думите някак си с прекалената им употреба. Той е свенлив към думите, следователно отговорен, защото усеща Словото и Думите като своя съдба.

Ще завърша със стихотворението “Това е достатъчно”:

Стига ми или приятел,
или друг човек
да прочете моите няколко страници,
да погледне през прозореца си
и да запише на изчезващия
                                Божи език
и с в о и т е редове.
За останалите
нека думите ми са плесницата,
която все някой
трябваше
да им зашлеви.

Струва ми се, сигурно и убедено можем да кажем на поета, че има своите верни и предани читатели. Това наистина е достатъчно. В това е и Смисълът!

© Никола Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2006, № 7 (80)