Поемайки ангажимента да изразя мнението си за тъжния роман на Ангел Г. Ангелов "Сутрешни залези", отново прелистих предишните му книги "Невъзможна любов", "Закуска по обяд", "Оживление в мравуняка". Този критически навик според мен е необходим, за да се почувстват по-осезателно тенденциите в развитието на даден автор. Освен това подобни паралели дават по-точна представа за характера на самия автор, който е не по-малко важен, отколкото талантът. Още Атанас Далчев казваше, че в българската литература талантите са много, но характерите - малко. Защото е много важно за всеки автор да намери своята литературна писта, която е негова, автентична и естествена и в която той има шанса да достигне до своето литературно Елдорадо. Защото литературният характер предполага упоритост, постоянство и увереност, че си сполучил да изразиш себе си, пишейки за другите.

И в "Сутрешни залези" Ангел Г. Ангелов споделя своите социални несъгласия, които го тревожат и терзаят. Затова писателските му послания са своеобразно продължение от предишните му книги. И тук авторът размишлява не само за един общественоисторически период от човешкия живот, а въобще за човешката история, за Битието като едно постоянно човешко зло. Още в първия "Запис" на Маркизата се срещаме с мрачните обстановки, характерни за прозата на великия Достоевски, но и със сцени, които по жестокост надхвърлят всякакво въображение. Разсъждаваме за ролята на съдбата, но и за ролята на избора и на характера човешки. Човекът е едновременно чудо и чудовище. Естествено се наслагват и асоциациите с мутрите, които изплуват от тинята колкото да станат богати и, които колкото и да се опитват да се откъснат от миналото си, все накиселяват. Адът е в първия запис, където срещаме предела на човешката жестокост. И въпреки скотските и екстремни условия, все пак се обажда и Душата, а в нея и надеждата на писателя.

Раят пък, ако въобще може да се говори за него, е в част от втория запис. Става въпрос за пълнокръвното, изпепеляващо, донякъде измамно чувство за единственост и неповторимост на Него и Нея. И за философското заключение - колко химерично, миражно и кратковременно е щастието, ако изобщо го има. Защото любовта бързо преминава в обикновено чукане и в крайна сметка побеждава рутината на съжителството. Както и писателският извод, че смисълът на човешкия живот е да се опитаме да създадем нещо трайно и да не го пропиляваме безцелно и безсмислено.

В романа съжителстват натурализъм и еротика едновременно, натъкваме са на мазохистично-порнографски и изтънченоеротични сцени. Откроена е ролята на тълпата, на отвратителното население, което - оскотяло от обстоятелствата - съжителства с Духа, когото измъчва.

В книгата е осмяна и политическата класа. Потвърждава се мисълта, че политиката открай време е мръсна работа, съпътствана от постоянни компромиси и съобразявания. В нея много по-често успяват пробивните и безпардонните, защото изисква твърди и груби лакти и способност да орезилиш и окепазиш противника си. Тези авторови страници, макар и твърде различни по стилистика, асоциират с Алековия текст и потвърждават неговата гениалност. Все пак проблясва и искрица надежда, че макар и рядко - като урания или еделвайса - се срещат и достойни политици.

Атентатите, множеството на тълпата, на населението са характерни за цялата човешка история, характерни са за съжаление и за днешната действителност.

Всички образи и понятия в романа - Мазника, Гемиджията, Мекицата, Поетката, Маркизата, Мислителя, Богът; Срам, Съвест, Морал, Доброта, Лапането, Келепира - са обобщения. Героите нямат имена.

Писателят търси смисъла на съществуването и го предлага в Пътя, във вървежа на Човека към съвършенството. Най-важното за него е да не загуби стремежа си към по-добър живот. Невъзможен е всеобщ добър живот, но кой знае?!

Става дума и за престъплението и наказанието, за това колко са грешни човекът и човечеството, но все пак заслужават милост. "Сутрешни залези" е философско-психологически роман. Това е наистина тъжен роман, в който Ангел Г. Ангелов разсъждава по екзистенциалните въпроси - променил ли се е през хилядолетията човекът към по-добро, или не? Отговорът на автора е по-скоро песимистичен. Защото днешните жестокости са по-садистични; човечеството хвърля най-големите си усилия за усъвършенстване на средствата за издевателства и убийства. В миналото има като че ли повече хуманност дори в жестокостите - оттук и скептицизмът на автора. Това се потвърждава и в образите на Заможния и Бедняка. Писателят разсъждава и върху ленността и мързела, които погубват и най-талантливите; разсъждава за ролята на съдбата и доколко е във възможностите на Човека да я промени; за личната отговорност - защото не бива да се оправдаваме само с обстоятелствата, тъй като в края на краищата в последна сметка всеки си е виновен сам.

В края на книгата има определение, че това е роман на разхлабващите се връзки и на всякаквостта. Мисля, че това е подходящо определение. Защото да разсъждаваш в подобен текст кои са взели връх сред човечеството - добрите или лошите, възможна ли е свободата, или у индивида е заложено робското, което поражда толкова мръсотия в човешката душа, и още толкова проклети въпроси, - е присъщо само на талантливите. Това е проза, която като общи тенденции притежава допирни точки с прозата на М. Пруст, М. Булгаков, А. Платонов. И нещо, което не мога да не отбележа със задоволство: това е най-четивната книга на Ангел Г. Ангелов. В стилистично отношение той е постигнал видим успех. И това е един безспорен успех не само за писателя Ангел Г. Ангелов. "Сутрешни залези" доказва, че в българската литература творят и сериозни автори, които създават добри и стойностни книги.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2000, № 12 (13)

Други публикации:
Народно дело, 26. 10. 2000.