ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ПОЕЗИЯТА НА СТЕФАН ЦАНЕВ, ИЛИ ПРЕКИЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНАТА

Николай Димитров

web

Ст. Цанев започва своя път в поезията в края на 50-те и началото на 60-те години на 20-ти век. Започва го видимо с дебютната си стихосбирка "Часове" и го продължава шумно, скандално, забележимо до края на 90-те години на същия век. Един период, в който с дълбока увереност и устойчивост, със забележителна последователност, той остава верен на заявените още в първите си стихосбирки естетически и етически позиции. Ст. Цанев принадлежи към едно ново поколение в българската поезия, назовано от литературната критика "априлско", и по-точно към оная част от това поколение, което се опитва да модернизира българския стих, да се противопостави на инерцията, на стереотипите, властващи в литературното ни поле тогава. Понятието "априлско поколение", зародило се като идеологически конструкт, е твърде разноречиво вътре в себе си като естетическо въплъщение. В неговия обсег влизат поети, които като поетика и идеи са твърде близо до властващия по това време канон на социалистическия реализъм и които продължават традицията на идеологизираната поезия от 50-те години; автори, търсещи, в рамките на една традиционна поетика, отстраненост от дискурса на идеологическото в интимно-носталгичния свят на Аза, оказвайки се предходници на новата вълна поети през 70-те години, наречени от критиката "тихи"; и творци, които литературните историци определят като "неоавангард" или "социалистически авангард", понятия еднакво неточни като названия, опитващи да извадят българската поезия от коловозите на познатото, да се бунтуват срещу установените традиции, да търсят възможната свобода на израз и идеи дотолкова, доколкото им позволява цензурата по онова време. Става въпрос за имена като К. Павлов, Ив. Динков, Л. Левчев, Вл. Башев, Ст. Цанев, всички те много различни като индивидуален стил, всички те поели след дебютните си книги по свой път на бунтарството (а някои като Л. Левчев и на конформизма), всички те оставили трайна диря в развитието на българската поезия в следващите три десетилетия. Не знам по каква установена инерция, предполагам идеологическа, след 1990 г., когато стане дума за априлската поезия в негативен аспект, пред очите на предубедения литературен историк изпъква троицата Л. Левчев, Вл. Башев, Ст. Цанев като синоним на конформизма. Много е странно, че в тази редица присъства Ст. Цанев при условие, че от т.нар. социалистически авангард, той е най-радикално настроеният поет, че има най-малко конформистки стихотворения, такива каквито са допускали и Ив. Динков, и К. Павлов, че има спряна от издаване поетическа книга, а след нея не печатат стиховете му в продължение на осем години, че цензурата спира редица негови пиеси и сценарии за филми. Ако трябва да се определи с една дума неговата поезия, то тази дума е "бунт" - бунт срещу естетическите традиции, срещу социалните стереотипи, срещу нравствените компромиси, срещу лицемерието, срещу всичко онова, което отнема свободата на човека в социален, екзистенциален и даже в космически план. Разбира се, социалното му бунтарство няма как да бъде пряко изявено, но неговите метафори и алегории понякога са на границата на допустимата за онова време видимост, особено в стихосбирките "Перигеи, или най-голямото приближаване до земята" (1967) и спряната от печат "Парапети" (1968).

Още с втората си стихосбирка "Композиции" (1963) Ст. Цанев се превръща в изявен дразнител за литературната ни критика, особено по-догматично настроената. Започват да му се лепят естетически етикети, които с течение на времето се превръщат в устойчиви формули за четене на неговата поезия. Най-често го обвиняват в маниерност, позиране, неяснота, интелектуалност, декларативност, шумност, гръмогласност. Една част от тези обвинения са отправени и към други млади поети от т.нар. априлско поколение като К. Павлов, Вл. Башев, Л. Левчев, Ив. Динков, тръгнали по пътя на обновяване на българската поезия през 60-те години, но като че ли Ст. Цанев е най-големият трън в петата на догматиците. И това е така може би поради факта, че той е най-гръмогласен, най-настойчив, най-радикален в защитата на антитрадиционалността. Може да се направи сравнение между манифестните текстове (поетически и теоретически) в защита на свободния стих през1962 г., писани от Л. Левчев и Ст. Цанев, и ще се убедим в горното твърдение. Това, което най-много дразни дори и ония критици, които са положително настроени към стиховете на Ст. Цанев, е самонадеяността, неотстъпчивостта и гръмогласието на младия поет, изживяващ се като последна инстанция на истината. Ст. Илиев в една своя рецензия за стихосбирката "Хроники" (1965) отбелязва прекаленостите на поета, както по отношение на експериментирането със стиха, така и с демонстрирането на честност: "Но дали от много подчертаване неговата добродетелност ни вдъхва страх, защото може би и самият поет ни е научил на нещо подозрително към абсолютната чистота в "Клас от ангели" (Илиев 1966: 238). Малко по-надолу, във връзка със смелите жестове на "детронизации" у поета, той ще заяви: "Това у него не е някаква съзнателна неискреност, защото повтаряме, във всичко, което казва той, сам си вярва. Но за да го обвинявам в театралност, излизаме от самия него - онова, което той казва, често прилича на представление." (Илиев 1966: 241). Мисля, че объркаността на критика не само в този цитат не се нуждае от коментар. Но той е показателен за отношението на критиката към етическите и естетически позиции на Ст. Цанев. Тя се движи по повърхността на неговата поезия, по впечатленията, стресната е от новаторството, радикализма, нравствената неистовост на поета, не знае как да реагира на всичко това и създава клишета, зад които да скрие собствената си недостатъчност и липса на инструментариум да се обговори новото явление. Всички тогавашни критици започват или завършват писанията си за него с това, че е талантлив поет, но в останалата част на рецензиите си повече критикуват, отколкото утвърждават. Следва логическият въпрос: как тогава са разбрали, че е талантлив!

И ако тогавашната критика има своето извинение в идеологическата ограниченост и недостатъчна теоретическа подготовка, то буди недоумение резервираността или безразличието на съвременните литературни историци към творчеството на Ст. Цанев. Като изключим една студия на Д. Колева върху стила на поета (Колева 1998: 163-198), името му присъства само в общите обзори от едно или друго десетилетие на българската поезия през втората половина на 20-ти век. Опитвайки се да си обясня резервираността към поета, проведох няколко разговора с писатели и критици негови съвременници, познаващи добре творчеството му. Никой не отрече талантливостта му на поет, но всички изразиха раздразнението си от неговото натрапчиво и гръмогласно демонстриране на честност и истинност. Оня страх, изказан от Ст. Илиев в горния цитат, че демонстрираната добродетелност може да изглежда съмнителна, се оправдаваше. Една такава демонстрация, външно погледнато, може да се отчете като театралност, като позьорство. Става въпрос за психологически феномен, който напуска рамките на художественото и навлиза в социално-личностните полета на литературната история, а и на обикновеното битуване. Свидетели сме как художественото размива своите граници и започва да се чете като социален жест. Неслучайно и поезията на Ст. Цанев е определяна от някои изследователи като публицистична, което е далеко от истината, разбира се. Това че тази поезия прави център на своето внимание моралните проблеми на личността, не я прави автоматично публицистична, нито сатирична. Етичната проблематика е стожерна за цялата ни поезия от литературата на НРБ. И в творчеството на "тихите" поети от 70-те и на техните предшественици от 60-те години тя заема видно място. В стиховете на "авангардистите" К. Павлов, Ив. Динков, Л. Левчев, тя също е водеща. При някои поети като К. Павлов, Ив. Динков, Ст. Цанев, К. Донков и др. моралната взискателност достига до крайна скрупольозност, бих казал неистовост, но никой от посочените автори не прекрачва границите на художественото изразяване в полето на публицистичното, както става с догматичните поети на 50-те години, най-вече заради това, че моралното е дълбоко вкоренено в Аза, превърнато е в органическа част от неговото екзистенциално битие. Дали лирическият Аз ще се гневи, ще замълчи от отвращение, тихо ще сподели, ще се възмути, ще иронизира или пародира в моралните си наблюдения и очаквания е въпрос на лично творческо отношение. Най-уязвим, разбира се, се оказва викащият в една епоха, в която скромността се котира като най-висша добродетел. (Впоследствие се оказа, че викащият истината не се котира и в епоха, в която нескромността се демонстрира като добродетел.) Въобще викащият човек се оказва проблемен за околните, независимо дали е странстващият певец, царският шут, глашатаят на площада, или "викащият в пустинята".

Проблемът за вика ми се стори един от ключовите в поезията на Ст. Цанев. Чрез него се опитах да вникна в етико-естетическите измерения на поезията му, напълно осъзнавайки, разбира се, опасността от схематизиране при един такъв подход. Проблемът за вика неизменно се съпровожда от проблема за мълчанието и тишината и в този план той е важен не само за разбирането на Ст.-Цаневата поезия, но и за литературния контекст, в който тя се появява и развива през десетилетията. Давайки си сметка за слабостите на подобен род "тръбяща" поезия, на която не съм привърженик, за мен беше важно да си обясня защо моето усещане за тази поезия при изчитането й книга по книга, не се покриваше с мнението на тогавашните критици и някои сегашни литературни историци за театралност, позьорство, кресливост, гръмогласие и други епитети в този ред, които покриват външните впечатления от нея, но не вникват в същността й на художествено явление. От множеството рецензии, обзорни бележки, писани по онова време, единствено при начеващия тогава като литературен критик и историк Ив. Радев срещнах досещане, даващо известен отговор на моето вътрешно питане. В рецензия за стихосбирката "Аз питам!" той пише, че декларативно-патосното в поезията на Ст. Цанев е черта на неговата изповедност (Радев 1977: 240). Това е досещане, което омиротворява напрежението между видимо и невидимо в стиховете на поета, то не оправдава, а типологизира. Как се съчетават викът с изповедността, гласът, насочен навън към другите, с гласът на болката в себе си, какви са измеренията на вика в естетически и етичен план ще проследя по-надолу, движейки се хронологически по книгите на поета. Този подход за мен беше важен, тъй като синхронизацията на идеи и образи и тяхното типологизиране въз основа на това много често създава една погрешна представа за присъствие и тенденция в дадено творчество поради факта, че изключва авторското развитие като процес. В наблюденията си бях улеснен от поетиката на Ст.-Цаневата поезия, която е подчертано директна. За внушаване на идеите тя по-често използва алегорията или прякото назоваване, а не метафората и далечната асоциативност, както е при Ив. Динков и К. Павлов. Това съвсем не означава, че Ст. Цанев не владее изкуството на метафората, напротив, но при него тя е от друг тип (разчитащ на близката асоциативност) и има друга функция. (Странно е, че тогавашната критика обвинява поета в неяснота. Какво ли е разбирала тогава от поезията на К. Павлов, Ив. Динков или Н. Кънчев!) Като говоря за директността на тази поетика имам предвид и метатекстовостта на неговата поезия. Тя е агонална, дискутираща поезия и затова й се налага да се самообяснява, да посочва източниците си, да търси естетически аргументи за своята състоятелност, да влиза в спор с критиката. На някои места този тип метатекстовост придобива публицистично-теоретични черти, но в повечето случаи е облечена в находчива художествена образност и силно подчертана емотивност, които я правят органическа част от цялостната структура на дадена творба. Поезията на Ст. Цанев е дълбоко авторефлексивна, като и в този аспект се търси един по-директен път към душата на лирическия Аз. Тя не отминава темата за "викащия поет" и неговата болка, особено силно засегната в книгата му "Реквием". Но преди да стигнем до тази негова книга-равносметка, да проследим развитието на интересуващия ни проблем от първата му стихосбирка нататък.

Дебютната книга "Часове" (1960), макар и плахо, предсказва някои особености на Ст.-Цаневата поезия занапред. Като всяка първа книга, в нея липсва вътрешна хомогенност по отношение на тематиката, емотивността, изразните средства, концептуалността. Все пак прозират редица тенденции, които ще формират поетическия стил на автора впоследствие. Личи ясното предпочитание към свободния стих, към свободната композиция, подчинена по-скоро на наративността, отколкото на лирическата завършеност, към отърсване от възторжения патос на предишното поколение от 50-те години и заменянето му с меланхолни или скептични интонации, ново отношение към героичното, което се търси в обикновеността на трудовия делник, показване на естествения ток на живота със суровата му реалност и прозаичност и с искриците духовност, осветляващи пътя на обикновения човек, прозаизиране на поетическата реч, все още слабо изразена склонност към афористичност и дидактичност, навлизане на неромантичните пространства на града, които изместват пасторалния романтизъм на част от българската поезия по това време, използване на кинематографичния принцип на композиране в най-представителната творба в тази книга "Градът на слънцето", преобладаване на нощното, здрачно осветление пред това на слънчевото в някои стихотворения. Всички тези особености на поетиката в книгата се проявяват не в радикалния си вариант. Те са омекотени от влияния и на властващата естетика с даденото предимство на емоционалността пред разсъдъчността, пряко заявено в стихотворението "Часове": "Аз измервам времето с ударите на сърцето си"; романтиката и мечтателността като емотивни ядра, макар и съчетани с някакъв тип отрезвяване и разочарование от прагматичността и еснафщината на новите хора, което само по себе си е също романтичен жест; плащане дан на някои наложени през 50-те години теми в българската поезия като тази за антифашистката съпротива ("Балада за мечтателя") и трудовия героизъм на работника ("Градът на слънцето"), разработени обаче без излишен патос и лозунговост; силно подчертаната етичност в поведението на лирическия Аз, която на този етап е все още в рамките на допустимите от нормативната естетика очаквания, макар че в някои рецензии за книгата проличава раздразнението на критиката от прекаленото морализаторство.

По отношение на проблема, който ни вълнува в този текст, първата стихосбирка на Ст. Цанев все още няма ясно изразени индикации поне като пряко знаково присъствие. Все пак в поемата "Градът на слънцето" ще открием следните стихове: "Тук всеки ден/ е един мълчалив/ подвиг,/ невъзнаграден/ с ордени." И малко по-надолу: "С времето сте се разбрали криво:/ много лесно е да викаш ура -/ смелите се борят мълчаливо." В тези стихове мълчанието и викането са в опозиционна бинарност с ясно изразено предпочитание към първия етичен модус. Ще видим, че в следващите стихосбирки на поета отношението към горната корелация ще се промени. Това не е повод обаче за обвинение на поета в някаква безпринципност, не само защото трябва да се отнасяме толерантно към правото на човек да се променя, а защото трябва да се съобразяваме с контекста и смисъла на поетическия жест. Тук понятието "мълчание" е в атрибутивна употреба, изразяваща отношение към това какъв трябва да бъде подвига като етос, а не каква трябва да бъде действената позиция на лирическия говорител. От друга страна, стиховете изпълняват пародираща функция по отношение на определен тип етично поведение, но и на определен тип поетика, принадлежаща на предходното десетилетие. Все пак не можем да отминем напрежението, което поражда тази първоначална етико-естетическа позиция на възслава на тихия подвиг при срещата във времето с по-сетнешната позиция на невяра "в безпогрешно мълчащи светии". Поставяйки тези две позиции в един синхронен ред на интерпретация, лесно ще се подхлъзнем по наклонената повърхност на социално-етическото тълкуване, обвинявайки поета в безпринципна противоречивост. Само че между двете позиции стои разстояние от осем години, през които и естетическите, и етическите разбирания на Ст. Цанев са се превърнали в устойчиви принципи на творческо (бих добавил и житейско, но на този етап ми липсват личните наблюдения) поведение, които той ще следва до наши дни. Ще видим как от стихосбирка в стихосбирка мълчанието ще се превръща в символ на примирението, конформизма, страхливостта. Но да караме подред.

Втората стихосбирка на поета "Композиции" (1963) се появява във време, когато напрежението между "традиционалисти" и "авангардисти" в българската поезия е във връхната си точка. Предната година по страниците на литературния печат се е разгоряла остра дискусия "срещу" и в подкрепа на свободния стих. Ст. Цанев, Л. Левчев, Ат. Славов и др. са публикували своите текстове в защита на свободния стих. Зад тази естетико-формалистична битка се крие много по-важната битка за свободата на твореца от всякакви нормативни ограничения, които му налага тогавашният естетически канон. Най-радикален, най-злъчен в тази битка е Ст. Цанев, който с два текста, манифестния, "Защита на свободния стих", публикуван в "Литературен фронт", и поетическия, поемата "Отражения", публикувана в "Композиции", вбесява тогавашната догматична критика. И няма как да бъде иначе, след като поемата "Отражения" не е просто едно полемично произведение на тема: "Защита на свободния стих", а едно произведение, което с острия си иронично-пародиращ език, достигащ на моменти до сарказъм, с оригиналните си образни хрумвания, с екзалтираната си гласовитост се превръща в истински бунт срещу опитите за ограничаване на творческата свобода на твореца. Много важна функция в това произведение придобива викът и като образ, и като художествен жест, и като символ, натоварен с различни послания, но и като цялостно изразена тоналност на стиха, заредена с евокативност, шум, движение, целенасочена енергия, императивност и драматизъм. Поемата не просто защитава, тя демонстрира възможностите на свободния стих да руши, да изразява движение, екстатичност на духа. За тогавашния контекст поемата е истинска вакханалия, бяс на самозабравилия се поет, който вика, заповядва дори и на паметниците да се съобразяват с неговата воля. Поемата сякаш изразява някаква отприщена разюзданост на дълго мълчалия и търпял човек, едно изригване срещу застоя, един протуберанс в тишината на примирението и примерното поведение. Ето и някои моменти, експлициращи опозицията "тишина - вик" в поемата: "Предавам се! Загубих сили.../ И влизам - победен и тих -/ във четвъртитите килии/ на кла-си-ческия стих."; "В прозорците на ваш'то самочувствие/ ще хвърля/ неримувани павета./ Ако това не ви събуди -/ ще викна:/ - Хей, станете!/ Раздават без пари/ апартаменти,/ коли/ и телевизори..."; "Хей, червеи във вратовръзки -/ напред!/ Вий прогресивно затлъстявате. [...]. И викайте за всеки случай: - Да живее комунизма!/ Напред..."; "Забивам шпори/ в мраморните хълбоци на историята/ и викам:/ Паметници, свободно!/ Слезте от пиедесталите!/ Нима за покой/ сте мечтали? -/ В строя!"; "Станете!/ Още ехтят из тунелите/ виковете/ на разстреляните:/ - Здравей, бъдеще!/ Умиращите за тебе те поздравяват!".

Поемата "Отражения" е символ на волята за движение напред, на творческата свобода и честността. На старата романтика и неподвижност са противопоставени експресивността, екстатичността на живеенето. Неслучайно като образци на следване са посочени имената на Вапцаров, Уитмън и Маяковски - поети на движението, виталността, бъдещето. В свръхактивното живеене на лирическия Аз викът играе особена роля. Изричането на висок глас на собствените истини е проява на убеденост, откритост, искреност. (В стихотворението "Непатетична изповед" лирическият герой ще сподели, че често губел равновесие от "прекалена искреност"). От една страна, викът е призив, провокация на гузните съвести, действеност. От друга страна, тишината ще придобие смисловите експликации на старото, неподвижното, лицемерното, несвободното.

Това напрежение между знаковите същности на тишината и вика ще срещнем и в други стихотворения от книгата като "Балада за пречупването на духа". И в него централен е образът на паметника (като пародийна реплика на многото стихотворения, посветени на паметници). Само че тук паметникът е на "незнаещите за какво са умрели". Стихотворението е композиционно разполовено от два идейни контрапункта: на неучтивия лирическия Аз, който не пада на колене, не отдава почит, а удря с чело мрамора, за да предизвика земетресение, движение, и на равнодушния лирически герой, който не знае за какво е умрял, респективно за какво е живял, предпочита тишината на застоя. Неговата самоувереност е в множествеността.

Поемата "Всеки час на деня" с още по-голяма хъшлашка самонадеяност заявява творческото кредо на поета. А то може да се изрази със следните апофтегматични цитати: "Поезията е будилник"; "Аз бързам."; "Това е часът, когато всеки трябва да провери дали е честен, или нечестен." Произведението още по-натрапливо противопоставя звука на тишината. Тук силният звук има своите синонимни вариации и смислови конотации. Музиката, но на улицата, е crescendo, поезията е будилник, острата рима е изстрел, поетът е досадна муха, която дразни заспалите, неканеното присъствие на дръзкия Аз е юмрук по масата, мълчанието му е тлеещ вулкан от гняв. От друга страна, затишието е снобско.

Стихосбирката "Композиции" е книга за поезията: каква трябва да бъде поезията; какъв трябва да бъде поетът. Това е книга за движението напред, за мечтите, книга - пробуждане. В нея тишината е заредена бомба, изпълнена с гняв срещу равнодушието, застоя, заспалостта, старата романтика, сантиментализма, римите, сковаващи мисълта. Викът е устременост, движение, протест, бунт, неистовост на бушуващата младост, знак за промяна, свобода на духа, но понякога се превръща и в догма, както е в стихотворението "Антиромантика". Викът е естетически и морален критерий, осигуряващ в съзнанието на лирическия говорител необходимата пропускливост, чуваемост във времето и пространството.

Стихосбирката "Хроники" (1965) започва с "Малка поема за барабаните". Зовящият, будещият барабан като образ в стиховете на Ст. Цанев се появява вероятно, както предполага и Д. Колева, под въздействието на неговите учители в поезията - Маяковски и П. Пенев, но не трябва да се забравя и Уитман, който има цяла стихосбирка "Барабанен бой". Според Д. Колева "Малка поема за барабаните" е добър пример за установяващото се в индивидуалния поетически стил промислено конструиране на художествената структура. То се отразява както в координацията на различните тематични и смислови потоци, във вмъкването на цитати от други културни пластове, на допълнителни авторски уточнявания и вмятания, така и в динамичното спрягане на семантичната и на звуково-ритмичната страна на поетическата реч." (Колева 1998: 184). Действително в поемата звукът е визуализиран буквално в различни социални, исторически и лични дискурси. Той се превръща в тотален заместител на поетовия вик-призив. Барабанът като метафора се появява и в стихотворението "Притча за невидимия барабан", както и в поемата "Хроника". В тях обаче площадната сетивност и войнственост на барабанния призив придобива малко по интимни измерения, превръща се в символ на тлеещия във всеки човек порив към движение и мечтателност. Звукът става израз на вътрешния ритъм на живот ("Зоват барабани - зоват в мен."). А това е индикация за известно приглушаване на звука, което в по-късните книги на поета придобива негативни конотации, плод на разочарования, болка, скептицизъм. Но в тази е все още рано да говорим за подобна осмисленост. Поемата "Хроника" отново екзалтира състоянието на викане като морална позиция на поета: "Хора, бдете-е-е.../ Тръгвам по струната на вика/ като акробат по въже, опънато между два покрива."; "Аз дойдох да разлюлея/ тези мълчащи камбани!/ Аз съм вик на онези/ мъртви барабанчици./ Аз съм малко недисциплиниран войник,/ но стрелям верно. Кълна се:/ Ако напиша/ нечестен/ стих -/ ще го увия като примка около врата си!" Свидетели сме как тотализацията на вика като социален поетически жест поражда хиперболизираната фигура на поета-вик.

В стихосбирката "Хроники" се появяват и други вариации на вика в парадигмата на корелацията "вик - мълчание", при което елементите й обръщат своите знаци. Става въпрос за фалшивия вик на демонстрирания ентусиазъм ("Репетиция за парад") или на принудената искреност ("Клас от ангели"). Тук е и забраняващия красотата и хармонията вик ("Балада № 8"). Тук е и принуденото мълчание: "- Как съм?/ Мълча като клаксон -/ сигналите са забранени..." ("Отбиване в млечния бар"). Забраненото огласяване на истината не спира поета и то достига своя апогей в следващите му две книги.

През 1967 г. се появява, може би най-издържаната като художествена реализация книга на Ст. Цанев, "Перигеи, или най-голямото приближаване до земята". Още въвеждащото произведение в стихосбирката "Първа хирургия. Композиция № 2" отбелязва смяна в звуковата оркестрация на поетиката: "Чувам тропот от марш на мравки към залеза". Пародийната експликация на маршовото, воюващото, движещото се напред ще се превърне в едно от тематичните ядра на поемата, но и на цялата стихосбирка. Викът на поета ще става все по-беззвучен, вътрешен, изпълнен с болка и страдание: "Площада в Харков - консерва килки -/ и двама прегракнали поети: ти викаше на площада,/ аз виках в себе си."; "Не можеш да извикаш -/ недостатъчна е всяка болка поотделно./ И само мозъка предвижда разрушението/ и запушва отворите на черепа:"; "Стих/ или звук -/ който ще скача като бълха от човек на човек?"; "И говоря със себе си./ И се смея над себе си./ И се радвам на себе си.". Посочените цитати, отнасящи се към тоналната организация на стиха, красноречиво издават емотивната нагласа на лирическия говорител в това произведение. Пародийните, иронични и самоиронични интонации отразяват екзистенциалните промени на лирическия говорител, не като идейна убеденост, а като емоционална нагласа на разочарование от приятелите, от себе си, от средата, от възрастта на живота. Поемата, както и цялата стихосбирка, изразяват болката, физическа и духовна, от остаряването, срещата със смъртта, познанието и идващите с тях умъдряване, успокояване, инерция, прагматизация, егоизъм, изчезване на илюзиите. Това е поема за вътрешното разединение на Аз-а, макар че, когато става въпрос за поезията на Ст. Цанев, то е твърде условно, временно състояние на духа. Неговият лирически Аз е изключително устойчив спрямо екзистенциалните съмнения, винаги намира сили да оцелее от болестта на възрастта и ударите на съдбата, да поддържа така необходимия ентусиазъм и движение на духа, макар че с времето интонационните експликации на тази устойчивост ще стават по-приглушени, по-мълчаливи, все по-малко диалогични и все повече превръщащи се в разговор със себе си или с въобразения идеален образ на твореца. Все пак в "Перигеи" пред нас е един по-различен образ на поета, който не разбива с глава мраморните паметници, не крещи неистово по площадите, не издава заповеди за движение, неистовата агоналност е прекарана през горнилото на умората, разочарованието и болката, за да стане по-устояваща, по-мълчалива и самотна.

"Перигеи", подобно на "Композиции", е книга за поезията. В своята метатекстовост тя директно дискутира и проблемните зони на българската поезия от този период, търси израз на нравствените й устои, на естетическата позицията на поета. Макар че в цялата стихосбирка викът като поетически жест е приглушен, насочен навътре към съзнанието, макар че барабанчикът вече не бие барабанен бой, а "рисува някакъв профил върху барабана, а снегът го затрупва" ("Бяло ноктюрно"), макар че умората налага своя отпечатък върху енергията на викането ("каталясахме и млъкнахме"), все пак позицията на лирическия Аз, макар и не така радикално категорична по отношение на интонационната характерологичност на поезията, остава същата от предишните стихосбирки: "Да говориш така тихо в двадесетия век -/ наверно е необходимо мъжество./ [...]. Да се усмихваш тихо на всичко,/ тихо,/ както тихо умираме от рак -/ наверно е необходимо мъжество./ Аз викам! Страхувам се може би - и викам!/ Викам/ и моите викове съвпадат с желанията на хората да крещят/ и затова произнасят стиховете ми/ като свой собствен вик." ("Нещо като завист") В това стихотворение завистта и възхищението от мъжеството на тихия поет е иронично подвеждаща. И макар че иронията е провиденчески разколебана в поантата ("Завиждам ти./ Бъдещето може би е твое./ Мое/ е моето време."), все пак остава внушението за непоколебимост и вяра в смисъла на собствената поезия, а в един метатекстов план, в смисъла на поетиката на вика.

"Перигеи" е книга равносметка на определен етап от развитието на поета, но и на неговото поколение. В края на 60-те и началото на 70-те години се появи ново поколение поети, които критиката ще назове "тихи", а назоваването ще бъде и един вид легитимиране на нов тип естетика, чиито основи поставя една част от априлското поколение - А. Германов, П. Стефанов, П. Караангов и др. Ст. Цанев обаче остава верен на "викащата" поезия. "Перигеи" нюансира в спецификата й. Тя престава да бъде императивна, риторичността е редуцирана, викът е затихнал в тишината на спомена и умората, ритъмът е омекчен от есенното умъдряване ("Яжте есен"), липсва барабанният ритъм от предишните стихосбирки. Движението на мисълта и идеите е вертикализирано навътре към душата и нагоре към трансцендентното, липсва неистовото движение на социалните телоси по хоризонталите на градските пространства. "Перигеи" е провиденчески вгледана и в миналото, и в бъдещето, не е концентрирана, както предишните стихосбирки, върху настоящето. Но тя си остава книга за движението като промяна, за изтичащото, но и за раждащото време ("Яжте есен"). Въпреки че отразява умората от борбата, тя не е песимистична, а е заредена с устойчивостта и самотната донкихотщина на лирическия Аз.

За това, че "Перигеи" отразява едно временно състояние на поетическия дух, говори появата, още следващата година, на най-радикалната, най-безкомпромисната книга на поета, "Парапети". Тя заслужава специално изследване като документ за съпротивата на българската интелигенция срещу всякакъв род социални забрани (символно означени с думата "парапети").

"Парапети" е приготвена за печат през 1968 г., но цензурата не допуска издаването й. Редица текстове от нея се появяват много по-късно в следващите стихосбирки на поета - "Аз питам!" и "Реквием". Пълният текст на стихосбирката е публикуван чак през 1997 г. в книгата "Стъпки по облаците". Ако трябва с една дума да се определи нейният смислов център, то това е думата свобода - екзистенциална, социална, трансцендентна - тоталната свобода. Свобода от предразсъдъци, норми и форми. Това е книга, заличаваща всякакви парапети и бариери, от която дори и духът на Е. Фром, с неговите либерални разбирания за свободата, би бил доволен. Свободата е постигната чрез отричането на всичко, което й пречи, или свободата е всичко онова, което тя не е. Разбира се, проблемът за свободата на изкуството заема особено място в произведението. В този тематичен модул отново е засегнат проблемът, който ни вълнува в настоящия текст, за мълчанието и вика. Викът като денотативен знак е заместен от смисловите му вариации изстрел, земетръс, глас, взрив, гняв, но в корелацията с тишината и мълчанието запазва положителната си знаковост. Тишината продължава да бъде изразител на инерцията, застоя, равновесието, лицемерието. Ето някои цитати, удостоверяващи това: "И под небето тихо вървим,/ пъплят звезди като червеи.../ Всички пътища водят в Рим,/ куршумите в нашите черепи! ("Есен ХХ"); "Не писаната истина,/ не истината, посята в гроб,/ а истината, изречена г л а с н о!/ (Като бомба, скрита в джоб,/ мълчанието е опасно.)" ("Апология на живото слово"); "И бръснейки се, произнасяме речи -/ безкомпромисни,/ отчаяно храбри.../ Закусим ли - млъкваме. Защото ни пречи/ в гърлото чая и хляба." ("Авточека").

Някои стихотворения в книгата звучат откровено предписателно, манифестно, което до голяма степен взривява идеята за абсолютната свобода, прокарана в нея, макар че сами по себе си тези произведения като социален и поетически жест да са провокативни, следващи с една неотстъпна последователност изповядваните от автора естетически и морални разбирания. В "Апология на живото слово" той призовава към все по-голяма гласност на поезията, която трябва да излезе от библиотечните рафтове и като на барикада да се изкачи на естрадите. Поетът трябва да се превърне в оратор, чието живо слово да въздейства пряко върху хората. В стихотворението "Традиция" от композиция № 3 "А вам какое дело?", той още по категорично и провокативно заявява своята естетическа, но и етическа позиция: "Аз съм за такава традиция!/ Не - легнал в люлката на фолклора,/ да тананикаш приспивни песнички./ Не - облегнал гръб върху бронза на Пушкин,/ самодоволно да ямбичиш./ А именно иначе./ А именно:/ лакти забил/ върху правоъгълната територия на цензурата, върху която са подписвани смъртни присъди...".

Обяснявайки съдбата на "Парапети" в предговора към посоченото ново издание, Ст. Цанев аргументира късното публикуване на тези стихове с нуждата да "остави документ за ония времена", в които невинни неща са ставали повод за преследване и мълчание на поетите. В контекста на тогавашната епоха, а аз бих добавил и на сегашната, стиховете в "Парапети" не изглеждат толкова безобидно, особено текстове като "Монолог на Евгений Евтушенко: парапети!", "Открита илюстрована картичка до Евгений Евтушенко" и въобще целия цикъл или композиция, каквото жанрово понятие използва поета, "Стриптийз в Скопие", "Притча за свободата", "Бумеранг" и др. Заради тези "невинни" стихове Ст. Цанев не е публикуван в продължение на 8 години. Чак през 1975 г. се появява стихосбирката му "Аз питам!". На пръв поглед тя изглежда конформистка в сравнение с предишните, но и няма как да бъде иначе след принуденото дълго мълчание. Всъщност компромисността тук е твърде относителна и има за цел по-скоро да не се дразни цензурата. Тя се долавя на експлицитното, тематичното равнище на произведението - поема за Г. Димитров, поема за Козлудуй. Паратекстът също се използва в тази посока. Поемата "Аз питам!" е снабдена с много цитати от Г. Димитров, стихотворението "Разпята събота", въпреки че с нищо не отпраща към съответната епоха, е посветено на поп Андрей и т.н. Не бих казал, че двете поеми, за които стана въпрос, както и останалите стихотворения в тази книга са отстъпление от нравствената скрупольозност на поета. Всички те са посветени на фалшивостта, двойствеността на живеенето, на тогавашното време, всички те имат за цел да лекуват душите. Да не говорим, че поемата "Аз питам!" и чрез заглавието и чрез епилога намеква за политическия натиск върху поета, който продължава да задава неудобни за властта и обществото въпроси. Ако се абстрахираме от историческите реалии на поемата, ще видим как зад тях са скрити проблеми на съвременното общество. Неудобните истини са много умело легитимирани чрез позовавания на Г. Димитров. Които познават творчеството на поета до този момент, са били наясно с подобен тип надхитряне с цензурата. Така че подтекстовият прочит на поемата "Аз питам!" може да прозвучи и твърде опозиционно, а не конформистки. Но за доказването на това твърдение е необходим по-обширен текстови анализ, който стои встрани от темата ни.

По отношение на опозицията "вик - мълчание (тишина)" тази стихосбирка не проявява особена различност: "Тишината полудя и вчера в Дунав се удави,/ сомовете я налапаха - затова сега мълчат./ А идилиите стари гледат потресающо/ като бели котки, смачкани върху черния асфалт..." ("Козлудуй = mc²); "Ушите ми пищят от куршумите, които спят в тъмните цеви/ и сънуват нашите сърца и черепи./ Не е страшна смъртта,/ страшно е мълчанието." ("Монолог против мълчанието").

Стихосбирката "Реквием" (1980) е книга-равносметка за изминатия път, изпълнена е с болка от предателствата, отстъпленията от идеалите на близките приятели, от изхабеността на живота, от пустотата и самотата. И макар че чувството в нея е насочено навътре, към душата на лирическия Аз, център на битието, поетическите послания са насочени навън, запазват своята моралистичност. Една горчива равносметка, изпълнена с болка и скептицизъм, с нотки на примирение, но и с достойнство и надежда. Викът в тази книга е приглушен, вътрешен, викът на болката и страданието, но благодарение на това, че в нея са включени и някои стари стихове, присъства и другият, борческият вик. Новото, свързано с проблематиката на настоящата статия, е авторефлексивното обговаряне на темата за вика, която е централна за най-изповедното произведение в книгата "Автореквием". В него личи колко важна за твореца е моралната позиция и естетика на викащия поет. В него личи и болката, и разочарованието, които му е причинявала тази позиция, но и дълбоката увереност в своята правота. Затова ще си позволя един по-широк цитат от това произведение: "Виняхте ме в нескромност грозна, моята вяра наричахте поза,/ когато виках: Защо мълчите?/ Хора, хора, бита ви убива мечтите! -/ аз помня как се зъбехте вие:/ хайде, ний подлеци сме, ти си светия!... [...]. Сега ликувайте: със всеки залязъл ден/ ставам все по-примирен,/ все по-разумен, все по-практичен,/ все по-скромен, все по-безличен,/ все по-ниско навеждам глава.../ Над мене започна да никне трева. [...]. Хората слизаха от трамвая, хората са отвикнали/ да слушат вика на скръбта, хората станаха/ сдържани, хладнокръвни и мъжествени ста-/ наха, сълза не можеш да изцедиш от очите им,/ за вик да не говорим - от радост да викаш/ е същото,/ мълчанието стана израз на всички емоции./ Живеем в тишина корава./ Човек не може да разбере:/ дали в съседа му някой се ражда/ или някой мре?"

След публикуването на "Реквием" Ст. Цанев почти не пише поезия. Издаваните книги с поезия са антологични сборници със стари негови стихове. Обществените промени след 1989 г. отново го провокират да се върне към поезията, макар и за кратко, за да сподели своето разочарование от промените. Той пак се оказва черната овца, роптаеща срещу задружното блеене на новото стадо. Лицемерието на новото време, отразено в книгата му "Спасете нашите души!" отново ни връща на темата за вика, но вече натоварен с негативни емоции: "Довчерашните душители на всеки честен глас -/ днес са най-гръмогласните апостоли на гласността. [...]. Тези, които довчера викаха "Да живей!" и "Слава!" -/ днес крещят "Долу!" и "Смърт!"/ Легиони/ от хамелеони!" ("Време на голямото лицемерие"); "Де бяхте вчера/ вий, герои днешни?/ Когато беше страшно - де бяхте вий?/ Когато срамно безмълвие цареше -/ защо тогава никой от вас не се яви?/ Сега площадите са пълни със юнаци./ [...] С разчекнати гърла/ за демокрация реват." Не се нуждае от коментар гротесковото отношение към викането. В съзнанието на поета лицемерното викане в тълпата е крясък - изродена проява на самотното викане на достойния човек.

И така. Викът и неговите смислови вариации - изстрелът, земетръсът, барабанът, юмрукът по масата, кашлицата, будилникът, камбаната - заемат важно място в идейно-образната структура на Ст.-Цаневата поезия. Викът изразява различни емотивни състояния: призивност, гняв, болка, страх, страдание, пробуждане, лицемерие, но викът изразява и движение, ритъм - ритъмът на барабанния бой. Затова той си търси и адекватна форма на проявление в свободния стих, който се съобразява единствено с ритъма. Метриката, римата са спирачки, окови, своеобразни прекъсвачи на вика. Ст.-Цаневата поезия предпочита не приглушения, спотаения вик, а кресчендото като тоналност. Чрез вика лирическият Аз на поета не само освобождава емоционални енергии, но се опитва и да въздейства върху моралната световъзприемателност на читателя или слушателя (това е поезия, чиято сугестивност е по-ефективна при слушане). В този план викът е натоварен и със символна знаковост. Той е пътят към истината, свободата, към движението напред, на самия живот, който не се свързва с равновесието и хармонията, а с вечната борба и движение. Евангелските реминисценции в тази поезия не са случайни. Образът на "викащия в пустинята" се появява в някои стихотворения, той предвещава появата на онзи, който е пътят, и истината, и животът. Лирическият Аз не се идентифицира с този образ (приписва го на друг герой - "Христос на велосипед"), предпочита литературните превъплъщения - образа на Дон Кихот, на Хамлет, тихият подвиг на Христос му е чужд. Да си припомним как в стихотворението "Нещо като завист" от стихосбирката "Перигеи" поетът, макар и с известна доза ирония, отрежда бъдещето на тихия поет, докато настоящето е неговото време - времето на викащия поет.

Като естетически и етически контрапункт на вика мълчанието и тишината в поезията на Ст. Цанев са заредени с негативизъм. От една страна, те са символ на традиционната римувано-метрична поезия, с нейната монотонност и повторяемост, на романтическо-чувствената поезия от Пушкинов тип като емотивна нагласа, от друга, тишината олицетворява равновесието, спокойствието, а оттам самоунищожението, мъртвостта, в етичен план мълчанието и тишината изразяват в духовен план апатията, равнодушието, страха, несвободата, автоцензурата, застоя, снобизма, примирението, съня. Разбира се, макар и рядко, в стиховете на поета ще срещнем и тишината, заредена с гняв, тишината, в която тлее вулканът на недоволството. Този тип тишина е контрапункт на лицемерния, фалшивия вик.

Появила се в едно преломно за литературата на НРБ време, поезията на Ст. Цанев заема особено място в нея. Причисляван от литературните историци към поколението на априлските поети, нареждан в групата на авангардистите в рамките на това поколение, той търси собствени пътища за реализация на своя талант. Изборът да пише в свободен стих е най-невинната проява на бунтарския му дух. Мнозина от неговите колеги тръгват по този път на формалното бунтарство, но малцина го изпълват с истинско съдържание. През следващите две десетилетия писането в свободен стих ще се отърси от идеологическите си конотации, ще се превърне от предизвикателство в конвенция. Но избралите да пишат в свободен стих в началото на 60-те години поради вътрешен порив, поради насъщна нужда от творческа и екзистенциална свобода като К. Павлов, Ив. Динков, Ст. Цанев ще принесат бунтарството си и в съдържателния план на произведенията си. Всеки от тях ще намери своя път на съпротива, ще понесе своята голгота, ще изгради специфичен индивидуален стил на писане, ще се превърне в самотен Дон Кихот, борещ се с идеологическите мелници на времето. Ст. Цанев ще избере прекия път към истината в поезията, директния път на назоваването, на питането, на отговарянето. Той ще избере ролята на викащия поет, на шумно спорещия, скандализиращия, дразнещия заспалите съвести поет. И с това ще рискува поезията му да бъде обявена за публицистична, както и става впрочем. Само че неговата поезия, наред с патоса и риторичните изразни средства, притежава изключително ярка, сугестивна образност, наративност, която на места преминава в пластичност, прозаизация на поетическия изказ, експресивност, контаминативност, кинематографичност и драматургичност в композиционно отношение, все особености на модерната поезия преди него, от която той се учи, но и на тази след него, и които никой не е определил като антихудожествени. Но тук не е мястото да навлизам в теоретични жанрови спорове.

От направените наблюдения, макар и схематично, в тази статия едно е недвусмислено: смисловата корелация "вик - мълчание (тишина)" е важна характерологична особеност в творчеството на поета, както в естетическо, така и в етично отношение. Спокойно можем да говорим за една естетика на вика у Ст. Цанев, както отбелязва и Д. Колева в цитираното изследване, продължаваща традициите на Маяковски, Г. Милев, Н. Вапцаров. Може би към тази естетика, от поетите, пишещи в свободен стих, се доближава най-много Ив. Динков¹. Неговата поетика обаче е от друг тип - на непрекия израз на посланието. И не защото той е по-метафоричен поет от Ст. Цанев, а защото използва друг тип референциалност при изграждане на метафората - на далечната, а не на близката асоциативност. Това, което сближава двамата поети, е етичната позиция на безкомпромисния, викащия от болка и гняв поет. Етичността е органическа част от естетиката на вика, колкото е да е оспоримо това твърдение от теоретическа гледна точка. В рамките на шегата, за какво му е иначе на викащия поет да си дере гърлото. Нравствената ригоричност е характерна особеност на поезията и от 60-те и от 70-те години. Дали тя ще бъде изказана гръмогласно, или тихо е избор на поета, но присъствието й е задължително легитимиращ белег на тогавашната поезия. При поети като Ив. Динков, Ст. Цанев, К. Донков, Ив. Цанев тя е вътрешна потребност, органически обвързана със съдържателно-емотивната структура на техните стихове. При първите двама е обвързана с неистовостта на вика, при другите двама с тихата споделеност, но и при четиримата болката от нравственото несъвършенство е еднакво дълбока. Ние като читатели с изграден литературен вкус можем да проявим предпочитание към една или друга естетическа нагласа, но сме длъжни да отдадем заслуженото и на онази, която не ни импонира, но носи качествата на талантливото писане, а Ст.-Цаневото е такова.

БЕЛЕЖКИ

1. Ето някои цитати от негови стихотворения, близки като внушения до поезията на Ст. Цанев: "Тишината плиска,/ плиска,/ плиска/ и създава радиус на смърт." ("Репортаж"); "Родих се да пея не гръдно -/ а гърлено." ("България"); "Враг на съдбата си,/ казвам отсечено:/ - Дайте ми порция патос!" ("Възрожденско"); "Пъплят нощите - черни хлебарки,/ никой/ никога няма да разбере моя вик./ Ние умираме -/ ние,/ които викаме, винаги/ върху собствения си език." ("На Александър Геров"). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1966: Георгиев, Любен. Нарушаване на правилата. // Пламък, 1966, № 5.

Данчев 1962: Данчев, Пенчо. Бележки за поезията на младите. // Септември, 1962, № 6.

Делчев 1961: Делчев, Борис. Разговор за първите стихосбирки. // Пламък, 1961, № 1.

Зарев 1976: Зарев, Пантелей. През себе си и през времето. // Пулс, бр. 26, 21.12.1976.

Илиев 1966: Илиев, Стоян. Незавършен портрет. // Септември, 1966, № 6.

Каролев 1963: Каролев, Стоян. Бележки за поетическата оригиналност. // Пламък, 1963, № 4.

Каролев 1965: Каролев, Стоян. Да насърчаваме творческите търсения. // Литературна мисъл, 1965, № 1.

Колева 1998: Колева, Дора. Лириката на 60-те години (Стилови тенденции и многообразие). В. Търново, 1998.

Марков 1964: Марков, Георги. Мода и литература. // Септември, 1964, № 6.

Наимович 1963: Наимович, Максим. По синусоидите на безпътицата. // Пламък, 1963, № 7.

Попиванов 1961: Попиванов, Иван. Жизненост и яркост. // Пламък, 1961, № 4.

Попова 1968: Попова, Красимира. В състояние на будна тревога. // Септември, 1968, № 3.

Радев 1977: Радев, Иван. Патосът на тревогата. // Септември, 1977, № 5.

Свиленов 1961: Свиленов, Атанас. Сред първите стихосбирки. // Септември, 1961, № 10.

© Николай Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2017, № 7 (212)

Други публикации:
Генерация на властта: "априлското поколение" в българската литература. София, 2016 (част от статията).