ИПОСТАСИТЕ НА СПЯЩАТА ВОДА

Николай Димитров

web

В настоящия текст става дума за парадигмалното развитие на един емблематичен символ в поезията на модерните поети от началото на 20. в., проследено през лирическата призма на пет стихотворения: "Спи езерото" на П. П. Славейков, "Есенен ден" на Т. Траянов, "Вечност" на Ем. Попдимитров, "Нирвана" на П. Яворов и "Гора" на Д. Дебелянов. Те имат една и съща референтна база - душата или, по-точно - тишината на душата - и различни референциални осъществявания в зависимост от промяната на лирическата оптика. Всеки език по свой начин оразличава тишината и оставя неочаквани пролуки между нея и нас. Именно тази комуникативност на водната тишина, напрегната между повърхността и дълбочината и преоткриваща се в различни визии и имена, ще бъде обект на моето внимание.

Ще започна наблюденията си със съпоставка между известното Пенчо-Славейково стихотворение "Спи езерото" и не така известното Траяново стихотворение "Есенен ден", което повтаря неговия семиозисен модел. Тази съпоставка ще даде възможност да видим конотативните измествания в езика на модерността, довели и до появата на метафизичния език със своята вертикална структурираност.

Знаковата ситуация и в двете стихотворения е една и съща: водна повърхност, заградена от дървета, които шепнат своите тайни и пишат своите знаци по тази повърхност чрез сенките и листата, а тези знаци намират смисъла си в дълбината на водата. Стихотворението на П. П. Славейков е обговаряно многократно, затова ще използвам създадената метатекстова база, за да посоча разминаванията с творбата на Т. Траянов. Тя се състои от една строфа в повече, но третата строфа всъщност повтаря първата и има по-скоро емотивнознакова функция. Онова, което се налага като външно оразличаване в останалите две строфи, е наличието на по-конкретни и ясно обективирани контури в Славейковото произведение, които само имплицитно съдържат вътрешния пейзаж, а, от друга страна, на субективизирани и мистицизирани визии в Траяновото стихотворение. По-интересно е да се наблюдава как функционира допълващата знакова система, как тя променя проекциите на водната глъбина в съзнанието на читателя. При П. П. Славейков много важна роля играе водната повърхност - тя е огледалният тип знаков модел, при който повърхността, отразяваща иконично обективния свят, кореспондира със своята дълбочина по естествения път на взаимната им обвързаност. "Дълбочината и повърхността си принадлежат една на друга - казва Г. Башлар - и мечтанието на спящите води безспирно преминава от едната към другата." (Башлар 1994: 39).

В Траяновото стихотворение водната повърхност е лишена от отражателност. Тя е засипана от "отсенки и листа", които спят, така както е задрямала и водата. "Отсенките" са вече размитият, несъщият образ на действителността. Но в този текст има още едно засенчване (скриване) на водната повърхност: от "призрачни облачни крила" (от трансценденцията). Така сънят и сянката си принадлежат по различен начин в двете стихотворения. Докато в Славейковата творба спящите води носят неподвижността, успокоението и прозрачността на дълбината, яснотата на знаковото послание, то в "Есенен ден" сънят и сянката са скриващо функционални по отношение на дълбочината, двойно дематериализиращи референта на основния символ - водата, и затрудняващи сигнификационния процес. В този план на четене се променят и интерпретантите на слуховите образи на двете стихотворения. В "Спи езерото" звуковият фон почти не се нарушава, подчертавайки тишината, слуховата и визуалната перцепция на пейзажа почти се сливат в една обща визия, а глаголът "сепва", вместо да доведе до трайни размествания в тази визия, само увеличава усещането за нейната неразчленимост. Нарушената тишина и покой са хоризонтално синтагматизирани, те не носят перспективите на дълбочинната промяна.

В Траяновата творба има един по-ясно изразен звуков интервент - "плясък". Но той няма видим катализатор. "Невидимите весла" символизират вътрешната интенционалност, потенция на привидно заспалото битие. За тази латентна потентност говори и денотацията на водния източник: при П. П. Славейков - езеро, при Траянов - вир. При първия са неподвижни и спящи дълбините, ефимерните размествания са на повърхността. Така "Спи езерото" представя онтология на мечтаещата, спящата природа. Тя по своята същност е нирванна. В "Есенен ден" дълбочината - в скритостта си - е съзидателна, оплождаща. Повърхността тъне в меланхолно-печалната дрямка на екзистенционалната умора. Първото стихотворение вниква в познанието, без да поставя видима граница между повърхността и дълбочината, между материалното и духовното. Във второто стихотворение надвесването над потенциалната огледалност на водната повърхност не води до преки резултати, а само до приобщаване към тайнствеността на отвъдността. По този начин спящата вода в двете стихотворения придобива различни измерения. От една страна, и в двете тя е аналог на вътрешния духовен живот, на липсващата субектност в стиховете, но, от друга страна, тя носи двойствената перспективност по отношение на битието. При П. П. Славейков явно действа хомогенният тип катоптричност, за която говори М. Дачев и която е свързана с разбирането на изначалната хармония в природата и със стремежа на лирическия субект към разтваряне, сливане в Универсума (Дачев 1993: 83). В случая огледалният семиозис на спящата вода поражда вътрешната симетричност и единност на субект и обект.

При символистите започва да действа и метафората на "затъмненото огледало", което скрива знаковата същност на повърхността, за да приобщи съзнанието към скритите кодове на отвъдността. Те не се виждат, не са прозрачни, те само се долавят и се дочуват. Затова и в Траяновото стихотворение звуковата криптограма е по-важна от визуалната перцепция. Онова, което скрива сянката, трябва да се дочуе. Модерната душа става свръхчувствителна, превръща се в основен трансцендентен сензор. Възприемането чрез душата измества акцента от виждането към чуването. По този начин душата символно изразява прибирането на езика в себе си, превръщането му от знаков (комуникативен) в символен (свръхкомуникативен).

Тенденцията в модерната лирика от разглеждания период да се навлиза в дълбочината на нещата, в подсъзнателните пластове на възприемането се илюстрира от няколко стихотворения на Ем. Попдимитров за подводното царство. Едно от тях е "Вечност", писано през 1908 г. В него спящите води не са съзерцавани отвън, а отвътре. Те оформят флуидното пространство на сънищната перцепция. В това пространство нещата битуват като сенки, като проекции на минали желания и несбъднатости. Сънят е единствената възможност за проникване в царството на сенките (в други стихотворения на Ем. Попдимитров, като "Море" и "Херолд", идентификацията с царството на мъртвите е по-ясно изразена), в един непознат свят на нашата другост, където времето носи различни измерения. В стихотворението "Море" сливането с Вечността е постигнато като образна сугестия чрез визията за подводния вечен сън на боговете:

Тогава там, под тая маса водна,
Полегнали у пещери зелени,
Отвред потиснати от хлад блажен,
Спят богове безгрижни и богини,
И слушат... песента на канарите!
Там бури нивга не достигат, тамо
Луна и слънце няма... няма време!
И никой такта странен не отмерва
На тая песен вечна...

В съзнанието на Ем. Попдимитров вечността се свързва с абсолютната тишина на подводните спящи води - в стихотворението "Вечност" от сборника "Вечерни миражи" (1915) отново срещаме връщане към този образ:

Каква дълбока и подводна тишина:
Едвам се чуй дъхът на Вечността заспала.

В сравнение с разгледаните стихотворения на П. П. Славейков и Т. Траянов "спящата вода" на Ем. Попдимитров има поглъщаща, а не отражателна функция. Всъщност в нея се отразяват само сенките на нещата, тяхната невъзможност и нестаналост. В този смисъл тя е на границата между живата и мъртвата вода като изначални субстанции на битието.

Онтология на мъртвата спяща вода представлява стихотворението на Яворов "Нирвана" (1909). В него спящите вечни води са освободени от всякаква материална проекция. Те са "безбрежни" и "бездънни" и не носят огледалната повърхност на Славейковата спяща вода. Те са самото нищо, самото отсъствие на битие.

Яворовият лирически персонаж в това стихотворение е раздвоен между желанието и невъзможността за постигането му, раздвоена е и неговата същност между непостигнатата си сегашност и атавистичната възможност за себепостигане в отвъдността. В своята тревожност лирическият субект носи съзнанието за един друг Аз, въображаем, слял се с представата за вечната вода. При Яворов нирвана е състояние на себепостигане, постигане на другия Аз, който крие в себе си познание за изначалния и безкраен покой, за безличната цялост. В своята сегашност лирическият субект има само предусещането и жаждата за това познание.

Така символното поле на спящата вода е разширено в Яворовото творчество до своето бездъние и невъобразимост. Къде са тези води - дали те са някаква субстанция вън от нас - плод на нашето визионерно въображение, или те са вътре в нас - иначе как ще бродим около тях. Каква е тази безкрайна вода, заляла нашата безпомощност, накарала ни да изтръпнем за миг от своята безтегловност и изчезване. Явно символът "спяща вода" у Яворов, лишен от всякаква референтна устойчивост, се разширява до безкрайност, превръща се в смътно понятие, в състояние на духа. Неговото "прибиране", завръщането в знаково референтното пространство на многозначието става в стихотворението "Гора" на Д. Дебелянов. (Тази творба отбелязва още едно завръщане, за което говори М. Кирова (1995), към отдавна изгубената, въображаема, предвечна родина на човека.)

За разлика от Яворов, при Дебелянов тукашността и отвъдността символно са разположени в една плоскост - в метафизичен хоризонтал (в противоположност на Яворовия трансцендентен вертикал). Полето и Гората, битийстващото и битието са едно до друго, едно в друго. Те нямат праг помежду си, а преливат ("заглъхват") в своята другост, без екзалтации, без екзистенциални кризи. Така "примирената" вода в Гората не е заплашително призивна за лирическия герой, той не тръпне пред нея, както Яворовият лирически субект в "Нирвана". Водата в "Гора" е успокоена, стаила в себе си завинаги предишността (Полето). Това й придава отражателност. Тя не е бездънна, онищостяваща всяка видимост и тукашност, а съхраняваща сублимиралата битийност на човека - инициираща трансцендентната памет на света:

а денем, лик когато свежда над примирената вода -
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

Хоризонталната разположеност на границата говори и за друг тип възприемане на времето у Дебелянов. Времето при него е обозримо, предопределено и излишно. То е изцяло сублимирано и възпроизвеждащо се в спомена, който от своя страна също не се е състоял като реално време - той е сън, илюзия, изпразненост. Споменът при Дебелянов е несъстоялото се време. Той е погълнал в себе си бъдещето и настоящето, разтваряйки ги в една обща онирична реалност. Споменът у Дебелянов символизира постоянно умиращото време, смъртта на мига, на настоящето. По този начин времето сякаш е станало метафизично едноизмерно, то поставя в една плоскост живота и смъртта, не отчита движението, промяната, а стихналостта на нещата в тяхното споменно битие (небитие).

Така и езикът при Дебелянов е възможен единствено като споменен, т.е. съхраняващ смъртта на нещата като мълчание, тишина, успокоеност, предвечна мъдрост, за разлика от стремящия се да бъде креативен език на Траянов или онтологично терзаещия се език на Яворов.

Метафизичният език е винаги раздвоен между своята далечина и близост, между онова, което чува (отеква), и онова, което говори, между вътрешността на нещата в техния израз. Парадигмата на предвечните спящи води още веднъж демонстрира тази раздвоеност.

Спящата вода е единосъща в своето онтологично измерение, в божествената си изначалност и безкрайност и е разнолика в символните си превъплъщения. Трудно можем да говорим за особена полифоничност при този символ - поради неговата субстанциалност и поглъщащо-неутрализираща способност. Все пак въз основа на предходните наблюдения трябва да отбележим транспозитивните му измествания и разноликост: от повърхността към дълбината, от огледалната познаваемост към бездънната необгледност, от неговата обективност и отстраненост към субективната му присъственост в човешкото съзнание. Спящата вода е настоящето на мига и вечността едновременно. Тя е и нашата представа за тях.

"Спяща вода има в дъното на всяка памет" - казва Башлар, провокирайки нашата жажда за (себе)познание, нашата изначално закодирана дълбинна хидрофилия, а в някои случаи, като този на Яворов, и хидрофобия.

ЛИТЕРАТУРА

Башлар 1994: Башлар, Г. Поетика на мечтанието. София, 1994.

Дачев 1993: Дачев, М.  Speculum speculorum (Маргиналии по страниците на българския символизъм). // Литературна мисъл, 1993, бр. 3.

Кирова 1995: Кирова, М. Символи(сти)чната родина. // Кирова, М. Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература. София, 1995.

© Николай Димитров
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2001, № 5-6
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2002, № 9 (22)

Други публикации:
Български език и литература,2001, № 5-6.