БОТЕВ - МИТОЛОГИЗАЦИИ, СЪПРОТИВИ, ПРИСВОЯВАНИЯ
(Иван Вазов. Христо Ботев. Критическа студия)

Николай Димитров

web | Ботев и българската литература

Култът към Ботев започва да се изгражда почти веднага след неговата смърт във Врачанския балкан. В редица дописки в емигрантския периодически печат се дават сведения за разбиването на четата и героическата смърт на воеводата. В. Български глас (Болград) от 20 юли, 1876 г. известява, че К. Тулешков е написал драма за българското въстание, в която персонаж е и Хр. Ботев. В. Стара планина (Букурещ) от 30.11.1876 г. съобщава за подготвяна от същия автор биография на революционера. Това е всъщност брошура, в която накратко се биографизира живота на Ботев. През същата година в "Пряпорец и гусла" Вазов публикува знаменитото си стихотворение "Радецки", а една година по-късно, в "Тъгите на България", и стихотворението "Бунтът", чиято четвърта част, "Вислец", е посветена на героическата смърт на Ботев. Наред с това устно се разпространяват и първите легенди за Ботев, част от които намират място в биографията на поета от З. Стоянов. Още през 1878 г. започват да се появяват и спомени на Ботевите четници (Иваница Данчев), започват да се организират и тържества, свързани с паметта на поета. Написана е и първата драматична творба, посветена на него - трагедията в три действия "Христо Ботев" на Т. х. Станчев. През следващите три-четири години, благодарение най-вече на З. Стоянов, но и на К. Величков и Вазов продължава да се утвърждава култът към Ботев. През 1885 г. начева интересът, но и преклонението пред поетическия гений на Революционера. В бр. 3 на сп. Зора от 1885 г. под псевдоним Г. З-ч. се появява статия за Ботевата поезия, в която се отбелязва наднационалния ѝ характер. Още същата година обаче започват и присвояванията на Ботев, разделянето на личността му на психологически, морални и идейни сегменти и употребата им за една или друга идеологическа цел¹, нещо, водещо до разрояване на зараждащия се национален култ, неговото партикулиране, а това е най-краткият път към митологизациите на образа, но и съпротивите срещу тях. Използвах множествено число на понятието, защото по една или друга причина култът към Ботев не прераства в монументалния образ на националния мит, както при Левски, а се развива като сноп от митологични парадигми, които взаимно се допълват, но повече си противоречат, съпротивляват се една на друга, а това води до тяхното втвърдяване и отдалечаване от историческата същност на нещата.

Изгубената цялостност на Ботевия личностен образ в стремежа той да бъде присвоен за една или друга кауза, е предпоставка за неговото обедняване, оплоскостяване, култивиране, за да бъде подчинен на дадена идея. Цялостният образ, както пише Барт в своето изследване за съвременния мит, изключва мита, вкарва митотвореца в един безкраен лабиринт от противоречащи си факти, разкази, идеи, нещо, с което би трябвало да се занимава историка, докато задачата на митотвореца е да парадигматизира дадени факти и идеи в определен ред, за да може да обслужи едно твърдение колкото вярно, толкова и невярно. Защото винаги ще се намерят други факти и идеи, противоречащи на използваните. Дори когато създателят на митове декларира своята обективност и едва ли не митопротивоборства, той, без да осъзнава, воден от предпоставената идея за демитологизация, извършва една нова митологизация, която можем да означим като вторична (негативна). Разбира се, националната памет разчита на митотворчеството и въпреки всички усилия на добросъвестни учени и независимо от тях, тя продължава да се подхранва именно от него. Затова много е голяма отговорността на митотворците, отговорност, която те не всякога осъзнават.

Личността на Хр. Ботев, образът, който създава за него литературата, обилието от текстове, изписани за краткото време, което му отрежда съдбата, са благоприятни за изграждане на митотворчески дискурси. Ранната му героическа смърт е може би основният фактор за това. Но и полюсните характеристики на неговата афективна структура, на социалното му поведение и жестове, на неистовото му и талантливо слово също способстват за тази тенденция. Не на последно място трябва да поставим и идеите му за обществото, значително изпреварили социалното мислене на българите. Освен личните фактори, важен фактор се оказват и обществените условия и нагласи в България след Освобождението. Постигането на българското национално единство се нуждае от изграждане на национален митопоезис, на национален словесен пантеон. На българите са необходими герои, които да придадат принадена стойност на националната свобода, да бъдат образците, около които да се градят моралните устои на нацията. Неслучайно българската литература след Освобождението, и художествена, и документална, носи приоритетно възпитателно-дидактичен характер.

Стремежът да се търсят героите в близкото минало, както и социалното и политическо разделение на българите също са фактор, благоприятстващ създаването на национални митове. Завърналата се от емиграция българска интелигенция се включва активно в обществено-духовния живот на младата държава. Букурещката революционна емиграция, започва да пише своите мемоари, в които героите са от нейните среди. Да не забравяме, че съставът ѝ е изключително от бедните и интелигентски слоеве, че тя е под силното влияние на руските революционни демократи, затова не бива да учудва негативното ѝ отношение към българското средновековно минало и религията. Тя си има своите герои. Към властта обаче се стреми и цариградската по-умерена, прогресистка емиграция, както и по-заможната румънска емиграция, както и местната богаташка прислойка и по-консервативно настроена интелигенция. Всичко това води до разделяне на българското общество на противоборстващи лагери: бедни-богати; либерали-консерватори; русофили-русофоби; селяни-граждани; социалисти-демократи и пр. Тези лагери се стремят да присвоят за каузата си героите от Възраждането, но малко от тях в своята цялостност на личности отговарят на идеологическите им програми. Затова самите герои се присвояват на части, присвояват се отделни техни идеи, мисли, поведенчески жестове, факти, които са удобни за партийната идеология, а другите, неудобните, или се премълчават, или се деформират чрез софистична интерпретация, което си е пак вид кражба на смисъл в значението, което Барт влага в това понятие. А подобен тип езикови операции е най-краткият път към изграждането на митологеми.

Ботевата личност и творчество са, както стана дума, изключително поддаваеми в това отношение. Култът към него, започнал да се изгражда почти веднага след смъртта му, дълго време не може да придобие своята монументална завършеност на национален мит. Митотворческият устрем към Ботев постоянно среща някакви съпротиви, демитологизиращи дискурси, които на свой ред изграждат други митове с обратен знак и това продължава почти до средата на миналия век, когато въпросът "Чий е Ботев?" все още разделя българското общество. Следва един почти половинвековен период, в който митът "Ботев" не е проблематизиран, присвоен е от наложената идеология, за да дойде нов период на спорове в последните 20 години. Но може би тази функционалност на мита във времето определя неговата същност и неговата живост. Когато митът се монументализира, завърши, окръгли, това е сигурен белег на неговата смърт. Достатъчно е да се вслушаме в клишетата, с които се говори за Левски от мало и голямо по празниците, за да се убедим в това. Малкото опити да се историзира (демистифицира) мита "Левски" в последните години са се сблъсквали с непреодолимата стена на патриотическия мавзолей. Но да се върнем на Ботев.

За да бъде проследена "технологията" и "психологията" на изграждане и десакрализация на мита "Ботев", са необходими доста време и стотици страници. Моята задача тук е съвсем скромна - да проследя зараждането на митологичния дискурс "Ботев" през 80-те и 90-те години на XIX век. Ще го направя през призмата на един по същността си десакрализиращ текст, който обаче добре е описал механизмите на сакрализация на Ботевия образ, но без да съзнава, чрез съпротивата си, внася своя дан за тази митологизация. Става въпрос за един голям текст на Вазов, "Христо Ботев", наречен "критическа студия", и поместен в неговото списание "Денница" през 1891 г. (кн. 6, кн. 7-8, кн. 10). Този текст е важен за разбирането на мита, защото кореспондира с предходни текстове, а и след излизането си предизвиква разпалена дискусия.

Когато се появява, вече е публикувана първата голяма биография на Ботев от З. Стоянов, на чийто усилия най-вече се дължи изграждането на култа към Ботев. Сама по себе си "Биографията" предизвиква доста дискусии и отзиви, на които сега няма да се спирам. Както споменах, Вазов е един от създателите на култа към Ботев в края на 70-те и началото на 80-те години - неговия романтически период. Пишейки студията си през 1891 г., се оказва, че е позабравил за някои предишни свои твърдения и тълкувания спрямо личността на Ботев, като че ли е забравил и за някои свои собствени идеи и произведения. Тук няма да се спирам на личната мотивация за написването на въпросната студия. Тя е трудно доказуема чрез факти и лесно разбираема чрез методите на психоаналитичното наблюдение върху Вазовата личност. По-скоро изследването ще се насочи върху механизмите на десакрализация, на съпротива срещу мита "Ботев".

В началото на текста си писателят разсъждава върху паралела между минало и настояще и невъзможността на днешното, подчинено на "материалистическото възпитание" да се съизмерва с идеализма на възрожденските дейци. За Вазов Хр. Ботев е "един от най-необикновените образи" на отминалата епоха. След това прави сравнение между него и други двама революционни дейци на Възраждането - Раковски и Каравелов. Налагането на култа към Ботев през 80-те години на XIX век минава през такива съпоставки, особено с Каравелов. З. Стоянов остро реагира на противопоставянето между Ботев и Каравелов. Той изтъква различието между двамата в идейно отношение, без да ги противопоставя в заслугите им за революционното движение. За Вазов дейността на Раковски и Каравелов е много по-широка и плодотворна, с много по-голямо влияние върху съвременниците от тази на Ботев. Извинението за последния той търси в кратковременността на неговата деятелност и твърди, че само неговата смърт му осигурява по-голямо място във въображението на днешния българин. Така Вазов се докосва директно, почти брутално, съдейки по фразата "Ботев зная тъкмо навреме да умре", до най-важния фактор за митологизацията на революционера - неговата героическа смърт. На същото място той засяга митотворческата формула "кратък, интензивен живот - ранна героическа смърт". Вторият елемент на тази формула Вазов не отрича и изтъква, че именно смъртта на поета създава славния му лик в историческата памет на българина. Така се опитва да разколебае първия елемент - краткия интензивен живот. Разколебава го не чрез изтъкване на противоречивостта му, а чрез оценностяването на тази противоречивост. Всъщност Вазов научава за "вагабонтлъците" на Ботев от З. Стоянов, който ги описва в името на обективността, както обяснява в предисловието на биографията. Той и предупреждава, с пословичната си иронична усмивка, читателят да не прави като Ботев да присвоява чуждо имущество и да не ходи на училище. И веднага оправдава своя герой дори и за тези дребни простъпки, като обяснява, че необикновени хора като Ботев "не са подсъдими на обикновените за всекиго съдилища". Привидно приемайки необикновеността на Ботев, Вазов произнася присъда над юношеските му лудории, явно, имайки предвид казаното от З. Стоянов, от позицията също на необикновен човек: "Смес от ярки контрасти, светлини и сенки, у него крайностите в хубавото и грозното се прикасават, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила". Явно, сепнат от определението "най-безнравствени", Вазов редуцира осъдителния тон, пояснявайки, че нощният касотрошител Ботев не е "тъй гнусен, а симпатичен даже, защото го осветлява и почти извинява человеческа идея, искрено възприета, зле разбрана и зле прилагана" (Вазов 1979: 14). За да разберем тези оценъчни колебания на Вазов и словесна мимикрия, се пренасяме половин страница по-нататък. Междувременно той не е забравил да укори заблужденията на Ботев по отношение на комунистическите му идеи, проповедите му за свобода на цялото човечество, нямащи място в българската действителност. Следва един много интересен абзац, който издава онзи подсъзнателен стремеж за развенчаване на мита под привидната маска на обективността. Епитетите, които обикновено обслужват емотивната структура на един текст, особено когато са степенувани, са онзи издайнически знак на същностното отношение към обекта на изложение. Започвайки подвеждащо абзаца, че авторът на текста бил готов да кори З. Стоянов заради подробностите и точността, с която описвал авантюрния живот на Ботев в Румъния, подробности, които може да увеличат само "нравствената грозота в Ботевия облик", той пише: "Сега съм на мнение, че биографът на Ботев е добре постъпил - така картината колкото и да бъде некрасива, е пълна и целна; може би чрез това вдигане на булото му се отне легендарността, която обвива образа на Раковски, но историята му спечели, ако и да не спечели славата му" (Вазов 1979: 16). Този цитат е много издайнически по отношение личните мотиви на Вазов да напише студията. За нашата тема обаче той е по-важен с това, че разкрива технологията на митологизация и демитологизация на едно историческо лице. Вазов сякаш изпреварва Барт в твърдението, че целостта на нещо разбулва легендарността и поражда историчността като дискурсивност. Но в този цитат ние ще открием и един от механизмите на демитологизация - невярното твърдение в съпоставката с друг образ - в случая на Раковски. Твърдението е, че заблужденията и вагабонтствата отнемат легендарността от образа на Ботев, за разлика от тези на Раковски. Допускаме в името на коректността, че Вазов не е знаел по това време за вагабонтствата и заблужденията на Раковски. Малко по-надолу, след като отново влиза в съпоставителен дискурс между Ботев, Раковски и Каравелов, става ясно защо в съзнанието на автора на "Епопея на забравените" Раковски остава в легендарната си окръгленост, а Ботев - не. Вагабонствата са, явно, само претекст, по-важни са заблужденията. Заблужденията на Раковски са национално прославящи, тези на Каравелов и Ботев са "игнориращи българската история и нейното възпитателно значение". Раковски говори за "благоверните" образи на величавите български царе, а Каравелов и Ботев разбиват техните авторитети. За съжаление обаче, признава по-нататък Вазов, паметта на Раковски увехна, а тази на Ботев и Каравелов е жива, макар че те не са по-големи от него. И по-нататък той се опитва да развенчае легендата за Ботев, разкривайки механизмите на нейното създаване.

Връщайки се към смъртта на Ботев във Врачанския балкан, Вазов я обвързва с неговата поезия и акцентира върху взаимната зависимост между двата фактора, които в своята среща са спомогнали за възвеличаването на Ботев. За него смъртта не би била такава величава, ако не бяха песните и обратно песните му едва ли биха имали това обаяние, ако не беше смъртта. Въз основа на тази логика той атакува директно мита за гения на Ботев. Истинският гений се отнася с пренебрежение към околните обстоятелства, за да запази властта над времена и поколения, докато Ботев се радва на "безусловен култ, който повече почива на едно екзалтирано патриотическо чувство, нежели на зряла и трезва оценка на заслугите му." (Вазов 1979: 21). И по-надолу той се заема да разкрие на читателя образа на поета, без "патриотическата мъгла, с която е завиван". Отбелязва поетическия му талант, за което говори и завършеността на най-първите му стихотворения, както и на последните. Но акцентира и върху ограничената и не сложна форма на поезията му, липсата на развитие в нея. После маркира някои несъвършенства във формата: ритмика, римуване, прозодия. Същевременно се спира и на положителните страни на неговата поезия: живостта и енергията на езика, величествения полет на фантазията, умението да рисува и внушава картини. След което се насочва към идейната страна на стихотворенията. Отбелязва, че в песните му почти липсва интимния живот, че най-нежните нотки в нея са посветени на майката, че от всички български поети най-много се е доближил до народната песен. Накрая на критическия си анализ обобщава, че добрините преобладават над недостатъците. Следва обаче остра критика на Ботев-прозаика, който стоял далече от Ботев-поета. Това е първото разделяне на творческата личност на Ботев от нейната цялостност. В следващите части той прави и други разцепвания на личността. Говорейки за преобладаващата патриотическа тематика у Ботев, отбелязва нетрайността във времето на патриотическата поезия, която повдига духа на народите, но поглъща субективността, личните чувства. От нея може да се научи много за патриота, но не и за човека. Това я прави еднообразна и непонятна за следващите поколения и има само историческо значение. След това класифицира тематично поезията на Ботев. Основната група в нея съставят революционно-бунтовните му стихотворения. Според Вазов те са оригинални и искрени, но не всички са му симпатични и по този начин признава, че заявеният в началото стремеж за трезва и дистанцирана преценка не навсякъде ще се прояви. Симпатиите му са към групата песни с основен образ хайдутина. Тук не забравя да отбележи, че Ботевият хайдутин е различен от този на Раковски, който вижда само двама неприятели на българския народ - "фенерското духовенство и турския потисник", докато Ботевият хайдутин търси неприятеля и сред чорбаджиите, нещо, което за Вазов е негативно и е резултат на социалисто-анархическите убеждения (за Вазов заблуждения) на Ботев. Втората група песни, бунтовнишките и породените от хъшовския живот, като "В механата", "Към брата си", "До моето първо либе" носят мрачен печат: злост, скръб, досада. Единствено "Хаджи Димитър" от тая група се отличавала с "величава ясност". Третата група стихотворения, с общочовешки и социален характер, са най-недолюбвани от Вазов. Новите и крайни идеи в тези стихотворения, в основата си, признава той, крият истина и великодушие, но призивите за борба със световното зло водят до разрушение. На унищожителна критика е подложено стихотворението "Моята молитва". За него то е "банално безбожничество", "ненужно богохулство". Защитава българските свещеници от нападките на Ботев, които били прости и наивни хорица, но признава, че българските попове, вместо да укрепят религиозното чувство на народа и авторитета на църквата, по-скоро убиват и едното, и другото. Отбелязва важността на църковната борба, която Ботев и Каравелов не оценили, обвинява Ботев в книжност на идеите. Признава правото на Ботев да бъде анархист и социалист, но основната му длъжност е била да бъде патриот, какъвто е бил всъщност. Обявява се срещу "бога на разума" на Ботев, забравяйки, че той също се е кланял на него в пловдивските си години, забравяйки също за стихотворения като "Великата мисъл" и особено "Копнеж на един свят", публикувано само една година по-рано от разглежданата студия в "Денница", където пише: "Аз съм бог и безсмъртний не мре. Но не бог на Мойсея, на Зорастра, на Буда - а на Разума чисти, на великата Правда". Обвинява Ботев, че не вярва на еволюцията, а само на революцията, че неговият бог е "зверовит, мръсен и отвратителен като главата на Медуза". Че лично той предпочитал "разпетия бог, който пръв произнесъл сладките думи за помирение, за братство и за еманципация на човека". И сякаш отново е забравил, че неговият любим герой от "Под игото", Бойчо Огнянов, предпочита повече еврейския старозаветен бог, който проповядва максимата "око за око, зъб за зъб", а не християнския, който ти казва, че като ти ударят едната страна, трябва да обърнеш и другата. Все пак Вазов споменава, че сам по себе си Ботев не е свиреп и кръвожаден, а е с добро сърце. И след всичко това, в заключението на студията, Вазов още веднъж напомня на читателя, че се е мъчил да бъде безпристрастен и да покаже и добрините, и кусурите на Ботев и все пак е наблегнал повече на отрицателните страни на поета-патриот и това било нарочно, за да не се присъедини към гъстия хор на хвалбите. Всичко това е направил с една-единствена цел - "за моралното повдигане на новото поколение и на вечните начала на доброто, правдата и красотата".

Целта на тези наблюдения обаче не е да се съди Вазов заради написаното. Много от неговите изводи имат своето основание, други са плод на неговите лични пристрастия и убеждения. Целта беше чрез Вазовия текст да очертая механизмите на митологизация на Ботевата личност в този ранен етап на неговото канонизиране и механизмите на демитологизация, имащи ефекта на нова вторична, негативна по своята същност, митологизация. Един циклично повтарящ се процес и до днес, непозволяващ митът за Ботев да се монументализира и завърши в съзнанието на българина. Всъщност на едно институционално равнище този процес е завършен. Друг е въпросът по какъв начин е станало това.

Та ето някои от факторите, способстващи според Вазов за изграждането на култа към Ботев: стечението на историческите обстоятелства, които срещат таланта с ранната героична смърт. И други биографи и публицисти посочват този фактор, но не всякога се търси обусловеността на таланта от смъртта и обратно, както прави Вазов. Той изрично отбелязва, че Ботев е по-щастлив от другите, защото съдбата му е пратила величествена смърт. Втори важен фактор е абнегацията. Това е един термин, използван от Вазов и означаващ отричане от лични изгоди и безкористно служене на една кауза. И З. Стоянов, и Д. Благоев, и Д. Страшимиров се спират на безкористието на Ботев, но като реална черта на неговия характер. Използвайки термина "абнегация", Вазов, съзнателно или не, намеква за принадената стойност на това качество, давано от легендаторите на Ботев. Не случайно той хипотезира на тема "Ботев жив след Освобождението", нещо, което впрочем прави и З. Стоянов, а и всички останали присвоители на Ботев по-късно. Дефиниранията на Ботевите убеждения, опитите за сравнения и противопоставяне на други герои на Възраждането са също стъпки към митологизацията на образа. Идеалист, утопист, анархист, социалист, комунист, атеист, поет-патриот, патриот-поет са все назовавния-присвоявания за определена кауза. Сравненията с Раковски, Каравелов, Стамболов, други дейци на Възрожденската епоха също партикулират образа на Ботев според симпатиите и антипатиите на пишещия за него. Ценностното разделение на творчеството на Ботев, особено ярко изразено в студията на Вазов, също създава митове за талантливия поет, но не оригинален публицист или обратно, за свежите и оригинални хайдушки песни и за неоригиналните публицистични социални стихове и пр. Познавайки добре механизмите за митологиране на Ботев, Вазов ловко ги е използвал, както видяхме, за да постигне обратния ефект на десакрализация. Окастряйки Ботевия митологизиран образ от всичко вредно и несимпатично, според него с оглед възпитанието на младежта, той създава един вторичен мит, който макар и изграден на гърба на Ботев, няма нищо общо с неговата личност. Разкривайки чрез тази студия двойствения образ на Ботевата личност, прочиствайки го, така да се каже, от вредните му черти, той оставя за възпитателна консумация от младежта половината Ботев - Ботев-патриота. И всичко това в името на истината. Така на практика той се оказва охранител, волен или неволен, на десния буржоазен мит, ако използвам терминологията на Барт, стремящ се към съхраняване на вече приетия ред, съхраняване на статуквото, запазване на буржоазната ценностна система, свързана с неприкосновеността на частната собственост, социалната йерархия, религизността и пр.

По подобен начин на присвояване постъпва и Д. Благоев, пишейки статията си - отговор на Вазовата критика "Христо Ботев пред съда на "естетичните". Въпросът е дали можем да говорим за създаването на "ляв мит" за Ботев на този етап. Говоренето на Д. Благоев за Ботев, както и на други леви интелектуалци от малко по-късно, като Г. Бакалов, е изцяло политизирано. То има за цел не да създава митове, а да води борба. В това говорене Ботев присъства само като повод, на части, фрагментарно, повече за водене на политическа пропаганда, отколкото за създаване на някакъв митологизиран или историчен образ на поета. Може би левият мит за Ботев се оформя по-късно, през епохата на социализма, когато затихват споровете около неговата личност и идеология, когато образът му се деисторизира, за да се превърне в знаме, идея, мит.

БЕЛЕЖКИ

1. Честването Денят на Ботев на 19 май в Пловдив е съпътствано от забрана за това и репресии спрямо участниците в него от страна на местната власт, събития, които предизвикват широко отражение в печата. З. Стоянов, в отворено писмо до Г. Кръстевич, тогавашен управник на Източна Румелия, протестира във в. Борба срещу арестите на опозиционери. В това писмо летописецът на Априлското въстание напомня, че той и други като него са се борили с оръжие за свободата на България и е лежал по занданите за тази свобода. И че тези, които са се събрали да честват деня на Ботев не са разбойници и нямат нищо против мирните турци. Смутовете около празнуването на Ботевия ден в Пловдив през 1885 г. отразява индиректно отношението към Ботев на властимащите и опозицията, на отделните партии, казионни и съединисти, на революционерите и т.н. прогресисти, на младите и старите и пр. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1979: Вазов, Иван. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 20. София, 1979.

© Николай Димитров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.06.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019