Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРЕЩА НА/КРАЙ ПЪТЯ, ИЛИ В ПРЕГРЪДКАТА НА КАМЪКА. НЕСЪСТОЯЛОТО СЕ ВЛАСТВАНЕ НА ЧУЖДЕНЕЦА В "ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА"

Николай Чернокожев

Едно време хората са пили вода право от извора.
Сега трябат канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши...
П. П. Славейков. Иво Доля.
На Острова на Блажените

"Изворът на Белоногата" на П. Р. Славейков има своята изключителна съдба, първо, защото е заявено, текстово потвърдено преодоляване на замълчаване на поета след "Жестокостта ми ся сломи", второ, тъй като историята на самото усвояване на поемата от/в литературната класика е изпъстрено от симптоматични нейни появи-препечатвания1 и, трето, - защото нейната сърцевина е концептуализирана в изключителния прочит на Т. Жечев2.

Струва ми се обаче, че текстът на поемата поема и по други пътища точно когато героинята отказва да поеме по какъвто и да е път, особено ако той я отвежда далеч от дома.

Пътят на текста е несъмнено не само път на завръщането, но е и път между мъжа и жената, между господаря и робинята, между извора и чешмата. Така Славейковата поема полага проблемите за властта, маркирани в настоящото изложение, в нов контекст, който при съпоставянето му със "Стоян войвода" разгръща симптоматични отлики.

Още в изречението епиграф са зададени възможни интерпретационни посоки:

ПОМЕЖДУ ИБИПЧА И ХАРМАНЛИЙ (Количествено имената биват обогатени малко по-късно от Бисерча3, селото, което е изчезнало към момента на разказването, изчезнало така, както изчезва съкровище, скъпоценност, която някой иска да притежава, както везирът иска да притежава Гергана, за да се добави още по-късно, но вече в диалога на Гергана и везира, към имената и далечният Стамбул, който бива описван преимуществено от гледната точка на везира, на господаря.

Самото акцентиране върху помежду, но не просто между Ибипча и Харманлий, а на пътя, т.е. на място, което осъществява истинското, положено в някакви координати, свързване, включва пътя, над който властва чешмата, чието име оттласква всякакви други имена. В тесктовата му употребеност пътят има смисъл само защото отвежда до чешмата.)

НА ПЪТЯТ (Пътят несъмнено е място, изглеждащо на пръв поглед неутрално, но е факт, че когато робството се е затвърдило, оформило е вече живота, т.е., когато масовото манифестиране на господарски произвол е било вече ненужно, а в известна степен и невъзможно в очертанията на селището, именно пътят е мястото на произволите, на ужасните злочинства - на пътя господарят все още живее със съзнанието на завоевател или на човек, който трябва да унищожава всички онези, които сякаш му "оспорват" пътя. Много са загиващите по пътищата на империята българи, което е описвано в най-различни, не само създавани по времето на Възраждането, текстове на Карвелов, Блъсков, Вазов и др.)

ИМА ЕДНА ЧЕШМА, КОЯТО СЯ КАЗВА АКБАЛДЪР ЧЕШМЕСИ (Подобно номинативно указване кодира обекта - чешмата - в чужда езикова плоскост, т.е. на пътя чешмата има свое, небългарско име, с това свое име тя принадлежи на чуждия език и на може би чуждия път, и на преминаващите по този път хора. Със своето име чешмата се опубличностява в езиковите доминации на империята и макар и небългарска по произход, но все пак усвоена в речевата й употреба, думата чешма е сякаш първият знак за съпринадлежност към културния конгломерат на османска Турция. Наред с посоченото думата чешма идва в уточнително-обяснителното изречение след заемащата изключително силна (първа) позиция в заглавието4 дума извор. Така още преди започването на разказа, дори преди читателят да е узнал за живото предание, бива очертана една изпълнена с проблемност трансформационна перспектива. Изворът на Белоногата е станал А к б а л д ъ р ч е ш м е с и, като при превода на българското име на турски език, т.е. при преминаването от езика на робите на езика на господарите, се случва още нещо - запазва се белоногата=акбълдър, но изворът се превръща в чешма. Това превръщане-ставане е изключителен знак за дълбинните битийни проблеми и промени и заслужава специално внимание.)

ЗА НЕЯ ЖИВЕЕ В НАРОДЪТ СЛЕДУЮЩЕТО ПРЕДАНИЕ: (Двоеточието, с което завършва въвеждащото изречение, сигнализира възможността текстът, който да следва, да е цитиран, т.е. да възпроизвежда преданието5, но той е текст за чешмата, а не за извора, текст за процеса на превръщане и за превърнатостта. Текстът на преданието реконструира изчезналото минало, той актуализира съхранената в чешмата памет, усеща бликащата от чешмата живителна съкровеност/съкровищност на живота. Така чрез чешмата в нейната даденост, в присъствието й на пътя бива (при)помнен изворът, изчезнал "в стари години, отколе". Реконструктивният патос на въвеждащото изречение епиграф е несъмнено удържан и в остензивните първи думи на разказвача: "Видиш ли долу в полето...", в неговата вгледаност в онова ТАМ, което е и ТОГАВА.

От тази гледна точка разказът в "Изворът на Белоногата" е в немалка степен магичен - погледът се вглежда в "дестина дръвя върбови", за да потъне в миналото, да го оживи, да открие извора и след това да се завърне в днешностга, при чешмата - повествуването има своя собствен, странящ от пространствеността на ПЪТЯ, път6.)

Така срещата на Гергана с везира е среща на пътя, среща край (извън) пътя, но най-вече среща накрай пътя, защото пътят в текста е смислоотдаващ в своята пасивност, в своята невъзможност да отвежда някъде, дори в своята излишност, и от тази гледна точка случката, разказана в поемата, е сякаш преди пътя, доколкото пътят още не се е превърнал във фактор, изкусяващ, мамещ патриархалния човек с новото и неизвестното, което му предлага, проблематизиращ ясното в традиционностната му изпълненост себе си7.

Но преди вглеждането в проблемите на властовите отнасяния искам да очертая възможния общ контекст, в който е положено действието в поемата.

* * *

На фона на "Стоян войвода" Славейковата поема задава несъмнено много, дори коренно, различен образ на робството. В "Изворът на Белоногата" робството не е безмилостно проливане на кръв, не е агресия, опустошаваща земята на поробените - то е фактът, който бива забравян или осъзнаван в неговата даденост едва след като става ясно, че робството е погълнало времето. И макар робството да е всевластно, то сякаш не може да обхване всички сфери на живота - то е едновременно в живота, но и в сферите на маргиналносгга. След разпада на България в нейната йерархизирана институционална съграденост ("Стоян войвода") светът по някакъв начин се е конституирал, пластовете на социума са се наместили, а българинът е заживял с илюзията, че е свободен, и то именно в някои сектори от своето всекидневие. Точно тогава се набелязва демаркационната, разграничителната линия, между всекидневното, до голяма степен хармонично, живеене на традиционността и намиращото се сякаш другаде робство. Световете се разграничават, стремят се да се разподобят максимално - традиционността се затваря в дома, както това е описано от Ботев в "Народът. Вчера, днес и утре", а чуждата власт - чрез непрестанни деструктивни жестове - напомня, че я има8. Специфичното присъствие на робството, възможността за полагането на проблемите в различни от традиционната им представимост сфери, указването към нови културни хоризонти може да се свърже със следните тематични оразличавания на Славейковия текст в съпоставка със "Стоян войвода", особено ако се тръгне от ситуацията субстрат - мъж изкусява жена.

Везирът в "Изворът на Белоногата" не гледа на Гергана като на своя плячка, а може би като на свое необходимо, желано притежание. Неслучайно господарят изрича самата дума ВЛАСТ към края на диалога, сякаш за да я напомни, но и без да изрече думата, той притежава множеството власти, отдадени от културноисторическите стереотипи на мъжа, завоевателя, господаря, знаещия. А е показателно, че думата власт е в непосредствена близост с назоваваща любовната обвързаност на Гергана реплика. Проблемът ВЛАСТ - ЛЮБОВ е показателен и продуктивен, доколкото отпраща към опозицията власт - свобода или власт - воля.

В "Изворът на Белоногата" властта на поробителя сякаш търси пролуки към света на робите и се стреми към свои територии и в словото, което е още един симптом за промененост в художественото виждане, а е и знак за художественото осъзнаване на концептуалната сложност на битието. Властта, живееща във и чрез словото, е неразривно свързана с опитите да се "преведе" една култура в друга, да се "свива" едната в контекста на другата и така да се разгърне квазидиалогьт като поле на сблъсък и като свързващ хората фактор.

Конкретно сблъсъкът в текста е осъществен в разговора и преди да бъдат описани неговите правила, логика и стратегия, могат да се откроят относително по-малозначни, "странични", фактори, вплитащи се в цялостния образ на властта и нейното отнасяне към поставения в подчинение човек:

а. Ремарките в тази едноактна драма са свободни от оценъчност и са стереотипно клиширани ("дума подума"); те са само четири на брой, като в две от тях се заявява емоционално състояние - жално въздъхна Гергана, умилно дума подума и отвърна везир сърдито.

б. Обръщенията - абсолютно еднотипни от страна на Гергана - аго с едно нулево (отсъстващо) обръщение, като самото пропускане е особено значимо, защото сигнализира, че българката е забравила своето робско положение, че се е освободила от стоящата над нея власт - липсата на субординиращо обръщение е едно от възможните проявявания на желанието за равнопоставеност (поне в рамките на словесното общуване); обръщенията на везира са също малко на брой, но са заредени с възможности да се овладява другият, като му се припомня неговата младост, незнание, подчиненост и т.н., макар че до екстремуми се стига едва в края на разговора.

в. Предметната пластичност на придобиващите образ чрез словото светове е употребена за разграничаването между органичността на връзката с природата и рода в естествения контекст на българския живот и разпадането на тези връзки, по-точно казано, - невъзможността им в друга семиотична сфера. Тук могат да се потърсят различни измерения на възрожденските тълкувания на връзката човек-общност и човек-общество9, всяка в нейната опосредена представеност.

г. Неназоваността на въпроса за вярата, т.е. изисква ли господарят отказ от своята вяра и преминаване в лоното на неговата, или не, неприсъствието на обръщение като "гяурко" може да означава две неща - или че този проблем е неважен, че той е загърбен, защото не реализира власт, или че промяната на вярата се подразбира - тя може да бъде задължително, неизбежно условие за другия живот.

д. Отсъствието на българина - симптоматичното неидване на Никола на извора е не само основа за възможни оценъчни съждения, но може да се употреби н като база за градене на неособено коректни хипотетично-въпросителни конструкции от типа: Какво би станало, ако той беше дошъл? Важното в случая, струва ми се, е това, че текстът на Славейков може да се впише и в схемата за "отсъстващия българин", макар присъствието на Никола да е задкадрово, да е в говоренето на Гергана, която му е отдала сърцето си.

Самото присъствие на мотива за отсъстващия българин в значителна част от най-представителните възрожденски художествени литературни текстове е показателно. Прави впечатление не само респектиращото отсъствие на мъжа (мъжете) в "Обесването на Васил Левски" - отсъствие, което е станало основание за различни тълкувания; сходни липсвания са налице и в "Плач бедния Мати Болгарии'' на Бозвели - на зова на майката откликва синът, но не синът - юнак, мъжът - герой и борец, а рефлексивно устроеният млад блуден син; в началото на "Черен арап и хайдут Сидер" на Никола Козлев юнака (мъжа) го няма и светът е владян от черния арап - страдалческите стонове на хората, неспирният плач над умрелия живот сякаш пробуждат героя, призовават го, за да може той да утвърди-възроди и да благослови живота в своята песен след победата; в част от руските повести на Каравелов, като "Турски паша". "Божко", "Неда" и др., ако усещането за мъжкото отсъствие не е очевидно, то е осезаемо разбирането за непълноценното от гледна точка на героичната съпротивителност мъжко присъствие; в "Изгубена Станка" на Блъсков мъжете се появяват, след като злото е сполетяло семейството, те идват, за да поправят нарушената и разрушена хармоничност на битието, но ги е нямало, когато са можели да предотвратят злото - така от "бежанец" в началото на веригата от събития Станкиният годеник Петър в края на текста е вече назован "юнак Петър" и бива помнен именно като юнак - може да се допусне, че Блъсков споделя виждането за екстраординерността на героичното, тъй като събитията създават юнака; сходен, макар и несводим до знаменателя на героическото, е и случаят с другата Блъскова повест "Злочеста Кръстника" - изчезването на мъжа, на бащата лишава децата от закрила, превръща ги в идеални, не само защото изкупват бащините грехове, жертви.

Типологически сходно е случващото се в "Криворазбраната цивилизация" и във "Фудулеску" - българинът се хваща за оръжието едва в ситуацията на пределна напрегнатост, едва когато няма друг изход, т.е. той действа така едва тогава, както е описан от Ботев в "Народът. Вчера, днес и утре": "Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се стопил, българинът се затвори от турчина в къщи с челядта си, и както и днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна" отивал е в Стара планина да мсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и да пази село и сиромаси."

Разбира се, мъжкото отсъствие във възрожденската литература в никакъв случай не е абсолютно, тъй като огромен блок текстове налагат образа на героичния българин. Общо погледнато, разгърнатостта на мотива за отсъстващия българин може да има две основания:

- От една страна, отсъствието на мъжа (юнака, героя) сигнализира огромна празнина в битието, напомня за множеството загуби вследствие на робството, за изчезналата сила; периодично осъзнаваното и художествено промисляно отсъствие на героя поражда страховити кризи, една от които е драматично изживяна в "Не пей ми ся" на П. Р. Славейков; героят трябва да се появи, да дойде, да бъде събуден, да се завърне, за да се осъществи хармонизирането на българското битие, за да се постигне истинският живот, възможен единствено в свободата.

- От друга страна, отсъствието на съпротивляващия се мъж може да бъде и опит от страна на авторите да овладеят травмата на робството.

В поемата на Славейков проблемът за отсъствието на мъжа е решен в сферата на героичната словесна съпротивителност на жената, но сблъскванията в полето на диалога са изпълнени - кога по-явно, кога по-дискретно - от желанието на притежаващия - изначалната мъжка и придобитата чрез завоеванието власт да овладява другия, т.е. да доказва властта си, да я консумира непрестанно, манифестирано е, и то в един много широк спектър, желание да се поглъща чуждата култура, отделни нейни късчета да се вписват в собствения културен свят - като в случая преимуществено може да става дума за интегриране или хомогенизиране, но не и за съхраняващо различията хармонизиране.

* * *

Тъй като - с оглед интересуващите ме аспекти - именно диалогът в "Изворът на Белоногата" представлява средоточие на проблемите, няма да се спирам на интродуктивната по отношение на словесния сблъсък част. За диалога, който свързва по свой начин господар и роб(иня), е от изключително значение изборът на езика9a.

На пръв поглед въпросът за езика е неуместен, тъй като става дума за текст на български поет, за текст, създаден на български език. Все пак въпросът за езиковия избор е важен, доколкото може да има очакване и за езиково легитимиране на чуждостта на притежаващия власт. Особено значимо е мястото на чуждия език, дори само като лексикална заявеност, като се имат предвид типовете функционализирания на турцизмите в немалко български художествени текстове10. Вглеждането в текста на поемата ориентира към възможния извод, че чуждата властова позиция не се стреми към директното си речево налагане, което може да породи допускането за налично в тази чужда властност желание именно чрез речта робът да бъде допуснат по-близо до господаря. Така самият избор на чуждия за везира (агата) език представя своеобразна смесица на проявявания на сила, признаване на другостта и на фоново присъстващо знание и съзнание за предварителната овладяност на тази другост.

Липсват акцентирани речеви разгръщания на съзнанието за подчинената чуждост - всичко е сякаш сведено до обръщението БЪЛГАРКО, но женското има и другите свои назовавания - (млада) девойко, момиче. Самата господарска чуждост се опредметява не в обозначаванията на собствената власт - чадърите сякаш биват забравени след първоначалното им споменаване, липсват и други в ролята на слушатели: просто светът се концентрира в общуващите и в частност в тяхното говорене. И макар да са ясно заявени различията както между героите, така и между повествователя и тях, то все пак е налице обгръщащата всички и всичко, оценностяваната по един и същ начин БЕЛОТА.

Сред множеството тълкувания на белотата в българския бит11 се е наложило преимущественото й свързване с универсални ореолни значения - на чистота, непорочност, праведност, доброта, ала подобна доминация не може да елиминира, а само може да заглуши, да потисне символиката на бялото като граничен цвят12. Защото Гергана е не само в граничността на междусветието, тя самата проявява преодоляването на психични и на други типове разграничености.

В текста на Славейков белотата е уловена още в заглавието, затвърдена е от съкровищното име на селото и е контрапунктирана спрямо мержеещите се, чернеещите се дестина дървя върбови13. Тя е налице още в среднощния разговор на Гергана и Никола и е естествено свързана с желанието за утро, за предвидимост и уловимост на бъдещето, дори когато то е толкова близко. Утрето и утрото са цветово синхронизирани:

аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена....

Белота и чернота са взаимно привлечени и с появата на черната чест и черната веда. Белотата в повествованието е припомнена със сварените край извора бели чадъри, с измитите бели крака, белотата е удържана в разговора, тя бива ритмично припомняна в различни позиции.

Диалогът на Гергана и везира, след като девойката е отделена-отведена от извора, може би лишена от естествената му подкрепа, започва чрез цитиране на думи на повествователя и на думи на самата Гергана, изречени в тайнствеността на нощта пред Никола.

- Българко, млада девойко (а!)
що ми си рано ранила (1)
за прясна вода на извор? (2)

- Рано съм, аго, ранила (1)
за прясна вода студена, (2)
по-рано да си ошетам...
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.

Последователното повтаряне на репликите на започващия разговора в немалка степен е пронизано от станалото вече ритуално (в рамките на робския живот) приемане на реторическите "правила" на високопоставения, на господаря. Освен тази непосредна повторителност е налице и друг вид цитатно повторение: везирът повтаря, оформяйки въпросително думите на повествователя - "Рано ранила Гергана" > "що ми си рано ранила", както и думите на Гергана:

аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена > "за прясна вода на извор".

Така, струва ми се, още преди желанията на господаря да са директно заявени, той се е промъкнал в интимния свят на Гергана, "чул" е и гласа на разказвача. От тази гледна точка везирът е не само чуждият господар, но е и дошлият на мястото на срещата мъж, който легитимира себе си като свой, тъй като сякаш знае изречените в уединеността на нощта думи - везирът се е вмъкнал в кожата на ситуацията.

Но веднага след отражателното повтаряне идва и "бягството" на Гергана, завръщането в дома, защото тя усеща фалшивите нотки в имитирането на познатия глас: "по-рано да си ошетам", посочването на домашния авторитет - бащата, и желанието за разтваряне на човека в свободността на природата (полето) са трите словесни бягства на героинята. Така огговорът-завръщане цели да блокира по-нататъшния разговор, да отклони словото от себе си и да го насочи в безопасна посока, а безопасността се търси в пространства, различни от ТУК и СЕГА, в заслонеността, която те предлагат.

Ходиш ли, млада девойко, (а2)
ходиш ли и ти на нива
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?

От първата част на обръщението (а1) вече е елиминирано излишното, обръщението е освободено от ненужното от гледна точка на везира - БЪЛГАРКО. Обръщението вече цели да напомня не българското, а нещо друго, ценностно различно, и да зададе нов ракурс към пространствата, в които Гергана иска да намери закътаност, в които иска да изчезне. Полето е видяно в неговата адска, изгаряща, трудова същина; прави се опит то да бъде отчуждено в описването му като враждебно и унищожаващо - почернящо белотата, разтапящо и покосяващо. Задаването на подобен контекст цели разподобяването на естествената свързаност на героинята с едно пространство, което тя определя като свое14. Везирът чертае лика на една антихуманна (робска) същност, за да прекъсне връзката със своето поле и да премахне значимостта му като опора. Импликациите на въпроса на господаря са свързани с внушението - Ти не си като другите/Ти не си робиня. Самото оформяне на тази реплика като въпрос възпроизвежда добронамерената въпросителност на започването на разговора, но изричаното не остава при въпроса, защото питането, както става ясно в първия блок, е и опасно, тъй като дава възможност за отговор, т.е. предоставя инициативата на другия.

Тогава съвсем естествено идва нетърпящото оспорване експлициране на първата проява на властност - везирът притежава патерналистично знание, т.е. знае отговора на въпроса, кое е добро за младия (другия); той дефинира някакви полагания на човека в света и задава предопределящите контури на бъдещия живот, но тези контури се налагат и върху миналостта и така везирът заема ролята на най-висшето властопритежание - да предопределяш:

Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена

б я л а  ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш... (подч. м. Н. Ч.)

Разбира се, графичното оформяне на тези стихове, които следва да разкрият същността на другия, за да му дадат възможност да разбере себе си -

не си за туй родена
родена си ... да бъдеш,

да го представят в същинската му роля, да го впишат в контекста, на който този друг трябва да принадлежи, - показателно завършват с многоточие, отварящо вратата към новата проява на властопритежание - възможността на везира да поправи грешката, да постави Гергана там, където (според него) й е мястото. Но да поставиш някого на мястото му, е операция, която има и друго, насилническо лице.

Я хайде, б я л а  българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат, (подч. м. Н. Ч.)

Неутралността на обръщението в началото на репликата - "млада девойко" - е отворило пространство да се назове същината - "бяла ханъма", и почти веднага след назоваването на тази същност, след многоточието везирът се сеща, на него сякаш му хрумва, че нещата са поправими, защото са в неговата власт - "Я хайде, бяла българко". Симптоматично в думите на везира именно "бялото" става общият знаменател, свързващ ханъма и българка, то предпоставя замяната на едната с другата, т.е. превръщането на българката в ханъма. В господарската стратегия на говорене на везира белотата се разраства властно, обгръща и уеднаквява, предопределя субституирането, т.е. отвеждането в Стамбул и превръщането/прераждане на Гергана. Подобна операция едновременно се основава на, но и цели анонимизирането на Гергана, а не е случайно, че в целия разговор везирът не я запитва за нейното име, тъй като за него е достатъчно да използва възможностите, основаващи се на физически (телесен) тип назовавания, докато въпросът за името изважда от анонимност (субективира). За везира са важни не имената15 (той говори за всякакви цветя, без да може да ги оразличава чрез названията им), а ролите, затова общуването е вкарано в коловоза на говорене между господар/мъж и робиня/жена. За сметка на това Гергана търси опората в имената на цветята и на своето либе в края на диалога. Освен това господарят владее силата на глаголите, описващи движението, и веднага заменя ходиш ли?, в който е стаено и разбирането за връщане, с да идем - глагол, който за разлика от "ходя" на нивата не мисли за връщането, а във всекидневното съзнание е свързан и с такива фрази като "Отиде, та се не видя". Освен това ходиш ли и ти на нива? е въпрос, в който е съхранена възможността за визуално обхващане на пространството, докато да идем сякаш потъва в необгледимостта на далечното.

- Д о б р е   с ъ м,  а г о,  а з  т у к а (А)
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откак съм ся родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в къщи да шетам -
на мила майка отмяна, (к.м. Н. Ч.)

Отговорът на Гергана не само връща неоформилия се, непрозвучал като заповед повик за движение, за отиване, а настоява на своето тука, на своето при, на осветената повторителност, на окръглеността, а може би и на оградеността на домашното пространство, което е едновременно свито, но и максимално разширено - то е дом, ниви, лозе, т.е. природа; което е наситено с интимитета на познатостта, на родовата свързаност, на своето.

Опитът за връщане е отхвърлен от трикратното, анафорично изведено, т.е. поставено в силна акцентна позиция, ще дойдеш:

- Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.

Тези три стиха легитимират силата на саморазкриващата се власт, която вече чертае бъдеще, готовността й за насилие, непредполагането на - и невъзможността за - друго, различно решение. Насилието е усетено от Гергана, и то оживява в молбата й да не се скъсва естествената свързаност с родовия свят:

- Жив да си, аго, недей мя!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?

И тук идва можеби последната фаза на проявяване на властта в тази част на текста:

- Туй ли ся грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да земем,
да ги заведем с нази си?

Везирът демонстрира своята мощ, сила не само в спокойствието на възможното разрешаване на проблемите, но и в желанието да се премести не единствено Гергана, а и тези, които за нея са опора. Властта проявява себе си в спокойното овладяване на цял един свят (дома, семейството), на цял къс от чуждия свят, в бруталното разполагане с другия и неговите близки. Но все пак господарят сякаш се стреми да отслаби породения от думите му ужас с поредната субституция или, по-точно, - с поредното налагане на своята представа (воля) върху другите и света. Везирът заговорва от името на едно неконституирало се НИЕ, реториката на неговата реч цели да накара Гергана да се отдели от самостойността на това да бъде себе си 1 и да се вживее в една несвоя другост. Именно това господарско ние предизвиква потока от думи, които трябва да заявят и съхранят Герганиното аз.

Обаче преминаването от света в дома към света извън дома е вид "улавяне за сламка" от страна на Гергана, а, по-точно казано, - "улавяне за цвете" - за нещо живо, растящо и имащо своя корен, и най-важното - сякаш неподлежащо на преместване.

- Мили ми, аго, ливади, (1)
свидна ми мала градинка! (2)

Този малък свят е обгърнат от умилителността на Герганиното отнасяне, той е пронизан от взаимната усвоеност на човек и свят, но тук репликата й се препъва за пореден път в размаха на везирската властност:

- Ливади искай от мене, (1)
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини (2)
и цветя вътре всякакви...

"Разтягането" на свитата, тихо, но твърдо изречена Герганина реплика е ново проявяване на властността в полето на говоренето - властта пак не се интересува от малкото, от детайлите, от конкретността, тъй като за нея са достатъчни едрият щрих, монолитността на монументалното, огромното, поглъщащо в себе си отделния човек пространство на Стамбул. Властта, така както я разбира и употребява везирът, представлява господаруване над пространствата, и то над безкрайни, почти необгледими хоризонти.

В този момент диалогът се пречупва, явява се необходимата пауза, в която е вметната повествователната ремарка:

Ж а л н о  въздъхна Гергана,
у м и л н о  дума подума: (к.м. Н. Ч.)

Жалното-милно говорене, което може да бъде и плачене, е словесен поток (отприщена изворна вода), в който се разгръща пищността на малката градинка и цветността на самия свят. Това е колкото говорене на себе си - може би спомняне, може би сбогуване, толкова е и проверка на търпението на господаря, защото той вече нееднократно е изявил нежеланието, а може би и невъзможността да се вгледа в малкото, да се вслуша в говоренето за нещо непознато нему. Целият този изброителен монолог за везира е само натрупване на непознати и поради това досадни в своята множественост названия, ала за Гергана това са имена, преодоляващи безименността, овладяващи пустотата и заявяващи липсата на живот в чуждостта.

Монологът вплита "нямането":

няма там, аго, п о  в а з и - (подч.м. Н. Ч.)

и "имането" -

                  В моята мала градинка
доста е мене, що  и м а м
16, (подч.м. Н. Ч.)

В диалога се очертава аспектуалността на описване на световете - не само две различни култури, не само две различни цивилизации, а един свят на липсите и един свят на наличностите. Наличностите в тяхната наименуваност заливат слушащия, потокът на словото се разлива, за да преизпълни образа на един пъстър, цветен, жив универсум. Отграничени са и пространствата на свободното, виждано като част от естеството, свое и на скованото, оградено, а в ценностен план и пусто чуждо, за да се стигне до резюмирането в последните шест стиха:

Тез живи цветя няма ги
в  в а ш и т е, аго, градини!
Т а м   всичко расте насила
и дето расте, там вене...
Хубаво всичко на село,
охълно, аго, на воля! (подч.м. Н. Ч.)

Монологът на Гергана се задъхва, по-точно - продължава в неизказаността на три многоточия - двете сигнализиращи безкрайното разнообразие на живия живот, а третото визиращо смъртта, като резултат и продължение на властното разполагане с даденостите на битието. Апотеозът на живота е увенчан от назоваването на загатваното до този момент СЕЛО - в тоталността на неговата оживеност, красота и свобода.

Оценъчната безапелационна властовост на говоренето на везира предпоставя в отговора не толкова неразбирането от страна на господаря, тъй като той, естествено, дори няма съзнание за възможността да не разбира другия, колкото непритежаването на знание, за да се разбере. Гергана, българката, жената, е глупава; безумно момиче и Колко си проста, безумна! (в последния случай проста се основава не само на незнаенето, но и на изреченото от самата Гергана - но аз съм проста селянка). Спиралата на властовата оценъчност се основава на отнемащата крайността на отсъждането МЛАДОСТ, за да се извиси в обратното на младостта, което не е старост, а улегналост, мъдрост:

Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава

и

Младо, безумно момиче,
ти още нищо не знаеш...,

като самата младост ще бъде обговаряна именно в тези нейни страни - на незнанието, на незрялостта, на бащински наречената "глупост", които са преодолими, а диалогът сякаш си припомня онези антични импулси, свързващи конкретната ситуация със ситуация на общуване между учител и ученик, в рамките на която следва да се породят възхитата и любовта.

Разбира се, везирът не съумява да се превърне в учител, неговата реторика е реториката на социално надпоставения, което в края на диалога той безапелационно заявява.

Но добронамереното, загрижено желание на господаря е момичето да преодолее глупостта, безумието, слепотата, да се постигне исканата от него освободеност на погледа, т.е. да си отвори очите за света, за

да видиш де е хубаво,
да познаш де е охълно!

Да видиш, да познаеш са привидно свободни от властова опека, "приканващи към активност" и, поне на пръв поглед, самостойни операции на общуване и разбиране, но в думите на везира тези процеси са насочени, владени са от него - ще видиш това, което аз ти покажа, а показаното от мен е хубавото; хубавото и охолното са ТАМ, в моите владения, те са мое притежание и твоето място е също ТАМ. От своя страна вглеждането и познаването са оградени, притискани от сараи (дворец, палат), капии (врата), прозорци джамлии, миндери, ястъци (възглавници), дюшеци - т.е. сведени са до неангажирано наблюдаване и пасивно наслаждаване -

да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите...

Гледането от дистанция е неангажирано, студено-наблюдателно, мъртво, от подобно гледане не произтича съ-общаване с наблюдавания свят, а просто изчезване на гледащия в далечната размитост на обекта, загуба на себе си чрез поглед в неисканата другост. От своя страна ограждането на героинята от чужди и като лексикална назованост предмети, затрупването на хоризонта й с тях, може да бъде разглеждано и като проявяване на "ценителско" отношение от страна на господаря - той си представя, намерената от него красота в рамка, която (според него) й подхожда. Отделен е въпросът, дали изборът на рамката не е продиктуван от и дали не е подчинен на искането чрез нея образът да бъде направен по-разбираем, по-свой; така в текста се вплита и въпросът за принадлежността на рамката - на картината или на света извън нея.

Именно в този момент, когато затвореността (затворът) е усетена от Гергана почти физически във властното вещно (рамково) присъствие, бива преобърната и посоката на пренасяне на световете, именната назованост на чуждия свят е овладяна, усвоена, пренесена в своето пространство:

- Стамбул е, аго, за мене
т у к а,  дето съм родена... (к.м. Н. Ч.)

Тази реторическа операция (метафоризация) не може да бъде подведена под общия знаменател на конструкции от рода на "българския Стамбул", а експлицира, струва ми се, субективната вживяност в МОЯ Стамбул (което съвсем не означава, че моят Стамбул не може да бъде българският Стамбул), ала именно тя може да открои невъзможността властта да разбира, доколкото властта кодифицира и се идентифицира с всички останали ценности. Подобна операция е и една от най-мощните провокации срещу господаря, тъй като се основава на кощунственото сближаване на селото и Стамбул.

Заплашителното:

- Младо, безумно момиче,
ти още нищо не знаеш!

е продължено от бащински загриженото:

Мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът...

Явно властта не може да се лиши от удобните опори на традиционността - властникът е и баща, учител, наставник; властта легитимира своята положителност в желанието за обгрижване на младия, незнаещия и неразбираемия. Намирането на късмета неслучайно е връщане към БЕЛОТАТА -

бяла ханъма да станеш

- продължава везирът, тъй като в пъстротата се е загубила и неговата сигурност на господар и съградител на някакъв конкретен свят. Белотата е обгърната от (трансформирана в) злато, коприна, светли хареми, жълти жълтици, дребен маргарец - ослепителната блясъчност на проявяващото се могъщество. Отказът от подобен образ на просветленост или може би осветленост, нежеланието да се оставиш да бъдеш обгърнат от знаците на могъществото са заявени в изчерпващата диалога фраза:

Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,

последвано от завръщането към дребната, плътна пластична конкретност на собствения бит. Укрепени са от силната анафорична позиция на отрицанието:

Не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец... (подч.м.
Н.Ч.)

И едва накрая идва поставеният от Гергана акцент върху незнанието на господаря - незнание, което за него е някаква ненужна информация, защото в този повратен, кулминационен миг се изправят властта на любовта срещу властта и в текста отново се явява другото лице на мъжа - не господар, а любим:

Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е...

Именно тук господарят се позовава на властта си, противопоставя властта на любовта:

Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?

За разлика от предходните везирови питания, този въпрос вече звучи единствено заплашително, а е и реторичен, защото разкрива другото лице на мъжа, с когото Гергана разговаря, или, по-точно, - на мъжа, който разговаря с Гергана. Въпросът цели главно да напомни нещо, което може би е било забравено - въпросът актуализира притежаването на власт и произтичащите от това възможности и последствия, въпросът изправя Гергана пред бездната на другия, чужд, враждебен свят - света на властта, който може да погълне всеки и всичко. И неслучайно Гергана защищава любовта си пред себе си и за себе си, стремейки се да накара и господаря да разбере невъзможността да властва над чувствата. Именно любовта тласка разговарянето към абсолютни ценностни дадености:

Пред тебе, аго, н и щ о  е:
но за мен, знаш ли, в с и ч к о  е,
воля аз него, та него...
(подч.м. Н.Ч.)

Нищо и всичко са ценностни изпълвания, уплътнявания на световете; нищо и всичко разделят световете и правят невъзможно сближаването, общуването, взаимопроникването.

Волиш ти него, та него -
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,

мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе,
аз ще ти бъда стопанин...

Емоционалната обагреност на говоренето на господаря е сигнал за усетената вътрешна разколебаност, произтичаща от учудването, че нещо и някой може да не се подчини. Затова след идентифицирането на себе си с властта везирът извървява пътя към конкретизациите на властовите полагания: срещу искането (воля аз него) застава невъзможността другият да има своя воля, тъй като другият е априори обречен да бъде нечий: мойта е воля над тебе; // господар аз съм над тебе, // аз ще ти бъда стопанин...

Везирът изрича желанието на властта за тоталност, за всеобхватност - не само налагането на своята воля, не само господаруването може да създаде комфорт при упражняването на властта, мъжът иска да господства и в стратификацията на Герганиния свят: той иска да бъде стопанин17, т.е. да изпълни и друга, характерна за традиционната култура роля.

Краят на разговора, както е известно, е увенчан от Герганините думи, които отзвучават трансформирани в "Ралица" на П. П. Славейков:

Гергана дума подума:
- На живота ми си господар,
но на волята не ми си;
без воля стопан ставаш ти
на мрътво сърце студено...

Тези думи, несъмнената поанта на поемата, изчерпват възможностите на словото, когато то е човешко притежание, защото след като словото не може да твори или поне да съхранява сътвореното, то отвежда само и единствено в смъртта. Последните думи на Гергана са издумани и повече няма какво да се говори и казва, тъй като тези "подумани" думи са за живота, волята, властта и смъртта. С изреченото от Гергана сюжетът на поемата е изчерпан18, дори смаяният господар престава да говори, но запазва за себе си последната заповед - "изворът чешма да стане". Преди да поръча превръщането на извора в чешма, везирът почита верността в любовта и пусна момата свободна, т.е. връща илюзията за свобода на роба, което може да се разглежда и като своеобразен, но дълбоко в себе си коварен "рицарски" жест.

Несъмнено изграждането на чешмата е ключов момент в поемата на Славейков - не само поради актуализирането на мотива за вграждането. Самото съграждане на чешмата поставя редица проблеми и очертава различни възможности за тълкуване.

На пръв поглед, такова е и най-разпространеното тълкуване, чешмата увековечава българката, защото именно чрез чешмата продължава да живее преданието. Но чешмата е знак и за властово-символно овладяване на всичко онова, което Гергана брани в диалога си с везира. Така могат да се оформят въпросите - какво всъщност увековечава чешмата; кого прославя; какви са културните измерения на превръщането на извора в чешма.

Както текстът на поемата казва, изворът става чешма по заповед, като резултат от осъществяването на волята на господаря. Чешмата е паметник, нещо създадено за помен (двусмислието на "помен" е повече от симптоматично), но, както е известно, именно мъртвите биват съхранявани в паметта чрез паметници. От тази гледна точка съграждането на чешмата може да се тълкува и като поредно утвърждаване на властта на господаря - неосъществилото се пренасяне на Гергана в чуждото културно пространство е компенсаторно заменено от овладяването на свободно течащия извор и превръщането му в чешма - българката попада в прегръдката на камъка. Така е сигнализирана трансформацията на природата извор (естествената живост) в културата чешма (овладения живот). В тази посока на разсъждения парадоксално словото на господаря придобива магическа сила, съчетавайки в себе си привидната градивност - словото ражда чешмата, и същностната деструктивност - чешмата каптира свободата и... поглъща Гергана. Във властното слово сякаш отзвучават помислите на черната веда и в случването на градежа се хармонизират различните типове безапелационна, злотворна властност. Така увековечаването на подвига на жената е коварен дар, целящ единствено да овладее свободния й дух, да не я даде другиму.

"Изворът на Белоногата" сплита в един възел, описва в цялата им естествена сложност редица значими проблеми, а тяхното представяне (изобразяване) е показателно за начина, по който българската литература осмисля както българското, така и отношението към другите, чуждите, господарите.

Мъжът завоевател не престава да мисли себе си в тази полоса, дори и когато встъпва в контекста на привидно мирното живеене. Господарят се стреми да адаптира другия към себе си, да го впише в своя културен кръг, като го отнеме от естествеността на неговото битие. Жената само на пръв поглед не е лов, както в "Стоян войвода", а е обект на желание за притежаване и опитомяване и когато подобни желания не могат да се осъществят физически, остава опитомяването, овладяването на свободната другост.

Българката остава самотна, лишена от мъжка подкрепа и закрила, засланяна единствено от силата на своето слово и показателно намира покой и хармония в отвъдното - там, където никой не може да посегне на нея и на любовта й. Ярката белота на красотата се съхранява в магичната сумрачност и загадъчност на осветената от месечината чешма, чрез чийто студен камък оживяват свирнята на Никола и преданието за Гергана.

Целостта на текста, чрез неговата рамкираност от нереалното, предлага и възможно префокусиране, проблематизиране на привидно ясните категории "реално" и "нереално", защото от определена гледна точка нереалността на своето е много по-истинска от реалността на случванията, произтичащи от контакта с другия свят, иначе казано - нереалността на мержеещите се дървета е по-значима от реалността на превърнатия в чешма извор.

Така предметен смислов център на поемата става чешмата, със своето зримо, неподвластно на времето стоене на пътя - чешмата, в която сякаш са вкаменени проблемите, пряко назовани или недостатъчно ясно откроени от героите. Чешмата става каменен знак на случилото се, на предаваното в разказа. Тя представлява паметниково прославяне на жената, но и овеществено проявяване на властта в нейната слабост и в нейната сила, тъй като везирът е предпочел да потисне мъжкото си желание, за да съхрани и прояви господарското. Насладата от притежаването на Гергана е заменена от студената наслада, носена от каменния дар. Изворът е култивиран, цивилизован, обгърнат от градежа, около който витаят сянката на Гергана и "песента" на Никола - витае паметта за вече изчезналия (унищожен) извор.

 


БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Радев, И. Българска възрожденска литература. С., 1980, 172 - 182. [обратно]

2. Вж. Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С., 1975, 424-462. [обратно]

3. Вж. Геров, Н. Речник на българския език. Т. 1. С., 1976. Бисерча/Бисерчя - умалително от бисер. [обратно]

4. Освен проучванията на И. Радев и Цв. Ракьовски на поетиката на заглавието е посветена отделна книжка на сп. "Език и литература". Вж. Език и литература, 1997, № 5-6. [обратно]

5. На проблематиката, произтичаща от и свързана със записването на песента, съм се спрял в "Песента - пята, написана, записана" В: Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. С., 1997, УИ, 207-214. [обратно]

6. В много възрожденски лирически текстове субектът преминава от своето време в миналото, за да изживее пълноценно българското и да "доведе" миналото в днешния ден. Случаят с "Изворът на Белоногата" е несъмнено едновременно сходен и наред с това различен по отношение на романтическите импликации, пронизващи подобни жестове в текстове като "Двама приятели" на Чинтулов или "Отлъчие..." на Раковски. Поемата на Славейков маркира друга страна на "културното ехо", за което пише К. Станева. Вж. Станева, К. Апология на българското. Творчеството на Георги Раковски. С., УИ, 1996, с. 60. [обратно]

7. В налаганите от възрожденската литература ценностни йерархии желанието за заминаване е допустимо само ако е мислено като стъпка към завръщането - възрожденската лирика, включително Ботевата, достатъчно ясно заявява това. Заминаването-бягство може да донесе само страховитите последици, описани от Блъсков в "Злочеста Кръстника". [обратно]

8. Колкото и странно да изглежда, възрожденската словесност сякаш също съзира едно от измеренията на своята мисия в напомнянето на робството, в рушенето на несъмнено опасната илюзия за свобода, с която илюзия робът може да заживее. Макар и с различна прицеленост, властовите жестове на поробителя и словесните жестове на българските писатели са идентични в желанието да напомнят робството: господарите - за да не позволят на раята да надигне глава, а българските автори - за да накарат роба да разбере, че е роб и да пожелае свободата си, т.е. да надигне глава. [обратно]

9. Вж. Тьониес, Ф. Общност и общество. - Социологически проблеми, 1987, № 4, 98-110. [обратно]

9а. Ракурс, надхвърлящ скромните желания на моето изложение вж. В: Кръстева, Ю. Любовта към другия език. - Култура, 4, 29. 01. 1999. [обратно]

10. По един начин звучат турските думи във всекидневната реч на Хаджи Коста в "Криворазбраната цивилизация", а по съвсем друг - в говоренето на Бай Ганьо. [обратно]

11. Традиционната култура има съзнание за високата ценност и символна значимост на бялото. Възрожденската литература поема определени нагледи чрез белотата и демонстрира стремеж за налагането на народопсихологическа обобщителност по отношение на цвета, както прави Каравелов в "Турски паша": "Не помня кой говореше, че онзи народ, който е облечен с бели дрехи, е по-добродушен и има по-нежно сърце от онзи, който носи черно или сиво. Българите и българките обичат бяло... А погледайте на българското селце и на българските къщици: чистота, градинки, дървенца, цветице и къщата излепена. Сичките тия неща явно показват вам, че тука се е родила вече потребност за онова благородно и тихо наслаждение от природните дарове, които са принадлежност само на ония народи, които са излезли вече из варварския живот; сичкото това е противоположно с турските нечистотии и с гръцките калпави розкоши, както са противоположни и самите народности." Цялото това носталгично-умилително гледане към и разсъждаване за родното от страна на излизащата от Цариград и отправяща се към Пловдив (завръщаща се) героиня симптоматично се реализира посредством умалителността и в контраст с характеристиките на господарите и изконните, според модела на Каравеловата белетристика, врагове. И ако другаде Каравелов говори за турско-византийското като балкански културен феномен, то, струва ми се, подобна конструкция е възможна и в текста на Славейков. А си залужава да се припомни, че текстът на "Турски паша" е публикуван на български език през 1871 г. [обратно]

12. Вж. Речник на символите. Т. 1. С, 1995, 130-134. [обратно]

13. Белотата и чернеещите се, размити обозначители на нявгашното село могат да бъдат асоциативно свързани, ако зад тях съзрем белия лист и черните чертици на записваното предание. [обратно]

14. В контекста на робството полето е не толкова място на трудова празничност, колкото е пространство на максимална незащитеност на селянина (вж. и "Войвода" на Каравелов) и на изплакване на мъката (вж. "Хаджи Димтър" на Ботев). Селската беззащитност може само да понася своеволията на господарите, а полето става една от еманациите на робското. Тук могат да се видят онези характеристики на селското живеене, които го свързват с подчиненост, с неразчлененост на социалните функции и т.н. Вж. Gellner, E. Pflug, Schwert und Buch. Grundlinien der Menschheitsgeschichte. Muenchen, 1993. [обратно]

15. Имперсоналното отнасяне към обекта на желанието, т.е. към жената, е характерно и за любовните песни на П. Р. Славейков, които Нешо Бончев нарича "ергенски, еротически". Вж. Холевич, Й. Проблеми на българската възрожденска култура. С., 1986. [обратно]

15а. Вж. Тодоров, Ц. Живот с другите. С., 1998. [обратно]

16. Тук може да се припомни, без да се излиза от възрожденския контекст, че в Бероновия "Рибен буквар", в частта "Добри съвети", на въпроса Кой е богат Епиктет отговаря по същия начин. [обратно]

17. Първата поема на Българското възраждане изрича желанието на Стоян и Рада да легитимират любовта си (тя да бъде призната) по следния начин:

пред Бога в церква и пред хора
стопане да ся нарекат.

Според речника на Н. Геров думата стопанин означава, изразява отношение на владеене и ако за героите в "Стоян и Рада" да бъдат стопани, означава да се владеят един друг, то везирът ампутира от смисловия обем на понятието възможността жената да бъде стопанка, защото иска да утвърди господството си и посредством механизмите на патриархалността. [обратно]

18. Вж. Топалов, К. Петко Р. Славейков. С., 1979, 73-74. [обратно]

 

 

© Николай Чернокожев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 5
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2001, № 3 (16)

Други публикации:
Български език и литература,1999, № 5.