ЗА ИСТОРИЯТА НА ПОЯВАТА НА ЕДНО СЛОВО ЗА ПОЕТА ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

Михаил Неделчев

web

Никога не съм си представял през 60-те и 70-те години на миналия век, че ще ми се наложи да напиша слово/статия за Любомир Левчев. Няма да обяснявам подробно защо не съм харесвал и поезията му, и личностното му поведение. Те винаги са ми били абсолютно чужди. Винаги съм знаел, че той и съратниците му са цялостен продукт на комунистическата идеология, че - за разлика от по-стари поети и стихотворци - той не е имал нужда да се "пренастройва", че идеологията е просмукана в мислите и думите му, че е пронизан от патоса ѝ, че тя за него е станала нещо "органично", че самите му метафори и стил на изказ са "червени". При самата му поетическа лексика се е извършил един естествен и спонтанен подбор на идеологически маркирани образи и словосъчетания: доминира пламтящото, бързо движещото се, устремното, признаците на радикалните промени, младежкото. Ако трябва да му намерим едно-единствено тогавашно българско име на всичко това, то може да е само следното: комсомолско. Любомир Левчев наистина е превърнал през 50-те и началото на 60-те години това "комсомолско" в своя същност, в свой манталитет, в своя психология. Всъщност - колкото той го е "превърнал", толкова и него са го "моделирали" в тази насока. И то е българското младежко съответствие, "проекция" на "с ъ в е т с к о т о". Ще кажа нещо още по-парадоксално, за да поясня темата си. Независимо от напъните му, един Слав Хр. Караславов например е с единия си крак наистина още в "старото" село, личи си как се старае да мисли комунистически, как това му струва усилия.

Но и Левчев е твърде различен като мислене от старите комунисти, "калени" в класови битки. Те имат друг строг и критичен към всички и към себе си изказ (Георги Джагаров и Иван Динков са техни продължители). Те са някаква особена порода "дървени" идеалисти. Те имат и памет за старите форми на литературен живот и дори нещо като респект към предишните, почти изцяло отстранени, активни между двете световни войни буржоазни литератори. Левчев е "направен" от функциониращата на власт идеология - с целия ѝ могъщ натиск върху цялостната социална действителост, с всичките ѝ последващи "измени" на самата себе си, с подлостите, преобръщанията, замазването и разкрасяването на реалната действителност. Той е научен да бъде патетик на всяка цена и във всяка ситуация; научен е да не се черви от идеологическите лъжи, защото "бъдещето", щастливото, ще оправдае всичко. Той и неговите съмишленици от поколението са изцяло нов "продукт", израснал върху една "tabula rasa"; те изповядват идеологията така, както дишат. (Според класическото определение за идеология, това е едно пълноценно усвоено и функциониращо в полето на литературата "фалшиво съзнание".) При това Любомир Левчев безспорно бе извънредно талантлив в боравенето със словото, стихотворенията му звучаха убедително за една голяма аудитория, създаваха илюзия за искреност. Вероятно, наистина е вярвал във "всичко това". А и в един момент му е станало извънредно изгодно и в битов, и в кариерен план.

И така, защо в такъв случай направих този пределен компромис да го представя с публично слово на толкова важните за мен пловдивски акции?

Накратко предисторията: с Любомир Левчев във времето на моите илюзии да стана "нормален" литературен критик без големи компромиси през периода 1965-1972 г. така и не станахме близки - дори и като отчитаме всичките съществуващи дистанции на възрастовата разлика (макар и сравнително минимална). А Левчев бе голям майстор на създаващо интимитет общуване с нови перспективни литератори...

През това време завърших славянска филология в Университета през 1968 г., дебютирах с критически текстове из литературната периодика, бях в последните два курса председател на Кръжока по литературна критика към Факултета по славянски филологии, преживях драматично еуфорията и погрома на Пражка пролет-1968, изкарах два редакторски стажа от по година - в сп. "Родна реч" и в "Литературен фронт", попаднах във вихъра на различни взаимоотношения от литературния живот, кандидатствах и получих място на аспирант в катедрата по "Теория на литературата". И започнаха несекващи идеологически сблъсъци, неспиращите до 1989 г. наблюдения и санкциониране от страна на Държавна сигурност, разочарованието ми от тогавашната (не)възможност за академична кариера, насочването ми към текстологията и по-общо - литературната история. (Описал съм всички тези сюжети в студиите ми: "Когато бях "млад критик-структуралист": Три сюжета на приближаване и самоидентифициране" в сб. "Векът на структурализма" - НБУ, 2017, с. 129-157, и "Моята 1968-а година" в сб. "1968. Поредица "Годините на литературата", НБУ, Сиела, 2009).

Как се случи завръзката на тази история? През втората година на моята аспирантура бях за няколко месеца на "изпитателен" стаж в редакцията на "Литературен фронт". Смениха се главните редактори - Богомил Райнов бе заместен с Любомир Левчев. Той ме повика в кабинета си и ми съобщи, че редакторството ми се прекратява, тъй като съм "отишъл в Университета". А аз имах уговорка с предишния главен редактор, че работата ми в редакцията ще продължи. Както и да е, разказах за тази ситуация на Георги Джагаров (той общуваше трапезно от време на време с Румяна Узунова, Светлозар Игов и с мен). Джагаров бе председател на СБП, предложи ми да му стана нещатен съветник, като задължението ми щеше да бъде да следя текущата литературна преса и да му обръщам внимание върху значимото. Така започна една кратковременна трудна и интересна "служба", която ще опиша другаде. Точно тогава се случи и драматичната свръхконфликтна ситуация, в която, без да искам, бях забъркан.

Обядваме някъде през 1971 или през 1972 година с Огнян Фунев, сина на големия скулптор Иван Фунев, самият той много талантлив художник-плакатист, женен първо за дъщерята на страшния ръководител на ДС и висш партиен фунционер Ангел Цанев, а след това - след скандален развод, с дъщерята на още по-високо стоящия в комунистическата йерархия член на Политбюро Борис Велчев. Огнян - разглезен симпатичен соцплейбой - пребиваваше в различни привилегировани малки кръгове, включително и най-висшите на комунистическите големци. И ето, че той направи непростима грешка. Докато дърдорехме и клюкарехме за това и онова, той ми каза нещо в духа: "А там вашият Джагаров в Писателския клуб правел всяка вечер големи пиянски изпълнения...". Разбрах, че за това е разказвал Любомир Левчев в компанията на Людмила Живкова. А това означаваше и слухът да стигне и до "първия ръководител на Партията и Държавата" Тодор Живков; означаваше опит Джагаров да бъде компрометиран. В тези дни Джагаров и Левчев демонстрираха пълно единодействие в Съюза на писателите, кълняха се един в друг. "Огняне, не трябваше да ми го казваш! Сега съм длъжен да предупредя Джагаров! Знаеш, че съм негов съветник!" Огнян се втрещи, разбра, че наистина е направил голяма грешка: заклеваше ме да не казвам нищо на Джагаров. Бях непреклонен, казах му, че напротив: веднага ще говоря с него. Все пак, не бе само естествената лоялност. Предпочитах кариерно растящите, които общуваха с Бащата, отколкото тези, които се въртяха около Дъщерята - пак заради Бащата (вж. студията на проф. Никола Георгиев "Семейството: начин на употреба" в "Нова книга на българския народ"). Разделихме се доста напрегнато с Огнян. От клуба на ул. "Граф Игнатиев" отидох към клуба на ул. "Ангел Кънчев", но се качих нагоре към шефския етаж на СБП. Знаех какви рискове поемам, какви чудовищни неприятности сам ще се причиня. Но нямах избор, така мислех тогава...

Джагаров не беше в сградата. Видях главния секретар Дико Фучеджиев, реших, че трябва да предупредя за интригите на Любомир Левчев и него. Знаеше се, Дико Фучеджиев никак не обича главния редактор на съюзното "боево" издание. Макар да бе пределно сдържан човек, очевидно се зарадва на моя разказ. Увери ме, че той самият ще разкаже всичко на Джагаров, щом той се върне в кабинета си. Прибрах се вкъщи с лош вкус в устата, с усещането за предстояща заплаха.

Не знаех за разгорялата се следобед драма в кабинета на Председателя. Джагаров се върнал, в един момент при него влетял Левчев. Изригнал проклятия срещу този долен интригант, т.е. срещу мен. Явно, междувременно е текла оживена телефонна комуникация: след като Огнян Фунев се оплакал на жена си от мен и глупавата ми лоялност, тя се е обадила на Левчев да го предупреди за моите намерения. И Левчев изкрещял на Джагаров, че всичко, което аз съм му казал за говоренето пред Живкова и останалите не е верно, че аз съм си го измислил. Той е вярвал, че веднага съм докладвал чутото от Фунев. "За какво говориш, Любо?", попитал Джагаров. Дико Фучеджиев също още не се бил срещал с него. Левчев се стъписал. Тук вече мога да гадая, логичният въпрос би бил: "А ти откъде знаеш той какво би ми казал?". Левчев просто се издал.

Повикаха ме привечер при Джагаров, там бе и Дико Фучеджиев. "Е, кажи?", изрече нетърпеливо той. "Кое" - попитах аз, в желанието си да не приличам на прекомерно устремен към клюката персонаж от френска или италианска пиеса. "Ами, онова, с Левчев". Предадох дословно разговора си с Огнян Фунев, Джагаров го познаваше. Коментирахме глупостта на неволното самопризнание на Любомир Левчев.

Слезнахме долу в ресторанта. Джагаров нареди на салонния управител да не допускат никого до масата ни. Тази вечер се побратимихме. Резнахме си дланите, смесихме кръвта си. Джагаров ми каза, че никога няма да забрави моята преданост. Казах му, че съм постъпил принципно. "Той е много отмъстителен, ще ти вреди всячески" - каза ми за Левчев. Знаех, нямаше нужда да ми го напомня.

И отношенията ни с Левчев радикално се влошиха. Колеги са ми казвали как, кога и какво е говорил срещу мен. Левчев бе принуден да сдаде "Литературен фронт", бе пратен в Отечествения фронт като негов първи зам.-председател на Националния му съвет; коментираше се в писателските среди, че това е "трета глуха". Дойде обаче силното време на Людмила Живкова и Левчев бе привлечен в Комитета за култура като неин пръв заместник. А през 1979 г. триумфално се завърна в Съюза на българските писатели, откъдето наистина му идваше силата.

Но и самият Джагаров скоро след нашия случай бе окончателно преместен в Държавния съвет. Отнета му бе естествената среда; лишиха го - въпреки всичките постове и почести - от усещането, че е едноличен стопанин на литературната нива, както се изразяваше проф. Богдан Богданов. Група недоубити джагаровисти участвахме в негова утешителна творческа вечер в Немския културен център. Аз написах статия за поезията му, не се отказвам от нея.

Работех от средата на 70-те и през 80-те в отдел "Литературно наследство" на издателство "Български писател", а критическата си работа вършех предимно из допуснали ме провинциални центрове, чрез сказки и беседи, чрез представяне на автори навсякъде из страната, чрез телевизионни и радиопредавания. Яви се някъде през 1981 г. отлична възможност за изява. Моят голям приятел, пловдивският поет Веселин Сариев, стана отговорник за литературните дейности в прекрасния, много посещаван и модернистичен като архитектура Младежки дом до Цар-Симеоновата градина (старото ѝ име). И Весо предложи да направим някаква поредица от акции. Решихме да я кръстим "Литературни петъци в Пловдив" - предимно срещи с поети, с критически представяния, с авторски четения и с разговори след това с писателя. Вечерите щяха да се провеждат един път в месеца в голямата зала на Дома, щяха да бъдат водени от Веселин Сариев, а критическите представяния щях да правя аз. Получихме пълна подкрепа от благожелателния директор бате Данчо Георгиев. В тези години в Пловдив имаше силна компактна група от млади и няколко талантливи по-възрастни поети. Всред младите бяха съперничещите си Добромир Тонев и Веселин Сариев. С колегата Огнян Сапарев сключихме сепаративен пакт за ненападение: той щеше да гарантира за толерантността на Добри, а аз - на Весо. Спазихме договора дълги години. Всичко това подпомагаше начинанието.

Нашите литературни петъци в Пловдив доста бързо спечелиха популярност. Постоянната ни аудитория нарастваше. За срещата с Радой Ралин пазеше милиция - за охрана на реда, не за недопускане. Сензации станаха вечерите на Христо Фотев и особено на Константин Павлов (той имаше основателната опозиционна слава на забранен поет). Препълнена беше залата за срещите с Блага Димитрова и Валери Петров. Аудиторията бе наистина активна в задаването на своите въпроси, с кратки изказвания. Правеха се аудиозаписи на всички вечери (все още не сме ги дешифрирали напълно; семейство Сариеви пазят цялата документация). Уредихме за телевизията да се правят петнайсетминутни репортажи и така направихме акцията популярна в цялата страна. Бяхме правили и компромиси при подбора на поканените, но все пак сравнително допустими: така например; бяхме канили например един Владимир Голев не като поет, а по-скоро като автор на мемоарна книга за Банско и банскалии...

В София се заговори за Петъците: случвали се някакви небивали алтернативни на официозната култура събития. И започнаха нашите беди. От СБП пратиха някакви протестни писма до Градския комитет на Комсомола (Домът беше на негово подчинение), до Партията и до други местни структури: кой ги избира представяните поети; това ли са най-видните съвременни поети; защо точно този критик говори всеки път за тях? Основни говорители на тези настроения бяха партийният секретар на СБП Евтим Евтимов и секретарите Матей Шопкин и Лъчезар Еленков, но и още други. Ние пък (си) казахме, че тези няма никога да ги каним. Но нещата загрубяваха: от ЦК на Комсомола бяха принудени да изпратят емисари за анкета, макар председателката Станка Шопова да бе като стихотворка фенка на очарователния и толкова талантлив Веселин Сариев. (Все пак, повторната анкета по-късно, ръководена от секретаря на ЦК на ДКМС Николай Добрев оневини Сариев и другите.)

И ето, тук пътищата ми отново се пресякоха с Любомир Левчев...

Не бяхме се виждали с Джагаров отдавна. Бяхме седнали с неколцина литератори в някогашния бар "Астория", в луксозно подземие на бул. "Цар Освободител" - станал за кратко време Клуб на актьора. Черпим се, гледаме пъстрата публика. И ето го Джагаров, в настроение, идва от Сливен, води със себе си местно момче, циганче - кандидат-поет. Каним го на нашата маса. Представя ни с щедри похвали момчето. Ново явяване: в сумрачния бар влизат Любомир Левчев с известен актьор от Народния театър. С Джагаров разменят шумни и радостни приветствия. Джагаров се обръща към нас: "Какво добро момче е Любо!" Останах втрещен: "Ама Вие не помните ли онзи конфликт преди десетина години?!" И получих още по-втрещяващ ме отговор: "Я не ме меси в твоите работи!" Значи, какво излизаше, че моята толкова много струвала ми лоялност към Председателя беше някаква глупава и малозначителна "моя работа"!? Не успях дори да реагирам. А къде оставаше нашето побратимяване за вечни времена?!

Почувствах се абсолютно нелепо. В миг се усетих освободен от клетвената декларация за лоялност; разбрах, че за съжаление, от страна на литературните комунистически велможи (въпреки че запазвах в някаква степен респекта си и уважението си към Джагаров) отношенията към нас, литературния плебс, не са като към равен с равен, че дадената дума всъщност нищо не струва. Изтрезнях...

На другия ден си казах: ами да, ще поканя Левчев да спаси Петъците, все пак той е един талантлив литератор, не е като другите бездарници. Говорих по телефона в Пловдив с Веселин Сариев; той веднага възприе спасителната идея. Седнах и написах писмо до председателя и го занесох на "Ангел Кънчев" 5, връчих го на секретарката на председателя. Ето писмото:

Уважаеми другарю Левчев,

от близо три години Окръжният младежки дом "Йорданка Николова" в Пловдив провежда ЛИТЕРАТУРНИ ПЕТЪЦИ В ПЛОВДИВ. Това са срещи с изтъкнати съвременни български поети. След кратък рецитал и критическо представяне, съответният поет има възможност да осъществи пряк контакт с обикновено многобройната публика. "Петъците" вече си спечелиха популярност всред пловдивската общественост, имат и една постоянна аудитория - съставена от младежи, но и от любители от всички възрасти. Досега са проведени "петъци" с поетите Александър Геров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Валери Петров, Иван Давидков, Петър Караангов, Радой Ралин, Христо Фотев, Недялко Йорданов, Иван Динков, Константин Павлов, Иван Теофилов, Дамян Дамянов, Иван Николов, Александър Бандеров и др. Последният литературен петък - от края на декември 1982 г. - бе "Вечер в памет на Петя Дубарова", по случай двадесетгодишнината на бургаската поетеса, с участието и на поетите Веселин Андреев и Георги Константинов.

Обикновено критическото представяне се прави от мен, а в някои случаи са участвали колегите ми Божидар Кунчев и Минко Бенчев.

Др. Левчев,

Ръководството на Дома отдавна иска да ви посвети един от тези "литературни петъци". Натоварен съм от ръководството да Ви предложа срещата на пловдивските любители на поезията с Вас да се състои на 18 февруари, петък - ако, разбира се, тази дата е удобна за Вас. Ако не възразявате, критическото представяне ще направя аз. Моля Ви да предадете на секретарката си дали приемате поканата и дали датата е удобна за Вас (но Ви моля това да стане до няколко дни, тъй като се подготвят специални афиши и покани).

 

31.I.1983 г. София

С уважение: подпис (Михаил Неделчев)

Само след половин час телефонът звънна. "Говорете с др. Левчев" - каза ми секретарката. "Мишо, откъде се обаждаш?" - питаше ме поетът. Отвърнах, минавайки веднага също на "ти": "Аз съм вкъщи, ти ми звъниш". (Познавах този шефски номер: дори и когато те те търсят, да излезе, че ти си напиращият за контакт.) "Близо ли живееш, можеш ли да дойдеш?". - "Съвсем наблизо, на "Хан Аспарух", след пет минути съм при теб.".

Посрещна ме веднага с думите, че очевидно искаме да ни даде алиби за нашите акции. Каза ми, че знае за протестите на своите колеги-стихотворци по Съюз. Не отрекох, че е така. "Добре, ще го направя, ще ви подкрепя." - беше отговорът му. Но личеше си и че е поласкан все пак от поканата ни. Уговорихме се да пътуваме точно в предложения ден със служебния му мерцедес. Готвих се за словото си целия месец. По пътя говорихме за незначителни работи. Казах му, че след литературната вечер обикновено сядаме в кръчма с някои от тамошните литератори. Съгласи се.

Още веднага, след като огледах публиката, видях, че това не е нашата постоянна аудитория. На първите редове беше цялата местна номенклатура, както и чиновничеството, което обикновено не посещава такива акции. Но там бяха и приятелите-поети и художници и всички редактори от издателство "Христо Г. Данов". Опитах се да чета текста си уверено и спокойно, сякаш не се случваше нищо необичайно, сякаш това си беше наш естествен избор на гост. Прилагам тук словото, без каквато и да е преработка:

ПОЕТ НА СОЦИАЛНАТА ПРОМЯНА

Уважаеми приятели на нашите литературни петъци,

срещите ни с изтъкнати български поети са и един опит да възкресим за вас, по-младите любители на поезията, атмосферата на публичност, всред която се утвърждаваше новаторската лирика в края на 50-те и началото на 60-те години; те са един опит да докажем, че днес устното слово на един поет може да привлече толкова негови почитатели, колкото и по време на литературните четения отпреди двадесет години в знаменитата аудитория 65-а на Софийския университет; те са, най-после, една възможност да се убедим, че днешен Пловдив е изключително гостоприемен за добрата поезия. Мисля, че цялата поредица от досегашни наши срещи ни убеди, че за нас, една толкова отзивчива към поета аудитория, личното общуване с твореца е нещо важно и съкровено.

Поетите, с които се срещахте, бяха твърде различни и всяка вечер от нашите петъци беше предопределена като атмосфера от характера на съответното творчество. И ето, във всички тези наши стремежи ние имаме тази вечер може би най-естествения си съучастник. Защото кой друг може да ни помогне по-добре при възкресяването на предишната публичност на съвременната ни поезия от поета, чието име е един от символите на разкрепостяването на нашата култура след Априлския пленум на Партията, след пораженията на култа към личността. Не беше ли Любомир Левчев поетът, който в началото на творческия си път търсеше площада като място за изява, чиято лирика беше ораторски оркестрирана и предполагаше именно публичност при възприемането? Та нали всичко това беше и тема в поезията му - точно той беше казал в известното си стихотворение "Рецитал":

Рецитали,
рецитали!...
От студентските клубчета,
до триумфалните зали,
срещу мелници
и срещу призраци,
и страшни делници,
и то без ризница...
поетът следва своята поезия, цял живот,
както Санчо следва своя Дон Кихот!

Неистовата жажда на поета за своя публика, този рецитал на празния нощен стадион, станаха за нас символ на новото съзнание за социалната роля на този тип лирика или по-скоро: стремеж към пълноценно осъществяване на тази социална роля. Това време и тези мечти Левчев, поетът и общественикът, не е забравил и днес. Свидетелство са организираните по негова идея поетически митинги, четения и обсерватории и пр. Можеш да имаш и други представи за естествената среда на поезията (вероятно на друг тип лирика?), но не можеш да не съзреш тук последователността и опита да се превърне ранният литературен образ в реалия на литературния живот.

Но от друга страна, лириката на Левчев е отдавна вече нещо различно от дръзките манифестации, предназначени да предизвикват гнева на бюрократа и недоумението на благонравния съкварталец. Твърде много са промените и в личното му битие и неговата изповедна, почти винаги автобиографична поезия ги е отразила най-точно през годините. Някъде далеч е останало времето на кремиковската младост, на танцовите забави и скитанията по строежите, на целонощни спорове със също така начеващи събратя по перо или с нови приятели от някоя строителна бригада, нощи, които завършват с изяждане на чаши (по собствено поетово признание от ранни стихотворения).

Как да свържем интимното вживяване в съдбата на момчето от "Плач за разрязаните крачоли" - едно стихотворение, което всички ние, поколението на 60-те години, преживявахме и като наша лична защита от рецидивите на бруталното посегателство срещу човешката индивидуалност, как да свържем образа на лирическия герой там, от онова желязно легло в общите стаи на провинциалните хотели, с новите творби на Левчев за планетарно разширения свят на поета, творби с други мащаби на пространствените и социални виждания? Как да търсим единството на неговата лирика в поредицата от петнадесетината му книги - книги, побрали огромно разнообразие на теми, мотиви, човешки пориви, книги, в които само имената на споменатите събеседници от разнообразните реални или въображаеми разговори са няколко стотици?...

Можем да тръгнем след една голяма, вечна тема на тази неостаряваща поезия - темата за младостта. Можем да видим как изглежда тази тема в редакциите ѝ от различните десетилетия. Ето например фрагмент от "Дитирамби за свободния стих" - втората Левчева стихосбирка, от 1960 г.:

Обичам те, свободен стих!
Защото ти си член на мойта партия!
И може би най-старият -
след Ленин.
И може би най-младият -
след мене.

"Но преди да остарея" ще кръсти той четвъртата си книга и това заглавие е твърде знаменателно. А първите редове от книгата "Стрелбище" (1971 г.) звучат така:

Това стрелбище не е за убиване на времето.
В това "Стрелбище" времето убива...

И отново младостта е не само биологично-възрастова категория. А във великолепното стихотворение "Яснота" от "Заклинания" (1981 г.) четем:

Не учете младостта да бъде ясна.
Оставете я да бъде млада.
Да! -
неяснотата е опасна,
пълна с изненади,
но от небесата непрогледни
слиза чудотворецът -
дъждът.

И още: "Те учат младостта да остарява!". И финалът:

Дайте всекиму да е велик!
А на мене
пак да съм неясен.

Така, с проследяването на темата през десетилетията, виждаме, че в поетическия лексикон на Любомир Левчев "МЛАДОСТ" означава запазената непокътната способност за обновление. И ако вървим през книгите - по теми и постоянни образи - ще осъзнаем: непроменяща се черта на тази поезия е - тя е отворена за промени; тя обхваща все нови и нови страни на живота, включва нови и нови сфери на действителността, историята, културата, науката, всекидневието и пр. "Дитирамби на свободния стих" са възхвала именно на тази способност, а не само декларация на привързаност към една литературна форма, анатемосвана навремето. Тезисно това е изразено в едно малко стихотворение без заглавие от сбирката "Пристрастия":

Аз пак на твоите заповеди
СЪМ,
превъплътителю живот.

Върху прозореца ми пада
тържественото
будно знаме.
И пак светът е пълен с вести.
И цялата зора ухае
на печатарски мастила.

Тази литература завинаги ще бъде част от живота, ще фиксира неговите промени, а и ще се опитва амбициозно да ги предизвика. Ключовите думи в новите книги на Левчев винаги са същностни знаци за новоформиралия се - през всеки пет-шест години - социален стил, за чиито форми поетът има изключителен усет. Социалният историк след десетилетия ще може чрез анализ на поезията на Левчев да съди за промените и в житейския стил на българския интелигент, за общите теми на разговор, за развитието на всекидневния говор. Твърде различни са те за шестдесетте, за седемдесетте, за осемдесетте години. И сферите на олитературения, въвлечен и преосмислен тук живот са твърде разнородни - високи и ниски, възвишени, идеални и пределно делнични.

Посочена като отличителна за Левчевата поезия, тази характеристика може да ви се стори твърде обща. Едно сравнение ще покаже, че това не е така. С отговорността си към промените в социалните стилове тя е например противоположна на лириката на Христо Фотев. Фотев създава свой романтичен, бургаски, населен с постоянни видения, с постоянни предмети, разположен в постоянен пейзаж свят. И последните му творби са всъщност вече едно митологично и понякога самоиронично отношение към този отдавна създаден свят. Разбира се, Левчев също има своите постоянни образи и символи: Железният човек, Лорка, свободата, Кремиковци и пр., и пр. Но те непрекъснато се въвличат в нови отношения, а не очертават един относително затворен свят. При това, тази поезия е литература на висока култура - поезия, наситена не само с така наречените културни асоциации, но и представяща едно равноправно включване на проблемите на културата и науката, предлагаща чрез сериозно размишление или парадоксален обрат формули за тяхното осмисляне. С годините това води към непрестанно смислово усложняване и в стихосбирката "Поздрав към огъня" (1978 г.) Левчев дори помести като послепис специални обяснения на термини, лица, събития.

И друга същностна характеристика на тази лирика - отново свързана със смисловата ѝ отговорност. Една голяма част от своите стихотворения Левчев изгражда чрез внезапни, резки скокове от пределно конкретното към абстрактното обяснение, без смислови стъпала помежду им. Така неговите стихотворения винаги ни държат в напрежение, изненадват ни не само с ярките си метафори, но и с тези смислови скокове:

И всичко може би на този свят
танцува своя танц
великолепен!
Ето -
антените,
прегърнати от вятъра
квартален
танцуват върху покрива отсрещен
хора на алуминиеви скелети.
Да,
нечовешки скелети на нещо,
което е застинало в човека,
а още му се иска да
танцува...

(из "Кварталната танцова забава").

Неумиращата поетическа волност и до днес се изразява често в това старо влечение към жестовете на дързостта, които бяха накарали един толкова деликатен в оценките си литературен критик като Минко Николов да бъде някак колеблив в известната си рецензия за сборника "Завинаги" (1960 г.). Но тези литературни жестове бяха всъщност по време на дебюта и началното утвърждаване социални жестове с висока стойност и обществен ефект. Това е десетилетието 1950-1960¹ - времето на първата публикация в "Народна младеж", на сътрудничество със сатирични стихове в "Стършел" - подобно на повечето поети от поколението, на участие в книга четвърта на сб. "Смяна" от 1953 г., където поколението вече е представено най-пълно. Това след 1957 г. годините на сътрудничество в "Литературен фронт" и "Септември" със стихотворения, статии за Маяковски, например, с изказвания в многобройните тогава дискусии за поезията на младите - изказвания, които често имат манифестен характер (ето характерните заглавия на тези изказвания от първите години в голямата литература: "Пророкувания и действителност", "На младите - зелена улица", "Време и поколение", Проблеми на свободния стих", "Съвременни форми и литературни моди", "Поезията ще реши своите проблеми с поезия", "Няма безполезни истини"). Дори само тези заглавия ни показват, че новата поезия се утвърждава в полемика, в литературната борба.

За първата му книга "Звездите са мои", която през 1957 г. се възприема именно като предвестник на един нов тип литература, пишат утвърдително Борис Делчев (в статията "Неколцина от първия набор"), Кръстьо Куюмджиев, Стоян Илиев, Ефрем Карамфилов и др. Но кръстник на поколението става Георги Джагаров с известната си статия "Здравей, поколение, младо и талантливо", отпечатана в "Литературен фронт" през януари 1957 г. - още преди излизането на повечето първи книги на поетите от поколението. Не е случайно, че и до днес по различни поводи Левчев изразява усещането си за приемственост с поезията и социалното мислене на Георги Джагаров.

"Звездите са мои", а след това и стихосбирките "Завинаги" (1960) и особено "Позиция" (1962) и "Преди да остарея" (1964) изтъкват Левчев като един от водачите на новата поетическа смяна. В това първо десетилетия назованото днес Априлско поколение често се наричаше поколението Левчев-Башев. А в това време догматизмът е все още жив и дори се възпроизвежда. В известната си статия от 1960 г. "Поезията в настъпление" Емил Петров пише по повод на лириката на Любомир Левчев и Владимир Башев за "статиите, които настървено и хипнотично се нахвърлят върху реалните и мними недостатъци на тези поети, явно подценявайки завоюваните от тях положителни резултати в една извънредно трудна област на съвременната поезия. И съвсем недостойни са подмятанията за тяхната творческа и гражданска нечистоплътност...". Нека не изтърсваме сега праха от страниците на статиите, съдържащи споменатите нападки, въпреки че винаги е поучително да видиш какво са писали преди двадесет години някои от днешните големи почитатели на новаторството в лириката. По-важно е да знаем, че дързостта, полемичната страст в поезията на Левчев - съхранена завинаги като неотменна нейна черта, се е родила в сблъсъците на една реална, трудна идейно-естетическа борба, а не е просто израз на естетизираното желание на юношата да опита силата на мускулите и гласа си. Затова и левчевските полемични интонации трудно се имитират от някои негови последователи, които все още не могат да намерят посоките на конфликтите си.

В антидогматичната ранна Левчева лирика има нещо, което силно я отличава от антикултовските мотиви, например, в поезията на Александър Геров, Добри Жотев, Валери Петров, Давид Овадия. Освободен, поради младостта си, от чувството на лична вина за социалните мимикрии на трудното време, лирическият герой е настъпателен, гневен, обвиняващ. Неговата морална победа има всъщност принципно значение не само за литературата, но и за утвърждаването на Априлската линия в обществения ни живот, в цялото ни социалистическо общество.

Странно е, че когато днес пише за Априлското поколение, нашата критика свенливо отминава факта, че в рамките на самото поколение съществуваше силно напрежение между две основни групи, създаващи творчеството си върху различни естетически традиции и принципи - "градските" поети (Левчев, Башев, Стефан Цанев, Константин Павлов) и "селските" поети (Слав Хр. Караславов, Андрей Германов, Михаил Берберов, Първан Стефанов и др.), като между тези две групи естествено съществуваха много нюанси. Това напрежение засилваше полемичността и у едните, и у другите, внасяше допълнителна динамика в литературния ни живот и не виждам нищо лошо в това литературните борби на творческите групировки да бъдат исторически (а защо не и актуално) интерпретирани. Левчев беше безспорният водач на своите съмишленици. Именно той въведе в новата ни поезия (заедно с Башев, разбира се) реалиите, фактурата на съвременния голям град; той най-пламенно възпя елементите на урбанизацията - в противовес на всички тези поети, които я видяха само като бедствие:

Тук -
в града, е хвърлен моя пъп!
В крайните квартали
с улици сгуриени,
но центростремителни.
Гдето идващите влакове
пъхтят,
а отиващите -
свирят пронизително.

Тук -
в града е хвърлен моя пъп!
От земята,
майчицата стара,
помня само малките квадрати
под дърветата на тротоара...

(из "Петъчно събуждане" от книгата "Завинаги").

Но това свое пристрастие Левчев защитава и с вътрешни колебания, със страх от кибернетичния поет, от хората, влюбени в механизмите, хора, които на роботите завиждат. Особено голямо брожение в литературните среди предизвика, през 1963 година в сп. "Септември" и на следващата година в сбирката "Но преди до остарея", "Интелигентска поема". Не вярвам и до днес на всички тези литератори, които пишат за новите творби на Левчев така възторжено, а не бяха видели навремето иронията и самоиронията в поемата, четяха я едно към друго, не бяха почувствали яворовските интонации в пасажите със сенките на героя; не вярвам в критическата искреност на писалите за поемата, които не възприеха усложняването на социалната му позиция и изобразяването на драматизма на по-сложното време, а днес се надпреварват да интерпретират проблематиката на гражданската лирика от "Изход", "Поздрав към огъня", "Заклинание"... А времето наистина не беше едносложно. И тук, струва ми се, се стигна до една криза на антидогматичната позиция, която се прояви и в лириката на Левчев от края на 60-те и началото на 70- години. Не беше ли рецензията на Иван Пауновски с изразителното название "Позиция, която никой не атакува" едно първо предупреждение за тази бъдеща криза? Естествено, и в "Пристрастия" (1966 г.), и в "Обсерватория" (1967 г.), и в "Рецитал" (1968 г.), и в "Стрелбище" (1971 г.) има много хубави стихотворения, тъй като това не бе криза на поетическите възможности, а на реализираната социална позиция. Знам, че мнозина няма да се съгласят с мен, но аз смятам, че избраният например от Стефан Цанев път за излаз от кризата, я задълбочи чрез усядането в една лесна "позиционност" - като се направи от лирическия герой идеален съдник на не винаги съвсем конкретно изобразени социални злини. Левчев избра друг път и първоначалният излаз сякаш не предвещаваше по-сетнешните резултати.

Искам да напомня, че Левчевата поезия неизменно е изповедна, автобиографична и промените в авторовото лично битие естествено се изразяват в творчеството му. Избрал преди повече от десет години пътя на висока обществено-политическа кариера, Левчев започна да пише за един период стихотворения, които не се харесваха особено, не само на мен. И наистина (нека шаржираме малко нещата), можеше ли нас, обикновените хора, да ни вълнува драмата на човека с изключително издигнато обществено положение, да ни вълнува например проблемът, че служебната кола го отчуждава от простото всекидневно битие. Поезията на Левчев сякаш влизаше в един коловоз, в който тогава вървяха с отделни свои стихотворения и Павел Матев, и Димитър Методиев, и с някои свои мотиви - и Георги Джагаров. Къде отиваше отличителната дързост на ранния Левчев, щеше ли тя да остане само във виртуозното му словотворчество? Джагаров бе написал в споменатата защита на младите поети за стиховете на Константин Павлов, че "няма нищо по-противно от затлъстял поет". Добре, а как стояха нещата с "поета - голям началник"². Щеше ли да бъде намерен изход или стиловото и тематично новаторство щеше да остане само спомен? И ето книгата "Изход" от 1976 година започва със следния предговор:

Скъпи читателю,

за мен
поезията винаги била е
и ще бъде -
ИЗХОД.

Изход,
който води
от моето сърце
към твоето.

И ето ме отново...

И този излаз бе по "раннолевчевски" - с поемане на крайната отговорност именно в посоката на новото лично битие, чрез абсолютизация на тази именно жизнена позиция. Защото високият държавен и обществен пост означава в нашите социалистически условия глобалност на гледната точка към социалните процеси, възможност за множество бързи контакти, разтваряне на хоризонтите при взаимодействието с чужди светове, формиране на друг оценъчен поглед към родното, означава най-после размисъл върху проблема за властта. Каква е тази енергия, която кара един човек да заяви, че желае и може да се занимава и с делата на останалите хора, да организира и направлява усилията им за по-смислен и красив живот, с една дума - да бъде държавник? Левчев ни казва: тази енергия (когато не е мимикрия) е родствена на поетическата мощ. Защото не е ли поетът чрез словото си вестител на нови социални истини. В едно ново стихотворение (печатано в "Литературен фронт" и невлязло още в книга), в "Тъга за Кремиковци", Левчев пише:

Да срещаш малките открития
на свойта младост -
онези словосъчетания,
измислени от любовта ти,
да ги четеш сега
по уводните статии...
това е чаша отчаяние -
убийствена награда!

Естествено, в тези редове трябва да почувстваме самоирония...

А инак в последните му книги отново се върна една категоричност в съжденията за света и хората, която сега стана съответна на младежкия стил в сферата на политическото ни управление. Безспорно, това бе стилът на една голяма фигура в новата ни политическа и културна история - стилът на Людмила Живкова. Левчев бе не само певец на този стил, той беше и продължава да бъде един от активните му създатели. Защото в социалистическото ни общество, такова, каквото то е днес, подобна социална активност може да се разгърне само колективно. Левчев бе една от ярките фигури в екип от сътрудници, където всеки бе ценен именно за своята индивидуалност и творчески способности, а не с приспособителска склонност. И естествено, това бе идеална възможност за един поет с неговия темперамент. Той осъзна тази възможност и така преодоля кризата на ограничената конформистка позиция, без да отива в крайностите на самоидеализацията или на отрицанието. Социалната му позиция стана позиция на отговорността от друг тип - като се намесваш непосредно, като покриваш със съзнанието си големи социални (а и географски) пространства. Това е "събиране в едно", това е поемане на лична отговорност на художествения тип за конкретното социално и културно развитие на страната - не само като култивиране на патос и идеологическо мислене, но и като лично участие в ръководството на процесите, т.е. това е превръщане на политическия пост в автобиографическа позиция и на поета - едно единство, една сплав на личен ангажимент и глобално социално мислене. То ражда и новото чувство за история в последните книги на Левчев. Има едно малко странно ранно Левчево стихотворение - "Илюзия" от книгата "Позиция", посветено на един от големите символи на националната ни история, на Велико Търново. Това стихотворение е едно колебание между романтичните представи за началото ни, заучени още в читанките, и новия стремеж да възприемаш света реално, дори само с посока към бъдещето, да "нямаш илюзии". Пространството от думи между това стихотворение и цикъла "Чувство за история" от книгата "Поздрав към огъня" (1978 г.) и поемата "Лапидариум" съдържа противоречивото развитие на това отношение. И ще видим, че Левчев не се отказва от сложността, не идеализира дори млекото от детството си, а в "Родината и свободата в нас" предлага своя народоведска формула:

Сега
аз чувствам -
тръпне черноземът плодороден
от живи
и изчезнали народи.
Интернационалът на кръвта
там, долу някъде клокочи,
дава сокове
и сили
на чувствата, които
са ни възвисили.
Гордея се, че твойта свобода е
сестра на всички свободи,
Българио.

В последните си книги, от "Дневник за изгаряне" до "Заклинание", съединявайки авторова, лирическа и политическа личност, Левчев пълно реализира принципа на политизиране на лириката, за който беше говорил толкова много в свои изказвания и статии през годините. За да анализираш всестранно такава лирика, изглежда са нужни някакви нови категории.

Вие виждате, в този пасаж не правя литературна критика, а се опитвам да разсъждавам гласно върху един феномен на новата ни култура в свързаността му с политическата действителност, в общосоциален план. Но всъщност къде са границите на литературата, а и на литературната критика в контактите им с политиката и с общосоциалното? Можеше ли да се очаква преди двадесет години такова единство на държавническо и политическо мислене у Левчев - така конкретно автобиографически осъществено?

И тук трябва да направя една много съществена уговорка. Независимо от споменатата висота на социалната гледна точка, новата Левчева лирика съвсем не звучи официозно, в нея все по-сложно се преплитат разнородни разговорни интонации с фрази за наука и култура. Левчев често се стреми битието на работника, на обикновения човек да не бъде само спомен в детството му - без самият той вече да се свени от интелигентското си занимание. Защото в центъра на съзнанието на държавномислещия човек е именно идеята за хармонията в човешките усилия на всички социални слоеве на нацията - когато става въпрос за битие, чийто идеал е комунизмът. Литература, създадена от такава позиция, става значителна само, когато имаш Левчевата способност за улавяне на промените в политическия лексикон, за стиловите движения в езика на културата и на производствената практика, а и на улицата.

И все пак, наистина ли е възможна "държавническа поезия"? От времето на Вергилий това е морален и интелектуален проблем за художника. Но тук, в поезията, за която говоря, не става въпрос за съзерцателна възхвала на държавността, а за възприемането ѝ като стил на поведение. А Левчев не би бил поет, ако и в тази посока липсваха драмите и съмненията. Няма ли все пак нещо автобиографично в образа на мъжа от едно негово стихотворение, в мъжа, който отказва да приема посетителите си, вижда в гротесков план официалното си облекло, вижда катастрофично траекторията на отразения в стъклото на бюрото самолет. А днешното му обществено положение означава и че си непрестанно на показ, на прицел, че си притча во язицех на всички. И ранимата душа на поета откликва с яростни стихове на хулите, с полемични отговори през рамо. (Лично аз не харесвам точно така озаглавеното стихотворение - "Отговор през рамото" и смятам, че поет от ранга на Левчев не трябва да дава публичност на всичките си отрицателни емоции!)

Разгръщайки в тяхната последователност книгите на Левчев, ще проследим развитието на една друга голяма тема в лириката му - темата за чуждите светове, за необходимостта хората да общуват и над езиковата бариера. Всъщност тази тема, за която критиците му пишат напоследък, присъства неизменно от първите му сбирки. Но в по-ново време тази тема добива особена системност и четем ли "Поздрав към огъня", "Заклинания", "Изход", получаваме представата за битието на един интернационал на излъчени от отделни нации мъже - художници, политици, поети, музиканти, за битието на един интернационал на духа, който е може би предвестник за бъдещето на културата. А подобно човешко общение винаги те връща към идеята за родното, кара те все по-настойчиво да се вглеждаш в пейзажа на дедите си.

Това е, струва ми се, схемата. Но всички знаем, че поезията е най-вече там, където има отклонения от всички схеми и норми. И Левчев винаги успява да ни изненада с някое свое късо стихотворение, което е хем левчевско, хем в него звучи нещо нечувано от този поет досега. Успява да ни изненада той и когато преподреди свои творби в книги с избрано - върху тематичния или жанров принцип, когато направи своя самосъд, когато ни представи наведнъж поемите си или в "Следлюбов" събере любовната си лирика и малко неочаквано се окаже, че не отстъпва тук на ранния Иван Радоев. Левчев продължава да реди своите странни жанрове, своите тъги, плачове, заклинания, славослови, капризи, продължава да бъде все нов и различен.

Любомир Левчев е безспорно най-въздействащият върху младата ни поезия днес поет. Не се съмнявам, че и в тази зала има млади хора, които тайно или явно пишат а ла Левчев. Вероятно някои от тях са дошли да научат формулата на успеха. Ала формулата на успеха в изкуството винаги е лична, индивидуална. Лично негова е формулата и на Любомир Левчев.

(Текстът на словото ми от Литературния петък в Пловдив, състоял се на 18 февруари 1983 г., бе отпечатан в пловдивския алманах "Тракия", кн. 5 от 1983 г., с. 112-120. Двете бележки под линия са собственоръчно добавени от мен към текста.)

Четеното от мен слово на литературната среща с Любомир Левчев, неговите реакции и отговори на въпросите, атмосферата в залата, както и отзивите, се нуждаят днес от поне минимален коментар...

Няма да обяснявам мотивите си за написването на конкретните пасажи, за изложените в словото различни идеи и анализи. Само ще добавя, че текстът трябва да бъде четен в контекста на писаното (а то е огромно по обем) за всичките стихосбирки и за цялостното творчество на Любомир Левчев от тези последни две десетилетия на създаването на литературата на НРБ. Това е време на безпрецедентно апологетизиране на едно лирическо творчество, на истерична с градациите си употреба на слова на възхвала. Именно в този контекст ще се откроят драстично излизащите извън тогавашния личен канон за Левчев пасажи (в определени среди около Съюза на българските писатели този канон продължава да се възпроизвежда и до днес). Това са пасажи с критически предизвикателства като: твърдението за възникваща криза на характерната патетичност в тази поезия; тезата за явяването в един исторически момент на една "началническа поезия"; самото позитивно споменаване на така мразената от поета рецензия на Иван Пауновски с унищожителното название "Позиция, която никой не атакува"; заявлението ми, че не харесвам скандалното Левчево стихотворение "Отговор през рамо", опитващо се да омаскари колегата Светлозар Игов. И пр., и пр. разнородни опити за убождания...

Не очаквах, че всички тези сравнително малки провокации ще предизвикат моменталните реакции на поета не само при прякото му общуване с публиката, но и още по времето на самото произнасяне на словото ми. Нарцистичната природа на поета обаче се прояви веднага. И той направи всичко възможно критикът да стане общо взето неприятен на публиката. Левчев бе голям майстор при флиртуването с публиката, голям манипулатор. Веднага сам зададе въпроса: тук критикът твърди, че съм автор на някаква си шефска поезия, така ли е? И, естествено, получи отрицателен отговор. Отново припомням, че това за тази вечер не беше н а ш а т а   т р а д и ц и о н н а   п у б л и к а, алтернативната пловдивска публика с участие и на отделни софиянци, старозагорци и ямболци, не беше публиката за Радой Ралин, Валери Петров, Христо Фотев, Иван Теофилов и - още по-малко - за Константин Павлов. Сега бяхме лице в лице и с пловдивската комунистическа номенклатура. Но ние бяхме приели този риск. Компромисът беше направен, за спасяването на Петъците...

Съпругата на покойния поет Веселин Сариев - прекрасната историчка и галеристка Катрин Сариева си спомня, че по време на вечерята в Ламартиновата къща в Стария град сме се движили по ръба на куртоазната любезност и скритата неприязън, че сякаш се е чувало "притаено съскане". А леля Вера и чичо Сашо - любезните домакини на къщата, бяха се постарали салоните на прекрасната къща да бъдат още по-празнични, кетърингът не бе обичайният, а и компанията бе твърде смесена. Разбира се, тук бе и легендарният кмет на Старинен Пловдив Начо Културата - Атанас Кръстев. Бяха и литературоведът Огнян Сапарев и съпругата му Сребрина, дългогодишният директор на пловдивското издателство "Христо Г. Данов", поетът Петър Анастасов, още неколцина други пловдивски поети и художници. Но присъстваха и някакви полуанонимни чиновници. Все пак, акцията като цяла бе успешна. А моите взаимоотношения с Любомир Левчев се нормализираха във вид на студен мир.

Все пак, не успяхме да спасим Литературните петъци в Пловдив. Веселин Сариев бе уволнен от Младежкия дом и след оневинителното заключение на анкетата на Николай Добрев, бе преместен/преназначен на някаква полусинекурна длъжност към местния клуб на "младата художествено-творческа интелигенция", помещаващ се над толкова често приютяващия ни клуб "Кристал" до площада Джумаята. А нашият приятел, директорът на Дома, бате Данчо така и не се съгласи с натиска да направи "стачкоизменнически" дублиращи Петъци. Опитахме се малко по-късно да направим нещо на един-два пъти в по-камерен вид, пак същия екип, но нещата вече се бяха скършили. Петъците загинаха...

Срещахме се от време на време с Любомир Левчев на различни културни прояви. Един път се връщахме преди десетина години през градината от НДК към "Патриарха". И той ми каза: "Имаше двама души, които никога не можеха да станат членове на Съюза. Единият беше ти.". (Говореше за прословутия Съюз на българските писатели, където аз никога не бях кандидатствал.) Запитах го: "А кой беше другият?". - "Е, сега няма да ти кажа." - отвърна той, за да прозвучи по-ефектно. Тези, които никога нямаше да "бъдат приети", бяха, разбира се, много повече. И всред тях бяха, например, Йордан Вълчев и Георги Божинов...

20 март 2020 г., София

БЕЛЕЖКИ

1. Левчев е роден в Троян, в семейство на лекар, починал през 1946 г. Негов духовен настойник става вуйчо му, професионален революционер - той е и един от постоянните герои на поезията му - Железният човек. Израства и учи в София. [обратно]

2. Авторът на това слово трябва да признае, че този пасаж предизвика иронията на поета по време на беседата му с пловдивските почитатели на поезията му. И тъй като поетът винаги е по-симпатичен при подобни срещи от критика, иронията бе приета от множеството с одобрение. В своя защита авторът може да добави, че в критическия текст нещата трябва да се "пресилят" и тази деформация прави само по-нагледен нюанса или скритата тенденция. [обратно]

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.06.2020, № 6 (247)