ИГРА С РЕАЛНОСТТА

Михаил Неделчев

web

На теоретичната конференция "Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 г." Инна Пелева каза, че за да стане една книга значимо литературно събитие, тя трябва да намери своя интерпретатор, да притежава своя метатекст. Тогава мнозина писатели възнегодуваха срещу това схващане, защото е известно, че върху много от излизащите днес книги не се пишат значими анализи и често остават встрани от критическите погледи.

В новата си книга "Истински истории" Пламен Дойнов е извършил спрямо всички нас друга операция. Той предварително е снабдил книгата си с нейния метатекст. Тя носи своето самосъзнание в себе си и това е доста отчайващо за един критик, който се наема да говори за тази книга, защото неговият говор вече е програмиран. Става дума за четирите начални епиграфа и на първо място за малкия фрагмент на Мишел Фуко. Най-общо казано, този фрагмент внушава, че преживяваната или гледаната действителност не може да бъде отделена от разказаната действителност. Затова, когато Пламен Дойнов казва, че ни представя документални стихотворения, той играе сложна игра с читателите и критиците. Това е двойна и тройна игра. От една страна, стихотворенията наистина са документални, истински истории, но от друга, те са също толкова фикционални както биха били стихотворения, които нямат такава документалистка амбиция.

Онези, които са чели създадената досега литература от Пламен Дойнов (неговите стихотворения, предговори, коментари, послеслови и пр., както е в сборната му книга "Мистификации") виждат, че в "Истински истории" той е ограничил обема на паратекстовете. Но този път вътре в самите стихотворения е събудена за нов живот не само българската литература, но и българското митологично, всекидневно и високопразнично съзнание.

Когато четох цикъла "Истински любовни истории", веднага си припомних за няколко кратки поеми, писани преди около 20-30 години от вече покойния поет Драгомир Петров. Те също са любовни истории, кратки женски портрети. Припомням това, за да подчертая колко различно е всичко, което днес ни поднася Пламен Дойнов. Стихотворенията за византийските икони, за откраднатите икони на Драгомир Петров, които са условен образ на една отишла си любов, бяха митосъздаващи, елегично-празнични и носталгични текстове. Днес може би те ни изглеждат наивни със своя еднозначен романтизъм. Докато игрите, които Пламен Дойнов разиграва с любовните си персонажи, са доста по-сложни. Първо, не е съвсем ясно кой е този лирически говорител, който ни разказва за всички тях. Не е съвсем ясно кой е наблюдаващият поетически Аз, както е показан в една от фотографиите в книгата: Пламен Дойнов с химикал в ръка внимателно се взира в една ябълка, но тъкмо ябълката е на фокус, докато образът на наблюдаващия автор е неясен, разфокусиран. Това е игра с реалността. Затова трябва да бъдем внимателни към парадигмата, която Пламен Дойнов ни задава, че четем истински, документални истории.

"Истински любовни истории" може да се провидят като социално-психологически етюди, представящи типови ситуации, които се случват ежедневно във всеки панелен блок. Разбира се, това не е съвсем така. Защото в книгата има особеност на погледа, специфично сетивно отношение към всекидневните ситуации, което дава индивидуалността на съответната случка.

Ако сумираме впечатленията си каква сетивност доминира в ситуациите от "Истински любовни истории", това е усещането за влага, за хлъзгави плоскости и тела, за цялости, чиито детайли са ту на фокус, ту чезнат. Същевременно трябва да отбележим великолепната еротика на погледа от свързаните няколко стихотворения "Картини от едно семейство", обърнати едно към друго в едно и също поле - проблемът за притежанието чрез погледа.

В края на 20-те и началото на 30-те години съществува поредица от стихотворения и книги на т.нар. женска поезия, които представят новата буржоазна публичност, новото място на рекламата и на клиширания буржоазен бит. Те документално показват света наоколо. Това е задълбочаване на Далчевата предметност, доведена до своя край. Документалността на поезията на Пламен Дойнов е доста по-различна от документалността на 30-те. Защото действителността на погледа е също толкова реална, колкото действителността на словото. Дори онези образи и фрагменти, които ние си мислим, че наблюдаваме едва ли не непосредствено, също са словесно маркирани. Невъзможно е да отделим едната от другата действителност.

Връзката между словото и действителността се чувства още по-осезаемо във втория цикъл - "Истински граждански истории" - от трагически-ироническата "битка" с уличните кучета до трагическите визии за разпадналия се митологичен свят на българската традиционна култура, стабилизирана като канон в края на ХІХ век. Някои от стихотворенията представляват провокативни стилизации в духа на народната песен и на Яворовите "Хайдушки песни". В тях по сложен начин се реконструира разпадналия се митологичен свят на българската литература чрез множество игри, чрез закодирани игрословици и парадоксални противопоставяния. Например, слепотата на Самуиловите войници диалогизира със слепотата на Яворов.

Третият цикъл в книгата - "Истории на погледа. Писане от натура" е нещо по-различно спрямо останалите два цикъла. Пламен Дойнов настоява, че това са стихотворения, писани така, както би писал един поет на пленер, събрал група поети, които записват текстовете си върху статив. Живописване чрез слово, запечатващо визиите на окото. Особено предпочитам стихотворенията, описващи някои чужди и български градове. Има няколко стихотворения, които ми припомниха удавническите балади на Асен Разцветников. Това са литературни асоциации, които книгата едновременно възбужда и унищожава. Стиховете ту ни завличат в една определена посока, ту изведнъж слагат преграда и ни насочват в друга асоциативна посока. Пламен Дойнов си играе с нашето литературно образование и с литературно-историческата ни памет.

Всички стихотворения от всички цикли в книгата съставят цялостен художествен свят. Но това не е достатъчно да се каже, защото концептивността на поезията на Пламен Дойнов предполага тази цялостност. Тя е търсена и постигната. Затова се опитах да преценя как стои книгата "Истински истории" в хоризонта на неговото досегашно творчество. Това е най-цялостната и завършена негова книга, в която има изключително овладяна сетивност. Това обаче не е сетивността на спонтанно художествено въображение, а фино изработена игра на непосредствена сетивност, на сетивна фикционалност.

Но зрелостта на "Истински истории" е в изпипаността на всеки фрагмент и детайл от играта. Неусетно при четенето ние се доверяваме на тази поезия като на изповедна и сетивна поезия. Затова аз се увличам при четенето на книгата, но веднага бързам да се отстраня и започвам да я чета предпазливо. Не смея да твърдя нищо категорично за нея, защото знам колко капана ми е заложила в себе си. Не искам да изглеждам наивен читател, защото това е книга, която постоянно оборва своя читател, особено ако той се държи с нея като критик.

Спомням си едно ранно стихотворение от Николай Кънчев, където един критик гледа надолу в дълбоката вода на поезията и се чуди какво да направи, понеже си е изпуснал очилата и не знае колко е дълбока водата на поезията, за да влезе да си вземе очилата. В случая стихосбирката на Пламен Дойнов е такава уж достъпна, но и опасна, дълбока стихосбирка, ако някой си позволи да даде някакви лесни, схематични определения. Затова нека четем "Истински истории", да спорим с Пламен Дойнов и да се пазим от уловките, които ни е заложил.

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2008, № 12 (109)

Слово, произнесено на премиерата на книгата "Истински истории" на 11 декември 2000 г. в Унгарския културен институт.