ТЕКСТОЛОГИЧЕСКИ ЕТЮД ЗА "ЕДИН БЯЛ ЛИСТ", 1975, СТИХОСБИРКА ОТ ИВАН РАДОЕВ

Михаил Неделчев

web

В този текстологически етюд се показва за пръв път ръкописът, по-точно е да се каже машинописният оригинал на средищната за творчеството на Иван Радоев стихосбирка “Един бял лист” (1975 г.). Преди нея са младежките му “бригадирски” стихове, преди нея е шумният скандал с недопустимостта на голата любовна тематика в (пре)напрегнатото ежедневие на тогавашния трудов (млад, стар - все тая!) човек (1952 г.), споровете и критиките след “Пролетно разсъмване” (1953) и след “Стихотворения” (1960). Преди “Един бял лист” са и десетина пиеси, утвърдили Иван Радоев като виден автор от вълната на лирическата драма на 60-те и 70-те години. След нея, в десетилетието около 1989 г., е късната трагическа философска лирика, която създаде наистина голямото име на Иван Радоев.

Трябваше да спася, да прибера, да скрия този ръкопис, длъжен бях да го сторя! Не го направих с толкова други! Работех (през 1975 г.) отскоро в издателство “Български писател”. Това продължи до 1990 г., бях в отдел “Литературно наследство”, беше прекрасно време за текстологически занимания. За пръв път се осмелих с ръкописа на “Един бял лист”, видях, че всъщност ръкописи, коректури и шпалти май не се пазят системно и дълготрайно. Водех приятелски преговори с коректорките, използвах общоиздателски празнични сбирки, за да прибера това-онова. Така от 1983 г. съм запазил: “Делфийският оракул. Поеми” от Добри Жотев, “Стари неща. Избрани стихове и сценарии” от Константин Павлов и “Петляно време. Роман-гротеска” от Васил Акьов. Има и още някои други ръкописи, от други години. Имаше, разбира се, тенденция в моя избор. Трябваше да видя какво се редактира, какво се задрасква, какво и как се преработва.Трябваше да видя как работи цензурата, да документирам, да запазя някакви свидетелства. Не беше много честно спрямо колегите, повечето бяха отлични литератори, почтени и толерантни към авторите, те по-скоро търсеха начини ръкописите да излизат от печат безпроблемно, отколкото да създават пречки и да се правят на велики. И все пак, когато един автор бе нарочен по някаква линия (а такива бяха и Константин Павлов, и Иван Радоев, и Николай Кънчев и редица други), трябваше да се прояви бдителност, трябваше редакторът да покаже на началството, че по ръкописа е работено, че има стихотворения редактирани, че са уловени вредните мисли и образи.

Ръкописът си е сам по себе си архивен документ и без такива редакторски намеси, разбира се. Има си титулна и авантитулна страница, съдържание и пр. със съответните подписи и печати, носи знаменитите “Одобрено за печат” и “Ръкописът не съдържа материали и данни, представляващи държавна тайна” (последният печат бе най-важният, човека, който дълго време имаше право да се подписва под него, назовавахме тайно Кирчо Тайната). Ръкописът е нещо, което - дори вече отдавна заминало за печат - не трябва да се гори и рециклира, мисля си аз, отдавна затрупан и скрит от ръкописи и всевъзможни печатни материали.

Та ето какво съм записал в дневник на 1 февруари 1976 г.:

“Взех преди няколко дни ръкописа на новата стихосбирка на Иван Радоев “Един бял лист” от издателството. Радоев не е издавал вече много години стихосбирка. Предлагането на ръкописа на издателски съвет бе истинска сензация. Отдавна исках да взема ръкописа (или шпалти) - да прочета. Към това ме подтикна и една среща с Иван Радоев в бар “Астория”. Беше преди десетина дни. Радоев седеше на малка масичка точно пред дансинга с Р., драматург в Музикалния театър. На нашата маса бяхме с Кръстан Дянков, Румяна Узунова и други. (По-късно при нас седна художникът Йони Левиев, комуто, за да го подразня, казах, че картините му са шарени. “Не, в една тоналност са” - отвръщаше ми той и искаше да си показва мускулите на ръката.)

По едно време с Румяна отидохме при Иван Радоев и в знак на уважение към него седнахме на пода пред масата му (бяхме вече доста пийнали в Клуба на журналистите преди това).

Иван Радоев беше много общителен тази вечер, говореше за себе си забавно, мило и самоиронично, за книгата си, която излиза наскоро, за това, че не е издавал толкова много време; каза, че много държи да я прочетем и пр.

Припомних му, че съм писал за него преди няколко години в сп. “Септември”. Спомни си, но някак смътно, явно не беше го “развълнувала” особено моята работа. Припомних му и че във връзка с публикацията съм му писал писмо, в което съм цитирал двата съкратени в редакцията пасажа. Каза: “А, да, с тия неща се занимава жена ми”.

Тази именно среща ме накара да поискам от В. (шефката на коректорките в издателството) ръкописа или шпалтите. Книгата вече бе готова на отпечатани коли, остава да се подвърже.

Занесох я вкъщи и започнах да изпитвам в продължение на няколко дни странен страх от разочарование. Впрочем, защо странен, съвсем реален. Прочетох едно стихотворение. Не ми хареса. Накарах Л. да прочете ръкописа. Не й хареса.

Не искам да се произнасям сега за стихотворенията на Иван Радоев - ще ги чета пак. Всъщност много ми се искаше да дам пръв рецензия за “Литературен фронт”, ще видим! Сега искам да отбележа тук поправките, които са нанесени по ръкописа. Спомням си, че завеждащата отдел “Поезия” Надя Кехлибарева на няколко пъти казваше на редакционен съвет, когато главният редактор я питаше кога ръкописът ще бъде готов за печат: “Трябва да бъдат уточнени с автора някои неща”. Тези хора наистина са развили патологичен страх в себе си. Добре, че взех ръкописа, а не шпалтите, така че имам възможност да опиша тези “поправки”.”

Трябва да коментирам съвсем лаконично този фрагмент от моите дневникови записи от началото на 1976 г. Дълги години отношенията ми с Иван Радоев останаха дистантни и водени от силен респект от моя страна. Първоначалната ми резервираност към “Един бял лист” бе заменена с годините и особено след 1989 г. от съвсем друга литературноисторическа преценка, но през 1976 г., все още под въздействието на скорошното ми проучване за споменатата ми публикация в сп. “Септември” (Неделчев 1969), по-скоро бях очаквал да чета и нови интимни стихове от Иван Радоев (бях намерил и цитирал в работата си приписка с молив на страница на една от ранните му книги, екземпляр в Народната библиотека: “Браво бе, Анакреоне съвременний!”).

И така, какви трябваше да се очаква да бъдат поправките? В каква насока щеше да се прояви редакторската бдителност? Непредвидима работа, макар че очевидно трябваше да се следи най-вече за съответната морална разложеност на лирическия герой. Критикът Здравко Петров бе писал от Шумен в предизвиканата през 1952 г. дискусия за цикъла интимни стихотворения на Радоев: “Въпросният цикъл любовни стихове, който е намерил по едно недоразумение място в печата, е издържан в един упадъчно демобилизиращ стил, който просто провокира здравите чувства на нашата младеж по въпросите на любовта.” (Литературен фронт). А за тези, които биха предположили, че е невъзможно подобно отношение да се възпроизведе две десетилетия по-късно, ще възпроизведа резолюцията на самия Тодор Живков, положена върху отпечатаното през 1977 г. в театрална програма стихотворение “Усмивка”: цинизъм и простащина. (Вж. за случая коментарите на Мария Гарева - Радоев 1997: 234-235). А стихотворението “Усмивка” е от стихосбирката “Един бял лист”.

Поправките в цялата книга не са толкова много, но започват още в първото, в уводното стихотворение “Блудният син”. Третият стихотворен фрагмент в оригинала звучи:

Баща ми ще хвърли, залитнал
разбитото си сърце подир мене -
уголемено от декомпенсация,
то ще увисне върху бодлите студени
на изненаданата акация,
ще набъбне очакваната беда
през тези последни години
и най-възпятото чудо човешко
ще се пръсне като звезда
в нозете на гладните свини.

Последният стих е станал: в нозете на втрещената вратня. В контекста на следващото неочакваната поправка може да бъде логически мотивирана така: гонят се шокиращите със смесване на висока и ниска действителност поетически формули. Така например в “Балада за историческия материализъм” - стих 21 - “Мадам Помпадур се уригва на леща по саксонски” е станал “Мадам Помпадур готви леща по саксонски”. В стихотворението “Относителност” при изброяването “После срещнах Жана д’Арк, Юда, Левски” едното име е сменено така “После срещнах Жана д’Арк, Стенка Разин, Левски”. Някак не е било възможно положителни национални герои да стоят редом с Юда.

Някои корекции търсят и друг ефект в полемичните стихотворения: взетото на прицел да не бъде съвсем на фокус. Така в тристишието отново от “Балада за историческия материализъм”:

Дали някой патриот няма да каже:
тоя поет се гаври с нацията!

Нацията? - в първия стих думата патриот просто е задраскана: “Дали някой няма да каже... Някой...” Тази стилистична хватка с безличния, нефиксиран “някой...” е приложена по друг начин в стихотворението “Въпрос”. Тук просто е добавено “Някой казва:” в началото на стихотворението и така началният фрагмент става:

Някой казва:
Пороците се превръщали в добродетели!
Значи, добродетелите трябва да се отбраняват.
Как?
Като се превръщат в пороци?

Твърдението вече не е пряко от лирическия говорител, получава се някаква двойна преизказност.

Не бих желал иронията ми да засяга самия оригинален изказ на поета, а вече не знаем докъде е редакторската намеса, откъде започва съгласието на автора да приеме поправката (и доколко тя е “поправка”), в голяма степен внушена, или трябва да четем всичко като нормална творческа преработка? Всички цитирани поправки са ръкописно, с химикалка направени върху машинописния текст или са плътни зачертавания. Иван Радоев в по-сетнешните издания на творбите си не се връща към нередактираните варианти, сякаш деликатно иска да оневини редакторите си, а и да посочи, че веднъж приел съответния вариант, той не го е възприемал като временен компромис, творбата е добила именно тази окончателност. Но документът все пак си е документ и нека да го дочетем...

Още повече, че всичко става доста драматично при двадесет и деветото стихотворение: неговото заглавие е станало от “Религиозна песен” - “Атеистична песен”...

Не описвам тук всички наистина дребни стилистични преработки. Нека проследим по-едрите. Стихотворението “Един бял лист”, дало названието на книгата, всъщност е било “Един бял лист хартия” (очевидна сполука, многозначно звучащо). Ст. 21-22 от “На един бял лист спокойно извършваме/ едно бяло безобразие” става: “На един бял лист свободно извършваме/ едно бяло безобразие”. А финалът на втория голям стихотворен масив тук звучи така:

Ако имаше - някой
да ги възстанови върху един бял лист
и щяхме да имаме един откривател повече
на глава от населението.

Вместо откривател в оригинала стои лауреат. Не можем да избягаме от изкушението отново да направим тенденциозно тълкувание: лауреат е дума, свързана с идеологизираната йерархичност на обществото при социализма, титлата лауреат се дава и по идеологически заслуги, я по-добре да не дърпаме лъва за опашката. Пак така сме изкушени и при прочита на поправката в стихотворението “Възвание” (то е едно патетично обръщение с адресат: “Поети!”). Тук двустишието “Вземам под лична закрила вашите малки тиражи/ и големи погроми над сърцата ви!” става “Вземам под лична закрила вашите малки тиражи/ и големи разриви на сърцата ви!”. Разривът става някак от само себе си, отвътре, а погромът го върши някой, отвън, насилник (идеологически), не беше ли погром и вършеното над самия Иван Радоев, защо отново да правим намеци? При фрагмента от “Флейта”:

Кондукторе,
ние мъртвите сме почетни граждани
и се возим безплатно -
не вярвай в прераждане!

просто почетни отпада, задраскано е, има и съответни малки редакции, отново сме при официозно-церемониалното на социализма. А в “Сигурност” двустишието от средата на стихотворението “Вдъхнови с неразумност поетите/ да престанат да пеят оди” добива вида: “Вдъхнови с неразумност поетите/ да запеят тържествени оди”. Е, няма как, в условията, където болшинството от поетите истерично пеят оди, наистина е по-скоро неразумно непеенето на тези оди. Драматично е преобразуването и на два стиха в “Абсурдно глезене”, в оригинала е “След това ще настъпи отново/ братство, тоест, окосмяване”, а е отпечатано: “След това ще настъпи отново окосмяване”. Сравнението на братство с окосмяване тогава също е политически съвсем некоректно. А в стихотворението “Чудото” след двустишието “музиканти ще запримигват/ от своите инструменти лъскащи” е стоял и е задраскан следният стих: “разбира се, зависи от таксата”.

Има известни промени и в първата от двете поеми, поместени в книгата - в свързаната тематично с ранната лирика на Иван Радоев “бригадирска” поема “Хаинбоазки проход”. Привеждам пасаж, където подчертаните фрази ще отпаднат във варианта от отпечатаната книга:

Дори, не “ние”!
“Ние” често става приют
за безпризорни “аз”.
Аз не искам безплатна храна
и досие на пишуща машина,
благосклонния жест на ръка,
изтрита в салфетка!
Това ми напомня Освиенцим.
Аз ям корени, насекоми, влечуги,
пия ракия
и собственоръчно пиша
своята печална препоръка (...)

Пак в тази поема, в стиховете “и примигваха исторически/ със затворени очи/ над конспекта на световното бъдеще”, тази историческа слепота е заменена “със зачервени очи”. А при двустишието “Ако предам предпазливо другаря си/ и отида на тенис” имаме разночетението в книгата “и отида на риба?”, което автоматично понижава социалния статус на предалия другарчето си, а оттам и висотата на социалния прицел. И още: в ръкописа четем: “Тогава да се разделим/ без целувки - това не е български обичай!”, а в стихосбирката е “без целувки - по български!” Голямо е изкушението да си спомним за братските целувки на вождовете или да предположим, че опасения за такива асоциации са имали редакторите и са направили необходимото да ги предотвратят.

Така е отишла за печат стихосбирката “Един бял лист” на Иван Радоев в издателство “Български писател” през 1975 г. Силна книга, важна книга за цялата ни литература. Както и да преценяваме редакторските намеси (или авторските преработки, предложени от редакторите) от днешна гледна точка, колкото и тенденциозни да ни се виждат тези “поправки” в своята последователност - така накуп показани и разказани, те не засягат драстично цялостната тъкан на стихосбирката. Това е сравнително обемна книга с 43 стихотворения (някои от тях са всъщност къси поеми) и 2 големи поеми. Тя има щастливо читателско и богато критическо битие, “връща” Иван Радоев на/за поезията, макар че “книгата видимо се различава от всички останали като емоционално-образно мислене” (според негово собствено признание).

Редактор на книгата е поетът Димитър Стефанов, но книгата бе четена - разбира се - от още много писатели по йерархията на “Български писател”. Пред своя биограф, интерпретатор и съставител на посмъртни издания Мария Гарева Иван Радоев говори само добро за взаимоотношенията си с издателите на “Един бял лист”: “Струваше ми се, че и като стилистика, и като тематика някои от стиховете (става въпрос за писаните в края на 60-те и началото на 70-те години негови непубликувани в пресата стихотворения - бел. моя, М.Н.) навярно нямаше да могат да се появят. А в “Един бял лист” доста неща излязоха и от страна на издателството срещнах разбиране. Бях посрещнат много добре. За тях беше интересно, че петнайсетина години не бях издавал стихове. През цялото това време аз не съм преставал да пиша. Една част от написаното ми се струваше, че не е това, което търсех. Но какво ново бих прибавил, както Ви казах и по-рано, каква ще бъде новата ми тема? И от тия 200 стихотворения подбрах онова, което най-добре се групира около едно стихотворение, което имах и което се казваше “Един бял лист”. То най-добре изразяваше тоя период на мълчание - белия лист. Най-добре изразяваше и стремежа ми да търся някакъв по-нов изказ.” (Гарева 1987: 116).

А какво стана с моето желание да напиша пръв рецензия за “Един бял лист”? Нали това бе един от мотивите за присвояването на ръкописа?! Ще цитирам отново запис от същата дневникова тетрадка, където са описани и вариантите в сбирката, той е по-късен, от 18 януари 1981 г.: “Искам сега да добавя, че за книгата на Иван Радоев писах в моя преглед за Младата литература от 1976 година, който влезе и в книгата ми “Критически страници”. Писах доста критично: че Радоев е изменил на себе си, че се е опитал да направи поезия в духа на Стефан-Цаневата и която сама по себе си е нещо фалшиво и демодирано като литература. Няколко пъти след това се срещах с Радоев, но не сме приказвали: “Добър ден” - “Добър ден”. Обаче винаги някаква сянка минава през лицето му: явно думите ми са го засегнали много. Последния път го видях на терасата на новия театър “София” - малко преди да тръгнем с Петър Караангов и актьора Продан Нончев за Пловдив, за поредния Литературен петък (през октомври 1980 г.). Поздравихме се, но отново той беше доста хладен. Интересно би ми било да го провокирам за разговор. Трябва да се върна отново някой ден към неговата поезия”.

Ето въпросния пасаж от печатания първоначално в сп. “Пламък” мой критически обзор: “Може би вече е станало ясно, че не съм от миналогодишните почитатели на “Аз питам”, не съм и сред възхитените от “Един бял лист” - при целия ми критически респект към творческото дело на Иван Радоев. Просто смятам, че ако гореизложените механизми на литературния процес бяха се задвижили по-правилно, неговото желание (след като в 50-те години беше един от най-интересните творци на анатемосваната понякога интимна лирика) да пише публицистично-политическа лирика щеше да приеме малко по-различна форма” (цитирано по: Неделчев 1978: 210-211).

Очевидно в дневниковите си записи съм надценил евентуалното въздействие на критическите си фрази. Защото впоследствие имах щастливата възможност в следващите години да общувам същностно с поета, представих поезията му на същите тези Литературни петъци в Пловдив, написах пространно слово, беседвахме по литературни и политически въпроси, видях цялата му ярост към комунистическото (далеч преди 10 ноември 1989 година), като участник в последвалите политически процеси бяха участник и свидетел на всички опити Иван Радоев да бъде привлечен чрез високи постове вътре в политическото. Но това е вече друг биографичен сюжет, евентуална тема за друг етюд.

Критическата текстология за манипулациите и насилията върху новопоявяващите се творби от времето на социализма в България предстои да бъде правена.

Настоящият етюд е малък принос в работата по проектите на новосъздадената Текстологическа школа на Нов български университет - научноизследователски център към департамент “Нова българистика”.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Гарева 1987: Гарева, Мария. Иван Радоев. Литературна анкета. София, 1987.

Неделчев 1969: Неделчев, М. Иван Радоев. Литературен портрет. // Септември, 1969, № 7.

Неделчев 1978: Неделчев, М. Критически страници. София: Народна младеж, 1978.

Радоев 1997: Радоев, Иван. Свързване. Избрани стихове. Подб., ред., бел., предг. Мария Гарева. Пловдив: ИК “Жанет-45”, 1997.

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Литературен вестник, № 4, 02.-08.02.2005.