Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

САМОСЪЗНАНИЕ НА МОДЕРНИЗМА В ЛИРИКАТА НА ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ

Михаил Неделчев

web

Наричаме тук самосъзнание на модернизма (по-точно на символизма), упоритостта да бъдат обкръжавани стихотворенията и поемите (най-вече на френските прокълнати поети) с лирико-прозаически фрагменти, както и настойчивата поява на стихотворения, които тематизират същността и спецификата на самата тази поезия. Тук нямам предвид по-често срещаното гръмко прокламиране на епатиращи стилови особености и на тематични доминанти в ярки и преекспонирани в съответни периодични издания манифестни текстове. Думата е за стоящи съвсем близо и заразени с художественост фрагменти, които не крият близостта си със съответните стихотворения, придружават ги и понякога ги обкръжават. А най-вече става дума за централни стихотворения, които повествуват точно за смисъла и за силата на обновената сега и окончателно поезия.

В “Предговор към една бъдеща книга” Лотреамон посочва, че в поезията е настъпил регрес. “Заради кого? Благодарение на кого?” - пита той риторически. И отговаря: “Благодарение на великите размекнати мозъци на нашето време. Благодарение на женствените поети, на меланхоличния мохикан Шатобриан, мъжа с фуста Сенанкур, социалиста мърморко Жан-Жак Русо, смахнатия призрак Ан Радклиф, мамелюка на алкохолните видения Едгар По, на хавера от предизподнята Мачюрин, обрязания хермафродит Жорж Санд, несравнимия бакалин Теофил Готие, на пленника на лукавия Льоконт, на самоубиеца за плач Гьоте и на самоубиеца за смях Сент Бьов, на сълзливия щъркел Ламартин, на ръмжащия тигър Лермонтов, на погребалната зелена кокила Виктор Юго, на имитатора на сатаната Мицкевич, на контето без интелектуална риза Мюсе, на хипопотама от пъклените джунгли Байрон.”

Попобна нервност, разграничителен патос и свръхпредизвикателен епатаж носят почти всички текстове, визирани тук. Това са, разбира се, биографиите към “Прокълнати поети”, писани от Верлен - преизпълнени с поетически цитати, знаменитите “Озарения” и “Алхимия на словото” на Артур Рембо и писмото му до Жорж Изамбар, “Автобиография” и други фрагменти на Стефан Маларме и още десетки и десетки от Бодлер, Метерлинк, Реми дьо Гурмон. Определяща за всички тях е заедността им със стихотворенията и поемите - не само генетическа, а и някак композиционна, близостта им, сцеплението, взаимната смислова подкрепа, изграждането на общи контексти. Основен дразнител е, разбира се, романтизмът.

А още по-изразителна форма на самосъзнанието на символизма е поредицата от самохарактеризиращи новата поезия стихотворения - “Съответствия”, “Албатросът”, “Залезът на романтическото слънце на Шарл Бодлер, “Лебедът” на Стефан Маларме, “Поетическо изкуство” на Пол Верлен, “Моето бохемство”, “Пияният кораб”, “Гласни” на Артур Рембо и още десетки други. В тях поезията на символизма се самохарактеризира, отграничава, представя се предметно, легитимира се.

Припомням първите четиристишия на “Поетическо изкуство”, където отрицанието, не-тата, са сякаш повече от утвърдителните изрази:

Във всичко - музиката само!
И тъй - да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.

Небрежност, грешки на места,
няма това да те смущава,
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.

Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
това е сводът посинял
със звезден хаос в студовете!...

Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът - о не! - тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.

Далече от Смеха нечестен,
от Островите се пази -
дори Лазурът е в сълзи
от кухня, дъхаща на чесън.

Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка Рима -
на място да стои в реда.
.......................................

Тази поезия наистина сякаш знае много по-добре какво не трябва да бъде, отколкото какво Е всъщност; забраните са важни, същността се налучква в неяснота, небрежност и нюанс, в неточността и непостижимостта, излъчва се недоверие към ясния смисъл и патоса. На прицел е романтизмът.

Покрива ли като поет-символист Емануил Попдимитров тази типология; съществуват ли в неговото творчество такива текстове на самосъзнанието на модернизма? По-скоро не. Доколкото са публикувани негови лирико-прозаически фрагменти, те са най-вече дневникови и мемоарни записи, отколкото посветени на поезията и привлечени към нея паратекстове. Колкото до програмни творби тип поетическо изкуство, намираме в стихосбирката “Вечерни миражи” (от 1915 г.) стихотворението “Моят стих”:

Ноще от мрачен
хаос ме носиш
в залив цветист,
стих мой прозрачен.

Нежен и чист!
В детство съм рано
с твоите златни
люлки люлян,

благоуханен
стих вдъхновен!

Ти се вестяваш,
в слънце и в бури.
Радост, тъга -
ти ги спояваш

с ведра дъга.
Вечер ден морен
хвърля в простори
златния мост:

стих безукорен,
светъл и прост!
Там свършва моя
работен ден,

с твоята лодка
ида в покоя,
стих примирен,
дето се вдига

странен и вечен
т ъ м н и я   д о м
дето достига
твоя псалом!

Със своята умереност, с уверенията за примиреност, с позитивния тон и смисъл, този лирически текст е твърде различен от “Поетическо изкуство” на Пол Верлен, а и от цялата поредица творби. Ако Жан Мореас разграничавал две вълни - декадентите и символистите, ако декадансът “се изразява в изключителната изостреност на чувствата в епохата на криза и упадък” (Стоян Илиев), то Емануил Попдимитров очевидно по-скоро принадлежи към втората вълна на същинските, късните символисти, към периода на успокоение и сдържаност (друг въпрос е имало ли го е въобще в България първия).

Ако търсим съответствията, ако преценяваме с кого по-скоро е склонен да се идентифицира Емануил Попдимитров, това не са Верлен и Рембо, а вероятно Стефан Маларме. В малко познатия текст от брошурата “Френският символизъм” (1924 г.) Емануил Попдимитров пише за него: “Стефан Маларме е третият корифей, тих съзерцател и маг на символизма. Докато при другите ние откриваме признаците, първата характерна проява на литературното направление, в лицето на Маларме имаме вече шефа на една литературна школа.”

И все пак има една тематична характеристика, която сродява Емануил Попдимитров с тези неистови поети, плашещи със самото си екстремно биографическо осъществяване. Ще я открием в пасаж отново от брошурата “Френският символизъм”: “Какъв феномен е Рембо? Разюздан младеж, халюциниран и опиянен от миражи, мистификатор и ясновидец, комуто се мержелеят нови острови на изкуството. Един безимен момък от провинцията, който има смелостта, нахалството да мисли, че е турил начало на ново изкуство, който смята, че е съборил сградата на поезията от две хиляди години насам. Той претендира да ни установи аналогичните отношения между нещата и духа. А средството за това е символичната дума. “Аз ще открия с л о в о т о, което може да вмести всякакъв смисъл”, гордо заявява той. Неговото изкуство блика със силите на див горски поток, но понякога в поезията му се повличат и мътните струи на Сена, замърсена с отбросъците на овехтялата култура.”

Нека се втренчим в това  м и р а ж и  и  халюцинации. Да си припомним третия пасаж от неговата “Алхимия на словото: “Аз бълнувах кръстоносци, пътешествия на откриватели, с които човек няма нищо общо, републики без истории, потушени религиозни войни, революции на нравите, изместване на раси и материци: аз вярвах във всички очарования.”

Не ни ли напомня точно този пасаж за една важна тематична характеристика на поезията на Емануил Попдимитров: за толкова често срещаните стихотворения с видения на пейзажи от екзотични страни, с миражи на сцени от битието на древни цивилизации, с дошли от цветни сънища сцени от древни ритуали и приношения? Васил Пундев беше описал така тази тематична характеристика: “Господар на скоковете и разстоянията, за поета далечното и близкото, днешното и миналото са заедно в новия живот на миражите, дето са преодолени времето и пространството.” Той беше припомнил и следния пасаж от “Дневник на самотния” (1913 г.): “Носталгия по гръцки богини, по строга и чиста красота ме обзема, ушите ми гърмят от таинствени литаври, очите ми са изпълнени от пролетни сънища и душата ми от радост.”

Блянът по чужди културни пространства достига дотам, че те са наречени със сакрални за традиционния български писател определения:

трирема ме носи към теб, Еделанд,
отечество мое и родна земя!

Наистина доста дръзко: да наречеш свое отечество и родна земя въображаемата Еделанд?!

Да започнем този съвсем кратък преглед на този тип стихотворения с прекрасното “Ема” - един от малките шедьоври в женските портрети:

Сънувах град от стари, стари времена.
Шумят квадриги в улици гранитни
и с дълги копия, пламтящи в светлина,
вървят мъже в одежди първобитни. -

така започва това стихотворение. И финалът:

Свенливо там с игла по шлема
изрезваше ти нежно Е и Е -
две букви в двете наши имена...
Сънувах град от стари, стари времена.

Макар и най-често да са с интимни сюжети, поетът гради своите видения в легендарен план, за тях сякаш вече е писано, разказвано и четено, те всички носят една благородна вторичност.

В стихотворението “Залив” - писано в Генуа и за Генуа, тази легендарност не е така видима, актуалната реалност е приплъзната леко към приказността и отдалечеността по време:

Аркадите блестят от мраморни палат,
до каменния мост стоиш любима, Ти!
И гледа от стени огромен циферблат,
а нейде на копита тропотът ехти.

В “Нощна буря” видението с гигантите, които разбиват вековен замък, е вплетено в преживяването на жестоката буря в горската колиба и то напуска пределите на личния кошмар и също приема епически размери. Така е и в “Зли жажди”. Чудесата в “Апостоли” също се случват лично - лирическият повествовател е един от тях.

Творбите с виденията на Емануил Попдимитров наистина могат да се четат като форми на самосъзнание на модернизма, на един символизъм, който се плаши от екстремността на Рембо, но не се колебае да възкресява родствени видения.

 

 

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.10.2005, № 10 (71)

Текстът е четен на конференцията “Емануил Попдимитров и българският модернизъм” (20 октомври 2005 г.), организирана от департаментa “Нова българистика” на НБУ, Факултетa по славянски филологии на СУ “Св. Климент Охридски”, Института за литература към БАН, Националния литературен музей и Регионалната библиотека “Емануил Попдимитров” - Кюстендил.