Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОБРАЗИ, ВИЗИИ, ИДЕИ ЗА/НА ЕВРОПА У БОТЕВ

Михаил Неделчев

web | Ботев и българската литература

Големите български националреволюционери от втората половина на XIX век са завинаги облъчени от идеите и патоса на Пролетта на народите, на 1848-а година, на Млада/Нова Европа. А по-точно: те самите са вписани, те са всъщност активни дейци на тази Нова Европа. Но това нашата историография - както общосоциалната, политическата, така и литературната - обикновенно не изтъква, не посочва и не интерпретира. Страниците за мацинизма на Левски на проф. Христо Гандев звучат едва ли не като изключение, като някаква академическа екзотика. (А този мацинизъм съвсем не се изчерпва в оспорваната идейна и организационна връзка на Левски с масона Иван Касабов; той, този мацинизъм, e цялостно националреволюционно умонастроение.) Националноосвободителното ни движение обикновено се описва като някаква самостойна и самостоятелна проява - без връзка с общоевропейските процеси на великото противопоставяне на търсещата своята пълноценна реализация Европа на нациите срещу старата, но упорито държаща се за присвоените правомощия върху целия континент Европа на империите. А именно това е най-важната характеристика на столетието от 1815-а до 1918-а. Криворазбираната патриотична тенденция при представянето на ходовете и личностите на българската национална революция, а и идеологизираният през определен етап стремеж всичко да се показва като дошло от Русия (нищо, че тя е винаги имперска!), съществено обедняват социалната картина от тези десетилетия. Затова трябва ясно и често да се казва: и Раковски, и Каравелов, и Левски, и Ботев, и Гоце Делчев са не само големи българи, но и големи европейци; за тях борбата за освобождаване на българския народ от чуждонационален имперски гнет означава постигане на пълноценни граждански свободи и възможности за осигуряване на благоденствие за всяка личност - какъвто е именно големият смисъл на общата работа на нова Европа на нациите (макар и някои от самите нейни играчи понякога да се заразяват от имперското, както се случва с нашите съседи сърбите и гърците). Ето защо, темата за тези "две Европи" в техния челен сблъсък неизменно присъства в повечето завещани ни послания на големите ни националреволюционери. Трябва обаче да четем внимателно и да разбираме кога те говорят с националреволюционна ярост за Европа на империите - старата и монархически надменната, и кога се идентифицират и присъдружават с колективните и индивидуалните персони на новата Европа, кога са погнусени от деянията на имперския т.нар. Европейски концерт и кога са вдъхновени от делата на събратята си - ратници за равноправие и (славянска) взаимност в една наистина нова Европа.

 

1.

Образи, мотиви, идеи, визии за тези две Европи в цялата сложност на динамичните им взаимоотношения и в непримиримостта на техния радикален сблъсък насищат почти всички прозаически текстове на Ботев. В тях виждаме стотиците реалии на имената на личности и на места от европейската акуалност и най-вече на близката история. Но при това често се правят и паралели чрез привличане на реалии от гръцката и римската античност - основополагащите гигантски социокултурни основи за сетнешното оформяне на европейската културна идентичност. Така е при художествената проза с характерното за нея обрастване на основния сюжет с множество паралелни сюжети. При поезията европейското е по-скоро в някакви отделни знаци, в някакви следи за един общ културноисторически контекст. Така е например в двустишието от "Елегия": "Той ли ил някой негов наместник,/ син на Лойола и брат на Юда." Маркиран е с фразата: "рояк скотове,/ в сюртуци, в реси и слепци с очи", привърженикът на дуалистичната теория за бъдещето на Османската империя (интерпретация на стихотворението според утвърденото след продължителна полемика становище). А тази теория е една проекция на европейски имперски консервативни държавни практики. Самото преминаване на великата европейска река, "през тиха бяла Дунава" от "На прощаване", е също едно ярко знаково трасиране през европейското пространство. В цялото стихотворение "Борба" (и особено във втората му, финална част) е разгърната една прогресистка европейска революционна визия - включително чрез полемичното, отричащо трансформиране на смисъла на мъдростите от Соломоновите притчи. Радикално звучат секуларистки, насочени срещу свирепо стагниращата роля на някои религиозни практики при ред държавни образувания, просвещенски мотиви. Подобна антиимперска тенденция е зададена още с мотото на Языков в "Гергьовден": "Паситесь, добрые народы!", в яростта срещу тези "сички царьове земни". И, разбира се, в знаменитото четиристишие от "Моята молитва":

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Тук вече избликва противопоставно образността от пласта на Нова Европа, на буржоазните революции, на тази Европа на нациите, на народите, където българският народ няма да е в маргиналията, в периферията или дори в "отвъд", а ще участва пълноценно в съдружието. Изказвани са предположения (от Михаил Димитров), че конкретният тласък за създаването на тази творба е получен от информациите за публикуване на подобни политически стихотворни молитви във френски и немски вестници като форма на възхвала за обявяването на Франция за република.

В цялата поезия обаче липсва самото назоваване на Европа и европейското, липсва името.

 

2.

Съвсем очаквано, в сравнение с поезията, политическата сатирическа художествена проза на Ботев носи темата Европа, съдържа визиите, мотивите, образите на Европа пределно конкретно, с цялата пъстрота на една актуална геополитическа действителност. Европейското и като споменаване, и като разнотипни реалии се явява най-често в контраст на политическите сюжети и социалната среда на разкапващата се Османска империя, на темите от битието на угнетените българи в нейните предели, на злъчно описаните дела на компромисно настроени български интелигенти, на просветители и прописващи, но и на църковници и вцърковени деятели около Екзархията, на пъстрата българска колония в Цариград и на разнотипните групи от български емигранти и постоянни заселници във Влашко. Но тази контрастност съвсем не означава идеализация на европейското. Напротив! Отново всичко е разпънато от острото знание за двете радикално противопоставящи се Европи. И на прицел са централни властнически фигури от актуалния европейски политически театър (особено любима е полукомичната фигура на буржоазния император Наполеон III). А главен предмет на изобличението е престъпната срещу характера на самата европейска цивилизация политика на т.нар. Велики сили за удържане целостта на Османската империя - за да не се нарушава прословутото равновесие в периферията от Югоизтока, за да не се пречкат много-много нововъзникващи балкански държави (пък били те и християнски) - с оглед и на имперските ламтежи към добиване на части при евентуалното разпадане на "Болния човек", за да се удържа този неизбежно разгръщащ се процес, колкото се може по-дълго, така че да бъде грижливо манипулиран. При тези критични геополитически изображения Европейският концерт съвсем не звучи грандиозно, монументално-симфонически, още по-малко хармонично...

Формулно всичко това е предзададено във фейлетона "Това ви чака! (ако не е истина, не е и лъжа)" още с първите, превърнали се в крилата фраза, думи: "Пари, пари, пари! - рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят" (Ботев 1971а: 295). И веднага - осъвременяването и конкретизиращото отнасяне към българската (емигрантска) действителност: "пари, пари, пари! - думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят, де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! - думаше наш кир Михалаки и беше - чорбаджия" (Ботев 1971а: 295). И Наполеон се явява в текста още един път - с предупреждение за бъдещата възнесителна участ на емблематичната фигура на кир Михалаки: "Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на св. Елена" - помислих си аз тогава. - Но тъй е и сега: светът, сякаш, направен е един други за ушите да се теглят" (Ботев 1971а: 296).

Доминиращият във всички тези фейлетони и други жанрови образци автор повествовател е ироничният, свободен демиург на това брутално смесване на епохи - съвременна, близка историческа и съвсем древна, на привличането, дори на запращането на сякаш недосегаеми харизматични европейски водачи към/в една съвсем пошла битова среда, на това сякаш цивилизационно недопустимо взаимопроникване, конвергиране на европейския Запад с мръсния и бавен Възток.

Още в първото писмо на поредицата "Послание от небето" обаче е въведен (в потока на повествованието от името на героя разказвач Недялко Пандурски - реална емигрантска колоритна фигура, разказваща за своето възнесение) поучителният мотив, че "на земята няма щастие" - илюстриран и конкретизиран и в негативен, и в позитивен план чрез разнородните съдби на изгонената от Испания кралица Изабела, но и на свръхбогатия Ротшилд в Англия, както и на революционните дейци Базен и Гамбета във Франция и пр., и пр. А ето какво чува Пандурски след възнасянето си от блажената Теодора за начина, по който небесното царство се явява гротескна проекция (дадена в една продължителна историческа перспектива) на земното (европейско) устройство: "Когато австрийските императори - говореше праведната жена - получиха от провидението право да се наричат римски венценосци и да усвоят жезълът на г-на Калигула, то тия старчета бяха пренесени във Виена и тяхното правосъдие беше припознато и от най-отчаяните престъпници; но времената се измениха. Русия се ожени за византийската империя, една от гръцките "царевни" се постара да роди руско щастие и немците пренесоха своето благочестие и останките от своята стара нравственост после реформацията в Петербург заедно със строгото правосъдие. Тук съм длъжна да ти кажа, че нашата православна империя, която се грижи и за Мак Махона, и за Дон Карлоса, и за шаха Надира, и за нравствеността на небесното царство, беше дотолкова добра, щото се реши да ни изпроводи своите велики угодници и да ни накара да си направиме ние конституционно управление и народни съдилища" (Ботев 1971а: 365).

В приемащите все по-фантастичен вид пътешествия на симпатичния Пандурски из небесните селения се достига в Шесто писмо до онзи момент, когато възниква идеята той да получи в Търново царски инсигнии и да му се издигнат палати в Арбанаси, на което той отвръща с категорично несъгласие, ето така: "аз в онова време не пожелах да приема тая чест от ръцете на Наполеона III: 1) защото се не познавах още с него лично и защото ме беше страх да не изиграе и мене така също, както изигра Максимилиана" (Ботев 1971а: 384). Тук от Ботев фейлетониста с един щрих е фиксирана перфидната практика на Великите сили да управляват делата на нововъзникващи държави чрез назначаването за тях на своеобразен монархически борд - осъществявана през XIX и през началото на XX век навсякъде из Европа и не само в нея. Демек, искате самостоятелна държава, добре, ще кандисаме накрая, щом толкова се натискате, но ще ви пратим едно царче (наш братовчед!) да ви управлява, защото вие сами няма да можете да се справите, а и не е редно човек с червена (не синя) кръв да получава такива от Бога положени правомощия, не бива да се нарушава редът в Свещената римска империя (бих добавил аз, М.Н.). Така пак ние, братовчедите-императори, ще контролираме всичко, ще продължим да управляваме и тези ваши уж свободни и самостоятелни територии чрез "братовчедите". И ни е припомнена трагическата участ на разстреляния през 1867 г. от републиканци Максимилиян - брат на австрийския император, разпределен (кой знае защо!?) по предложение и настояване на Наполеон III за император на свръхдалечно Мексико - абсурден пример за практиката на тези монархически бордове (правя алюзия за днешните "валутни бордове"), една по-сетнешна участ и на възстановената българска държава с нейните също разпределени като при игра на рулетка Кобурги.

Един бърз преглед на неудържимо ядните и същевременно по младоевропейски вдъхновени Ботеви фейлетони, статии, вестникарски антрефилета, дописки (включително и тези с т.нар. "неустановено авторство") ще ни сблъска с още десетки и десетки европейски персони от политиката и културата, с европейски ситуации, социокултурни феномени.

Така, пак в поредицата на цитираните писма, в Седмото, намираме пасаж с чиста пародия на общоевропейските кроежи на Великите сили и на подражаващите им балкански нации, с цялата абсурдна аргументация на една въображаема предстояща общобалканска и дори общоевропейска война. И пак Пандурски (титулован след това в Осмото писмо с добре познатите от австрийските и руските монарси официални титулатури, екстремни като многотия на притежанията "и пр., и пр.": "аз, султан Абдул Пандур-ллах-хан "божiю милостiю и волею всех пiяниц и евнухов в мiре", син на слънцето, брат на месечината, зет на папата, баджанак на патриарха, унук на Тукидита, племенник на св. Акакия, потомец на св. Симеона юродиви, прав наследник на н.и.в. царя Теодора Абисински и пр., и пр., и пр." - Ботев 1971а: 392) тук завършва миротворческите си разсъждения така: "Затова не ще ли да бъде по-добре - за да не разваля Бранислав Велешки европейският мир по кръчмите и за да се не цепят вече главите на моите литературни братия - да се избере за цар на Дунавската конфедерация такова едно лице, на което в жилите да тече кръвта на сичките возточни народи?" (Ботев 1971а: 389). И - в градация - финалът на това писмо: "Браво! браво, ваше величество! До неделя вие тряба да раздадете височайши милости на своите привърженици, да се явите на съд, за да ви венчае отец Пахомий с жаба Крекетуша и да решите съдбата на Европа. Да живее султан Абдул Пандур-ллах-хан!" (Ботев 1971а: 392). И по-нататък в Осмото писмо отново се говори пародийно за "границите на моята империя", присвояват се титли и други длъжностни названия от европейския церемониал, вплитат се в българските емигрантски сюжети такива формули като "букурещкият Неккер" (сравнение със знаменития женевски финансист при няколко различни френски режима - баща на самата мадам Жермен де Стал) и "за ораторка Шарлота де Унион".

Всъщност търсещите непрестанно контрастите сравнения, абсурдните успоредявания между западноевропейско и османско-балканско е наистина постоянен прийом в тези текстове. Ето от "Длъжностите на писателите и на журналистите": "За тая публика между ахтапотът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие" (Ботев 1971а: 397). Или: "Слушайте, братия врабци и цанцугери!" (Ботев 1971а: 398). Както и: "то не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък" (Ботев 1971а: 401). А в "Политическа зима" четем пасаж с обхватна, синтетична, прекрасна геополитическа картина на Европа: "Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човекът от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите (припомняне на немския произход на "разпределения" за крал при гърците - б.м., М.Н.); босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика "Аман от пияни хора". Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и цивилизацията" (Ботев 1971а: 403-404). Виждаме как персонажите и реалиите на нова, на Млада Европа се мяркат много спорадично в тези (а и в други картини). Но все пак присъстват като неучленен контрапункт. И ние усещаме, че позицията на автор-повествователя е - естествено - в гледната точка именно на тази ненапълно откроена Нова Европа.

Това впечатление се затвърждава от прочита на "творби с неустановено Ботево авторство" като "Политически преглед" - със страха на Наполеон III да не събуди турския заспал лъв (Ботев 1976а: 207). Като "Почти сичките народи и народности ще да изпроводят на виенската изложба по някое чудо", където "от бозата и халвата" - експортирани от Турция - "зависи равновесието на Европа, както то преди няколко години зависеше от Наполеона III" (Ботев 1976а: 240). Като "Онази нощ аз сънувах Митхад паша" - с ето тези две твърдения, приписани на новия български проправителствен вестник "Турция", отново звучащи радикално пародийно, особено при второто псевдо-про-европейско твърдение: "турците, а особено турското правителство, са такива кротки, набожни и непорочни създания, щото у тях даже и самите убийства се извършват с името на аллахът и с дълбоко религиозно убеждение", и "тоя народ е способен и за самоуправление, и за цивилизация, и за напредок, и за култура, и за индустрии, и за историческо величие, защото бръснатата глава много способствува мозъкът да изветрее и да стане по-лек и по-остър" (Ботев 1976а: 245).

Както се вижда дори само от приведените примери, в художествената проза на Христо Ботев европейското ни е дадено най-често в своите най-високи - и то персонифицирани - йерархични равнища. Османското, турското, възточното е представено по-скоро с пошло-битовото и с тираничната си държавност. И българите от привилегированите групи са заразени от пошлостта и от робското подчинение на тиранството. Така е дори с голяма част от тези, които са намерили прибежища във Влашко в една близка до националното землище емиграция - нищо, че сякаш са търсили там спасение именно от Възточната империя. (Ботев е безпощаден към всяка проява на продължаващо робско подчинение у своите съ-емигранти.) Още повече е така с цариградските българи. Все пак, т а м, във Влашко, е и зоната на по-учестения контакт с европейското, поне със средноевропейското, с центровете на узряване на идеите за славянска взаимност. А г о р е, вдясно - Болград, Бесарабия, е зона на пряк контакт с руско-имперското. Можем да реконструираме един такъв пространствен модел от тази литература, при който европейската река, тиха бяла Дунава, е един естествен твърде значещ предел.

Очевидно в цялостната визия на Ботев Европа съвсем не е все още това най-добро място от възможните добри светове. (Картината би се усложнила още по-драматично и би получила допълнителни драстични радикалистки нюанси, ако я разширим чрез привличането в обзора и анализа и на чисто политическите публицистични статии на Ботев - от "Народът вчера, днес и утре" и "Смешен плач" до "Турските зверства в Македония"; тук оставаме в пределите на едни все пак художествени визии). Но остава това място - потенциално и наше, българско, където се работи под революционен натиск в една дългосрочна перпектива, за индивидуалната и общностната свобода на човека, където българите - макар и намиращи се в чуждонационален гнет, макар и в една злачна периферия, отделени и маргинализирани, все пак са по-близо до зоната, мислеща за толерантност и взаиморазбиране между нациите и индивидите.

10-11 октомври 2018 г., София

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ботев 1971а: Ботев, Хр. Събрани съчинения в два тома. Т. 1. Под ред. на М. Димитров. Предг. М. Димитров. Ред. М. Спасова. София: Български писател, 1971.

Ботев 1971б: Ботев, Хр. Събрани съчинения в два тома. Т. 2. Под ред. на М. Димитров. Предг. П. Динеков. Ред. Ст. Таринска. София: Български писател, 1971.

Ботев 1976а: Ботев, Хр. Събрани съчинения. Отг. ред. П. Динеков. Т. 1. Под ред. на Цв. Унджиева. София: Български писател, 1976.

Ботев 1976б: Ботев, Хр. Събрани съчинения. Отг. ред. П. Динеков. Т. 2. Под ред. на Ст. Таринска. София: Български писател, 1976.

Ботев 1976в: Ботев, Хр. Събрани съчинения. Отг. ред. П. Динеков. Т. 3. Под ред. на Н. Жечев. София: Български писател, 1976.

 

 

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.05.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019