Респектиран съм от реализирания амбициозен замисъл на Ангел Г. Ангелов, написал романа "Сутрешни залези". Това не е цикъл разкази или някакво бързо романче, което се пише просто така. Натъкваме се на амбициозен замисъл, който много писатели носят цял живот без да го реализират... Това е един роман, който ме респектира и с това, че до голяма степен е вън от всички възможни досегашни традиции в българската литература. Разбира се, аз като човек писал за литературата на 20-е и 30-е години, мога да си припомня някои от ранните произведения на Владимир Полянов, за някои писатели именно от 20-е години, но те по-скоро навяват нещо подобно със загадъчната атмосфера, с вкуса към философски алегории, с тази игра с времето, игра с идентичността на образите. А "Сутрешни залези" е един модерен, съвременен роман. В него има много голяма сериозност, има трагизъм, но има и много литературни игри. Например в романа не е ясно кое е времето и как тече то, каква е посоката му. В романа няма ясен телеологизъм в развитието на сюжета, т.е. няма движение в една единствена посока. В този роман се играе с времето и това е естествена последица от неговия замисъл...

Става въпрос за един персонаж, за една жена, Маркизата, която се намира в някакво спокойно, друго битие, едно битие извисено, едно битие задоволено. Тя пребивава в Замъка, едно сякаш отдалечено място, но същевременно и едно място, където тя има възможност да осъществява по един бляскав начин своите светски контакти и всъщност главите на романа са нейните Записи. Отвреме-навреме тази жена сякаш напуска това осигурено битие, за да направи своите Записи и тези Записи по същество са връщания към нейни евентуални, възможни, вероятни предишни (не е съвсем ясно дали са предишни) животи. Не е ясно и дали тези нейни животи не се вклиняват в актуалния й живот. С развитието на романа това става все по-неясно, литературната игра се усложнява, защото във всяко ново битие, за което се разказва (а те са десет) се помнят предишните преживявания, съществува връзка между предишните й животи. Има сложно наслагване на идентичността на тези, сякаш различни героини от различните Записи. И можем да кажем, че единият от смислите на романа се състои в това как би могъл евентуално да се разгърне животът на една млада, красива, обаятелна, интелигентна, умна, желана, привлекателна жена, жена, склонна да уважава, да оценява мъжката ласка и въобще общуването с мъжа, какви форми би могло да приеме едно такова битие. Но една такава интерпретация, разбира се, би опростила замисъла на романа. Замисълът е значително, значително по-сложен. Защото грешка би било да разчитаме битията на тази дама като варианти на едно възможно битие, или пък като животи, които изчерпват всички възможни варианти на евентуален такъв живот. Това също би било грешка. При всеки Запис има някакъв централен персонаж, някъде са два, някъде са повече, и чрез тези персонажи се разгръщат сложните взаимоотношения на героинята. Атмосферата на Записа за Любовника би ви излъгала, би ви помамила ако я слушате сама за себе си като, едва ли не, едно идилично, прекрасно любовно приключение, защото нещата след това драматично се усложняват. Но споменът за взаимоотношенията с Любовника винаги присъства в съзнанието на героинята. Винаги по някакъв сложен, много драматичен начин присъстват и в нейното актуално, маркизено битие. В някакъв смисъл този роман е постмодерен роман, макар че не обичам тази дума. Той е постмодерен, защото са използвани едновременно няколко стилови техники. Макар че "Сутрешни залези" е един философско-алегоричен роман, той не е роман с единна стилистика. Това е роман, който не се бои да премине много внезапно в някакъв друг стил, да пропадне в друга интонация, да култивира някакъв друг тип настроение. И, разбира се, голямото качество на романа е в това, че няма еклектика, а всичко звучи като съзнателна литературна (и не само литературна) игра, в която читателят е въвлечен.

В този роман съществува мощна еротика. Но това не е онази приятна еротика за отпускане на душата. Тази еротика най-често е брутална, тя е свързана с един друг много важен план и пласт в романа - телесността. В "Сутрешни залези" непрекъснато се говори и се наблюдава тялото, тялото като уязвявано тяло. Бих казал, че тялото е дисциплинирано непрекъснато, точно в онзи смисъл на дисциплинарния дискурс на Фуко. Тялото непрекъснато е подлагано на най-различни изпитания, които естествено са едновременно изпитания и на духа. Има една много съществена взаимопроникнатост и свързаност на тялото и душата. Те не са разделени в никакъв смисъл. И това е някак си демонстрирано, върху това се размишлява. Това не е просто сетивно усещане, което се предава, но това е и изречено, проблематизирано. Това е изведено като много съзнателен проблем за героинята. Пространствено-времевите пропадания и внушения ни водят във фантазни светове, но това не са любезните светове от "Алиса в страната на чудесата", а по-скоро попадаме в ужасните светове на Гоя, сред онези деформации, характерни за болестните състояния на душата.

Би трябвало да се каже нещо за четенето на този роман. Той се чете сложно, трябва интелектуално усилие за неговия прочит, макар че книгата сама по себе си е увлекателна, тя може да бъде прочетена и за една вечер, на един дъх. Но, струва ми се, че не е добре да бъде четена наведнъж. По-добре е тя да бъде четена глава по глава, Запис по Запис, според авторовата формулировка, и е добре да бъде четена внимателно, бавно, защото при едно такова внимателно, бавно четене няма да бъдем увлечени от нормалните, естествени читателски реакции, които ни водят сякаш в една единствена, да кажем, нормална посока, а това ще ни попречи да се вживеем в сложното протичане на романовите времена в едната и в другата посока. Най-добре е да се оставим по-дълго да ни завладее атмосферата на романа, да се потопим в неговите художествени светове.

Този роман, както казах, сякаш не е свързан с никаква традиция, трудно е да се открие прилика и връзка с кой да е друг съвременен български писател. Важното е, че "Сутрешни залези" действително е едно много зряло произведение. Това е роман, който принципно може да остане отворен. Но тук също е и голямото достойнство на тази книга като една завършена творба. За нейната изключително стройна композиция много допринасят и вътрешните, междинни глави, където се прави коментар на всичко, което се случва както с актуалното битие на героинята (нейното битие като Маркиза), така и с другите нейни бития от Записите, където тя води разказа от първо лице. Във все по-усложняващата се структура на романа писателят-повествовател или повествователят-автор (без да го идентифицираме с реалния автор, защото говорим за литературен персонаж) се намесва все по-осезателно и става все по-критичен към героинята, към нейните Записи и търси това, което тя спестява в собственото си повествование. Иначе казано, има един преден план на повествованието, това е битието на Маркизата, а повествователят се намесва, за да коригира гледището на героинята, както по отношение на нейното битие като Маркиза, така и по отношение на всичките й други животи. Най-реалният момент, който показва колко сложен философски, алегоричен е този роман е моментът, когато се признава, когато се посочва от автора, че много от  възгледите на Мислителя са конкретни интерпретации и откровени цитати от учението на Учителя Дънов, които са ни познати от знаменитите беседи на всемировия Учител. Много характерно и интересно е протичането на времето в това романово повествование, което се измерва със столетия и хилядолетия, но битието на героинята, на спътниците й, сякаш е замръзнало и ние имаме възможност да пропадаме във вековете и едновременно да оставаме идентични сами на себе си. По много сложен начин са изградени тези повествователни планове. Един от най-сложните компоненти в романа е самата идентичност на Маркизата, която преминава през различни себеосъществявания, през различни форми на живот. И, разбира се, спомените и дори сетивните спомени от предишните нейни бития.

В първия Запис на Маркизата има един натуралистичен момент, от който читателят трябва да се пази, за да не го отблъсне. Там се описва бруталното нахлуване в живота на тази млада, красива жена на така наречените Киселаци, които заразяват  всичко около себе си със своята киселашка миризма, със своя дъх на порока, на разгула, на развалата, на насилието, една миризма, която героинята носи през всичките свои разнообразни житейски превъплъщения. Един дъх, една миризма, която се появява от време на време като реликтова действителност, излиза на преден план и символизира насилниците, за които тази миризма е опознавателен знак и това е сетивен момент, сетивна идентичност, която персонажът носи през цялото си по-нататъшно свое битие.

Такива многопосочни връзки текат през цялото време в този роман. Това е и една от сложностите при четенето му, защото читателят не може да забрави "случките" от предишните Записи. Непрекъснато на читателя се напомнят сюжетни линии, подхвърлени фрази, характеристики, разни форми на себеосъществяване на героинята, които непрекъснато би трябвало да бъдат актуални в съзнанието, за да може да се възприеме това, което се случва. Съществува едно надграждане на смислите в този роман, което затруднява четенето, но и придава стойност на самото читателско възприятие.

Трябва да кажем, че романът "Сутрешни залези" от Ангел Г. Ангелов, някои произведения на Емилия Дворянова и Златомир Златанов, както и някои други съвременни автори вдигат доста високо летвата на съвременната българска белетристика. След такива книги е почти като пропадане във фейлетонното четенето на епидермални съвременни, както се наричаха, реалистични книги. След появата на такива произведения става малко трудно да се четат книги, които доскоро минаваха за редова българска литература. Затова и в българския литературен процес е видно как някои доскоро продуктивни български писатели  губят хъс за писане, чувстват се неуютно и не на своето място... Което, може би, е закономерно...

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2000, № 12 (13)

Други публикации:
Пламък, 2001, № 1-2.

Словото е произнесено на премиерата на романа във Варна, м. ноември, 2000.