ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДИАЛОГА В НАШИ ДНИ
(Размисли на редактора)

Маргарит Мерджанов

web

Интересът на Д. Ефендулов към поемата "Септември" от Гео Милев е дългогодишен и има определени прагматични аспекти: предложената студия съдържа подходящ материал за обобщения в посока на разработваната от него тема още в книгата му "Българска литература и библейска традиция", а също така и в предхождащата я статия "Без бог !? Без господар!?"¹, станала обект на злостни и обидни квалификации, изречени на недопустим за една научна полемика език ². Отказът на авторите на тези отзиви за споменатата статия да търсят необходимата за случая аргументация и непристойната форма на техния изказ, са достатъчно доказателство за безсилието им да разклатят теоретичната обосновка на поставените от Ефендулов въпроси. Остарялата им политическа реторика пък не може да се приеме за толерантен коментар на критическия метатекст, който ги е провокирал. Фактът, че "опонентите" на Ефендулов отказват да приемат съществуването на други възгледи и оценки за историческия денотат, както и алтернативна интерпретация на поемата, е достатъчно доказателство за наличието на познато явление в областта на критическата рефлексия от недалечното минало, обслужваща открития идеологически прагматизъм на марксическа основа.

Единственият опит за привидна толерантна оценка на статията "Без Бог!? Без господар!?" е тази на Ал. Кертин ³, в която авторът отстоява тезата за необходимостта да се навлиза в поетическия текст чрез лингвистични връзки и да се върви към една историческа реалност с определена идейно-политическа насоченост. Според Кертин "г-н Ефендулов разглежда поетическия текст малко като политическа програма, като отворено писмо до политически привърженици", т.е. в духа на публицистичната практика. Но Кертин не се съобразява с факта, че текстът е предназначен за вестник. Наистина Ефендулов се опира на историческия денотат и идеологическия дискурс на времето, но той не превръща своята статия в груба илюстрация на близката история. За него поемата "Септември" е ярка поетическа реалност, в която е намерила въплъщение хипотетичната идея за света и човека, водеща началото си от Ницше и Маркс. Според тази идея по думите на Ясперс Маркс подменя Бог с Историята. Следователно не можем да не се съобразим с твърдението на Ефендулов, че текстът на поемата е "... истински фронт, на който воюват не само "живи" хора, но и ценностни системи", поетически осмислени от позициите на идеологическия прагматизъм.

В статията си "Преди да бъде тръшнат Вавилон" А. Кертин съществено се различава от Ефендулов и по въпроса за спецификата на възмездието, за храма като свещено място и особено за своеобразието на образа на поп Андрей. Това са все проблеми и образи, които според Кертин в контекста на поемата трябва да бъдат интерпретирани от позициите на т.н. атеистичен хуманизъм, без да се противопоставят на традиционното религиозно човеколюбие. Резултатът обаче е точно обратен: според него заявените от Ефендулов позиции са неоконсервативни и поради това неприемливи, защото оставали в рамките на библейската и религиозна традиция. Казано с други думи, авторът на гореспоменатата статия ратува за онази "кръвосмесителна симбиоза", според която религия и атеизъм трябва взаимно да се подкрепят...

Като съвестен и прецизен изследовател през изминалите три години Ефендулов разшири концепцията си и доизясни редица въпроси, появили се в сблъсъка с различните интерпретаторски модели, които подлагат на преоценка поемата "Септември". Един от най-актуалните проблеми според него е свързан с възможните граници на интерпретацията при изследване на двуделното отношение религиозен първообраз - литературен образ във връзка с междутекстовостта. В предложената тук студия той посочва необходимостта "на новото си място библейските и религиозни първообрази да се осмислят едновременно и в своя първообразен контекст, и в контекста на трансформирания в семантично отношение вариант". От такава позиция той анализира поемата на Г. Милев, предлагайки на читателя едно изследване с оригинална композиция. Без съмнение, прецизните очи са забелязали наличието на придружаващ текст в хода на изложението, когато става дума за възлови проблеми и понятия. Така изследователят дава възможност да се видят и други схващания, в които протича рецепцията на творбата. Толерантният комуникативен компромис обаче не означава, че позицията на тълкувателя се губи сред мрежата от разноречиви прочити. Обратното: авторът работи с премислени и утвърдени критерии при оценката на спорните проблеми, като в същото време се съобразява със свещеното право на поета да бъде свободен, от никого независим в съградения от него фикционален свят. Поради тази причина предложеното от Ефендулов тълкуване не среща съпротивата на поетичния текст, когато търси отговори на основни въпроси от рода на: кой е поп Андрей, какъв образ на народа функционира в поемата, как е осъществена трансформацията на християнските универсалии и др. На съществуващото в критическите текстове становище, че Гео Милев в значителна част от творчеството си е миторушител, Д. Ефендулов твърди обратното: поетът е един от първите, които създават мита за Царството божие (респ. земния рай) на земята с огън и меч, които внушават мита за всемогъществото на съвременния свръхчовек в епохата на рационализирания ХХ век. За постигането на тази цел - пише авторът на студията - поетът си е послужил с "технология", която отъждествява свещени със светски образи или пък като изпълва свободно библейските текстове с противоположно съдържание. В изследването си Д. Ефендулов демистифицира подобно преосмисляне на универсални религиозни образи, схеми, идеи, окачествявайки целта на поета като "естетическа мимикрия", която обслужва художественото въздействие на постигнатия от Г. Милев естетически и идеологически ефект. Изследователят никъде не подценява и не отрича неоспоримата дарба на поета да създава съвършена образност от определени поетически позиции. Затова неубедителни са опитите да бъдат омаловажавани неговите базисни позиции и твърдения... Появилото се в последните няколко години становище, че "композиционно насоченият семиозис" при Г. Милев е "литературно-идеологическо оръжие с огромна сила" (Ал. Кьосев), дава основание да приемем твърдението на Ефендулов, че чрез образа на поп Андрей (бунтаря - революционер в расо) Г. Милев търси решение не на национални, а на социални проблеми. В този смисъл опитите да се съпоставя единственият персонифициран герой в поемата, характеризиран като "велик, сюблимен, непостижим", с поп Богомил, са по-скоро съблазнителни, отколкото възможни. Средновековният български еретик не е скъсал с Бога, докато поп Андрей като образ е изграден на основата на "изцяло прекъснати връзки с евангелския Христос - пише в студията си Д. Ефендулов - ...затова храмовете се разрушават от нашественици - иноверци (понякога родни!, б.а.) и от безбожници". По същия начин библейският архетип ("разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна") не може да има нищо общо с взривения от поп Андрей храм в поемата "Септември". Последният акт остава изцяло в сферата на деструкцията, постигната с класовото насилие посредством огън и меч. Подобен подход предпазва интерпретатора от прокрадващото се твърдение, според което при подобни случаи може и да не се изследва библейският архетип в естествената му среда, т.е. в неговите смислови граници. Не държим ли сметка обаче за тази закономерност, рискуваме не само да не се съобразим с естеството на творческия процес, но и да се разминем с посланията на творбата. Именно затова според посочената студия поп Андрей се оказва апостол на "вековната злоба", т.е. на една друга културна традиция. И то въпреки талантливите усилия на поета да го приобщи към българския героичен пантеон, в който навеки живеят имената на Левски и Хаджи Димитър от познатите класически творби. Защото ако критериите за приобщаване към този пантеон са ВЯРА, РОД, ЗЕМЯ, ЕЗИК, не само героят от поемата, а и самата поема, представяна за "модел на човешката история", едва ли биха издържали. Подобна тенденция не се родее единствено с религиозния хуманизъм, защото тя е свързана с национални ценности, утвърждавани през вековете. Ето защо отстояването на тези ценности в никакъв случай не е тесногръдо доктринерство, нито някакъв неоконсерватизъм. Ако би било обратното, защищаваната теза в студията на Д. Ефендулов, според която традиционният дух на съборност в поемата "Септември" е заменен с идеята за разединение сред единородци, не би съществувала.

За изминалите повече от 70 години от появата на творбата, българската литература не познава друго подобно явление, което в друга форма и в друг контекст да утвърждава идейните послания на своя автор. В същото време обаче и днес, в края на нашия рационализиран и математически подреден век, в самата зора на третото хилядолетие, независимо от всички философски и политически доктрини, които оповестяват "залеза на боговете", човечеството продължава да строи храмове. В това обстоятелство, което изглежда парадоксално за т.н. "атеистичен хуманизъм", можем да съзрем най-нерационалното доказателство за човешката необходимост от божествени стойности. Това е "онази Deus ex mahina, без която всяка революция би била кърваво насилие, а всеки опит за промяна в човешкия живот - поредна утопия"⁴.

БЕЛЕЖКИ

1. "Лит форум", бр. 21, 1994 г. [обратно]

2. "Дума", бр. 123, 1994 г., с. 13 и "Бълг. писател", бр. 8, 1994 г., с. 3. [обратно]

3. "Лит. форум", бр. 26, 1994 г., с.1. [обратно]

4. Д. Ефендулов, Бълг. литература и библ. традиция, 1994 г., с. 144. [обратно]

© Маргарит Мерджанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2001, № 2 (15)

Други публикации:
Димитър Ефендулов. Религиозни първообрази в поемата "Септември" на Гео Милев. Варна: Хирон, 1999.