|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КОГО ОЧАКВАТ СТАРИТЕ ПОЕТИМилена Кирова
Дотук всичко сякаш оборва онова мнение за силните чувства, с което започнах... Изведнъж обаче ми хрумна да преброя стихотворенията във всеки цикъл. Четиринадесет, тринадесет, четиринадесет. И се запитах: възможно ли е някой да страда така добре и точно премерено? След това се вгледах в направата на всяко стихотворение. Ако кулминацията на българското умение за естетическо съвършенство на стихотворната форма е постигната в класиката от първите десетилетия на миналия век, то тези творби могат да бъдат наречени само класически. Те, най-малкото, принадлежат към онези промислени, изчистени, толкова редки творби, които предизвикват желанието за употреба на литературоведски подходи: анализ на структурните особености, назоваване на употребените тропи, интерпретация на вложените послания... И не защото са изградени със сложни думи и образи. Напротив, тук всичко е чисто до пределната възможност на словото да изразява точни значения, дори в пространството на душевния опит. Почти не срещаме обичайните лирически украшения: звънки метафори, неочаквани сравнения, провокативни изрази и ефектни стилистични поврати. Най-после разбирам "капана" на тази поезия. Усещането за непосредственост, за шокираща прямота, за безизкусност и самота посред морето на културния опит трябва да бъдат наречени лирически стил. Оттук идва привидното впечатление за пряка зависимост на поетическия дискурс от "силните чувства". Книгата изобщо не е "непосредствена" и "пряк израз на личното преживяване"; така ще я нарече само някой критик-аматьор. Тя е широко (по-точно ще бъде да кажа дълбоко) отворена към най-добрите традиции на философската лирика в българската литература. Отсъствие прави поезия в напрегнат диалог с духовния опит, изпитан от дълга редица поети, между които са Далчев, Яворов, Иван Цанев, дори Ботев. Книгата непрекъснато разговаря с тях в някакво метафизично пространство, до което човек получава достъп само през прага на трагичното преживяване, чрез загубата на нещо голямо. По този начин Яворов се опитва да създаде Философско-поетически дневник в Париж, непосредствено след смъртта на Мина. И не успява, защото никога не е бил философ. Владимир Попов прави това, което може: пише поезия, изписва своето спасение в стихотворения, от които не може да бъде отнето нищо, дори главните букви и запетайките (защото ги няма). Стиховете са неговият начин да отрече смъртта като абсолютно отсъствие. Впрочем истинското заглавие на тази книга трябва да бъде Присъствие.
Владимир Попов. Отсъствие. Стихотворения. София: Светулка 44 Антей, 2015.
© Милена Кирова |