Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРАТА БЕЗ ГРАНИЦИ - СВЯТ БЕЗ ПРЕСТЪПНИЦИ

Милена Кирова

web

Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005През неотдавна отминалата 2005-та Владимир Трендафилов издаде книга, която е обобщителна и представителна за неговото литературно развитие през един доста дълъг период - цели тринайсет години. Сред хаоса от явления - тук припламващи, там бързо замиращи - книгата остана някак незабелязана, поне от днешната критика. А тя всъщност е между толкова малкото напоследък по-цялостни и системни прояви на оперативно критическо мислене; техният брой може да бъде пресметнат с пръстите на едната ръка. Ето защо ми се иска да се върнем към нея, да проследим очертанията на едно сериозно литературно присъствие в новата ни култура.

Сборникът включва статии, писани между 1991 и 2004 година; повече от половината между тях са публикувани във в. “Култура”, останалите - в списания или други сборници. Събирането на текстове от толкова дълъг период винаги крие рискове: неравномерност на постиженията, разбягване на тематични посоки, вътрешни противоречия на мисълта, смяна на методологически фокуси... Поради тези съображения, и като познавам хаоса от посоки, в които съм се въртяла през тези години, останах учудена. Този сборник “за рамките” разкрива една рядко срещана, особено пък у нас след 1990 г., тематично-проблемна и методологическа цялост. За първата ще говоря след малко; за втората, методологическата, бързам да кажа веднага, защото тя наистина изглежда необичайна сред общата панорама на галопиращи теоретични пристрастия, в които беше въвлечено нашето желание за хуманитарна модерност. Тайната на целостта, казва сборникът на Владо Трендафилов, е в това да нямаш пристрастие към теория, която идва “отвън”, да бъдеш пристрастен единствено към своята собствена мисъл, като развиваш нейната склонност да се натрупва в система. Сладостният прочит на чужди теории може да бъде празник и удоволствие. Събирането на фактология, нейният анализ, мнението, синтезът - това вече е работа, която трябва да свършиш единствено сам. “Рамките на литературата” са преди всичко рамките на твоята собствена мисъл; те могат да се превърнат в капан, но и в скеле на един важен градеж.

Ако сега се върна към първия вид цялост, той се вижда особено лесно в повторителността на няколко теми, които доминират мисловното пространство на книгата: формирането и функционирането на художествената литература като институция в българската култура от Възраждането насам; националният идеал като самоизчерпващо се ядро на литературния манталитет; чуждостта като “родна класичност”; политическият характер на българския литературен канон...

Сборникът е подреден в три основни части със съзнателно търсен акцент на различност в критическия подход. Първата част ритмично редува литературна и културна история с оперативно-критически наблюдения. Втората част е изцяло съсредоточена върху нови явления в българската литература през последните петнайсет години; третата успокоява критическата страст, като я връща в полето на теоретичните обобщения. Не съм в състояние да представя всички проблеми, които книгата предлага да разрешим, ще се опитам да подредя онези от своите наблюдения, които бележат контурите на “Владо Трендафилов” като присъствие в нашата нова критика (дали пък да не кажа “текста-Трендафилов”?).

На първо място, ще забележим един синкретичен тип нагласа за писане. Трудно ни е да кажем дали авторът е критик, историк на културата или публицист. Той по-скоро се движи през границите на няколко много просторни области: литературознание, културология, социология, публицистика, като свободно редува и смесва своите наблюдения.

На второ място - не можем да сбъркаме тези текстове с писаното от друг, защото те непрекъснато заявяват своята субективност, при това с широк и категоричен замах на личното мнение. Очевидно е, че авторът не обича да “бродира” из “дребната” проблематика на исторически обособените периоди, конкретните факти при него винаги се превръщат в стъпала към съграждането на заключения с много широки и общи граници. Например: “Няма да е драстично обобщение, ако кажем, че националната ни литература съществува отпреди произведенията си. Тя се появява най-напред като липса, необходимост или мечта [...] после като план на осъществяване и чак накрая като текстове” (с. 105). Или: “Като средищен човек на всевъзможни европейски и ориенталски културни черти българинът е пълноценен индивид, но със самото му принудително втикване в чисто европейска ценностна и категориална система той автоматично се превръща в непълноценен европеец” (с. 75).

Можеш да си съгласен или несъгласен с подобни твърдения. (Аз например не бих застанала зад идеята, изречена като “чисто европейска система”, в сравнение с която българинът си пада малко нещо нечист.) По-важно обаче ми се струва това, че тези мнения - дори в крайността си - провокират към размисъл и изразяват характер, толкова дефицитен в публичното пространство днес. “За рамките на литературата”, още един път искам да кажа, е книга на едрите и обобщаващи интерпретативни жестове, на широкото мислене, на критическия замах.

Още първата статия в сборника - текст, който по принцип се избира така, че да задава “лицето” на книгата - е типичен пример за всичко, което казах дотук. Самото заглавие ликвидира всяка възможност за двусмислие и разноплановост на изградената теза: “Паисий - не конструктор, а конструкт на Възраждането”. Всъщност от нея (с първата й публикация преди точно десет години) тръгна една важна посока на литературноисторическия дебат в новата ни култура. Идеята за липсващия възрожденски Паисий беше приемана (доразвита и продължена) или отхвърляна, но преди всичко стана повод за ревизиране на мнения и теории, за проветряване на литературния гардероб. Тя и до днес продължава да буди реакции с емоционална наситеност. (Последният път, който си спомням, беше годишната конференция на “възрожденците”, организирана от Института за литература през есента на 2005 г.)

Все пак най-голямата и постоянна тема на книгата, Темата на Владо Трендафилов, нека да кажем, представлява литературният канон като институция, която формира културното битие. Тази тема не е просто фиксация, неподвижна мишена на един упорит интерес, а претърпява очевидни метаморфози в постепенното си развитие за тринайсет години. В началото (през 90-те години) канонът е обглеждан внимателно и е теоретизиран (от един млад литератор) не без известен респект. С прехода към новия век той все повече се разбира като репресивен механизъм; неговото влияние се оказва способно да ражда литературни “чудовища” (спокойно бихме могли да кажем “мутанти”), като все по-силно ограничава развитието на модерната мисъл. Ако се върнем назад, ще открием къде е коренът на тази критическа нетърпимост към статуквото на канона: той е проява на колективната власт, дори представлява самата “колективна власт, вложена в индивидуалната творба” (с. 257). Тук обаче трябва да поясня: не канонът сам по себе си тревожи Владо Трендафилов. Той много добре разбира историческата неизбежност на неговото присъствие. Бедата идва чрез репресивно-отраничителните възможности, които се раждат в него и които оказват един особен хипнотичен ефект върху съзнанието на българските писатели от всички епохи. Канонични или никакви, така може да бъде изречено тяхното неумиращо кредо. Това силно стеснява границите на българската художествена литература, възвръща отживели времето си явления, възпира проявите на една адекватна “европейска” модерност. “Другояче казано, канонът се превръща в една поточна еталонизация на собствената си актуализация” - обобщава авторът (с. 261). Както изглежда, гръбнакът на българската литература все пак си остава политически.

Логичен вид продължение на борбата срещу канона е стремежът за намиране и утвърждаване на статукво за масовата литература. Наистина, масовата литература в историята на българската култура винаги е била странно поставена като общо явление. В нейния статут сякаш има нещо призрачно: има я, можем да я посочим и назовем, а в същото време липсва най-характерният белег на нейното съществуване: масовият пазар. (Разбира се, имам предвид родно създадената масова книжнина, а не преводните “бестселъри”.) Владимир Трендафилов проблематизира тази особеност, той често работи с понятия като “вкус на читателя”, “логика на пазара”, “актуалната преса”... В стремежа му да намери място за масовата литература класиката се превръща във “вид излишък”, тъй като възпитава читателя да идентифицира с класика всеки вид литература и тогава смъртта на класиката води автоматично до заличаване на потребността от (всяка) литература. Дебатът за “масовата литература срещу канона” е важен проблемен център в първата (и най-голяма) част на книгата. Той, макар и скрито, е свързан с един друг проблем - за “освобождението на журналиста в писателя”, разбирано като начин да се преодолеят бариерите на лошата професионализация, на втвърдения “гилдиен” манталитет. Едва ли някой български писател ще се зарадва, щом прочете определението за себе си, макар и направено “в съответствие с автоматизираните очаквания на писателското ни поле”: “даден човек е писател, ако приема йерархията в гилдията, споделя митологията й и е склонен да впише своята индивидуалност в езика на тази митология”.

Така достигаме до необходимостта да говорим за Владо Трендафилов като оперативен критик. Представителна е статията “Разпадането на подиума (поезията на 90-те)”. Става въпрос за българската поезия, разбира се. Текстът е сред много, много малкото опити да се направи обобщителен обзор на всички значими присъствия в българската поезия, да се срещнат три поколения автори, да се осмисли най-общото, характерното за всяко от тях именно в огледалото на тази (колкото хипотетична и дискурсивна, толкова исторически специфична) среща. Трябва да признаем недвусмислено, че текстът демонстрира умение за бърза, почти плакатно въздействаща, субективно категорична, синкретична, понякога със силата на литературно внушение, характеристика. Наистина, можеш да не се съгласиш с много от тези оценки-характеристики (защото при Владо Трендафилов няма характеристика без оценка, той е напълно чужд на умението да се говори претенциозно и безлично, така че никой писател да не бъде обиден, а пък читателят да се унесе в дрямка от скука). Няма да се съгласиш особено в тези случаи, когато - по една или друга причина - познаваш по-добре и отблизо фигурата (по-точно казано, личността) на някой представен поет. Тогава графичното резюме започва да ти се струва редуктивистично и недостатъчно или пък обратно - пресилващо добрите страни. При всяко положение обаче тази статия се чете с интерес, тя изговаря българската поезия на 90-те по един друг (не-твоя, не-обичайния) начин. Можем да кажем също така, че това, което четем, е една друга (българска) поезия от времето, което уж всички познаваме.

И все пак не бих искала да създам впечатление, че всички обобщения в сборника, който разглеждам, са така еднопосочни или еднопланови. Успоредно с тенденцията да се правят резки характеристики съществува и втора тенденция, особено когато става въпрос за по-големи и по-колективни явления на българската култура. Тогава можем да забележим ясен стремеж към един особен вид диалектика на противоположностите в тяхната интерпретация. Те се оказват едновременната проява на две съвършено различни тенденции, подлежат едновременно на две много различни оценки. Например журналистиката може да бъде коректив на лошата страст по класичност сред българските писатели и в същото време да произвежда чудовища на жълтия интерес. Или, още по-конкретно, новата независима преса (аз все пак бих поставяла думата “независима” в кавички навсякъде): тя се държи алтернативно спрямо политическото безличие на националните медии, но заедно с това проявява вредни “попълзновения”, в които “с монотонно агресивния си език и системната си деперсонификация заличава различията” (с. 32).

И най-сетне можем да кажем, че цялата книга - зад всички категорични упреци и оценки - съдържа един скрит позитивен, дори идеален, проект. Той засяга литературата изобщо, нейната способност да бъде важен и актуален механизъм на културното поведение във всяка епоха. Това е “истинската” литература, онази, която бяга от дефиницията на всяко съвремие, литература отвъд своите собствени граници (като ограничения). Но нека по-добре да завърша с това, което казва самата книга: “ Всъщност литературата - истинската литература - се стреми и развива винаги към невидимия език, към отвъд границите си. Тя говори за неща, а не описва омагьосан кръг. Като всяка система, способна да окаменява във власт и канон, тя прилича поне в едно отношение на добрата полиция: истинският литератор, подобно на добрия полицай, се бори за унищожението на професията си. Тоест за литература без граници като за свят без престъпници.”

 


Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Второ издание. Варна: LiterNet, 2006 <http://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/za_ramkite/index.html> (08.12.2006).

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2006, № 12 (85)