ЗА НОВИТЕ СТИХОСБИРКИ НА ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА, КИРИЛ ВАСИЛЕВ И ВЛАДИМИР САБОУРИН

Милена Кирова

web

Ефектът дежа вю в поезията на Цветанка Еленкова

Най-напред ще ви припомня откога публикува Цветанка Еленкова - от началото на 90-те години. Нейната първа стихосбирка "Кладите на легиона" излиза през 1995 г., следват още четири стихосбирки. Тази, която представяме сега, е последната, четвъртата, или пета поред. Носи заглавие "Увеличение четиридесет" и е излязла през 2016 година. Направих едно много просто пресмятане - от една страна, взех годините, за които са били изработени тези пет стихосбирки, годините, в които са се появили; от друга страна, взех начина на тяхното разпределение във времето. И знаете ли какво се получи? Получи се, че Цветанка Еленкова издава по една стихосбирка на пет години. Почти точно тя следва този ритъм. Това ме накара да се замисля дали период от пет години е много или малко като време, за да узрее една стихосбирка. И реших да си помогна с някои примери от класиката на българската поезия. От едната страна на мярата, най-напред, си спомних за Пенчо Славейков. Пенчо Славейков разказва в едно писмо, че се чувства щастлив, когато успее да напише два стиха на ден; това е неговата мяра за успешно завършен работен ден. В много редки случаи, казва - "успявам да напиша четири стиха, но на другия ден преработвам вторите два". Така че ето го Пенчо Славейков, който, както знаем, цял живот се опитва да напише "Кървава песен" и накрая пак не успява. От другата страна обаче изведнъж си спомних какво твърди Кирил Христов през 20-те години, когато пише "Чеда на Балкана". Нека да припомня, че "Чеда на Балкана" е поема, която надхвърля 400 страници. Кирил Христов твърди, че е имал задължителен минимум за ежедневна работа от сто стиха, работейки върху нея, и под този минимум никога не е слизал. Имало обаче дни, в които го удвоявал до двеста стиха на ден. И аз си помислих, можем ли изобщо да говорим за мяра в писането? Очевидно е, че нито мяра, нито норма можем да търсим, нито пряка връзка между качеството на написаното и скоростта на неговото написване.

И все пак има една зависимост, която се появи пред мен, тя е зависимостта между скоростта на писане и характера на поета. Само си помислете каква е разликата между Пенчо Славейков и Кирил Христов. Предполагам, че Цветанка Еленкова не иска да бъде нито първият, нито вторият, но все пак е улучила една много разумна среда. В нейния период от пет години, според мен, можем да доловим някои от най-характерните черти на личното й творческо присъствие. За себе си съм ги формулирала като воля за прецизност на изказа и стремеж към внимателно изработване на всеки детайл. В "Увеличение четиридесет" заглавната метафора е всъщност метафора на този стремеж. "Увеличение четиридесет" представлява картина на света, който е наблюдаван най-напред с микроскоп и след това с фотоапарат, картината е изградена от снимки, а всяка снимка е направена със същото увеличение. Такава е метафората, но тя до голяма степен представя (символично, разбира се) и начина, по който работи Цветанка. При употребата на такъв подход и най-дребните неща, трохите на битието, придобиват значимост. Обикновеното става необикновено, малкото - голямо, получава се един особен ракурс на поетическата визия, който, между другото, е крайно нетипичен за българската литература. Защото българската литература е винаги в тичане да догони, да хване голямото, важното, независимо дали то е събитие, дали преживяване. Всяко нещо трябва да бъде "лично преживяно" и представено като голямо, като значимо. Точно този стремеж, толкова типичен за българската поезия, не забелязвам при Цветанка Еленкова.

В нейната последна книга има един много интересен цикъл, за мен той е експериментален, нарича се "Водопади". Отначало, преди да го напише, авторката буквално е избродила българските планини с фотоапарат в ръка и е открила водопади, които е заснела. После, в самата книга и в продължение на целия цикъл, са успоредени снимка на конкретен водопад със стихотворение, което разказва за него. Първото ми впечатление беше, а и първото впечатление на всеки, който чете цикъла, е, че има много силно съотнасяне между двата вида образ - визуалния и словесния. На човек му се струва, че картината онагледява словесния образ и те съвпадат, защото рисуват едни и същи неща. После обаче се зачиташ в стихотворението и откриваш, че това е илюзия, по никакъв начин текстът не разказва картината. На този втори етап реших, че съответствието е по-скоро в духа на двете изображения, в атмосферата, и оттам се създава илюзията за успореденост. Но не, и това не е, накрая стигнах до извода, че съвпадението е всъщност в окото, което гледа, в начина, по който се възприема светът.

И в този момент се сетих за една дефиниция на Фройд, създадена в резултат на неговия опит да разгадае феномена дежа вю и да го обясни. Фройд казва, че това, което създава усещането за познатост в една картина, в един човек, в една ситуация, в никакъв случай не е повторението на този образ или на тази картина. Това, което се възвръща според него, е душевното настроение, съпътствало първата среща с някакъв човек, с някаква картина или ситуация. Можем да го наречем психичен пейзаж или пейзаж на психичното преживяване. Именно той се появява отново и създава илюзията за възвръщане на нещо вече видяно, за възвръщаемост изобщо на образи, които са били изтласкани някъде в паметта, но могат да изплуват отново, щом някогашното им преживяване съвпадне с преживяването на нова картина или ситуация. Та нещо подобно ми се струва, че съществува и в съотнасянето между визуален и вербален образ в целия цикъл "Водопади". Като че ли него е доловил и Иван Цанев, който пише, думите му са на крилцата на корицата, че "границата между голямото и малкото, между великото и нищожното, между човешкото и нечовешкото, между природата и духа, между сакралното и профанното е заличена. Но не микроскопът, нито фотоапаратът, а етическата нагласа и поетическото въображение, което е неизтощимо, правят невидимото с просто око видимо". Иначе казано, Иван Цанев твърди, че приликата между външния образ и пейзажа на неговото преживяване идва чрез начина, по който ги наблюдава Цветанка Еленкова. Това създава един перманентен ефект на дежа вю в нейната поезия, защото там словото слива процесите на вече-преживяното и наново възприетото. С този ефект се заразява и самият читател, той самият започва да възприема действителността с "увеличение четиридесет".

Непровинциалният провинциализъм в "Провинции" на Кирил Василев

Вторият поет, който съвсем накратко ще представя пред вас, това е Кирил Василев. Знаете ли, аз пак преброих времето, което му е необходимо за написването на стихосбирка, и се оказа, че той също пише (или поне издава) на пет години по една нова книга. А ето и фактите, изброени на задната корица. Всичко - три книги до сега. Първата от тях е "Три поеми", 2004 г., след това идва "Липсващи страници", 2010 г. и "Провинции", 2015 г. Ани Илков на крилцето на задната корица го определя като постхристиянски поет, аз обаче се запитах дали също го виждам по този начин. И си отговорих, че за мен поезията на Кирил Василев е по-скоро отглас от онзи висок модернизъм, който така и не успя да се случи в българската поезия. Има нещо наистина странно с този злополучен модернизъм. Както знаете, той започва да се оформя в началото на ХХ век, след това, поради войните и историческите обстоятелства, после пък заради комунизма, съвсем бива притиснат и не успява да се развие въпреки натрупаната донейде традиция. И най-удивителното беше, че след политическите промени, през 90-те години на ХХ век, започнаха да избуяват наченки от него, сякаш корените са преживели историческите събития и сега изведнъж покарват отново, макар и в много различна историческа ситуация. Тези наченки странно се съчетаха и помежду си, и с новите литературни тенденции, най-вече с устремно навлизащите у нас форми на постмодернизма. Имаме немалко интересни явления на успоредяване между висок модернизъм и постмодерни литературни посоки, те бяха типични за 90-те години, но и до днес се появяват, сякаш без ясна историческа логика. Поезията на Кирил Василев ми напомня едно от тези странни, но жилави коренчета. Вчера съвсем случайно ми попадна последната книга на Недялко Йорданов, една задушевна книга, каквато обича широката публика, изглежда искрена, защото разказва какво му се е случило през последните две-три години. Но не това е странното, странното е колко много не си приличат Недялко Йорданов и Кирил Василев. В това, разбира се, няма нищо учудващо, едва ли някой от тях иска да прилича на другия. Ако попитате обаче кой от двамата е по-популярен, едва ли може да има съмнение в отговора на този въпрос. Във всеки случай онова, което ме изненада, беше колко широк е станал спектърът на автори, които българската поезия може да побере. И колко различни публики са се появили, с почти несъвместими предпочитания и литературни потребности. Ясно е, че публиката на Недялко Йорданов ще отиде на поетическо четене, ще изслуша автора да чете, ще плаче над неговите стихове, но тя не е публиката, която ще дойде да слуша Кирил Василев. Нито, струва ми се, вие сте тези, които ще отидете другата седмица да ви прочете развълнувана поезия Недялко Йорданов. Една от разликите, които лесно се виждат, е в това, че Кирил Василев не флиртува с читателите. Не очаква никой да се уподоби с неговия лирически човек. Той дори в някакъв смисъл пречи на читателя да се развълнува, да намери себе си, да се припознае в текста. За сметка на това търси допир с читателя в опита му на културно/интелектуално формирана личност.

Първото нещо, което би направил един критик, когато вземе в ръка последната (а и всяка) книга на Кирил Василев, е да се замисли над значението на заглавието. Защо е "Провинции"? Звучи като предизвикателство, което не може да намери само един отговор, или поне еднозначен отговор. Аз бих попитала и самия поет защо е озаглавил така своята книга? Бих го попитала най-малкото защото е много ясно, че неговите провинции съвсем, съвсем не са провинциални. Те са места на духа, които са ръзпръснати във времето и пространството. Стихосбирката според мен атакува самата традиция да се мисли в антиномии. И по-конкретно - тя се противопоставя на дълговечната традиция да се мисли и определя духовният опит като централен или провинциален. А тук няма център. Целият свят изглежда побран в тези провинции и всяка провинция е център на самата себе си. Поне така разбирам аз философията на стихосбирката - непровинциален провинциализъм. Живеенето в провинции не означава провинциалност, а отказ от идеята за властен център и за йерархична структурираност на света. Това е начин да живееш разтворен в множество провинции, всяка от които е център, и ти можеш да прехождаш от провинция в провинция във времето и пространството, без задължително да носиш в съзнанието си модела на йерархичното отношение между център и периферия. Нещо подобно внушава и начинът, по който книгата е структурирана в езиково отношение. Стихотворенията си имат заглавия, разбира се, след което и задължителната главна буква в началото, но по-нататък - отказ от всякаква традиционна структурираност на изреченията чрез пунктуация, което означава, че вътре няма всякакъв вид препинателни знаци, включително точки; изречение вместо изречения, липса на усещане за начало и край. Няма главни букви, по които можеш да се ориентираш за смисъла и настроението. И знаете ли кой е единственият подобен текст, за който си спомням (разбира се, освен поезията с нейните вечни експерименти)? Това е така нареченият Стар Завет, или Еврейската Библия. В своя оригинален вариант тя представлява текст, който не познава идеята за пунктуация, нито главните букви, нито началото, нито края на отделното изречение. Изглежда като текст-поток, словесна маса, която тече... Оттук се раждат някои от големите проблеми с нейния превод; нищо не ти подсказва кога става въпрос за съществително собствено или за съществително нарицателно име например. И понеже имената на иврит се извлечени от значенията на животни, на предмети, на неща от всекидневния бит, много е трудно да разбереш света разделен с дълбоки и ясни граници между явленията, които съдържа в себе си. Безспорно интересен е този начин на писане, който не е чужд и на начина, по който работи Владимир Сабоурин, макар че Владо все пак ни радва от време на време и с главни букви.

Трябва да ви призная нещо: аз винаги се затруднявам с писането на критика за поезия, защото винаги имам чувството, че каквото и да кажа, него го няма в текста и съм го привнесла от себе си. Възхищавам се на Кристина Йорданова например, тя написа прекрасна статия за последната книга на Цветанка Еленкова. А що се отнася до тримата автори, които са тук, те всички не ни помагат да стигнем лесно до значенията на посланията в техните стихове. Понякога ми се иска да чета Недялко Йорданов вместо тях. Той така обстойно и някак честно приказва за себе си, така искрено си споделя, че в един миг ти става симпатичен с усилията, които прави, за да ти помогне да разбереш. А нашите трима поети - обратно, те правят всичко възможно, за да ти попречат да разбереш какво точно искат да ти кажат. Предизвикат читателя да ги донапише, да ги досъчини.

Владимир Сабоурин - от интимното до политическото пространство

Ето го и третия наш поет - Владимир Сабоурин.

Владимир Сабоурин е загадка; загадка, защото за мен той е творец с две лица. Две лица, които на пръв поглед са толкова различни едно от друго, толкова несклоними едно към друго, че е много трудно да ги видиш в единство, като страни на една обща душевна цялост. Може би трябва да подходя към него като към лирическия герой на Кирил Василев - човекът, който населява едновременно няколко различни пространства с център във всяко.

Първото лице на Сабоурин, това е лицето на поета. То изплува още през 90-те години. Спомняте си, може би, първата му стихосбирка "Sex shop" от 1993 година? Всичко в нея изглеждаше провокативно, като започнем със заглавието, да не говорим за съдържанието, и неслучайно тази книга беше издадена от самия него. Толкова беше странна в онези ранни години, че никое издателство не би се ангажирало с нея. И сетне колко време, мислите, измина, докато Владо Сабоурин издаде нова стихосбирка? Не вярвам въображението на някого да стигне толкова далече, колкото е реалността. Втората му стихосбирка излиза през 2015 година, тоест двадесет и две години са му необходими, за да публикува втора поетическа книга. И така както върви, третата стихосбирка би трябвало да очакваме през 2037 година. Но тъй като Владо е очевидно човек на неразбираемото поведение с трудно достъпна за нас логика, още на следващата 2016 година той издава и третата си стихосбирка "Работникът и смъртта". С тази скорост няма да се учудя, ако през следващата година ни зарадва с още една стихосбирка и след това отново чакаме двадесет и две години.

Във второто си лице Владо Сабоурин е един от най-ерудираните и задълбочени, смело казвам това, академични изследователи на своето поколение, неговото поле на работа е западноевропейската литература. Като професор, преподава антична литература и история на испаноезичната литература във Великотърновския университет. Издал е няколко много сериозни книги - "Произход на испанския пикаресков роман", "Свещенотрезвото", "Сложност и ред при Сад". Те според мен са пример за най-задълбочени изследвания в българското литературознание по принцип и сред най-доброто, което наши изследователи са правили върху западноевропейска литература. Бих казала, че това, което Сабоурин е написал дотук, изглежда някак извънмерно (спрямо родните ни традиции), той подхожда по различен, непривичен за нас начин. Бих го нарекла стремеж за откъсване от провинцията и обръщане към големия център в опит да му покаже нещо ново, непознато за него самия - много амбициозна задача, зад която стоят голяма ерудиция и задълбочена мисъл.

И така, въпросът, който представлява най-голямо предизвикателство за мен, изглежда по следния начин: напълно ли са разделени тези две лица, непостижимо ли са раздалечени, не се ли пресичат някъде и къде можем да потърсим опорните точки на възможността да се пресекат? В своите разсъждения съм намерила отговора в две думи, които изглеждат ключови в академичното писане на Владимир Сабоурин, а именно - свещеновъзвишеното и свещенотрезвото. И двете изглеждат крайно неподходящи, когато става въпрос за неговото поетическо писане, за неговата поезия. Представете си един секс шоп: кое в него може да бъде възвишено, кое може да бъде свещено? И все пак двете думи са тук, вътре в стихосбирката, срещаме ги нееднократно на различни места, употребени са в различни контексти, а това ни заставя да търсим неподозирани връзки. От самото начало на това представяне, от първия автор - Цветанка Еленкова, започнахме да мислим какво означават метафорите в заглавията на стихосбирките, които четем. Затова и тук се запитах какво означава работникът в "Работникът и смъртта", метафора на какво е той? И достигнах до извода, че работникът/работата навярно е метафора на човешкото битие, на начина, по който съвременният човек пребивава в живота. Защото присъствието на героя е разположено именно там - между екстатиката на възвисяването и прагматизма на изтрезняването. Но това е само едно, може би неуместно, предположение. В действителност става дума за много разнообразна стихосбирка, трудно ми е дори да я въведа обобщено, да я подведа под някакъв общ знаменател. В тематично отношение изглежда направо невъзможно, в стилово отношение - също. Дори атмосферата, която създават различните творби, е крайно различна. Можем да разположим стихотворенията, грубо казано, от секса до мирния преход. От интимното до политическото пространство. Но какво ги обединява, изглежда, че е въпрос, на който може да отговори единствено авторът.

"Работникът и смъртта" изглежда най-уравновесената, дори най-зрялата стихосбирка, която е създал Сабоурин до този момент. Наистина, в нея отново има стряскащи акценти, които са способни да провокират, направо казано да шокират широката публика със своята хард еротика, може би трябва да употребя думата порнография. Те очевидно са част от философията на тази поезия. Сякаш работникът не може да достигне до смъртта, не може да намери облекчение в смъртта без тези моменти, които са част от натуралността на неговото битие. Все пак подобни стихотворения са включени много внимателно, много прецизно са разпределени и в никакъв случай не можем да говорим за някаква спонтанност на тяхното присъствие, все едно изведнъж са се появили в преживяванията на автора. Каква е философията на този вид предизвикателство, което изтрезнелият, по-разумният, по-уравновесеният Владо Сабоурин отправя към своите читатели? Най-добре е да запитаме него самия, за да можем да разберем.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2016, № 9 (202)

Текстът е част от литературното четене "Автори на Смол Стейшънс Прес", които ще бъдат представяни на всеки шест месеца от проф. дфн Милена Кирова в аудитория "Атанас Далчев" (137) на СУ.