Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРИ ПОЕЗИИ

Милена Кирова

web

Придавам форма на копнежа. Женска поезия от времето на прехода в България, Македония и Сърбия. София: Сонм, 2003.Една книга, една идея и трудът на четири жени постигнаха като културно събитие първата антология на жени-поетеси от Сърбия, Македония и България. Съставителките са Мирела Иванова, от наша страна, д-р Мая Бояджиевска, доцент по сравнително литературознание в Скопския университет, и Миряна Вукмирович, известна сръбска поетеса и преводачка от френски. Двигател на проекта е Тодорка Владимирова от издателство “Сонм”. Представянето на книгата и дискусиите на другия ден минаха скромно. Не дойдоха даже поетеси, представени в книгата, какво да кажем за критиката. “Високата” публика се разпръсна по други мероприятия. Затова пък разговорите протекоха под зоркия поглед на Патриарха в неговия музей. Канонът следеше периферията с малко намусен, но все пак присъстващ вид.

Заглавието на антологията - “Придавам форма на копнежа”, най-вероятно цитат - е колкото метафорично, толкова и симптоматично; то се опитва да назове “женското” според една твърде банална представа за него: щом е жена, какво друго да прави освен да копнее... Затова пък подзаглавието - “Женска поезия от времето на прехода” - се старае да бъде ясно и недвусмислено, да назове реалността на явлението. И все пак аз ще тръгна точно оттам - от желанието да се съмняваме в ясното, от потребността да разпитваме очевидното.

Четох книгата изведнъж, на един дъх. И може би затова толкова ясно почувствах именно разликите между трите раздела. Съзнавам, че тези разлики не са толкова големи, колкото ги вижда човек, културно възпитан именно в пространството на едната от трите представени литератури. Ако вместо мен четеше един английски или, още повече, един китайски критик например, сигурно щеше да забележи много повече приликите, общото в една споделена балканска, южнославянска традиция. Освен това разликите имат не само национален характер. Те са също така резултат от личния избор на три конкретни жени. Но пък нали и тези жени са възпитани в рамката и манталитета на своята национална култура...

Най-очевидни в примамливата естественост на фразата “женска поезия от времето на прехода” изглеждат двете понятия поезия и време, затова точно от тях ще започна да (си) задавам въпроси. Лесно е да кажем поезия, но в книгата всъщност има поне три (ако не трийсет и три, колкото са всички представени авторки) отделни поезии. Или, за да бъдем малко по-точни, можем да кажем - три различни възгледа за лирическа поетичност.

Българската “поезия” е най-близо до традиционния (или “класически”) възглед за лириката като пространство, в което работят алтернативни спрямо житейската реалност механизми на мислене и художествени похвати на изразяване. Колкото и далече да сме отишли в сравнение с началото на ХХ век и типичната за него символистична (елитарна) прецизност на поетическото слово, оказва се, че все още сме запазили идеите за метриката, за звукописа, даже за римата... Най-общо казано, поезията представлява красив и различен свят, тя е нашето бягство от ежедневието, нашето случване като алтернативни субекти; тя е другостта на всичко тук и сега.

В македонската “поезия” забелязваме една доста по-първична употреба на словото. То изглежда по-плътно в референциално отношение (т.е. по-силно свързано с основните си значения), по-малко отдадено на художествена самоудоволственост, на поетично себелюбуване. Бихме могли да кажем, че е по-малко обработено в художествено отношение, но затова пък е повече натоварено с ясни значения. На втория ден, по време на разговорите, Мая Бояджиевска изрече някои конкретни неща, включително в порядъка на статистиката, които ми помогнаха да осмисля в исторически план това впечатление. Поезията, написана от жени, в Македония е изключително млада, тя се появява едва в началото на 60-те години на ХХ век и така има едва четиридесетгодишна история. “Женското писане” изобщо е много слабо представено в целия литературен канон; там то заема според едно изследване от 1991 г. място, измеримо като 2,7 % присъствие. Когато Мая Бояджиевска изрече това, цялата зала с жени от България се усмихна съчувствено и някак си снизходително. Напразно! Най-високият български канон (или онази програма, с която се кандидатства в българските висши училища) не съдържа нито едно женско име сред своите четиринайсет автори.

Сръбската “поезия” или лирическа поетичност говори за едно възпитание доста силно и доста отдавна отворено към влиянието на западната традиция. Художественото слово тук изглежда най-свободно, най-готово за възможността да се случва по границата между поезия и не-поезия, ако изобщо някой може да я намери. Ако наблюдателят е възпитан според изискванията на българската художествена традиция, която сега осъзнавам, че се оказва изключително строга (има нещо провинциално в тази безмилостна строгост), ще му се стори, че някои текстове твърде спокойно пресичат границата към жанрове като лирическата импресия, дори публицистичната есеистика.

След идеята за поезия второто най-“ясно” понятие в заглавната фраза е време. И отново можем да различим достатъчно ясно поне три времена или три различни начина, по които протича художественото време в трите раздела на книгата.

Българското време е по-скоро безвремие на душата. А поетическата душа е толкова вглъбена в себе си, така обособена, погнусена от света навън, че не иска да бъде разбудена. Безспорно става въпрос за проява на типичната романтическа, пък и общопатриархална дихотомия тяло-душа, но в същото време имаме и консервиран рефлекс от идеята за поезията като елитарно изкуство, като начин да не бъдем тук и сега. В публикуваните тридесет и три стихотворения времето не тече исторически. Историята е лошата другост на човешкото битие и поезията най-често отказва да я види. Или в редки случаи, както в един текст на Блага Димитрова, я вижда, но отказва да й признае легитимността на душевно преживяване. Тук ще срещнем и онази жена на Мирела Иванова, която припада насред улица “Цар Иван Шишман”, докато намества своите девет торби и четири млечни баници от Лучано... В тези случаи историята е нашият лош бит, тя е по-скоро разрухата на това, което би трябвало да бъде битовата интимност на човешкото/женското битие.

Македонското време също така не е историческо; то е митологично. Тук има силен стремеж към търсене на някакви праоснови, на някакви корени. Земята, Великата майка, дървото... Срещаме цяла поредица от архетипни представи, употребени с натраплива повторителност. Докато в така представената българска “женска” поезия няма почти никакви митологични образи, в македонската те ясно преобладават. Най-напред си помислих, че става въпрос за специфични предпочитания на съставителката, но по-късно разбрах, че тази особеност е присъща на цялата съвременна македонска поезия и е тясно свързана с националистическата идеология и с патриотичната патетика в нея. Свещеното родно, небесната родина, изконната майка-земя, библейската Македония са общи фигури в този митологично-прочувствен дискурс. Даже (потребността от) Великата майка не е женско откритие; разбира се, в прочита на мъжкото творческо мислене това може да бъде само поредната хипостаза на майка-Македония... Нещо в тази поезия ми напомня за Българското възраждане. Но що се отнася до избора на българската литература в книгата, наистина става въпрос за съставителско предпочитание. Защото у нас съществува една добре различима тенденция на митологическата, даже на ерудираната митологическа референция (авторки като Миглена Николчина и Амелия Личева). И въпреки това митологизмът на македонското време е твърде различен. Той не е постмодерно търсене, не е игра, не е интелектуално увлечение, търсене на алтернативни културни идентичности, а стремеж към опора в здравата и познаваема родна традиция.

Ако сега направим сравнение със сръбското време, ще кажем, че тук има история, тук душата не може (а и не се опитва) да избяга от гледките на своето време. Това безспорно не е без връзка с потреса от войната. Образите на изгнаничеството и бежанския лагер, темите за насилието, братоубийството и смъртта внасят историята като разрив, като прекъсване на човешкото битие. Тази поезия е също така митологична, само че нейният митологизъм не се конституира в търсене на опори, а представлява опит да се различат корените на злото в човешкото битие - онези корени, които предхождат всяка история. Неслучайно ще срещнем темата за Каин, която вероятно е обща за цялата сръбска поезия от това време; по-интересен и по-специфично “женски” ми се струва образът на майката, родила както Каин, така и Авел.

След като двете най-“очевидни” понятия - поезия и време - се оказаха доста проблематични, какво тогава остава за другите две - женска (“женска поезия) и на прехода (“от времето на прехода”)? Прехода този път ще го оставя за размишление на историците, социолозите и политолозите. Що се отнася до поезията, тя е винаги преход, движение през някакви граници между установеното и неустановимото, между разбираемото и неразбираемото, между тук и някъде, сега и никога...

По-любопитно изглежда да поговорим за представата “женска”. Единствена между съставителките Мая Бояджиевска си задава въпроса какво е “женска поезия”; макар и бегло, тя проблематизира понятието. Иначе антологията като цяло го смята за по-скоро саморазбиращо се - то означава поезия, писана от жени. Има нещо блажено в подобна теоретична наивност. И все пак някъде в насоките за подбора очевидно е съществувал терминът женска идентичност, защото и трите раздела успяват да изразят имплицитно, да внушат някаква концепция за това какво е “женското” (включително като писане) в края на ХХ век.

Според българската концепция женското е интимно, болезнено чувствително, ранимо, вглъбено в традиционната проблематика на любовта, самотата, срещите, разделите, дома и домашното битие... Проблематизмът на социалния ангажимент, възможността за професионална реализация, връзката с чужди културни модели извън кръга на домашната женско-мъжкост, идентификацията с културната памет, религията и философията не го интересуват особено. То разбира себе си като другостта на “мъжкото”; мъж и жена е много силно работеща антиномия. Дори тогава, когато заявява своята независимост, жената я заявява в онези термини, които й се струват противоположни на термините, в които (мисли, че) съществува мъжкото. Подобна симбиоза говори преди всичко за това, че “патриархатът” е начин на мислене, светогледен модел в съзнанието на маргиналните групи не по-малко, а може би дори по-упорито, отколкото в психиката на доминиращата. Всеки “пишещ субект” в български женски род е затворен в себе си и най-често страда от някакво неразбиране, без да го осени прозрението, че е възможно да потърси духовна и всякаква друга реализация извън “изконната” тегоба на женско-мъжките отношения и домашния бит. В резултат на всичко това българската лириическа женскост е със силен романтичен привкус, доста сантиментална и отказваща да види/узнае модела на постмодерното преживяване, даже когато започва ХХІ век.

Македонската “женскост” е също така пред-пост-модерна, но не толкова болезнена, не толкова уморително саморефлективна, по-екстровертна (по-“задружна”, даже оптимистична) по отношение на представата за някаква колективна женскост, изначална като образа на Великата майка. (Много е любопитно как днешната македонска поезия използва този архетип едновременно, но в две специфични родови вариации; за жените тя е преди всичко Велика, а за мъжете - майка.) От нея, както от митологизма на македонското време, лъха една може би малко първична, наивна увереност, че могат да бъдат намерени/назовани началата на историята, да бъде постигната целостта и употребена опората на тази всеобща, предполагаща в себе си всички индивидуални женски идентичности, Велика женскост.

Сръбската “женскост” най-сетне е някак по-реалистична, по-свободна от потребността да се саморазпитва, по-уверена в своя социален ангажимент. Нейните болки са по-скоро болки от конкретните социални, исторически, пък и лични беди, отколкото изначалната болезненост на усещането за неприспособимост към ежедневието, към света, който ни заобикаля...

Накрая ми се иска да илюстрирам всичко, което написах дотук, за тези, които няма да прочетат книгата. Избрала съм едно стихотворение от сръбската поетеса Радмила Лазич, родена през 1949 г., което при това носи самоуказващото заглавие “Женско писане”. То започва не много различно от това, което представлява стилът-Багряна през 20-те години на ХХ век, но завършва така, както не е посмяла да завърши никоя Багряна в българската поезия. Наистина, ако зависеше от мен, бих махнала последното четиристишие, защото то ни отвежда право към несломимата (и очевидно всеобщо балканска) натрапливост на дихотомията женско-мъжко.

Не искам да съм кротка и послушна,
гальовна като котка, вярна като куче,
с корем до зъбите,
с ръце в тестото,
с лице от брашно,
със сърце-въглен
и ръката му - почиваща на моя задник.

Не искам да съм знаменце пред къщата,
приветстващо с добре дошъл,
нито змия-пазителка на прага,
нито змията, нито Ева
                        от притчата за сътворението.

Не искам да снова между вратата и прозореца,
да се ослушвам и да разпознавам
стъпки сред нощните шумове.
Не искам да следя
                        оловното трептене на стрелката,
нито падането на звезда,
за да потъне в мен пиян като мотика.

Не искам да съм вплетена с гобленов бод
в семейна фотография:
край камината с деца-кълбенца,
из градината с деца-кутренца.

Защото като дърво от лед,
като зимен пейзаж,
фигурка под пряспа сняг,
във венчална рокля с басти и волани
в небето аз ще отлетя.
Алилуя! Алилуя!
Не искам младоженец!

Искам бяла коса,
искам гърбица и кошница
и да тръгна из гората
да бера ягоди
и да сбирам съчки.

Всичко вече да е спомен
и усмивката на онзи момък,
толкова скъп някога,
с нищо незаменим.

 


Придавам форма на копнежа. Женска поезия от времето на прехода в България, Македония и Сърбия. София: Сонм, 2003.

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Култура, № 47, 19.12.2003.