СМЕШНО^*

Милена Кирова

web

Ситуацията, в която един писател започва да сипе хули върху критиката затова, че не го оценява “правилно”, т.е. според собствените му мерки за присъствие и значимост, е много смешна. По тази логика почти всички писатели трябваше да въстанат, а публичното пространство щеше да заприлича на кеч-бойно поле, където писатели и критици си скубят взаимно косите и се ритат под кръста. Всъщност българската литература познава и подобна налудна традиция. Тя започва още в края на ХІХ век, когато Кирил Христов параноично воюва за своето място на гений. За щастие, между авторите съществуват и зрели хора, които разбират, че литература и критика са различни полета на културното мислене и всеки трябва да си гледа работата, от която разбира.

Смешно е, когато един писател си мисли, че работата на критиката е да наказва или да ласкае някого, т.е. него. За тази цел писателят си има приятели, а пък добрият критик се опитва зад частното да види общото, да открива закономерности, да обобщава фактите до явления... Дори тогава, когато на автора не му се иска да бъде част от колективно създаваното литературно поле и претендира за особено, изключително място, той пак е част от наличието на общи процеси, които текат – с него или без него. Маниакалната упоритост в подобен случай също е симптоматична за времето и средата, в която се случва.

Смешно е авторът на един публикуван текст да има претенции върху термините, с които читателите (критикът също е вид читател) разбират и оценяват неговото произведение. Всяка претенция за собственост в този случай означава неадекватност и разминаване с природата на културния артефакт. “Опубличностеният” текст е собственост на онази среда, в която попада. Наистина, можеш да харесваш или да не харесваш оценките, които получиш, но твоето мнение има интимен характер и опитът да го наложиш с цената на обиди и яростни възражения води единствено до порочния кръг на (все по-)задълбочаващото се отклонение. Спомням си как преди десет години, когато се чувствах нещастна заради възприемането на една от първите ми критически книги, опитах да се оплача на проф. Милена Цанева. Тогава тя ми разказа как някога, по подобен начин, се е оплакала на баща си. А покойният академик Георги Цанев отвърнал: “Която мома не иска да я щипят, да не се хваща на хорото”. Тогава тази образност ми се стори малко обидна, но постепенно разбрах, че “моминството” е типична gender-роля и не изисква непременно автор, облечен с пола. Писателят, който казва на обществото какво е неговата творба, показва, че не разбира какво означава да бъдеш писател.

Смешно е да се обявява едно-единствено, анонимно при това, изречение за най-авторитетната дефиниция в една област, толкова разнообразна и спорна, каквато е жанрологията. Тук един казва едно, друг казва обратното, трети - обратното на обратното и тъй нататък... Аз пък от-казвам да видя романа като гигантско прасе, което се тъпче с остатъците от жанровата трапеза. Освен това смятам, че литературата се нуждае от формулирането на нови възгледи и понятия, защото опитът да натъпчем възникващите явления в прокрустовото ложе на старите дефиниции възпроизвежда точно този обществен манталитет, който всъщност отказват възникващите явления. И не смятам, че точно тук, в България, не трябва да мислим своето в свои термини. Дори интернет културата, която изглежда част от творческия процес, може да бъде обогатена “отвътре” вместо да я четем “отвън”.

Смешно е да се бориш срещу нормализиращите практики на критическо разсъждение тогава, когато показваш неистова упоритост да влезеш в границите на една дефиниция. Писателят-интелектуалец не дели свое от чуждо в полето на културното преживяване: моето си е мое, ще си го пазя в онези термини, които му гарантират престиж, а пък чуждото е разграден двор, който няма нужда от граници. Бунтът, който обслужва интересите на една лична традиция, изглежда твърде съмнителен. Ако жанровите определения не са “форми на истина”, защо е тогава борбата да бъде наречено нещо “роман”?

Смешно е да обвиняваш в традиционализъм текст, който се опитва да извади едно ново явление именно от най-традиционното пространство на романния жанр. Макар че не смятам думата “традиция” за обида и с радост бих говорила за традициите на българската културност, които включват важни неща като самодисциплина и нравственост.

Смешно е да се бориш срещу текст, който се бори срещу оценностяващия характер на дефиницията “роман”, като се пъхаш насила в същата дефиниция. Съпротивата в този случай доказва реалността на повдигнатия проблем, наистина хипертрофираната (и така хипертрофираща) нагласа да се мисли литературата в йерархични понятия, да се превръща творческия процес в надбягване по стълбичката от жанрови дефиниции.

Смешно е да се говори за литературата в приповдигнати модернистки термини (като изконно поле на свободата, което съществува само заради себе си), когато в същото време се практикуват най-постмодерни умения в полето на виртуалния опит. Стремежът да се легитимира новото като (важно) старо доказва старата истина, че литературните книги могат да мислят по-добре от техните автори. Нещо, което всеки умен писател знае добре.

Смешно е да наречеш ХІХ век Век на разума.

Смешно е да говориш за множество от сюжети в едно произведение.

Смешно е... Наистина, много е смешно. Но защо ли всичко това натъжава... Някога Далчев написа: “Талантът е по-често явление от характера”.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е писан в отговор на: Милен Русков. Какво е това, което не е роман, но не е и нищо друго. // LiterNet, 16.12.2005, № 12 (73) <https://liternet.bg/publish14/m_ruskov/roman.htm> (24.12.2005) - бел. ред., Г.Ч. [обратно]

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Култура, № 45, 23.-30.12.2005