ПРИКЛЮЧЕНИЯТА, ИЛИ ДРУГАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Милена Кирова

web

Тази книга поставя на преден план два проблема, важни за най-новата българска хуманитаристика. Единият само на пръв поглед изглежда ограничен в пространството на конкретна наука: може ли литературознанието да пише само за литература и трябва ли да мисли само в литературни понятия и критерии? Другият: докога и защо все още имаме по една История - История на България, История на литературата, История на Ботев, на Левски, на Вазов...? Всъщност книгата не поставя тези въпроси като теория, тя просто ги е решила за себе си и пред нас е техният отговор: 300 страници върху текстовост, която с чисто сърце можем да наречем маргинална, която е литература само дотолкова, доколкото се опитва да бъде (лична) истина и непрекъснато тежнее да се разпадне в множество идиосинкратични дискурсивни посоки. Методологията на автора също не може да бъде изречена в ясно определение: литературознание, културология, история на националната идея, теория на историографията...? По-скоро всичко това едновременно, опит през/въпреки границите на потребността да се дисциплинира хуманитарното знание в ясно разделени пространства. Обект на изследване е голяма група от текстове, издадени през първите три десетилетия след Освобождението: "записки, спомени, бележки", които разказват "героическите сюжети" на периода между 1862 и 1876 година. Тези текстове предхождат появата на национална историография, те се раждат заедно със самата идея за (българска) нация, представляват "първото усилие... да се провиди близкото минало като драма на цял един народ" и мислят историята с наивната прелест на детско въображение: всичко онова, което ще стане официален историографски дискурс, за тях е просто "приключение". Този тип разказване, в който историческото съществува като поредица от приключения, Цветан Ракьовски метафорично нарича "разказване от равнището на устата": от устата на частното в ухото на историята, това е пътят, който се деконструира въз основа на 10 000 автентични страници. Една важна посока на изследователските усилия е съпоставката между частната истина на тези страници и високия (следположен) образ на българската История, в който се изгражда националният мит. Ракьовски отказва да възприеме "записките" като "изворов материал", както постъпват историците от Димитър Страшимиров насам; те са самата другост на всичко, което традиционната история би могла да мисли за "свое", нейното "алтер его". Тук високото е снизено до степента на битово преживяване, монументалните знаци на "великото минало" - черешови топчета, пиринчени лъвчета, байряци и кървави писма - са само играчки на желанието за революция, Димитър Общи неизменно изглежда като суетен страхливец, Панайот Хитов хайдутства изпод една женска фуста, а всичките десет хиляди страници не се оказват достатъчни, за да видим Любен Каравелов в "позитивен ракурс".

Като всички истински приключения "мемоаристичните" (това е определението на автора), парамемоарните, бих добавила, текстове следват принципите на масовото четиво в тогавашната литература. И тук, доста смело подхвърля Ракьовски, те придобиват генеративен статут спрямо новата ни литература, стават основополагащи за формирането на нейния език и тематичен обхват. Не е задължително да се съгласим с всички обобщения, по-важно е, че книгата с образи на българската памет е провокативно, модерно, интердисциплинарно четиво, което умее да задава продуктивни въпроси.

© Милена Кирова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 6
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 6.