Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОВЧАРЧЕТО В НАС: ШЛАГЕРЪТ-МАНИПУЛАТОР
(По стихотворения на Иван Вазов)

Милена Кирова

web

В текстовете на Вазов детството представлява недвусмислена метафора на автентичното битие. Детето е митологизирано в категориите на рая и погледът-отношение на лирическия субект най-често е насочен към него отдолу нагоре: поглед на грешен страдалец, застинал в поза на съзерцание. Ето един характерен пример:

Детенце малко с поглед лазурен,
ти нямаш грижи в тия години,
йощ не стъпило в живота бурен,
всичко се тебе весело чини.

Щастливо, близо при майка драга,
ти само с песни лягаш и ставаш,
ти гледаш всичко с усмивка блага,
всичко, но нищо не разумяваш.

("На детето")

Ясно е, че този образ на свят младенец не може и не иска да бъде миметичен рефлекс на реалното детство, той просто тръпне в сладостта на своята откровена фантазменост. Всеки детайл в неговото дискурсивно присъствие е устремен към идеомитологична репрезентация на ангелическото начало. Идеалното вазовско дете няма белези на полова оразличеност, то е "детенце" и средният (или неутрален) граматически род умело снема идеята за неговата блажена предсексуалност. Незнанието е най-голямата добродетел в блажения свят: "гледаш, но не разумяваш" внушава ангелическото начало като състояние на инфантилен нарцисизъм. (Това е древният човек преди прага на необходимостта да познае себе си и така останал извън възможността да стане трагичен герой).

Блажената трансцендентност на детската фигура функционира като идеологема на един тип митологична (библейска) патриархалност в текстовете на Вазов. Детето емблематизира бляна по божественото начало в човешката същност, то обитава вечната бяла къщурка на желанието за център, живее отвъд историята на субекта и обществото; нему е дадено "царството Божие"; неслучайно Вазовите деца живеят най-често сред декора на благодатна (райска) природа. Носталгията по детството е носталгия по рая; копнеж по предсубектната същност на човешкия индивид.

Сред носталгичните текстове на Вазов има един, който е поразил символичното мислене на българския читател и се е превърнал в шлагерно откровение на потребността от детство; текст, който сам произвежда носталгичното детство в психоконтекста на желанието за него. "Когато бях овчарче..." - въздъхва носталгично популярната песен с една малка, но симптоматична деформация на оригиналния текст. Нека си го припомним изцяло, за да се предпазим от тази и други подобни грешки.

Когато бях овчарин
и овцете пасях,
бях много благодарен,
макар и сиромах.
И времето бе кратко
със шарен ми кавал,
и никога тъй сладко
не съм ни ял, ни спал.
Щом пукнеше зората,
изкарвах ги навън
и свирях из гората
подпрян на някой пън.
И днес, когато виждам
овчарче малко аз,
не знам защо завиждам
и охкам си без глас.

Този текст според мен е класически принадлежен към пасторалната литературна традиция. Той изобразява - в неговата затворена цялост - пастирския свят като модел на добрата вселена. Природата е така единна с преживяванията на лирическия субект, че не изисква да бъде описана - тя е вписана в пастирската идентичност. Връзката между двамата очевидно датира от времето на Златния век; тя предхожда компенсативното желание да търсиш подслон в дом или онова, което Овидий нарича amor habendi. В стихотворението няма нито една завършена (и статична в тази завършеност) картина: образите се плъзгат по повърхността на речта, текат с времето, а пък времето не позволява да бъде разделено от състоянията на тялото и пространството.

Зората, гората, кавалът, "някой пън" - всички те са повече знаци на блаженството, отколкото уловими във визуалната им конкретност образи. Несвършеността на граматичното време удължава действието в сладка протяжност. "Когато бях" е а-топична и в действителност - а-темпорална комуникативна тактика; "бях" превръща лирическото време в психично състояние, в умението "да бъда".

Пасторалната визия прави детето-герой субект на митологичното време в неговата кротка циклична екстатика. Овчарчето би могло да каже с думите на Алиса от Вълшебния свят, която танцува в кръг с Туидълдъм и Туидълди под акомпанимента на свирещите дървета: "Не зная кога започна това, но някак си чувствах, че пея от дълго, дълго време". Дългото време на Алиса съвпада с имперфектната удълженост на действието в текста на Вазов. Освободеното време разтяга света в тръпка на удоволствие от безсмъртието. Всеки край обещава да стане ново начало. В творбата звучи една особена емоционална разтегленост, онази протяжност на поетичния изказ, от която лесно се ражда мелодиката на шлагерното клише. Освен морфологично, тя е потвърдена референциално и синтактично. Референциално - в хомологията със звука на кавал, звук натрапливо сантиментален, сладостно носталгичен за всеки, който има сетива за носталгичните сладости. Синтактично - в шесткратната употреба на съюза "и" за четири изречения, която внушава дискурсивното състояние като усилие за последователно (синтагматично) разгръщане.

Въпреки наличието на две-три (стереотипни) метафори, текстът проявява подчертано метонимична нагласа на поетическо мислене. Метонимията обслужва носталгията, казва Лакан. Тя измества субектността в тавтологичен порядък на възможностите за нейното случване. Метонимичното (само)назоваване е форма на божественото присъствие, всяка трансцендентална фигура може да каже в слисаните уши на някой Моисей: "Аз съм този, който съм". В метонимичното преживяване нищо не се губи, нищо не е в състояние да потъне отвъд чертата на изтласкване-означаване. Времето на субекта измества пасторалното време в историческото развитие на човешкия индивид, след всяко превъплъщение на социалната идентичност овчарчето остава назад, залутано из гората на носталгичните спомени, в кротък унес до своя митологичен пън. Ала психичното означено на "пастирския" образ, самата идея за пасторалното като предсубектната другост на личността остава все така жива - да свири по струните на меланхоличния, носталгичен субект.

Вече осъзнаваме, че логиката на символичното изображение в стихотворението "Овчар" ни е отвела към необходимостта да потърсим къде е кодирана фантазията за вечното (самопо)раждане. И наистина, с незначително усилие на въображението ще я открием във втора строфа, поместена в метафорични представи за движение и пространство.

Щом пукнеше зората,
изкарвах ги навън
и свирях из гората,
подпрян на някой пън.

Зора, която неуморимо и взривно разцъфва, едно нескончаемо митологично утро, началото на самото желание за живот; от някакво невидимо, но доскоро затворено място изскачат плахи овчици, устремени навън. Само четири стихотворения по-нататък в сбирката "Стихотворения за малки деца", където е поместено нашето стихотворение, идва текст, наречен "Овца", който шеговито идентифицира "тънконогото", "късорого" и "плиткоумно" животно с "детенце". И двете създания ходят "из друма" (на живота очевидно) с общата цел да намерят храна; "плиткоумието" на едното аналогизира неадекватната присмехулност на другото. В крайна сметка "овчица" и "детенце" маркират едно и също състояние на примитивна невинност, на вписаност и описаност с категории на митологично-мистичния анимизъм. Така "изкарвах ги навън" в нашия текст представлява невъзможна контаминация на двете възможни позиции - субектната и обектната - в процеса на вечното раждане. Излизам - извеждам; давам - даден съм: това е типичната нарцистична диалектика на огледалното отражение; самопознанието като идентификация в другия. В един аспект на своето символично присъствие Вазовото овчарче е неродено за този свят, то още живее в онзи, скитайки из гората, и в същото време обитава едно друго, затворено и тъмно пространство, ониричната къщичка на Башлар; то е тук и там, вътре и вън, Аз и Другия, себе си и нас. Ето защо Вазовият герой преживява блажен спазъм всеки път, когато види "овчарче малко". И днес, както тогава, "когато бях", той е способен да се идентифицира с пасторалната мъдрост-незнание в парадоксалната жестова изразимост на неозначения акт ("не знам защо завиждам и охкам си без глас").

Тук вече трябва да кажем нещо за шлагерната деформация, която замества "овчарин" с "овчарче" в първия стих, свързвайки по този безцеремонен начин началото с края на Вазовата творба. Идентификацията на двата образа е продукт на сантименталното преживяване и няма нищо общо със сериозната пасторалност, като в същото време подсказва важни неща за функционалната натовареност на носталгичното клише и за неговата способност да произвежда симулативни ефекти на символичното мислене. Вазовият текст разграничава героя-пастир ("овчарин") от неговото сантиментално видение ("овчарче"), морфологичната разлика кодира разстоянието между две генеративни степени на митологичното въображение. По средата остава свободно пространство, където се разиграва лирическият сюжет. Шлагерната реч, от друга страна, прескача усилията на дискурсивната постъпателност, тя свързва края с началото, като пренебрегва производителната ефективност на кодираните значения. "Овчарче" вместо "овчарин" в първия стих на първата строфа (последната строфа, отблизо погледната, вече не е пасторал) превръща текста в идилия; образът на детето-пастир заприличва на една от онези порцеланови фигурки - румени дебелобузи овчарчета, които битовият сантиментализъм неутолимо подрежда върху бюфети и скринове.

Цикличността като темпорален аспект на идеята за прераждане определя композиционната стратегия в стихотворението "Овчар". Началото на последната строфа удвоява темпоралната тактика на първите думи. "И днес, когато..." въздейства както "когато бях" - същата съпротива срещу възможността да се фиксира момент в историческата линеарност на времето. Образът "днес" с особената разсеяност на ониричната представимост залага фактологичен капан и в действителност пародира идеята за историчност на времето. "Днес" е неуловимо понятие в пасторален контекст, кой ли може да каже чие е това "днес": дали на Вазов в някой истински ден от живота му, дали на героя във вечността на лирическото му битие, дали на този читател, на онзи читател, на едно или друго поколение от читатели?

"Днес" освен това е само начало на редица от действия в последната строфа: "виждам", "завиждам", "охкам". Започвайки втори цикъл от аналогични помежду си прояви на лирическия герой, текстът е направил нещо много по-важно от това да ги идентифицира с някаква фактологична конкретност. Той е въвел самата идея за битието като смяна на цикли. След парадигмата на митологичното преживяване ("когато бях") идва симулативно историческият модел ("И днес, когато..."). Да наложим сега библейската представа за развитие на света върху този порядък и веднага ще видим какво имплицира даже беглата хомология помежду им. Наближава апокалиптичното време на последния цикъл. Страданието на лирическия герой (охкам, завиждам) ще бъде изкупено с неговото завръщане в новия рай; пасторалната гора на предисторията ще възкръсне в "мирното царство" от видението на пророк Исайя: "Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара" (Ис. 11:6). Библейският темпорален модел спира да се развива с тържеството на Небесния град и остава безкрайно отворен към очакваната (нова) митологична вселена. Текстът на Вазов пробужда неосъзната вяра в неизбежния край на историята, защото историята е лоша и неблагодарна към инфантилния нарцисизъм на индивида - тя е "призрак на адът, сън, пародия, зла подигравка", както я изрича не без капризен тон лирическият субект в едно друго послание - "На детето". Историята е демоничното битие, което трябва да има край поне според законите на митологичното мислене.

А пък стихотворението "Овчар" е поредният сън за щастие в българската литература, видение-откровение, апокалиптичен текст и в него работят изобразителни механизми от ониричен (съновидиен) порядък. Ако се спрем за момент например върху символната ефективност на глагола "виждам" в последната строфа ("И днес, когато виждам..."), ще забележим най-напред неговата симптоматична, но нелогична според езиковите закони протяжност. "И днес, когато видя..." е логичният опит да се свърже действието с възможността за темпорална реализация от исторически тип. (Нормално никой не би си помислил, че в един и същи, при това очевидно "всеки" ден героят е способен да вижда неопределен брой носталгични овчарчета.) Сегашният имперфект обаче внушава идеята за друг тип виждане, който не зависи от конкретните обстоятелства на външния свят. Тази възможност езикът обикновено означава с израза "виждам с душата си" - способността на слепите прорицатели в древния свят и на "лудите" герои в творчеството на Вазов. "Виждам" в края на текста представлява метафора на един различен тип познание, възможен в света на пророческите видения. То е в пряка смислова зависимост с друг глагол от същата строфа: "Не знам защо завиждам". В съзнателно търсената смелост на откровението "не знам защо..." има и реторическа поза, и сантиментален ефект, но по-важна е нейната продуктивна отнесеност към ониризма и пасторалния текст.

В същата стратегия е вписано и въздействието на финалния оксиморон - "охкам си без глас". Ясно е, че никой не може да "охка", без да казва "ох"; насилието над перформативната функция на езика хомологизира насилието на всяко видение над логиката на външния свят и повтаря нарцистичното поведение на фантазма в психичната структура. Не би трябвало да пропуснем също така намесата на една енигматична предикативна представа в текста на Вазов: състоянието-отношение на лирическия герой, означено с думата "благодарен". Веднага се ражда въпросът: благодарен за какво? За своето добро битие, може би, но на кого? И може ли да бъде благодарен на някого и за нещо индивидът, вписан в една-единствена и безалтернативна възможност на своето битие? Защото, ако това е неговото първо и автентично състояние (както очевидно претендира текстът), той няма възможност за сравнение, избор и предпочитание; освен това, бидейки "невинен", т.е. неизкушен от познанието, субектът не може да знае блаженството на своето състояние, още повече че за него не съществува друг свят, с който да го сравни. Жестът на благодарност в лирическия дискурс става възможен единствено като ретроспективен рефлекс на лирическия герой, като носталгия на "лошия" по "добрия" човек, като идеализация на спомена за блаженството и по-точно: като видение на блажен "спомен".

Вече стана въпрос, че стихотворението "Овчар" не е идилия въпреки ониричния си характер, така както съновидението има най-често амбивалентна афективна структура. Пасторалният свят е идеален в смисъла на моделен, репрезентативен по отношение на идеята за добра и вечна вселена, без да бъде херметично затворен в себе си като света на вълшебните приказки. Нищо не го опазва и не гарантира целостта му пред разрушителната стихия на социалните сили. "Пасторалът съществува именно в метафоричното, дори ироничното отношение между света, сътворен от поета, и действителния свят" - твърди една от неговите изследователки (Купър 1977: 2). Фразата "макар и сиромах" в текста на Вазов внася усещането за напрежение и дисхармония, които биват изтласкани като във всяка добра фантазия. И дори нещо повече: сюжетът ги допуска към корпуса от актуални значения, за да ги изтласка веднага надолу с удоволствието на победител. Както в предикативното състояние "благодарен", и тук лирическият герой е прекрачил прага на знанието и носталгично гледа назад; "макар" е симптом на осъзнатостта в неговата позиция и в действителност думата иска да бъде прочетена като саморефлективен жест на лирическия герой.

Добрият свят става възможен в умението за ретроспективна рефлексия, дори когато тя е само в символичната отдалеченост на субекта, който го изговаря. Пасторалната обител е винаги красиво видение на човека извън нея. Самият пастир може да пее, да свири (на "шарен кавал") и дори да говори в рими, но никога не пише поезия, нито романи. Пасторалният човек по принцип не се самопознава като "блажен", подобно на Вазовите деца той "вижда, но не разумява". Необходимо е да изгубиш блажения свят, за да го изречеш и може би - да го разбереш. В ретроспективната позиция на паднал човек лирическият субект започва да пише своите носталгични видения и сам да се вписва в техния свят. Той става дискурсивна реалност някъде в пресечната точка на спомените и желанието за спомен.

Преобърнат изцяло, но съхранен в целостта си, моделът на автентичното битие като не-знание става модел на знанието като съзидание; пасторализмът се оказва дискурс на самоописанието за Патриарха на българската литература. Ако детето-ангел умее да вижда с душата си, то падналият човек-творец разбира, че "разумяването" е неговият нов поглед и само от тази позиция има достъп до света на желанията. Това неизбежно го прави носталгичен и винаги близо до границата на сантименталното преживяване.

Агоналната диалектика на два типа знание, между които не може да има избор, е великолепно прикована в предпоследния глагол от стихотворението - "завиждам". В своята морфологична структура думата снема и двете възможности. "Завиждам" е позиция на осъзнатото отношение, при това изразена не без нюанс на вина от това познание. В същото време тя е прикътала в себе си спомена за блаженото състояние: за-виждам - автентичното битие (виждам с душата си) е вградено в желанията на коварния грешник. Вазовият дискурс е патриархален по най-съблазнителния възможен начин. Той играе с властта (на словото), умилително я разлива в сантиментални фантазми, копнее по митологичните удоволствия, възбужда ги у читателя и в крайна сметка става парадоксална инстанция на удоволствието от знанието като незнание.

Ониричното овчарче, от друга страна, пази метафорична връзка с идеята за Добрия пастир. То е станало възможно като символ на доброто в света, защото библейската идеология го свързва с образа на Призвания да бъде цар и водач - този, който се грижи добре за своето стадо, който изобщо умее да се грижи добре за другите, тъй като ги познава с душата си, по силата на пасторалната мъдрост-незнание. "Аз съм добрият пастир; и познавам Моите си, и Моите ме познават" - казва Исус (Йоан, 10:14). Така, зад привидната си наивност, въпреки семплия стил на изображението, малкото овчарче на Вазовия дискурс се оказва значима и дълбоко амбивалентна фигура на много амбициозни желания. Кротко уседнало в рая на идеалното детство, то умее в миг да израства до високата функция на царствен водач, попаднало в досег с идеологията на библейския текст. И като дете, и като цар обаче овчарчето запазва своята роля на медиатор между фантазми с нарцистично-инфантилен и митологеми със социално-патриархален характер. През символичното му присъствие текат два типа идентификация на лирическия субект, а за читателите образът му става онази "врата на овците", с която се назовава Исус: едва чрез него те общуват с виденията у себе си.

Самият Вазов - символичният Вазов, произведен от ефектите на вазовския дискурс - обитава носталгичния свят на българските желания като пасторална персона - овчарчето, от което имаме нужда и днес. Неговите текстове, от една страна, кодират типични стойности на "пасторалното" битие, например уседналост, ред и хармония или пък умение да се регресира към митологични състояния на психосоматичния синкретизъм (от "ял и спал" като физиологични означения на психично блаженство до т.нар. "пантеизъм" на Вазов: "...и ставам дъх, луча, звук, струя, песен и дишам с битието на всемира").

Вазов, от друга страна, се олицетворява с "пастирската" роля в съдбините на своя народ. Той е може би единственият писател в българската литература, у когото натрапливата употреба на притежателното местоимение мой - "мой народ", "роде мой", "о, родино моя" - не звучи като нарцистичен фарс, а като библейско послание. По подобен начин Исус назовава отношенията си с тези, които се оказват готови да следват гласа му: "... и познавам Моите Си, и Моите Ме познават". Но нима не това е същността на огледалната/идеалната връзка между народ и водач? Патриаршеската митологема, наречена Вазов, е пуснала корени дълбоко в нарцистичния тип отношения на взаимно поглъщане и притежание-употреба. И ако Вазов е вечното сантиментално овчарче, което обитава света на българското "когато бях", то това става възможно, защото овчарчето живее у всеки от нас.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Купър 1977: Cooper, H. Pastoral: Medieval into Renaissance. Ipswich and Totowa, 1977, p. 2.

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Шлагерният дискурс в литературата. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 1999 (първоначален вариант).