Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НА ГОСТИ ПРИ ВЛАСТЕЛИНА

Милена Кирова

web

Може би си спомняте как изглеждаше местността, обитавана от симпатичните и безгрижни хобити във филма "Властелинът на пръстените"? Ако мислено умножите картината няколкостотин пъти, ще получите Нова Зеландия. Или поне Северния остров, който видях. На Южния остров панорамата се разнообразява от мощен планински гръбнак, проснат по цялото протежение. Но и това сте виждали в същия филм, който беше заснет именно в Нова Зеландия от местния режисьор Питър Джаксън.

Ако има нещо, което трябва да бъде видяно в тази страна, най-далечната възможна, ако тръгвате от България, това е природата. На първо място начинът, по който океанът общува със сушата. Баналната дума крайбрежие няма да ми помогне с нищо, за да опиша пейзажа. Тук земята и водата рядко се срещат в права линия: те се прегръщат и преплитат в безкрайна вселена от острови, полуострови, заливи и фиорди или просто парчета скала, захвърлени в океана. Плаж също не е понятие, което подсказва нещо познато. При отлив той представлява стотина метра широка ивица от блатисто мокър пясък, покрит с най-красивите и големи миди, които бихте могли да си представите. Дори аз, която не изпитвам симпатия към прахосъбирателни неща без практическа функция, не издържах и на всяка разходка събирах по половин килограм, после ги хвърлях с болка, после пак събирах... Край мен местните хора разхождаха своите кучета или тичаха с хвърчила. При пълен прилив плажът просто не съществува. Веднага след океана започват поляни, а дърветата покрай тях стигат чак до брега. Над всичко това се простира огромно небе. Понякога облаците слизат толкова ниско, че плуват през горната част на високите сгради. Залезът постига неописуемо съчетание на цветове: в единия край небето може да бъде мораво-сиво, а в другия край - блестяща оранжево-синя гама.

Северният остров представлява море от зелени гънки: безкрайна поредица от хълмове и полянки, осеяни с китки дървета, а между тях - като разпръснати маниста - пасат овчици, крави, стада от пуйки, сърни и даже лами. От овчари няма и помен. Толкова е искрящо зелено, че на петия ден ти домъчнява за мръсотийката на България. Не е чудно да се почувстваш като Елин-Пелиновия дядо Матейко, който отказал благостите на рая заради селската кръчма.

Ако се опитаме да забравим природата и тръгнем на разходка из улиците на Окланд, изведнъж и с някакво облекчение ще се почувстваме много повече у дома. Цялата държава има население от три милиона и половина, а в този град, който не е столица, живее над една трета от него. Ясно е защо няма овчари по пасбищата. В пресичането на улиците новозеландците са истински българи: пешеходците преминават по своя воля, като не обръщат особено внимание на светофарите, а пък колите не проявяват видимо уважение към волята на пешеходците. В това отношение разликата с Австралия и Съединените щати е много голяма. Второто нещо, което ми напомни за София, бяха хората, които преравят боклука за препитание. В интерес на сравнението трябва да кажа, че в Австралия за близо пет месеца не видях нито един подобен случай. Все така в линията на контраста с природата-рай ще добавя малко статистика. В книгата на Гинес, сред държавите с най-висок брой кражби с взлом, Нова Зеландия присъства на трето място; сред страните с най-високо равнище на обща престъпност - отново на трето, а по кражби на коли заема още по-високото второ място. Както изглежда, тук се краде всичко. На мои познати българи, които живеят там, една нощ от простора на двора изчезнало цялото изпрано бельо - с все чорапи и гащи. Злите езици обвиняват за битовата престъпност главно т.нар. "островитяни" (islanders). Те идват от група острови, разположени северно: Самоа, Тонга, Фиджи... Новозеландската политика към тези острови има силно протекционистки характер; говори се за "тихоокеански регион", в който Нова Зеландия очевидно разбира себе си като икономически и политически доминьон. Странно е какви измерения може да възприеме британският имперски комплекс. Всяка година по специална квота оттам пристигат пет хиляди души; те не кандидатстват за визи, не чакат за одобрение, а получават направо жителство. По този начин се преселват наведнъж цели родове и може би дори племена. Самият Окланд се титулува "тихоокеанска столица". И сигурно не е лъжа, че тук вече има повече островитяни, отколкото на Самоа, Тонга и Фиджи, взети заедно. Те всъщност много не смеят да се разселват из вътрешността на страната - очевидно поради недозрялост на демократичните настроения сред по-каубойската част от местното население. Затова пък, след като веднъж заживеят в новоосъзналата се тихоокеанска столица, бившите самоанци и тонгианци много бързо се приспособяват към сладостите на бялата демокрация: започват да се изхранват чрез социални помощи и създаване на многодетни семейства, рядко се включват в образователните програми и още по-рядко си търсят работа. Не трябва да ги бъркаме обаче с маорите, туземното население на самата Нова Зеландия. Първите са ниски, тумбести, с много къдрава черна коса; вторите са може би най-едрото племе в тази част на Пасифика, с доста правилни, едро очертани черти на лицето, с достойнство в походката и доста по-права коса. Появили са се по тези земи преди около хиляда години, мигрирайки на канута от полинезийските острови в Източния Пасифик. Европейците са пристигнали доста по-късно, в средата на 18. век. Те очевидно са били толкова впечатлени от вида на птицата киви (доста невзрачно създание, прилично на сплесната сива кокошка с дълга човка и още по-дълги крака), че нарекли и себе си кивита. Думата бързо се превърнала в нарицателно име за всички европейски заселници, а по-късно и за техните потомци в Нова Зеландия. Днес ще я срещнем да се употребява непрекъснато и навсякъде, с натрапливост, която е специфична за комплексите на всяка малка и затворена нация. Девизът на една голяма туристическа агенция, The House of Travel, гласи: "Как кивитата виждат света". Върху множество стоки се мъдри рекламен надпис: "Произведено от кивита за кивита". Има го например върху тоалетна хартия. Човек може да си помисли, че всички новозеландци, които не са кивита, а са емигранти от други страни, никога не трябва да ползват тоалетна хартия.

Всъщност достигаме до въпроса за емигрантите. Ситуацията тук е почти шизофренична. Държавата води отворена политика; тя е една от страните, които приемат най-голям брой емигранти, тъй като населението очевидно не е достатъчно, и внася хора от различни страни, но най-вече от азиатските като Хонконг и Китай. Кивитата обаче все още живеят с манталитета на британско провинциално общество от късната викторианска епоха. Техният свят е затворен, с доста непропускливи граници и ясно забележима ксенофобична нагласа. И колкото повече съставът на населението престава да бъде в полза на подобни етнически предразсъдъци, толкова повече нелогичната упоритост на тяхното отстояване се утвърждава като специфичен киви-белег на мислене.

Странностите на новозеландската емигрантска политика наистина заслужават да бъдат разказани. Поощрява се пристигането на специалисти с редки и трудни професии (не, компютърните специалисти отдавна вече не са между тях), които получават жителство с приоритет. Бедата е там, че, веднъж пристигнали, тези супер-специалисти просто не могат да си намерят работа. Представете си например ядрен инженер, попаднал в страна, където ядрената енергетика е забранена със закон, да не говорим изобщо за ядрени експерименти или оръжие. Срещнах един латвийски инженер на подводници, който преди няколко години беше напуснал работата си в малката северноевропейска страна и беше пристигнал тук с голям ентусиазъм, само за да разбере, че в Нова Зеландия няма нито една подводница. Момчето се оказало амбициозно и умно, бързо се преквалифицирало в един от университетите за... счетоводител. Но дори ако емигрантът пристигне с по-обикновена и почти полезна професия, перспективите му за работа се оказват въвлечени в трудно разкъсваем порочен кръг. Без заветния New Zealand experience нямаш никакъв шанс да започнеш работа (дори ако си дошъл от Австралия или Великобритания, макар че оттам не прииждат особено много хора). За да добиеш experience, трябва да си започнал работа. По-възрастните емигранти се поместват някъде в гънките на обществената структура: те стават чистачи, бояджии, строителни работници, с повече късмет - фризьорки и козметички... Това в никакъв случай не означава, че ще живеят бедно. Напротив, този вид работа се заплаща много добре, дори по-добре от Австралия; обяснението според мен е отново в киви-погнусата от плебейска работа. По-младите емигранти имат само един отворен път, за да получат достъп до по-високо равнище на социалната структура: те трябва да се появят на пазара с диплома от новозеландски университет. А университетите, т.е. системата на висшето образование, представляват една удивителна преса за изстискване на пари, с които се поддържа икономиката на тази страна. Само че става въпрос за пари, които идват от чуждестранни студенти, предимно от по-бедните азиатски страни (трудно ще видиш японец например), защото техните такси са четири пъти по-големи от тези на местните жители и са почти равни с таксите на най-добрите американски университети. Огромен брой млади чужденци (според статистиката три четвърти от всички студенти) преминават през някой новозеландски университет, сгъват прилежно диплома в джоба си, междувременно получават и жителство, след което изчезват, най-вече в Австралия, където това жителство им дава достатъчно права за работа или по-нататъшно обучение. През последните години потоците от хора, влизащи в и излизащи от Нова Зеландия са успели да постигнат почти равен брой, което превръща държавата в нещо като голяма чакалня между два автобуса по житейския път. Само че, и то като засилваща се тенденция, не само чужденците и емигрантите напускат страната на Властелина, а заедно с тях и немалка част местни, особено млади, жители. Близостта на Австралия, където животът е по-евтин и заплатите по-високи, се оказва разрушително съблазнителна. В резултат на тази обърната тенденция в публичното пространство започват да се промъкват нотки на паника, наложил се е един пост-библейски термин - kiwi exodus или изход на кивита. По телевизията чух нещо любопитно, излизащо от устата на Локууд Смит, национален говорител по емиграцията: "Загубихме двайсет и пет хиляди новозеландци и ги заменихме с трийсет и две хиляди чужденци. Няма съмнение, че някои от тези чужденци ще бъдат много добри жители, но никой не може да ме убеди, че, взети средно, те ще се справят по-добре от нашите новозеландци." Тези две изречения са удивителен пример за единство и борба на вътрешните противоречия. Тук се засрещат, сблъскват, изричат и скриват няколко твърде различни съждения: нещо лошо се случва, защото губим своите хора; трябва да внасяме повече чужденци, защото няма кой да работи; когото и да внесем, загубите ни са непоправими; няма нищо по-добро от това да си киви; и все пак - защо тогава бягат децата ни? Както изглежда, съвременната цивилизация създава проблеми, които са еднакви навсякъде по света. Тези проблеми обаче някак трудно достигат до новозеландската журналистика, чийто дискурс ми се стори доста наивен и сантиментален, слабо ориентиран към аналитични разсъждения в критичен стил. Факт е, че никой не би забелязал проблематизма на едно официално изявление като това, което цитирах. Изглежда, че критичната сила на публичното пространство в Нова Зеландия се е съсредоточила в една друга посока на демократичното преживяване. През последните десетилетия се е развил изключително силен комплекс на вина към местното население. Смело казвам комплекс, защото историческите неправди, нанесени над маорите, в никакъв случай не могат да бъдат сравнени с отношението на белите американци към техните индианци например, и в най-лошия случай представляват заграбване на земя, постигнато по-скоро с хитрост, отколкото с военна или друга сила. Неотдавна прочетох книга от Джудит МакКинли, новозеландска феминистка и библеистка, която сравняваше положението на жените в Стария Завет с постколониалното битие на потиснатите маори. Стори ми се удивително това натрапливо чувство за вина, което нито на страница не изостави тази бяла, интелигентна университетска преподавателка от шотландски произход.

И все пак, ако този национален комплекс се опитва да компенсира миналото, бъдещето на Нова Зеландия изглежда доста различно от нашата европейска действителност. По телевизията гледах предаване, което разказваше за почти мигновената поява на един нов и модерен град. Преди по-малко от година град Пегас е бил просто поляна с пасящи крави. След първите капиталовложения от сто и двайсет милиона долара се появява истински частен град. Проектът се представя на изложение, хората отиват, разглеждат макета и бодват на него с пръст къщата, която са си избрали. Можеш да си купиш също така офис сграда, улица, даже площад... Както каза представителят на фирмата, негов основен строител: "Остава ви да си изберете само цвета на кофата за боклук". По някакъв начин си спомних играта, наречена "Монополи".

Има малко неща, толкова поразителни като съчетанието на град, изникващ напълно завършен в продължение на две-три години, и онези невероятни дървета, наречени каури, които растат в субтропичните части на Северния остров. Това са огромни иглолистни растения, които стърчат високо над всичко в гората и изглеждат наистина като праисторически Властелини със своите пет метра диаметър и близо четиридесет метра височина. При това те наистина идват от предисторията на човешкия свят. Видът се е появил през Юрския период, преди сто и петдесет милиона години. Най-старото живо до днес дърво е съвременник на Христос, възрастта му се измерва на двайсет века. Наричат го Te Matua Ngahere или Бащата на гората, но този баща е всъщност истински младенец в сравнение с чудесно запазените парчета каури, изложени в специален музей, чиято възраст е трийсет милиона години. Не само човешкият живот, човешкият свят изглежда абсурдно мимолетен пред силата на дървото каури. Спомням си отново за град Пегас, за "Властелина на пръстените", за огромното казино в центъра на Окланд и се опитвам да си представя какво ще остане от всичко това след още трийсет милиона години?

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.10.2006, № 10 (83)