МАТРИАРХАТЪТ И НЕГОВИТЕ БАЩИ
Марксизмът, еволюционистката антропология и „Женският въпрос” от втората половина на 19. век

Милена Кирова

web

През 1880 г. Карл Маркс се запознава (вземайки назаем от свой приятел, антрополога Максим Ковалевски) с една книга, неотдавна излязла в Съединените щати. Това е „Древното общество” от Люис Хенри Морган, който ще стане известен като „баща на американската антропология”. Прочитът улучва точното време в научното развитие на Маркс, тогава шестдесет и двегодишен. Той му дава повод да подреди и обобщи знанията, които е натрупал върху историята на човешкото общество, в антропологическа перспектива. Маркс усърдно преписва, преразказва и прави забележки по текста на Морган в специална тетрадка с очевидното намерение да задълбочи наблюденията си в самостоятелен труд. Енгелс открива тетрадката в архива на своя приятел едва след смъртта му през 1883 г., разчита я и постепенно се оказва обсебен от идеята да продължи работата по натрупания материал. Минават само три месеца и на бял свят се появява „Произход на семейството, частната собственост и държавата”. И макар че Енгелс разточително отдава дължимото на записките, наследени от неговия приятел, новата книга се превръща в едно от най-важните достижения на собственото му научно наследство. С нея се финализира цяла поредица от антропологически проучвания, които той публикува в продължение на 23 години (между 1861 и 1884); най-голямото й предизвикателство е хипотезата за матриархалната предистория на човешкото общество, която ще постави силен отпечатък върху развитието на три различни области: антропологията, марксизма и феминизма.

И преди, и след прочита на „Древното общество” Маркс пише рядко по проблемите на жените. За него, както и за Енгелс, женското съсловие е обект на внимание само доколкото умее да участва в две други - и много по-важни - социални структури: семейството и работническата класа. Жените се превръщат в герои на техните съчинения само когато става въпрос за история на семейството и за политическата стратегия на класовата борба.

Както често се отбелязва от тези, които пишат предговори към съчинения на ранните социалистически автори, решението на „Женския въпрос” съвпада напълно с решението на Социалния въпрос. Като част от семейството, жената е обречена на робство, защото - както Маркс отбелязва в своята тетрадка: „съвременното семейство съдържа в зародиш не само робството (servitus), но и слугуването (serfdom). Нейната позиция ще се промени само тогава, когато обособеното семейство престане да бъде основна икономическа единица на обществото” (Marx 1974: 119). Тук авторът ясно възприема семейството като градивен елемент на съвременното му общество. Този вид архитектурна символика набира още повече сила в трудовете на немския социалист Фердинанд Август Бебел. Неговата изключително популярна книга „Жената и социализмът” разгръща метафората на дома като затвор. Жената в съвременното буржоазно домакинство е заградена от стените на дома, който й пречи да стане самостоятелна и независима личност. Древният библейски символ бет ав, къщата на бащата, изплува в публичното пространство като новия „куклен дом”. И щом сме си спомнили вече за Ибсен и за неговата много известна по същото време пиеса „Куклен дом” (1879), трябва да осъзнаем, че се е оформила една символична асоциативна верига: семейство - (като) дом - (на) робство; именно чрез нея се обяснява съдбата на жената. Не е чудно, че както Бебел, така и Енгелс пишат за необходимостта жената да се избави от „къщата и кухнята”, ако иска да придобие индивидуалност и социална позиция.

В терминологията, с която социалните науки от втората половина на 19. век артикулират Женския въпрос, можем да забележим и друга метафора, чиито основи са в символизма на Еврейската Библия. Сякаш следвайки пророческата традиция да се описва падението на древния Израел като „блудство”, и Маркс, и Енгелс превръщат явлението проституция в алегория на обществените пороци, характерни за тяхното време. Нещо повече - и двамата изглеждат обсебени от представата за проституция, стигайки дотам, че я вплитат в метафоричната образност на науката политическа икономия. Според Маркс например традиционната, или сексуалната проституция, типична за нравите на западноевропейското общество в 19. век, представлява синекдоха на една друга - и много по-обща - проституция. Тя засяга отношенията между работническата класа, която е принудена да продава труда си, даже себе си, и буржоата-работодатели, които го купуват на срамно ниска цена. Понятието, което Маркс и Енгелс противопоставят на проституцията (като ежедневна действителност и като метафора на социалните отношения), има силно романтичен характер - любов, „индивидуалната сексуална любов”, която според тях се превръща в причина да се създават семейства едва след Средните векове.

Въпреки скованата викторианска благопристойност на тяхното време, бащите на марксизма обсъждат сексуалността открито и с положителен тон. Заедно с Дарвин, чиято теория възприемат като необорима истина, те вярват в животинското минало на човешкия вид. Определяйки нравствените характеристики на човека в предговора към Grundrisse, Маркс използва една много известна фраза на Аристотел: zoon politiкon: „Човекът е в буквалния смисъл zoon politikon” (Marx 1986: 11). Инстинктите, включително сексуалните, са част от човешката природа. И макар че се налага да бъдат потискани и превъзмогвани в публичното пространство, в частния живот на хората те не трябва да бъдат отричани и отхвърляни. Описвайки човешкото бъдеще, когато жените ще бъдат свободни и тяхната позиция в обществото коренно ще се промени, Енгелс обръща специално внимание на сексуалната свобода. В неговата визия жените ще могат да задоволяват своите сексуални нужди открито, дори ако това доведе до появата на незаконородени деца. Защото, пише Енгелс в разгара на викторианското време, „така ще изчезне онзи страх за „последствията”, който днес е основният нравствено-социален, а и икономически фактор, възпрепятстващ младото момиче да се отдаде изцяло на човека, когото обича”. И без да се колебае, още по-смело: „Така постепенно ще се увеличи безпрепятственото извършване на полов акт и в същото време ще се зароди по-толерантно публично мнение, когато става въпрос за представи като моминската чест и женския срам” (Engels 1972: 139). Трудно е да повярваме, че тези идеи - безспорно изключителни за своето време - са били приемани (а още по-малко възприемани) по еднакъв начин от всички жени. Около тях витае аурата на публичен скандал, а жените от средната класа трябва да са ги схващали като подходящи единствено за морала на жените от работническата класа. Дори водещи представителки на социалистическото движение избягват да обсъждат наличието на сексуални проблеми (типичен пример е поведението на Клара Цеткин).

Нека сега се върнем отново във времето, когато Маркс, водейки си бележки по „Древното общество”, се опитва да подреди цялата човешка история в една завършена и затворена антропологическа схема, разглеждайки жените като важен субект на обществения прогрес. По-точно казано, за Маркс жените (в тяхната цялост) представляват алегоричен пример за група хора, потискана в продължение на много дълъг период от време; тяхната ситуация му помага да онагледи идеята си, че историческите и обществените фактори неизбежно се пресичат. Точно тази идея играе централна роля при разработването на диалектикоматериалистическата визия за историята.

В годината, в която умира Маркс (1883), излиза друга важна книга, която отново поставя жените в центъра на своите исторически обобщения: „Жената и социализмът” от Август Бебел. Още на следващата година се появява съчинението на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”. Всички тези книги обаче имат свой основополагащ предходник от 1861 г.; това е „Майчиното право” („Das Mutterrecht”) на Йохан Яков Бахофен, когото останалите автори усърдно цитират. Вече можем да забележим, че за двадесетина години се е формирала цяла линия на научна приемственост и взаимно влияние: Бахофен - Морган - Маркс - Енгелс - Бебел. В нейните граници се конструира и аргументира един общ модел за историческото развитие на човешкото общество, получил името теория на матриархата. Ще се опитам сега накратко да изведа няколко основни положения, които характеризират тази теория и ни дават възможност да говорим за самостоятелна, обособена система от антропологически наблюдения. Независимо от оценките, които ще се появят по-късно, трябва да се има предвид, че петимата автори притежават смелостта да се противопоставят на традицията в социалноисторическото мислене от средата на 19. век, а хипотезата, разработена от тях, се превръща в мощен източник на влияние върху социалните науки през следващия, двадесети век.

И петимата автори разбират семейството като основна структурна единица на обществото, а неговия прогрес - като мярка за прогреса на цялото общество. В предговор към четвъртото издание на „Произхода” Енгелс безкомпромисно ще напише: „Преди началото на 60-те години [на 19. век] за история на семейството не можеше да се говори. Историческата наука в тази област беше изцяло под влиянието на Петокнижието. Патриархалната форма на семейство безпроблемно се възприемаше като най-древна. Тя (без полигамията) се идентифицираше със съвременното буржоазно семейство така, сякаш семейството никога не е преживявало някакво историческо развитие” (Engels 1972: 75).

Петимата автори са пионери на социалните науки, защото за пръв път историзират семейството, открояват различни форми и фази в неговото развитие през различни епохи, стараят се да формулират причините за възхода и падението на всяка форма. Наистина, според тях тези форми и фази притежават универсален характер, те са характерни за обществата навсякъде по света: от библейските евреи до индианците ирокези, от древните келти до аборигенските племена в Австралия... Историцизмът на матриархалната теория носи един от родилните белези на времето, в което се появява: той има глобализиращ характер, обвързан е с вярата, че може да съществува една-единствена „голяма” история на човешкото развитие по целия свят. В това отношение и петимата родители на идеята за матриархата принадлежат към традицията на постпросвещенските мислители, които произвеждат „истините” за обществото чрез своя собствен дискурс.

Все пак различните автори използват различна терминология, за да опишат предисторическите форми на обществен живот. Морган например говори за семейство дори когато описва очевидно не-семейни или пред-семейни форми на колективен живот (матриархалния клан и груповото обвързване със семейни връзки). Всички обаче се обединяват в употребата на един термин, на една идея, когато трябва да се върнат много далече назад във времето, достигайки до самото начало на потребността от колективен живот: първичната орда. Според Морган тя е съществувала в епохата на „неограничена сексуална свобода”; Бебел я определя като „първата човешка общност”, съществувала някога; Енгелс е особено експлицитен в нейното разбиране, като използва определението „майчина орда”.

В старанието си да избягат от морализма на викторианските исторически представи теоретиците на матриархата прегръщат охотно натуралистичната хипотеза за развитието на човешкия свят. Всички те живеят и творят в сянката на великия Дарвин и на неговата теория за естествената еволюция на видовете. Неслучайно най-голямата похвала, която Енгелс намира за социалноисторическите възгледи на Люис Морган, е сравнение именно с утвърдения принос на Дарвин: „Преоткриването на матриархалните кланове има същото значение за антропологията, каквото има Дарвиновата теория на еволюцията за биологията и Марксовата теория за принадената стойност в политическата икономия” (Engels 1972: 83).

Антиморалистичната, натуралистична тенденция като нов тип научно мислене за историята на обществото се вижда особено ясно в начина, по който се разбира сексуалността. Дори най-ранният между нашите автори, базелският професор по римско право Бахофен, въпреки нагласата си да интерпретира колективния разум в митологични, ако не и мистични термини, говори за „сексуалния промискуитет” (безразборност на сексуалните връзки) като за изначалния тип сексуални отношения сред примитивните общности. Според него моногамията е била опредходена от вид комунално общуване, в което всеки мъж е можел да извършва сексуален акт с толкова жени, с колкото е искал, и всяка жена е можела да встъпва в сексуален акт с мъжете, които е пожелавала - „без да обижда морала на общността”, вмята прозорливо и доста моралистично Енгелс в коментара си върху Бахофен (Engels 1972: 77). Този вид примитивна човешка общност Бахофен нарича „хетеристко-афродистична орда” (the hetaerist-aphroditic horde), очевидно по спомени от терминологията, с която говори за обичаите в Римския свят.

Морган също описва примитивната фаза като време, когато „неограничената сексуална свобода е преобладавала в живота на племето, всяка жена е принадлежала в равна степен на всеки мъж, и всеки мъж - на всяка жена” (Morgan 1963: 97). Перифразирайки Морган, Енгелс вмята следната (отново моралистична) забележка: „В подобен вид семейство няма много място за ревност” (Engels 1972: 100).

Под влияние на идеята, че човечеството произхожда от животинския свят създателите на хипотезата за матриархата смятат, че сексуалността в значителна степен съвпада със социалността в най-ранните фази на предцивилизования свят. Всички те възприемат много сериозно инстинктите, особено сексуалните инстинкти. Бебел твърдо вярва, че „между всички естествени потребности, които са част от човешкия живот, потребността от храна, за да се поддържа животът, и потребността от секс са безспорно най-силни” (Bebel 1975: 79). И петимата разглеждат естествените импулси като първична сила, която доминира и управлява тялото. И тъй като примитивното тяло според тях трудно би могло да се раздели от примитивния разум, лесно стигат до идеята, че сексуалните инстинкти трябва да са оказвали силно влияние върху това, което би могло да се нарече примитивно социално поведение на групата хора. Едва ли има нужда да казвам, че всички автори от нашата група възприемат - поне на теория - жената като независим и равностоен участник в публичния живот. И в същото време пак всички неуморно възпроизвеждат най-типичните митологични клишета за „природата на жената”, разпространени в тяхното време. На никого дори не минава през ум, че е възможно да съществуват някакви типично женски качества на сексуалното поведение. В опита си да представи мъжа и жената социално еднакви Бебел епитомизира тази тенденция. Обсъждайки сексуалното поведение на древногръцкото общество, той (не без упрек) споменава хомосексуалните практики сред мъжете там. Именно тези практики, а не някаква (аналогична на мъжката) вътрешна потребност кара жените на Древна Гърция да им подражават: „Щом като мъжкото население се пристрастило към педерастията, женското паднало в обратната крайност: то се отдало на любов между представителки на собствения си пол” (Bebel 1975: 35).

Нека да видим сега как от описанията на древния свят се ражда самата идея за историческия матриархат. Да не забравяме, че става въпрос за онази ера, в която „цели групи мъже и цели групи жени взаимно са се притежавали”, по думите на Енгелс (1972: 100). Пръв Бахофен отстоява възгледа, че сексуалният промискуитет изключва всяка сигурност на бащинството и следователно произходът в подобни условия може да бъде проследен само по майчина линия. След него всички изразяват убеждение, че до патриархализирането на семейната единица, т.е. през двата ранни периода - на „дивачеството” и на „варварството” - единствено женската линия е била познавана и признавана; такава система на произход те наричат матрилинейна. И петимата автори употребяват - по-рядко или по-често - термина, въведен от Баховен, майчино право (Das Mutterrecht), макар че единствено Енгелс осъзнава неговата неточност. В “Произхода” той споменава, че фразата е по-скоро лошо избрана, тъй като „в тази първа фаза на обществото все още не може да се говори за право в юридически смисъл” (Engels 1972: 106). С появата на частната собственост и особено с натрупването на материални блага матрилинейната организация на клана постепенно отстъпва място на патрилинейната; заедно с това се налага патриархалната структура на обществото.

От казаното дотук вече можем да разберем защо антропологическата теория за матриархата от втората половина на 19. век ще бъде определена в по-късно време като „еволюционистка”: тя представя развитието на човешкото общество в стегната поредица от ясно очертани, последователни периоди, дефинира характерни особености на всеки период, анализира причините за неговия възход и за неговия упадък, търси връзки между два съседни периода, вярва в последователността и закономерностите, които движат замяната на един период с друг. И всичко това - обгърнато в общата рамка на „единствения” тип развитие, което човечеството е преживяло, валиден за обществата по целия свят.

Матриархатът е онзи цивилизационен модел, който предхожда патриархата, той се свързва с епохата, която ранните автори наричат дивачество (savagery), археолозите - палеолит, а пък антрополозите от по-късно време - цивилизация на лова и събирачеството. Той продължава стотици хиляди години, докато се стигне до епохата, известна като неолит, или общества на скотовъдството и растениевъдството (при нашите автори според терминологията на Морган - варварство), заемайки, макар и в процес на промяна, първите петдесет века от нея. Основните черти на матриархата са: колективна собственост, естествено разделение на труда, взаимопомощ и равенство във всички сфери на човешкото съществуване. Тази епоха на „примитивната естествена демокрация” (Енгелс) спокойно може да бъде разбрана като „въображаемата златна ера” (Reed 1972: 12) на човечеството по целия свят. Марксистки възпитаната изследователка Евелин Рийд я описва в откровено утопични понятия: „Първобитното общество е било основано върху главните принципи на свободата и равенството за всички; то е представлявало сестринство за жените и братство за мъжете в племенната комуна, наречена от Морган и неговите съмишленици епоха на примитивния комунизъм” (Reed 1972: 12).

Именно в тази епоха, която се е характеризирала с всеобщо равенство и оскъдица на материалните блага, жените според антрополозите-еволюционисти са имали важна обществена роля и дори са заемали доминираща позиция в организацията на все още синкретичното публично-и-домашно пространство. Комунистическата организация на дома е била материална основа на женското господство, твърди недвусмислено Енгелс (1972: 113). Той, както и Маркс, твърдо вярва, че половото равенство може да бъде реалност само в онези форми на брак, които са се намирали преди (или ще дойдат след) патриархалната моногамия.

Без да използва термини като „материална база” или „комунистическа организация”, все пак швейцарецът Бахофен е този, който пръв въвежда идеята за матриархалното общество; на него принадлежи ключовият термин майчино право, по-късно заменен от Морган с гинеокрация. В предговора към своя „Произход” Енгелс възхвалява Бахофен за това, че добре е описал условията на онзи живот, в който жените са имали социален статус, по-висок от статуса им във всяко друго време. Истината обаче е там, че Бахофен никъде не говори за политическа власт на жените; не жена е била водач на описаната от него „хетеристко-афродистична орда”. Много подобно на Фройд половин век по-късно, Бахофен определя нормалния водач на примитивната орда като „могъщ мъжки тиранин, който - главно чрез силата си - е можел да се възползва от всяка жена в групата” (Campbell 1967: xxi). Всъщност Бебел е този, на когото дължим най-красноречивото описание на женската политическа власт в примитивните кланове: „жените са били истинските водачи и организатори на този вид семейни общности; поради това те са се радвали на голямо уважение в дома си и са имали решаваща дума в делата на целия клан... Жените са били съдии, решавали са възникналите конфликти и често са изпълнявали религиозните церемонии като жрици” (Bebel 1975: 24). Тази иначе убедително построена картина изглежда подозрително близка до историята за съдията Девора, разказана от библейската книга Съдии.

По подобен начин антропологическите изследвания на Морган са силно повлияни от това, което авторът е видял - или поне си е мислел, че вижда - в затвореното общество на индианците ирокези. Бахофен, от своя страна, почти изцяло разчита на примери от древната литература като източник на исторически и етнографски факти. Що се отнася до Маркс и Енгелс, те съзнателно се опитват да не изграждат научни идеи върху литературни факти, в същото време обаче нямат достъп до първичен, или теренен антропологически материал. Когато Енгелс все пак пристига на Балканите и обикаля част от земите на югозападните славяни, той вярва, че е открил безспорни следи от някогашния матриархат във високия авторитет, който има жената-стопанка в тамошните села. Повечето антрополози днес са склонни да мислят, че в този случай става въпрос за специфика на патриархалния балкански модел.

Обвързвайки антропологическата си хипотеза за развитието на обществото с марксистката политическа икономия, Енгелс описва икономическия механизъм, който променя матриархалния свят, превръщайки го в патриархален: появата на частната собственост. (В действителност той заимства тази идея, както и много други неща, от съчинението на Морган.) Когато обществото започнало да произвежда блага в излишък спрямо непосредствените си нужди за оцеляване, мъжете развили своята (очевидно природно заложена) нагласа към властване, изместили жените от ръководните им позиции и започнали да осигуряват (мъжките си) наследници с притежание на имущество. На този етап именно матрилинейният произход бил заменен от патрилинеен; Енгелс го формулира впечатляващо като „световната историческа победа над женския пол”. Тя се случва бавно и постепенно в продължение на първите пет хиляди години от ерата на неолита.

Сред най-любопитните особености на теорията за матриархата е вярата, че представата за (едно много далечно) минало може да проработи като модел за (едно много далечно) бъдеще. Утопизмът нахлува на преден план от две различни посоки: ретроспективна и проспективна, които се допълват взаимно до цялостен, всеобхватен модел на общественото развитие. Епохата на матриархата, наистина, е била бедна откъм материални блага и културни ценности, „хоризонтът е бил малък и тесен, животът - примитивен” (Bebel 1975: 24), но човешките отношения тогава са почивали върху сътрудничеството и взаимната помощ, „преобладавал мирът”, обществото било устроено по егалитарен начин, разделението на труда било естествено, принципът на колективната собственост изключвал действието на разрушителни нагони като ревността и чувството за притежание. Ако към всички тези чудесни качества на обществения живот прибавим сега добре развита цивилизация и висок жизнен стандарт, ще получим... комунизъм, разбира се. Неслучайно Енгелс упорито използва термина „комунистическа организация на домашното стопанство”, за да опише архаичните форми на обществен живот. В своите „Тезиси върху Фойербах” Маркс още през 1845 г. заявява, че „земното” (т.е. патриархално-буржозното) семейство трябва да „бъде подложено на теоретична критика и на практическо революционно преобразуване”. Така разрушаването на традицията изминава пълен кръг и се оказва завръщане към онези форми на социално устройство, които са я предхождали. Цикличното време - понякога осъзнато от авторите, друг път не - доминира и определя историзма на теорията за матриархата. „Краят на социалното развитие ще изглежда като началото на човешкото съществуване, твърди Бахофен съвсем недвусмислено. Първоначалното равенство ще се завърне. Великата схема на съществуването поражда и обема всички човешки дела.” Именно оттук - от неговите мистични, художествено изразени възгледи за Вечния кръговрат и богинята-майка - ще се развие голямата школа на митологическата антропология, сред чиито представители най-лесно ще разпознаем Карл Юнг, Робърт Грейвс, Джоузеф Кембъл, Мирча Елиаде...

И все пак Бебел е авторът, който разгръща най-цветущия утопичен портрет на бъдещето като завърнало се минало и на социалистическата жена като наследница на древния матриарх. В това едва ли може да се открие нещо учудващо: водач на Германската социалдемократическа партия, Бебел е сред най-убедените пропагандатори на Маркс-Енгелсовите идеи през последната четвърт на 19. век. Много важен обаче е фактът, че „Жената и социализмът” е сред най-влиятелните книги в Европа за периода от публикуването й чак до Първата световна война (за три десетилетия, между 1883 и 1913 г., когато Бебел умира, тя претърпява над петдесет издания на различни езици). „Това не беше просто книга, това беше събитие”, пише Клара Цеткин; написана на „прост и земен език” (De Leon 1975: vii), тя осигурява социалистическото движение с теоретична основа за решаването на Женския въпрос. Последната глава по-специално е посветена изцяло на задачата да се изгради детайлизирана картина на живота, който ще води социалистическата жена. Тя ще бъде „социално и икономически независима,... свободна, другар на мъжа, господарка на съдбата си. Образованието й ще бъде същото като образованието на мъжа... Ще може да разгърне и упражнява умствените си качества и всичките си умения...”. Сякаш за да не остане и сянка от съмнение кой е протомоделът на тази картина, Бебел добавя: „В това отношение социализмът не създава нищо ново. Той само възстановява на по-високо равнище на цивилизацията и в съчетание с нови социални форми онова, което е съществувало на по-примитивен обществен етап, преди частната собственост да завладее обществото” (Bebel 1975: 342).

В тези цитати ясно се вижда, че еволюционизмът на матриархалната теория, за който често се пише, има митологичен характер. Чрез него става възможно да се представи прогресът на обществото като развитие напред и нагоре, от една страна, основано в митологичната визия на Златната ера, от друга страна. Това обяснява и лесното смесване на мистично-любителски трудове като този на Бахофен с марксистката история на човешкия свят. И въпреки всичко теорията за матриархата е била мощно средство за решаване на Женския въпрос в края на 19. - началото на 20. век. Тя е била неразделима от социалистическото движение по онова време и е привличала към него както по-смелите жени, така и по-свободомислещите мъже. С нейното влияние (като част от марксическото наследство) можем да си обясним и важни аспекти на политиката към жените в Съветския съюз и в източноевропейските държави след 1944 г. В крайна сметка не друг, а Маркс е написал прословутата фраза: „Степента, в която са еманципирани жените, представлява естествена мярка за цялостната еманципация на едно общество” (Marx 1975: 196). Още преди Първата световна война и Ленин е възприел изцяло Маркс-Енгелсовата теория на историческия материализъм, а „Произход на семейството, частната собственост и държавата” - като неопровержима истина. През 1919 г. той изнася лекция в Свердловския университет и пак настоява, че това съчинение на Енгелс представлява „един от основополагащите трудове на съвременния социализъм; всяко изречение в него трябва да се възприема с пълно доверие” (Reed 1972: 7). Тези думи са пряко отражение на Лениновото убеждение, че социалистическата жена трябва да бъде изведена от оковите на дома, че застиналите патриархални традиции на домашното стопанство трябва да бъдат разчупени чрез генерален процес на колективизация във всяко възможно отношение. Когато социализмът се превръща в тотална политика на много страни, матриариархалната теория попада в двусмислена позиция. От една страна, тя не се артикулира в контекста и терминологията на оригиналната й поява; от друга страна - нейното присъствие в маркс-енгелс-ленинското наследство оказва продължително въздействие върху държавната политика за решаване на Женския въпрос. Затова и постигнатите в социалистическата епоха граждански и икономически завоевания на жените имат двусмислен, понякога до парадокси, характер: социалистическата жена е икономически поробена (както впрочем и мъжът), домашно потисната (поради консервирането на базисни патриархални традиции) и в същото време равноправна по отношение на образование, право на работа и участие в гражданския живот.

За разлика от теорията на ранния и от практиката на късно съзряващия социализъм антропологическата наука още с началото на 20. век тръгва по пътища, които я водят все по-далече встрани от еволюционистката методология и особено от хипотезата за историческия матриархат. Учени като Франц Боас в САЩ и Алфред Радклиф-Браун в Англия, макар и представители на различни течения, оглавяват съпротивата срещу модела на Бахофен-Морган-Енгелс. Най-общи са възраженията срещу универсалисткия характер на този модел, срещу опита да бъде наложена една всеобщо валидна схема за развитие в целия свят. Използваната в него периодизация (дивачество-варварство-цивилизация) също така се оказва бременна с нови проблеми, не на последно място заради прогресисткия си характер. Еволюционистите виждат развитието на човешкото общество по права линия, премествайки се етап след етап в една строго установена схема, към все по-големи завоевания в областта на цивилизацията и разума. Явно или скрито, така винаги се стига до изразяването на оценки за „по-високо” или „по-ниско” развитите общества, а оценките неизменно са основани в съвременните представи за „добро” и „лошо” развитие.

Методологическите възражения срещу матриархалния модел обикновено са подкрепяни от множество примери за фактологични грешки в трудовете на петимата автори. Макар и в по-късно време, датският антрополог Петер Ааби например опровергава тезата за „естественото разделение на труда” по схемата, която чертаят Морган и Енгелс във времето на „дивачество” и в прехода към „варварската” епоха” (Aaby 1977: 27). Според две антроположки с феминистка ориентация, Кейт Янг и Оливия Харис, свидетелствата от времето на палеолита не подкрепят идеята, че може да съществува връзка между ловуването и събирането на храна като основни начини на прехрана, от една страна, и високия статус на жените, от друга страна (Young, Harris 1982, 468). Освен това тяхната теренна работа в матрилинейни общества е показала, че наследяването там се извършва от мъж към син на сестра му, а не от майка на дъщеря. Американската антроположка Джудит Браун преразглежда етнографските свидетелства за живота на индианците ирокези (основен източник на информация за написването на „Древното общество”), като открива важни пропуски в наблюденията и произволни интерпретации в заключенията, направени от Морган (Brown 1975: 251). И т.н., и т.н... Но все пак - въпреки слабостите и грешките, въпреки митологичните умозаключения, въпреки прогресисткия патос, в който отдавна не вярваме, теорията за матриархата продължава да бъде обсъждана (особено в пресечната точка на марксистки и феминистки подходи), дори нещо повече: продължава да съблазнява нови учени като начин за обяснение на явления от исторически и социален характер. Въпросът „защо?” е само началото на много дълъг дебат. Засега може би най-лесно ще бъде да отговорим: защото все още не знаем с категоричност нищо за социалното устройство на човешкия свят от зората на неговото цивилизоване; защото имаме нужда от обяснения за произхода на семейството и обществото - особено във време като днешното, когато и двете променят драматично своите форми на съществуване.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Aaby 1977: Aaby, Peter. Engels and women. // Critique of Anthropology, 1977, vol. 3, 9/10, pp. 27-8.

Bachofen 1967: Bachofen, J. Jacobs. Myth, Religion and Mother Right: Selected Writings of J. J. Bachofen. London: Routledge & Kegan Paul, 1967.

Bebel 1975: Bebel, August. Woman Under Socialism. New York: Schocken Books, 1975.

Brown 1975: Brown, Judith, K. Iroquios women: an ethnohistoric note. // Toward an Antropology of Women. Rayna R. Reiter (ed.). New York: Monthly Review Press, 1975.

Campbell 1967: Campbell, J. Introduction. // J. J. Bachofen. Myth, Religion and Mother Right: Selected Writings of J. J. Bachofen. London: Routledge & Kegan Paul, 1967.

De Leon 1975: De Leon, D. Introduction in Bebel. A. Woman Under Socialism. New York: Schocken Books, 1975.

Engels 1972: Engels, Fridrich. The Origin of the Family, Private Property and the State. New York: International Publishers, 1972.

Marx 1974: Marx, Karl. The Ethnological Notebooks of Karl Marx. Assen: Van Gorcum, 1974.

Marx 1975: Marx, Karl. The Holy Family. // Marx, K., Engels, F. Collected Works. New York: International Publishers, 1975.

Marx 1986: Marx, Karl. Grundrisse. // Marx, K., Engels, F. Collected Works. Vol. 28. New York: International Publishers, 1986

Morgan 1963: Morgan, Lewis Henry. Ancient Society: Research in the Lines of Human Progress from Savagery through Barbarism to Civilization. New York: Meridian Books, 1963.

Reed 1972: Reed, Evelyn. Introduction. // Engels, F. The Origin of the Family, Private Property and the State. New York: Pathfinder Press, 1972.

Young, Harris 1982: Young, Kate, Harris, Olivia. The Subordination of women in crosscultural perspective. // The Woman Question. Mary Evans (ed.). London: Fontana, 1982.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2011, № 11 (144)